Сюзън Джонсън
Бялата графиня (16)

Глава 16

Кити беше много изненадана, когато родилните й болки започнаха три седмици по-рано от очакваното. Пътуваха с Аполон към усамотеното езеро в дъното на планинския циркус, намиращо се на по-голяма надморска височина от останалите четири езера в долината Дарго. Оттам до труднодостъпния превал Коштантау — крайната цел на прехода според намеренията на Аполон — оставаха само шест-седем версти, но те напредваха много бавно и предпазливо, с почивки на всеки половин час заради състоянието на Кити. Графинята беше настанена на второ седло зад гърба на Аполон, върху меки възглавнички, за да не пострада от друсането по стръмните каменисти пътеки. Разбира се, не беше възможно да се избегнат докрай тръсканията, пък и преходът се оказа доста дълъг и изтощителен, така че плодът в утробата й се размести. Може, би някакво влияние й оказа и промяната на въздуха — наситен с озон, освежаващ и опияняващ. А може би съдбата бе решила тяхната първа рожба да се роди тъкмо там, сред любимите на княз Кузин места за почивка.

Кристално ясното планинско небе високо над главите им синееше ослепително, без нито едно облаче. След последното възвишение под краката им се разкри притихналото малко езеро, удивително спокойно като заспало дете, сгушено сред високата трева и стройните сребристосиви ели. На брега на езерото ги очакваше скромна хижа, построена навремето по заповед на баща му, стария княз Алекс, която обаче можеше да послужи по-скоро само като временен заслон срещу природните стихии, но в никакъв случай не бе пригодна за продължително обитаване.

В първите минути Кити не се осмели да му признае за зачестилите болки в долната част на корема, защото наивно се надяваше да отминат като всяко от онези преходни неразположения, каквито напоследък често й се случваха.

Едва сега си припомни, че тази сутрин, малко след ставането й от леглото, бе усетила три слаби пробождания ниско долу, но те веднага бяха изчезнали. Всъщност през последните десет дни това често й се случваше, но нищо друго не подсказваше, че раждането наближава. Сигурна бе, че е още много рано. След поредното трескаво преброяване на месеците Кити винаги стигаше до категоричния извод, че бебето ще чака поне още двадесет или дори двадесет и пет дни. Не беше съвсем неподготвена като повечето жени, които им предстои за пръв път да раждат, защото в имението си край Астрахан бе присъствала на няколко раждания на жените от прислугата. Но откакто се премести в долината Дарго, тя не общуваше с местните жени, освен с една от тях — Дария.

Два часа след пладне, когато Аполон вече се приготвяше да потеглят по обратния път надолу към долината, Кити стана от одеялото, което той бе постлал върху тревата и внезапно се сгърчи от силен пристъп, след което усети как нещо топло намокри ходилата й. Първата й реакция беше паническа. На много версти оттук нямаше жива душа. Тя още не бе напълно сигурна какво й предстои, но ако бе съдено най-лошите й опасения да се сбъднат, тази самотна поляна високо горе над аула на Искендер хан беше най-неудобното място за едно раждане.

На три крачки от нея Аполон вече стъкмяваше багажа. Щом чу как Кити изохка, младият мъж се стресна при вида на лицето й, сгърчено и бледо като платно, но още повече го изплаши паниката, изписана в очите й. Най-много го стъписа течността, потекла по краката й.

— Аполон… О-ox… водите ми… изтекоха… — едва чуто простена пребледнялата жена, изплашена до смърт. — Прекалено рано започнаха проклетите контракции! Какво ще правим сега? Нали има поне два часа път надолу до аула и…

Ужасеният мъж я изгледа в недоумение. В първите мигове разумът му дори отказваше да повярва, че дългоочакваното събитие е започнало, макар и съвсем ненадейно, и то точно там, където в никакъв случай не биваше да става. Веднага смъкна наметалото от гърба си, метна го върху меката трева и се втурна към нея. Прегърна я, вдигна я на ръце и внимателно я отнесе в хижата, за да я остави върху нара, който беше най-близко до опушеното огнище. Но още не бе успял да коленичи до нея, когато нов, още по-разкъсващ напън я накара да се сгърчи от болка. Изплашена до смърт, графинята протегна ръце и ги вкопчи във врата му. През здраво стиснатите й зъби се отрони сподавен стон.

— Мила, о, мила, почакай! Опитай се да се успокоиш, да се овладееш някак си, скъпа моя ненагледна… — зашепна той на ухото й, прилепил устни към косата й, докато тя неистово впиваше пръсти в рамото му, за да не закрещи от болка. Дланите му погалиха гърба й в отчаян опит да я успокоят и да й вдъхнат кураж, макар че самият той в този миг беше изплашен много повече от нея. Князът не помнеше да се беше страхувал дори по време на най-ожесточените битки с многократно превъзхождащ ги противник.

— О, Аполон, боли ме! Господи, колко боли… — сломено изхлипа Кити, отпуснала глава на силните му гърди. Всичко пред очите й се замъгли от непоносимата болка малко под кръста. След няколко минути контракциите постепенно започнаха да отшумяват — едва тогава тя отпусна пръстите си, вкопчени отчаяно в раменете му.

Аполон я отдръпна от себе си и седна до нея, задъхан и разтревожен, несмеещ да пророни дума. Никога досега не му се бе случвало да утешава родилка и просто не знаеше с какво да започне. Пое дребната й ръка в своята и я стисна горещо.

— Кити, скъпа, всичко ще се уреди от само себе си. Е, разбира се, ще направя всичко, което е нужно и което е по силите ми…

Стараеше се да говори уверено и спокойно, макар че никак не му беше лесно, докато умът му трескаво обмисляше ограничените възможности за намиране на изход от заплетеното положение, в което се бяха озовали.

Кити тревожно изплака:

— О, Аполон, как можеш да ми помогнеш тук, в тази пустош? Не зная какво да правя, по дяволите! Дария разбира от раждания и от акуширане. Толкова разчитах на нея… Пое си дъх и избърса потта от челото си. — Но ето че съдбата ни изненада — довърши тя с още по-отпаднал глас. — Нима ще трябва ти сам, собственоръчно, да изродиш детето ни? Мили Боже, какви ли изпитания още си ни подготвил?

