Катрин Каултър
Херцогът (27)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Когато на следващия ден се появи във всекидневната, Ян направо предизвика суматоха.

— Господи, Ян — възкликна Бъртранд и се втурна към него. Беше готов да му подаде ръка за опора. — Много е рано да ставаш от леглото! Какво каза докторът?

— Спах почти цяла сутрин — отговори херцогът усмихнат. — Омръзнаха ми леглото и собствената ми компания. — Поздрави събралите се. Погледна към Бранди, която седеше с гордо вдигната глава. Не можеше да я прегърне и целуне пред всички, затова само й кимна.

— Е, момче, Бърти ни каза, че сутринта си бил доста пребледнял — каза лейди Адела. — Как стана така, че сега си във форма?

— Лейди Фелисити си замина — обади се невинно Констанс — и човек не може да не се почувства по-добре.

Баба й я изгледа остро, но после се разсмя и тропна с бастуна по пода. Девойката беше много доволна от себе си.

— Да, знам — каза херцогът, загледан в Бранди. — Трябва да призная, че Констанс е права. Тук атмосферата вече е съвсем друга. Липсва напрежението, нали, Бранди?

— Всъщност ръцете вече не ме сърбят да ударя някого по лицето — отговори тя, като се усмихваше на сестра си.

— Не ми се виждаш много разочарован — намеси се Клод. — Дали ще сгреша, ако кажа, че си доволен от заминаването й?

— Повече, отколкото можеш да си представиш, Клод!

— Седни, Ян — каза Пърси, като му направи място на канапето до себе си. — Нямам намерение пак да те влача по стълбите. Доста си тежък, човече!

На вратата застана Краби, за да съобщи, че вечерята е сервирана. Ян се обърна към Бранди и мълчаливо й подаде ръка. Тя кимна леко и пъхна ръка под лакътя му.

Ян се възползва от суматохата около шаловете на лейди Адела и й прошепна:

— Знаеш, че лейди Фелисити прекрати годежа ни, нали?

— Да. За нея беше удоволствие да каже какво мисли за нас. Констанс била лигла, Фиона — вулгарна със своята червена коса. Накрая стигна и до мен. Преди да изляза от стаята, чух, че ме нарече развратница. Мисля, че не посмя да ме настигне, защото се страхуваше да не разкрася физиономията й. Трябва да призная, че много се изкуших да го направя, но тя прояви малко здрав разум. Мисля, че умее да се владее, когато става дума за собствената й сигурност.

— Видяла е погледа ти?

— Да, а освен това и ръцете ми бяха стиснати в юмруци.

— Не съм допускал, че е толкова глупава. Мислех я за по-различна. Провървя ми. — Ян вдигна поглед към тавана, после й прошепна: — Трябва да говоря с теб, Бранди!

Тя го изгледа и се намръщи.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Малко съм изморен, но това трябваше да се очаква. Рамото ме боли, но се търпи. Надявам се да не заспя на масата.

Херцогът едва ли би могъл да се надява да открие виновника след членовете на семейството. Въпреки че всички освен Клод го бяха посетили в стаята му, за да изкажат съчувствието си, никой нямаше намерение да обвинява член на семейство Робъртсън. На масата дори не се опитваха да заобикалят темата за раняването му.

— Ще ти кажа, момчето ми, убедена съм, че някой бракониер е стрелял по теб! — заяви лейди Адела и набоде парче сьомга.

— Да се надяваме, че вече е далеч от тук. Не искам да се случи нещо и на овцете ни — отговори херцогът.

— Виждам, че не си загубил чувството си за хумор — с пълна уста изрече Клод. — Не мисля, че спокойно като теб бих приел факта, ако някой се опиташе да ме убие.

— Какво би казал, Клод, ако херцогът обвини теб за покушението? — иронично попита Пърси.

Възрастният мъж се задави. Бъртранд го потупа по гърба и яростно добави:

— Внимавай какво говориш, Пърси! Омръзнаха ми злобните ти забележки. Затваряй си устата, иначе ще те изведа навън и ще размажа гадната ти физиономия!

— Това са глупости, Пърси — обади се Констанс. — Знаеш, че е така. Бедният чичо Клод едва се движи от подаграта. По-добре си мълчи, иначе ще помогна на Бърти да те повали на земята.