Аполон, който никога не би се замислил, ако се наложеше да измине стотици версти навътре във вражеска територия, сред безчет опасности и засади, който безстрашно се справяше с мощни заряди динамит и нитроглицерин, сега като че ли си бе глътнал езика. Коленичил до нея, той само я гледаше втренчено, а устните му безмълвно се тресяха. Слепоочията му в тези кошмарни мигове бяха по-изпотени дори от нейните. „Исусе Христе — мълком се молеше той — как ще се справя? Дай ми сили, Боже, защото никога не съм вършил нещо подобно! Ами ако умре в ръцете ми?“

Нов болезнен пристъп я накара да се сгърчи и силният й вик го изтръгна от молитвения унес

— О, Аполон! — жално изхлипа тя и вдигна очи към него, ужасена, че ще я сполети най-лошото.

А той, тъй като никога не я бе виждал толкова изплашена, целият се разтрепери. Приведе се над нея и я притисна в прегръдките си, положил главата й на рамото си. Студена пот обля гърба му. Поне се досети да диша по-дълбоко, за да се овладее, преди да заговори.

— Ще се справиш, Кити. Двамата ще се справим. Аз ще ти помогна. Няма да позволя да страдаш… Да, да, сега си спомням, че в онзи претъпкан с бежанци влак, когато отстъпвахме на юг от Харков към Таганрог, имаше няколко родилки, мъчещи се също като теб сега.

Насили се да й се усмихне окуражаващо и се зае да я успокоява с първите думи, които му дойдоха наум. Премести главата й върху ръката си с надеждата, че така ще й бъде поне малко по-удобно. Прокашля се, за да прочисти гърлото си — искаше гласът му да звучи твърдо и уверено, за да й вдъхне надежда, макар че в същото време вътрешно се бе стегнал от мрачните опасения, които не го оставиха дори и когато тя видимо се успокои след затихването на поредната силна контракция. Ами ако всичко се обърка? Малко ли опасности дебнеха всяка родилка, за която старите жени казваха, че е с единия крак в гроба, преди да се освободи благополучно от напиращия да излезе плод. Но беше невъзможно да я остави тук сама, напълно безпомощна, за да пришпори Леда надолу по теснините и докара някоя жена на помощ от долината. „Мили Боже задъхано се помоли той, — смили се над нас, прати и своята утеха!“

Макар Кити през последните седмици предвидливо да бе разговаряла с дузина по-опитни и доста по-възрастни от нея жени от аула, никоя от тях не бе й споменала, че ще бъде така болезнено. Пристъпите бяха ужасни. Струваше й се, че някакъв безмилостен звяр ръфа плътта й, че невидим гигант се е заел да разчлени костите й, че още миг и няма да издържи. Вече дори смъртта престана да я плаши! Отчаяна, графинята, доведена до края на силите си, бе готова на всичко, само и само да се сложи край на непоносимото мъчение. За щастие контракциите се редуваха паузи, когато оставаше да тлее само притъпената, разсеяна болка в слабините й. Тогава донякъде се възстановяваше ритъмът на дишането й. В един такъв промеждутък Кити вдигна очи към лицето на Аполон, по-бледо от прясно варосана стена, и се опита да се усмихне:

— Съжалявам, скъпи мой… Май се оказа, че не едно, а две бебета са увиснали на ръцете ти. Едното съм аз, а другото още се бори да излезе на бял свят. Никога не съм можела да издържам на болки. Защо Дария не ми обясни какъв ужас ме очаква?

Аполон, без да знае вече какво да стори, дали да се засмее, или да заплаче, само промълви смутено в отговор:

— Не съм сигурен дали тя самата е изпитвала такива ужасни болки като твоите. Ако жените знаеха какво ги очаква, май че никога нямаше да се решат да имат деца…

— Ох! — прекъсна го нейният стон. — О, Божичко, пак се започва! И този път още по-силно… Сега сигурно няма да издържа и ще се разкрещя с цяло гърло! О-о-ох!

Той грабна първата кърпа, която му попадна, и трескаво започна да бърше потта от лицето й.

— Викай, мило мое сладко момиче, викай, крещи, реви с все сила! Колкото ти глас държи! Само и само да ти олекне, поне мъничко, дяволите да ме вземат! Аз съм виновен! За всичко, да, за всичко! Проклета женска орисия! Защо не мога аз да поема цялата ти болка, мъка и страдание? Ти си толкова дребна, крехка, деликатна… По дяволите! — В очите му напираха сълзи, но той нямаше как да ги избърше, защото ръцете му нито за миг не я изпускаха. — Така не ми се иска да страдаш!

— Дръж ме! Само ме дръж, мили! Прегърни ме, здраво, много силно, с двете си ръце, за да не полудея… — изхриптя отчаяно тя. — О, нека да отмине и този пристъп, да, ето… ето, после всичко ще бъде наред, зная го, сигурна съм…

Но следващата контракция вече напираше в утробата й, не по-слаба от предишната, но за щастие по-кратка. Изпотена, Кити си пое дъх, избърса челото си и се опита да си припомни съветите на Дария за раждането. Но нищо не постигна. Продължаваше да остава напрегната до изнемогване — нищо не можеше да я разубеди, че следващият напън няма да й причини още по-жестоко страдание. Точно така и стана. Застена, отначало тихо, но после все по-силно. Ноктите й конвулсивно се впиха в плещите му, за да оставят кървави белези по кожата му.

Тогава той я повдигна леко нагоре, напъха още по-надълбоко двете си ръце под кръста й, като непрекъснато внимаваше да не би с някое по-рязко движение още повече да усили болките й. Задържа я така, висяща на ръцете му, напрегнал мускулите си, несмеещ да мръдне…

Следобедът тихо гаснеше в здрача на пурпурния залез. Високо в планините винаги се здрачава по-рано. Но за Кити остана скрита божествената красота на залеза. От несекващите болки очите й се премрежиха, плувнали в горещи, солени сълзи. Очертанията на стените на хижата се размазаха, сякаш беше пияна. Когато успяваше да си поеме по-дълбоко дъх, й олекваше малко, но нищо не помагаше, когато отново зачестяваха болките, остри, разкъсващи, пронизващите като дагестански ханджари.

Щом слънцето докосна с последните си лъчи най-високите върхари по надвисналия над циркуса скалист хребет, Аполон я остави за малко, за да добави още няколко цепеници в огнището. Веднага след това се върна при нея, за да я утешава и приласкава. Прегърна я с двете си ръце, треперещи като есенни листа миг преди да ги обрули вятърът. Целуваше страните й и попиваше с устни сълзите й. Неусетно денят отстъпи пред здрача, а здрачът пред нощта. Луната изплува над хоризонта, но нищо друго не се промени. Аполон Кузин започна сериозно да се притеснява. Опита се да се самозалъже с разни утешения. Припомни си какво бе слушал от акушерки и лекари — че първото раждане винаги било най-трудното, най-продължителното. Но нищо не можеше да удави тревогата, надигаща се в сърцето му като помитаща вълна. Кити се мъчеше вече няколко часа и той започна с ужас да си задава въпроса дали крехкото й дребно тяло ще издържи на този кошмар. Нямаше право да се заблуждава той нито можеше да разпознае признаците на евентуалните усложнения, някои от които можеха да се окажат смъртоносни за нея, нито пък можеше да предскаже докога тя ще издържи на ужасните болки, нито имаше памук, нито бинтове, нито кърпи, за да спре кръвотечението…

В трескаво търсене на спасителен изход изтерзаният мъж най-неочаквано си припомни — при това с учудваща яснота — сцени, за които не подозираше, че паметта му е съхранила — раждания на други, още по-злочести жени при много по-тежки условия. Май че беше миналия ноември, някъде около град Орел… Във вагона, с който пътуваха офицерите от ескадрона на граф Пьотр Радишевски, на една от междинните спирки качиха по спешност жена, полумъртва от непоносими родилни болки. Настаниха я временно на койката, на която дотогава спеше самият Аполон. Оказа се, че Господ се смили над нея и малко след полунощ тя роди. Дори и в онези ужасни условия майката и детето оцеляха. При този спомен в душата му се породи надежда, отначало плаха и колеблива, дано и Кити дочака същото щастливо избавление.

След полунощ спазмите й още повече зачестиха. Тя почти изпадна в несвяст. Мяташе ожесточено глава наляво и надясно, хапеше устни в несекващ пристъп на отчаяние, крещеше му да я прободе с ханджара си право в сърцето за да сложи край на мъките й! Но най-лошото бе това, че още нямаше никакви признаци за започване на раждането. И още нещо измъчваше двамата напълно неопитни нещастници, — ако възникнеше някакво усложнение, нито той, нито тя знаеха как да се справят. При мисълта, че безжалостната съдба може завинаги да я раздели с Аполон, сълзите й отново рукнаха. Едва не се задави, когато гърлото й се стегна от мъка. За щастие той веднага я надигна от кръста, притисна я към себе си и й помогна да се съвземе.

Повече не можеше да отлага, нито пък можеше да понася още дълго този кошмар. Аполон бе принуден да вземе някакво решение. Щеше да изчака още час-два и ако контракциите позатихнат малко, да я сложи на седлото пред себе си и да поеме надолу по пътеката към аула в долината Дарго, колкото и да му се струваше рисковано. Повече не издържаше да седи край постелята й безпомощно и да чака да издъхне пред очите му.

Започна да й говори, всичко, каквото успя да роди трескавият му мозък, без да обръща внимание дали реди несвързани фрази, само и само да успее да отвлече вниманието й. А в същото време тези отчаяни усилия помагаха и на самия него да потушава вледеняващите пристъпи на страха, че може да я загуби завинаги…

Шепнеше на ухото й задъхано за щастливото лято, което бяха преживели, както и за още безброй лета, есени, зими и пролети, които ги очакват, като галеше безспир страните й, челото й, отмятайки мокрите й, слепнати от потта кичури — вече нямаше дори помен от изящните й къдрици, — а сетне неуморните му длани се плъзгаха по раменете, по ръцете, по гърдите й, навсякъде по тялото, което така обичаше и обожаваше… Струваше му се, че още малко и той самият ще полудее от мъка. Но въпреки това намери сили да продължи с описанията на техните следобеди отзад в градината под разцъфналите праскови, окичени с гирлянди нежни цветчета. Мълвеше й в унес за нощите, когато заспиваха, вплели тела. В наивно упование, че ако смени темата, ще я разсее по-успешно, започна да споделя с нея притесненията си от настойчивите искания на Искендер хан и дори на Карим и Сахин да не се отказва от въоръжени набези в степите около долното течение на Терек и дори на Кубан. Спомни си, че още не й бе съобщил за плановете си да построи още една тераса от южната страна на вилата, за да може тя да събере още по-плътен загар. Спомена даже за хрумването си да осигури потомство на Леда, като й намери някой жребец от елитна порода. В увлечението си се върна назад в миналото си и стигна чак юношеските си години, за да й опише нагледно всичките си гувернантки и частни учители. Разказа й също за по-далечните си роднини, които тя досега не бе виждала, но тогава на гърлото му заседна корава буца при мисълта, че може би няма да може да им представи прелестната си любима…

Никога, през целия си живот досега, не бе говорил толкова дълго. Накрая, задъхан и омаломощен от безкрайния си монолог, преглътна бързо и продължи да реди дума след дума, с нежен, макар и монотонен от преумора глас, за да не й позволи да се унесе. Страхуваше се, че тя повече няма да се събуди.

По едно време, когато Кити малко се посъвзе, Аполон се осмели да изскочи навън и да притича на един дъх до брега на езерото, за да донесе ведро с бистра, леденостудена вода. През дългите, нескончаеми часове на тази безкрайна нощ той не преставаше да се опитва през паузите между контракциите, доколкото бе възможно, да й създаде поне минимални удобства. Премести я по-близо до огнището. На няколко пъти му се наложи да смъква с треперещите си пръсти мокрите дрехи от нея, за да я измие и отново да я загърне. Страхуваше се на всичкото отгоре да не я простуди — въпреки огъня, в хижата бе доста студено. Накрая дори свлече ризата от гърба си, за да я метне върху раменете й.