— Нали е много добро момиче, Бърти — възхити се Клод.

— Така е — съгласи се той и погледна зачервеното лице на девойката.

— Започва да става интересно — отбеляза Пърси. — Ще си кротувам. Не искам да разстройвам Констанс.

Бъртранд се обърна към Ян:

— Тревър не остави и камък необърнат, но нищо не откри. Това е една загадка, която тежи на всички ни.

— Да — съгласи се лейди Адела. — Този задник Тревър остави само камъка, зад който се крие онзи негодник. Може би става дума за скала, но той не може да се справи с нея.

— Възможно е — отговори херцогът. Какво друго би могъл да каже? Един от тях безсрамно лъжеше.

— Какво възнамеряваш да правиш сега? — сериозно го попита Пърси. Нямаше и следа от обичайния му присмех.

Ян замълча, после каза:

— Това ще зависи от много неща. До утре ще знам плановете си.

— Поне се отърва от онази истеричка — отбеляза лейди Адела. — Постоянно се оплакваше, че никой не се грижи за нея и разклатените й нерви. Нямаше да ти бъде добра съпруга, Ян. Радвам се, че стана така. — Замълча и добави някак замислена: — Трябва да призная, че ще ми липсва господин Джил Бредстън. Помнеше всичко за лорд Бренди. Смешното е, че Адолфус умря преди тридесет години, но младежите знаят за похожденията му. Така ми се иска да съм познавала Адолфус. — После старицата потъна в мисли. Бранди се радваше, че не ги изказва на глас.

— Лорд Бренли е един от основателите на клуба „Огънят на дявола“? — поясни на Бранди Ян.

Тя го изгледа неразбиращо.

— О, как да ти обясня! — възкликна той. Искаше му се изобщо да не беше подхващал темата. — Просто това са били група мъже. Имали са прекалено много пари и им е доставяло удоволствие да тормозят хората.

Херцогът стана от масата. Рамото беше започнало да го боли нетърпимо. Копнееше за леглото си и за успокоението, което щеше да му донесе лауданумът.

— Трябва да помислиш добре, Ян — каза Бъртранд, докато следваха дамите към всекидневната. — Тази работа е доста гнусна и не можеш да имаш доверие на никого. Колкото и да останеш в Пендърлей, не трябва никога да бъдеш сам.

— Благодаря за загрижеността ти. Всъщност Мабли винаги…

— Той е възрастен човек, Ян! Когато си извън замъка, ще те придружават поне двама от нас! Не искам повече спорове по този въпрос.

— Добре — съгласи се херцогът и се усмихна уморено. — Щом искаш да играеш ролята на Свети Георги, няма да възразя. Явно и аз като господин Тревър няма да успея да открия похитителя. Не, Бъртранд, не говори повече! Както ти, така и аз имам своите подозрения, но това не са доказателства.

Когато Ян се огледа за Бранди, тя беше излязла. Не вярваше, че го е направила от страх. Тя беше дарила своята девственост на един мъж с размътен от треската мозък. Защо го беше направила? Той пожела лека нощ на всички и се оттегли замислен.

На следващата сутрин стана рано. Рамото го болеше, но предпочете да не обръща внимание на това. Излезе от стаята и се насочи към главното стълбище. Мабли вървеше след него и му се караше.

— Престани, Мабли! — Вече бяха стигнали централното фоайе. — Като се изморя, веднага ще си легна. Сега върви да изпиеш чаша силен чай.

Въпреки че очакваше да види Бранди, не я завари в трапезарията. Ян изяде закуската си и тръгна да я търси. Нямаше я нито в дневната, нито в стаята на Фиона. Не я откри и сред рододендроните край алеята.

Насочи се към брега. Надяваше се Бъртранд и Мабли, днешната му стража, да не са по петите му. Бранди стоеше край водата и се взираше в морската шир. С облекчение забеляза, че Фиона е доста далеч. Играеше си с камъчета и водорасли на пясъка. Охраняващите го мъже останаха на скалата. Той изобщо не се интересуваше какво ще си помислят, като го видят да разговаря насаме с Бранди.

Спусна се по пътеката към брега и извика:

— Не бягай от мен! Няма да бъде честно, като знаеш, че не мога да те стигна. Не ми даваш никаква възможност да поговоря с теб, а ми се струва, че доста се измъчваш. Е, добре, смятам, че мога да се справя с притесненията ти. Само не мърдай от мястото си!