Едва тогава се сети, че имаше скрин с дрехи, останали от предишните му идвания. Изправи се, разкърши схванатите си рамене и извади от скрина куп вълнени дрехи. Веднага ги грабна, върна се при нея и подреди нова, по-широка и по-мека постеля, този път още по-близо до огнището. Накрая я вдигна внимателно и я пренесе там.

Часовете се нижеха, по-скоро пълзяха мъчително, влудяващо бавно. Кити, изтощена до крайност от нестихващите болки, вече нямаше сили дори да крещи. На оскъдната светлина от мъждукащата жарава в огнището всичко наоколо й се струваше като призрачно видение. На няколко пъти се запитваше дали не сънува целия този кошмар. Фигурата на приведения на нея Аполон хвърляше на отсрещната стена, а понякога и по ниския таван, едра сянка с неясни очертания, потрепваща при всяко припламване на огъня.

Но щом започваше следващата контракция, всичките й съмнения, че това е само сън, отпаднаха. Като че ли невидим хищен звяр се бе загнездил ниско в утробата й и късаше плътта й с острите си зъби. Вкопчи се в Аполон с отчаяно усилие и безумна надежда, че той, нейният рицар, ще я избави от този ад. В неговите обятия се чувстваше по-сигурна. Шепотът му, безкрайно мил и загрижен, действаше като балсам на измъчената й душа. Но още незатихнала предишната вълна от непоносими болки, ето че се задаваше следващата. Вече не помнеше нищо, вече не знаеше ден ли е или нощ. Не знаеше и не искаше да знае къде се намира и защо се бе озовала тук, в тази мрачна, безлюдна пустош…

И точно когато доведеният до отчаяние Аполон започна да събира с трескаво суетене разпилените около нея стари дрехи и наметала, за да ги подложи върху седлото на Леда преди тръгването, а омаломощената Кити вече плуваше нейде в небитието, нов, по-различен спазъм възпламени сетивата й.

Този път разкъсващата я вълна помете дори сетните й сили, и тя не можа да се възпротиви на изтезанието. Над взора й се спусна червена пелена. Извита в напрегната дъга, измъчената жена изкрещя тъй силно, че викът й отекна извън хижата, за да се върне отново като неясно ехо, многократно усилено от близките канари. Аполон веднага я сграбчи за тресящите рамене, като че ли физическата му сила можеше да прогони болката от тялото й. Вече нищо друго нямаше значение, освен да я задържи, ако трябваше с нокти и зъби, но да не я изпусне, да не й позволи да изпадне в несвяст. Как щеше да я свали върху седлото на кобилата надолу към аула, ако е в безсъзнание? Ами ако издъхне по пътя, в ръцете му?

Но рукналата от нея кръв го накара мигом да забрави за всичко останало.

— Кити! — изрева той, убеден, че сега вече наистина ще я изгуби завинаги. Трескаво започна да призовава всички богове, за които някога бе чувал, изплашен до смърт, че повече нищо не може да стори за нея. — Само не умирай, не умирай, мила моя… — хлипаше той.

И тогава дойде чудото. Някой от многото богове явно бе чул молбата му. Главичката на бебето започна да се показа, с лицето надолу. Аполон веднага спусна ръка между бедрата й, за да не клюмне мъничката главица, а с другата задържа Кити под кръста. Дойде ред и на крехките раменца, а след още един, последен, разкъсващ напън бебето изскочи докрай навън. Аполон бе изродил своя първороден син! Да, това бе неговият син, личеше си от пръв поглед, въпреки че още беше целият в кръв и слуз! Не, не можеше да греши! Този къс месо бе плът от неговата плът, кръв от неговата кръв… Моментално се изпариха всичките му смътни съмнения. Аполон вече държеше в окървавените си ръце едно малко съкровище, със същата златиста коса като на баща си, със същите очертания, макар и миниатюрни. Новороденото изглеждаше напълно здраво, всичко си имаше — това си пролича още от първия бегъл, тревожен оглед, докато още мърдаше неспокойно в ръцете на баща си.

Така изтекоха няколко минути, които се сториха на уморения, но безпаметно щастлив Аполон по-дълги от часове. Слабият глас на Кити внезапно го сепна и го извади от унеса:

— Онази ужасна, разкъсваща болка отвътре вече започна да стихва. Защо? Какво стана?

Постепенно умът й се избистри и тя видя как Аполон се приближи към нея просълзен. Тя само примига учудено, несигурна дали той наистина е толкова близо до нея, или е само видение, избързало да я посрещне пред небесните селения, след което отново спусна клепачи, изтощена, на предела на силите си, но все пак успя да прошепне отпаднало, преди да потъне в блажената забрава на съня:

— Успях ли, скъпи?

Аполон сведе поглед към мъничкото, едва мърдащо същество, сгушено в едрите му длани и тихо прошепна:

— Да, мила моя, и то още как! Ти ме дари със син…

 

 

Докато изтощената от тежкото раждане Кити лежеше кротко в набързо стъкмената чиста постеля, Аполон стопли вода в котела, окачен над огнището, изкъпа бебето, избърса го с най-чистата кърпа, която можа да намери, и го загърна в дебел вълнен шал. Едва тогава въздъхна уморено и се настани до нея, за да се полюбува на идиличната картина — новороденото, увито в плътно вързопче, лежеше до рамото й.

В просъница Кити чу немощен детски плач и веднага отвори очи. Усети оставеното до рамото си малко вързопче и незабавно погледна към Аполон.

— Боже мой, Аполон, какво е станало? Да не би да имаме син? Или дъщеря?

— Син, скъпа… Един мъничък, прекрасен син.

Тя премигна учудено.

— И сега отново ли ще започнеш с твоите проклети съмнения за бащинството?

Аполон се усмихна щастливо.

— Не, Кити, вече няма място за никакви съмнения.

Той пое новороденото, отметна края на шала и показа дребното му личице на Кити.

Тя веднага се зае с трепет да огледа своята първа рожба, на която бе дала живот след толкова страдания, дори с риск за живота си. Най-успокояващото за нея бе очебийната прилика с баща му — дори косицата на детето беше същата. Но имаше още едно, много по-достоверно доказателство, че именно княз Аполон Кузин беше бащата на детето — въпреки силно зачервеното и още неоформено личице на бебето си личеше странната смесица от чертите на мъжете от рода Кузин, последица от съчетаването на руска, кавказка и дори татарска кръв, което бе и обяснението за необикновената им жизненост. Личеше си по особеното скосяване на веждите и очите, по високите скули и удължения овал.

— Колко е красив!

— Да, скъпа, имаме си много хубав син…

— Има формата на твоите очи — промълви Кити, вече напълно доволна от себе си. „Същите омайни очи с блестящи златисти точици — каза си тя, — загадъчно примамливи, способни да накарат всяко женско сърце да затрепти от копнеж…“

— Сигурна ли си, скъпа? — недоверчиво попита младият баща, несмеещ да признае дори пред себе си, че вече се гордее с приликата между него и това безпомощно създание, което още вдишваше жадно първите си глътки въздух. — Всъщност не е толкова важно от кого е наследил очите — продължи той с привидно скромно изражение. — По-важното е това, че е красив, че е здрав, че е нормален. Не зная как да изразя благодарността си към теб.

— Наистина ли се радваш? — попита Кити, внезапно обзета от тревожни опасения. Нали не беше омъжена за него? Нали Пьотр още бе неин съпруг, макар че отдавна бе изчезнал някъде… А как ще приеме тази новина суровият Искендер хан? Какво ще злословят клюкарките в аула? Вече сама се бе убедила, че Аполон, въпреки че по природа беше бохем, все пак дори и той не може да се отърси докрай от моралните предразсъдъци и скрупули, толкова типични за изостаналите планински жители…

Гърлото на Аполон изведнъж пресъхна от прекалено силното вълнение.

— Разбира се, че се радвам, любима моя, как може да не се радвам? Чувствам се като на седмото небе! Не ми достигат думите, за да опиша радостта си… — Той нежно погали бебето по гушката, после пое ръката на Кити и я поднеса към устните си, след което я стисна с двете си ръце. — На зная как да ти се отблагодаря. Толкова много се измъчи… — Замълча за малко, преди да вдигне глава и да я погледна в очите. — Но нали всичко свърши, така че сега вече мога да ти призная — ужасно се изплаших за теб. Кълна ти се, че никога, до сетния си дъх, няма да мога да забравя тази ужасна нощ! Искам да ме предупредиш веднага, щом някъде те заболи или ако се почувстваш зле. Нали вече не те боли?

— И аз трябва да ти призная, че по едно време напълно се бях отчаяла. Струваше ми се, че още само минута и сърцето ми ще се пръсне от непоносимата болка. Дори ми се прииска да ти извия врата, защото ти си причината за всичко… Макар че, разбира ре, нямаш никаква вина, че съдбата не ми отряди лесно и бързо раждане.

— Ще се постарая да го запомня — уморено се усмихна той. — О, мила, да знаеш как ми се искаше да изкрещя към небето: „Стига! Стига мъчения! С какво ги е заслужила?“ — Аполон отново се опита да се усмихне насърчително и окуражаващо, но го издаде неволното потрепване на гласа му. — Но сега съм толкова горд с теб — задъхано зашепна той, — че дори не зная как да ти опиша радостта си. — Едва сега, докато я милваше по лицето и по косите, той си възвърна онази жизнерадостна, младежка усмивка, която Кити толкова много харесваше. — Но мога да ти кажа всичко, което изпитвам, само с две прости думи: обичам те!

— И аз, и аз — промълви тя, вдъхвайки до болка познатото й ухание, което й помагаше да го различава дори в непрогледен мрак. Никога преди не го бе виждала толкова разнежен, мил и любвеобилен. Нима същият този мъж, милващ косите й, надвесен над нея като ангел, като олицетворение на най-нежните чувства, които един мъж може да изпитва към една жена, бе способен да убива, без да му трепне окото?

 

 

Когато на другата сутрин слънцето изгря от изток, за да стопли измръзналата през нощта притихнала хижа, Аполон тръгна надолу към долината. Разбира се, не посмя да я качи на седлото — състоянието й не му позволяваше да рискува — затова я помоли да вземе грижливо повитото бебе на ръце, след което я вдигна.

Пристъпваше съвсем бавно и безкрайно предпазливо, като я придържаше през кръста, за да не изпусне двойно скъпоценния си товар. Не след дълго и Кити, и бебето задрямаха. А той продължи да слиза, внимателно оглеждайки камъните по пътеката пред себе си, загрижен да не ги събуди с прекалено рязко разклащане или да не се спъне, стъпил накриво. Напредваше бавно, със сигурната походка, с която бе свикнал да се промъква в тила на вражеските войски. Дори дишането му не се затрудни, въпреки товара. Само веднъж Кити се сепна от нещо и се пробуди, но Аполон веднага й заговори гальовно и успокоително:

— Спи, спи спокойно, мила моя… Не се притеснявай за нищо, всичко е наред… Още малко и ще стигнем градината зад вилата.

Но тя настоя той да спре, за да повърви сама, Аполон, разбира се, не й позволи, защото знаеше, че няма да може да измине повече от пет-шест метра.

Тя се разсърди и реши да не заспива повече, изплашена от мисълта, че ако той не издържи и я изтърве върху някой остър камък, бебето може да пострада. Накрая се споразумяха той по-често да спира за почивки. Щом Аполон спираше и нежно оставяше на меката трева своя безценен товар, Кити нагласяваше бебето в скута си, а сетне развързваше торбата с храната, която той предвидливо беше метнал през рамо на тръгване от хижата. След като не бе сложила и троха в устата си, откакто бяха започнали родилните болки, сега графинята беше така прегладняла, че още на третото спиране в торбата не остана почти нищо за ядене. Аполон притичваше до близкия поток, за да й донесе студена вода в манерката. За щастие през целил път надолу бебето нито веднъж не се пробуди. Тримата заедно отдалеч представляваха трогателна картина, също като библейския Йосиф и Богородица, притискаща Младенеца до гърдите си.