Бранди искаше да избяга, но не го направи. Тя не беше объркана. Изпитваше нещо по-дълбоко. Сигурно беше изплашена. Трябваше да изслуша извиненията и обясненията му. Той щеше да се опита да заглади нещата. После тя можеше да се скрие някъде и да си наложи да забрави за него. Ян се приближи до нея и я погледна усмихнат.

Под тена, който беше придобил в Шотландия, личеше, че е пребледнял. Бранди несъзнателно вдигна ръка и погали брадичката му.

— Не трябва да ставаш от леглото. Боли ли те рамото? Да извикам ли Малкия Робърт? Не трябваше да слизаш по тази стръмна пътека. — О, Господи, какво правеше тя? Държеше се така, сякаш беше неин! Бързо отдръпна ръката си.

— Нещо друго? Няма? Добре, този следобед ще ме прегледа Малкия Робърт. Ако направиш и една стъпка назад, ще помисля, че си страхливка. А сега не мърдай, Бранди!

— Заповядваш ми, а аз никога не съм харесвала това. Може да попиташ лейди Адела. Когато бях малка, тя постоянно ме наричаше упорито магаре. — Обърна се и се затича по пътеката. Не беше направила и три крачки, когато той я сграбчи през кръста и я повдигна. Тя изплашено извика. Гневът й мигновено се превърна в страх.

— Недей, Ян! Раната ти може да се отвори! Моля те! Кълна се, че повече няма да бягам! Пусни ме на земята, защото ще те заболи.

— Няма да ми се случи нищо, но не мога да кажа същото и за теб! Сега ще правиш това, което ти кажа и няма да ми противоречиш! — Пусна я на мокрия пясък точно до вълните. — Нали не искаш да те вържа, Бранди? Държиш се като дете, а знаеш, че вече си жена. Знам това и ти трябва да се изправиш пред този факт.

Тя го гледаше загрижено.

— Боли ли те гърбът?

— Още не, но ако това стане, да знаеш, че ти ще си виновна — той я изгледа внимателно и Бранди се изчерви. Смутена ли беше? Или ядосана? Той не знаеше, но се надяваше скоро да открие. Чудесната й руса коса беше отново сплетена на плитки, подходящи за ученичка. Припомни си разпилените й коси върху лицето си. Толкова много неща му се губеха от онази прекрасна нощ. Беше я прегръщал. Беше проникнал дълбоко в нея. Господи, трябваше да престане с това!

Ян й протегна ръка.

— Първо трябва да ти кажа, Бранди, че Мабли и Малкият Робърт ми разказаха за постъпката ти. Това ме разтревожи, но все пак ти благодаря. Спасила си живота ми. Искам да знам защо го направи? Една дама би припаднала и това би довело до моята гибел. Да, страшно съм ти благодарен. Ти ми подари живот, Бранди! Защо го направи?

Чудеше се защо изобщо я пита. Нима не разбираше. Младата жена сви рамене и подритна едно камъче.

— Изкарваш ме героиня, каквато не съм. Всичко стана толкова бързо. Ти лежеше на земята потънал в кръв, дори не се замислих. Просто трябваше да действам.

— Знаеш, че аз също не бих позволил на някого да те нарани, нали?

— Сигурно всеки джентълмен ще постъпи така.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Че би спасил всеки Робъртсън, ако се наложи.

— А ти?

Усмихна му се дяволито и разпери ръце.

— Ако Пърси беше на мушката, сигурно щях да го оставя и да бягам далеч!

— Правилно. Мабли ми каза, че си ме пазила през нощта. Бил съм безпомощен, а ти не си позволила да остана сам. Дори си взела пистолет от колекцията на стария Енгъс. Така ли е било?

— Да, и сама го заредих. Сигурно Марта и Мабли са ти казали, че в последната нощ оставих вратата на спалнята си отворена. В коридора оставих запалена свещ.

— Сигурно сега не би рискувала да останеш нощем в стаята ми? Не би желала да те вмъкна отново в леглото си?

Бранди го погледна в очите. Отстрани влажните къдрици от лицето си.

— Ако трябва да бъда честна, ти не ме вмъкна в леглото си.