Щом наближиха вилата, слугите ги забелязаха през прозорците и веднага се втурнаха към тях с радостни викове — заради дългото им отсъствие горките хорица здравата се бяха изплашили. Не след дълго зад новопристигналите се нареди дълга върволица от придружители, ухилени до уши, щастливи от завръщането на княза и от раждането на първия праправнук на Искендер хан. Аполон никога не се бе чувствал така щастлив — бурните приветствия на мъжете и жените от прислугата сякаш му вдъхнаха неподозирани сили, защото въпреки умората той не позволи да му отнемат скъпоценния товар. Особено бурно го посрещнаха джигитите, защото тези волни планински орли винаги се радваха повече на раждането на момчета, отколкото на момичета. Възприемаха го като залог за увеличаване броя на бъдещите бойци, които след години ще бранят тяхната долина от пришълци и завоеватели.

След като си отпочина на терасата пред вилата, докато жените от кухнята привършиха със суетенето около миенето на Кити и първите грижи за новороденото, Аполон властно вдигна ръка и процесията пое надолу към аула и сарая на Искендер хан, разположен в другия край на долината Дарго. Лицето на младия баща грееше от щастие. Вестта стигна много преди него до аула и още на последния завой пред крайните къщурки ги посрещна цялото местно население. Отдавна в тази изолирана от света планинска долина не се бе появявал такъв повод за празнуване и развеселените джигити, и без това измъчвани от скука, защото нямаше изгледи скоро да потеглят на поход към низините, цели три вечери не бяха станали от трапезата в голямата зала на сарая. Искендер хан бе наредил на слугите си да не пестят арака и виното от избите му. Наистина за никой не беше тайна, че Аполон и Кити още не бяха женени, но за никого вече нямаше съмнение, че княз Аполон Кузин е баща на новороденото — достатъчно бе да се хвърли един поглед към личицето на малкото създание. Така набързо секнаха всички слухове относно загадката кой е бащата на сина на графиня Радишевска.

Ханът и Аполон останаха сами чак към средата на третата нощ, когато най-сетне гостите се разотидоха, преситени от ядене и пиене.

— Реши ли какво име ще дадеш на сина си? — попита Искендер хан и погледна изпитателно Аполон.

— Още не — уморено въздъхна младият баща. — Работата е там, че засега не мога да се разбера с Кити.

— Скоро ще трябва да го кръстиш — напомни му старият вожд.

Аполон се усмихна стеснително и вдигна въпросително вежди.

— Опасявам се, че ще се спречкаме за кръщаването.

— Хмм… — замислено процеди ханът и поглади брадата си, както правеше винаги, когато обмисляше някое решение. — Да… Времената се менят и вече нищо не е както когато бях на твоите години. Жените днес са станали доста…

— …непокорни? — прекъсна го Аполон.

— Точно така! — гневно кимна старецът. — Май чух от някого, че на това му казвали… прогрес?

— Да. Но това, че понякога не желае да се подчинява на волята ми, не ми пречи да я обожавам. И нея, и детето.

— Помни ми думата, Ас-Сакр Ас-Сагир! Ще дойде ден, когато ще се гордееш със сина си. Разбира се, няма да съм жив, за да го видя с очите си… Но поне ще умра спокоен, защото си личи, че е твоята, наша кръв.

— Нали точно това ти повтарях от месеци насам!

— Е, сега вече и аз го повярвах… Е, реши ли да се ожениш за нея?

Аполон не се изненада от този въпрос — отдавна очакваше старият вожд отново да започне да го убеждава да се задоми, за да узакони новороденият наследник на богатствата на князете Кузин. Нямаше съмнение, че Искендер хан с нетърпение очаква да бъде изпълнено това негово желание, за да може след това по-спокойно да дочака края на дните си. Карим вече бе споменал пред Аполон, че именно това сега била най-голямата грижа на престарелия хан.

— Да, не мога да отрека, че в момента положение е много объркано. Но не ме упреквай, не съм стоял със скръстени ръце! Още преди месец изпратих един от моите хора в Баку с молба да намери сегашния й съпруг, граф Пьотр Радишевски, за да му предаде предложението ми Пьотр да уреди развода си с Кити. Но все още не съм получил отговора му. Нищо чудно да има сериозни грижи около оцеляването си, около изхранването на другото си семейство в Баку и затова сега да не му е до уреждането на отношенията си с графинята. Така че не ни остава нищо друго, освен да чакаме. Не съм сигурен дори дали Пьотр вече не е мъртъв, след като навсякъде в низините се водят ожесточени сражения между червените и остатъците от белите. Ако болшевиките не бяха разстреляли царя, с царски указ лесно можеше да се преодолеят цял куп бюрократични пречки, но сега навсякъде в Русия цари неописуем хаос!

Аполон безпомощно вдигна рамене.

— Но докато чакаш от месеци отговора на Пьотр Радишевски, твоето семейство се увеличи с още един член, с моя малък праправнук… — мрачно додаде Искендер хан.

— Именно затова се налага да се избърза с развода и с женитбата ни. Искам колкото е възможно по-скоро детето ни да бъда признато за законнородено. Нали знаеш, че в рода на князете Кузин не за пръв път се появява незаконороден потомък, но моите прадеди винаги са намирали изход дори от най-заплетените ситуации. Разбира се, във всички епохи парите са разтваряли дори най-здраво залостените врати, затова никой от князете преди мен не се е притеснявал, когато се е налагало да узакони някой от своите потомци. Дано само Пьотр откликне на молбата ми… — Лицето на Аполон се помрачи. Очевидно той не беше чак толкова уверен в благоприятния изход, въпреки че не се осмеляваше да го признае пред Искендер хан. — Не мога да си представя живота без Кити, затова нямам търпение най-после всичко да се уреди законно!

— Съгласен съм — кимна Искендер хан. — А що се отнася до избора на името на детето и до кръщаването му, вярвам, че няма да изтече много време и ти ще се разбереш с избраницата на твоето сърце. Но не забравяй, Ас-Сакр Ас-Сагир, не е мъдро да се оставя последната дума на една жена.

— О, аз зная как да я убедя! Но не искам да стигаме до ожесточени спорове, в които всеки от двама ни да се стреми единствено към надмощие над другия. Много по-добре ще е да се разберем дори с половин дума, вместо да се караме по цял ден и цяла нощ.

— Хмм, дано доживея този ден… — недоверчиво поклати глава старецът и замислено погали дългата си бяла брада.

След толкова преживени от него години той още не бе виждал мъж и жена под един покрив, между които никога да не са избухвали спорове, но от друга страна можеше само да се радва, като виждаше колко е щастлив Младия сокол с руската графиня и с тяхното лъчезарно синче.

Така, след доста продължителни спорове между двамата родители, най-после беше избрано име на новороденото. Името, разбира се, беше доста дълго, понеже нито майката, нито бащата на детето не пожелаха да направят компромис. Кити настояваше да го кръстят Григорий, понеже това бе името на покойния й баща. Аполон пък не можеше да допусне да не бъде зачетено името на неговия баща — стария княз Александър, когото всички наричаха съкратено княз Алекс. Искендер хан на свой ред прояви неотстъпчивост, настоявайки да не бъде забравено името Ярак — родовото име на вождовете, от векове владеещи долината Дарго. В превод от дагестански Ярак означавало, обясни той на изумената Кити, младо соколче, което тепърва трябва да бъде обучавано, за да се превърне в ловен сокол. Така че при кръщаването си синът на Кити и Аполон получи внушителното име княз Григорий Александър Ярак Аполонович Кузин. Но родителите му предпочетоха за по кратко да го наричат с умалителното Кубик.

Още от деня на раждането си малкият Кубик се превърна в център на вниманието им, в тяхната най-голяма радост и тревога. Когато за пръв път се усмихна, всички се съгласиха, че усмивката му е много топла и очарователна — досущ като на баща му. Още повече младите родители се радваха, когато с всеки изминат ден детето, за разлика от връстниците си, показваше все повече схватливост в игрите — детската стая беше препълнена с какви ли не играчки, донасяни по изричната заповед на Аполон от всеки жител на долината, който слизаше да купува храни долу в низините.

— Аполон, знаеш ли какво стори днес малкият? — извика му Кити с грейнало лице. — Показах му твоята фотография и той засия от радост. Веднага те позна и посегна към снимката.

Щастливите родители веднага зарязаха останалите си занимания, за да помечтаят за бъдещето на първата си, рожба, В никакъв случай не желаеха невръстният Кубик да преживее ужаси и страдания, подобни на тези, които съдбата бе отредила на тях, В бляновете си го виждаха блестящ студент в Сорбоната — а не в някой по-евтин лицей, както плахо предложи отначало майка му. Следваха идилични картини за бъдещето — Кубик на игрището за поло, Кубик на тенискорта, Кити с английската му гувернантка, Кубик в трапезарията на разкошен замък в долината на Лоара. Аполон не искаше сина му да остане в тази измъчена страна, където хиляди хора гинеха едва ли не всеки ден заради безумните амбиции на шепа самозванци, решили на всяка цена, дори и с реки от кръв, да узурпират цялата власт. Но още не можеше да приведе в действие плановете си за бъдещето на детето, защото беше още съвсем малко и не смееше да потегли с него и с Кити на дългия път към Париж. Затова засега техният свят се ограничаваше единствено в тесните граници на планинската долина.

През ранната есен на 1920 година, докато Аполон, Кити и Кубик се наслаждаваха на щастливите, безоблачни дни, от крайбрежието до Искендер хан достигнаха мрачни вести — армията на барон Врангел бе разбита от болшевиките и белите трябваше да изоставят последната си крепост — полуостров Крим. Така Червената армия, след десетки кървави схватки, най-после успя да завоюва цяла Южна Русия, с изключение на Грузия. Още през април, въпреки отчаяната съпротива на местното население, червеноармейците бяха нахлули в богатия Азърбайджан, за да заграбят скъпоценните петролни кладенци около Баку.

През последните седмици Аполон често напускаше долината Дарго начело на група от верни джигити. Набезите траеха от три-четири дни до две седмици, а веднъж му се наложи да отсъства почти цял месец. В цял Кавказ се водеха безчет сражения, всеки воюваше срещу всеки и в тази небивала суматоха джигитите на Аполон успяха да причинят доста неприятности на болшевиките отряди, пренасящи през проходите на север заграбеното от Азърбайджан и Армения. Княз Кузин винаги се връщаше при Кити здрав, невредим, но много уморен, затова, след банята и вечерята, той с нетърпение се настаняваше при нея в леглото.

Една нощ, вече през ноември, когато Аполон и Кити лежаха, уморени, но щастливи след сладостните любовни мигове, той се надигна и я погали по голото рамо, преди да зарови лице в косите й и да й прошепне на ухото:

— Не мога да си го обясня как го постигаш, но за зряла жена имаш учудващо свежо и стегнато тяло! — Дългите му пръсти обходиха всичките нейни извивки от шията до бедрата. Докосванията му бяха тъй нежни и чувствени, че кожата й веднага настръхна. — Не е чудно, че никога няма да престана да ти се възхищавам!

Големите й, дивно зелени очи, леко премрежени от задоволство след бурната любовна увертюра, с нескрито желание огледаха широките му рамене, мускулестия му торс, мощните бицепси. От светлината на огъня в камината игривите светлосенки още повече правеха да изпъква релефно стройното му тяло, което винаги бе успявало да изтръгва спонтанното й, чисто женско възхищение.

— Знаеш ли, скъпи, някога си позволявах да изразявам презрението си към жените, които харесват най-вече физическата красота у един мъж, но странно… напоследък все повече се замислям и се убеждавам, че може би съм попрекалявала с тези строги преценки.

— Аз пък винаги съм обожавал тялото ти и никога не съм се срамувал да го призная — възбудено зашепна той, притиснал устни към шията й, преди да вдигне златисторусата си глава и да потърси с устни зърното на гърдата й. С горещите си, влажни устни той обходи цялото й тяло, нагоре и надолу, няколко пъти, все по-страстно и по-задъхано. Накрая успя да постигне своето — накара я да започне да се извива неспокойно, отначало уж да за да избегне гъделичкащия му допир, но след малко тя започна сама да търси жадната му уста. Пръстите й отдавна вече се бяха загубили нейде в косите му. От гърлото й се изтръгнаха първите сладострастни стонове, рязко усилени, когато ръката му се зае да гали настойчиво косъмчетата между бедрата й.

— Не… не… недей — плахо промълви тя, усещаща как съпротивата й се стопява с всеки миг. Само още няколко секунди и нямаше да може да издържи на това сладко мъчение. Цялото му тяло, мъжествено и напористо, се прилепи към нейното, но най-силно я разтърсваше немирната му ръка, докосваща, галеща, търкаща, проникваща до най-деликатните и уязвими места. Възпламенена, младата жена се разтрепери цялата. Не знаеше вече накъде да се извърти, за да избяга от алчните му домогвания, отчаяна, че собственото й тяло с най-голяма охота откликва на страстта му.

— Аполон, моля те, дай ми малко време! Нека първо да те почувствам…

Без да бърза, Аполон се изправи на лакти и я погледна право в очите. Изрече го много тихо, ала отчетливо и властно:

— Струва ми се, че вече достатъчно силно ме почувства! — След което отново приближи главата си към гърдите й и продължи да смуче зърното й. Кити веднага се изви в дъга и ахна от изумление, когато я обля първата вълна на непоносимо горещата и зовяща възбуда, докато неуморимият му език нито за секунда не й позволи да си поеме дъх.

— Аполон, скъпи, моля те, моля те… Не издържам повече! — простена тя. — Моля те, искам те в мен, не мога да чакам повече така!

Той отново надигна глава.

— Аха… искаш го в себе си, така ли?

— Да, да… но по-скоро, по-бързо! — извика тя, изгаряща от чувствения допир на устата му до нейните най-деликатни гънки.

— Но не разбрах колко много го искаш? — продължаваше да я дразни той, опрял брадичка върху нежно окосмения й триъгълник, без да спира да я гали с двете си ръце по долната половина на корема.

— Аполон! Не ме мъчи повече! — изхлипа графинята.

— Само ако ми позволиш да…

— Какво, за Бога, още искаш да ти позволя? — припряно го прекъсна тя.

— Как какво? Всичко! Защото те желая цялата! — Златистите точици в очите му танцуваха немирния танц на съблазънта. О, знаеше тя, как хубаво го знаеше… какво си бе наумил той всеки път, когато я поглеждаше така дяволито, преструвайки се на невинен юноша!

— Е, ще ми позволиш ли всичко да правя с това твое прелестно тяло? Не ме карай да чакам дълго, защото накрая съвсем ще се забравя и ще стане страшно!

— Аполон! Моля те!

— Не бързай чак толкова, скъпа моя. Аз искам много повече от теб по-бързо да стигнем до кулминацията.

Тя се вкопчи в раменете му и се сгуши на кълбо до него, разтърсвана от неудовлетвореното желание, изгарящо слабините й. Но Аполон веднага я накара да разтвори обятията си, за да се настани върху нея, готов още в следващия миг да я обладае.

— Нали вече всичко ми е позволено? — закачливо попита той за последен път.

— Да, да… моля те…

Но опитният любовник не бързаше да се възползва от набързо изреченото позволение. Вместо това се зае още повече да я възпламени, за да й помогне да забрави за целия останал свят и да бъде погълната от едно-единствено усещане, от което кръвта пулсира като буен кавказки поток във вените.

И едва тогава започна да прониква в нея, отначало бавно, деликатно, колкото само да й позволи да усети всеки кадифен сантиметър от неговата корава мъжественост. Ала когато достигна докрай, едва тогава започна да напира повече. Кити, извита в дъга, измъчвана и опиянявана от това изключително сладко, разкъсващо, но невероятно завладяващо нахлуване, поде най-древния ритъм, неспособна повече да се противи на неговия устрем. Бедрата й се разтваряха и свиваха, повдигаха и отпускаха, сетне отново се прилепваха към неговите, докато главата й, отметната назад, се полюшваше в такт с тласъците му. Очите й отдавна бяха затворени, защото вече нямаше нужда да гледа каквото й да е — образът му отдавна бе неизличимо запечатан в съзнанието й — а сега единственото, което имаше значение за нея, беше непреодолимо надигащият се оргазъм в тялото й.

Ала точно тогава той се отдръпна малко от нея, за да се надигне и да проникне малко по-дълбоко. Нейният незабавен отговор бе съвсем недвусмислен — ноктите й се забиха до кръв в гърба му.

— Не! — диво изкрещя тя.

Нищо вече не виждаше ясно, въпреки че бе разтворила докрай едрите си изумруденозелени очи. Стисна го още по-силно с двете си ръце. Графинята така бе потънала в заливащата я безпаметна наслада, че вече нищо друго нямаше значение за нея.

— О, скъпа, моя скъпа ненагледна! — зашепна Аполон опитвайки се да се изтръгне от ръцете й. Щом се отскубна от хватката й, пръстите му веднага потърсиха голите й гърди. — Толкова си нетърпелива, винаги си като кълбо от нерви. Почакай, нека да те докосна още веднъж… тук и тук… и навсякъде. — Кити потръпна от допира му. — Ето, виждаш ли колко е приятно? — продължи той, с глас, леко подрезгавял от страст.

Неспокойните му длани се спуснаха по дългите й бели бедра, за да им отдадат своята топлина. Връхчетата на пръстите му докоснаха горещата й влажна мекота и от последвалата пронизваща тръпка сърцето й така подскочи, че тя едва не изгуби дъх. Аполон прекрасно знаеше, че тя повече не може да чака и веднага долепи устни до нейните, изви се гъвкаво като планински рис, настани се отново между бедрата й, тръпнещи в сладостната нега на очакването, за да се гмурне пак в нея и да я изведе до дългоочаквания райски миг.

Сгушена в прегръдката му, едва дишаща, изтощена и заситена, Кити едва сега започна да осъзнава, отначало по-смътно, а сетне все по-отчетливо, какво бе искал да й подскаже той, когато преди малко я бе попитал дали всичко му е позволено.

Обърна лице към неговото. Аполон лежеше морно, със спуснати клепачи, на устните с щастлива усмивка като малко момче.

— Не си спомням ясно какво ти обещах преди минути, когато бях във вихъра на страстта…

Той й отвърна лениво, без да повдига клепачи:

— Беше ми обещала да ме оставиш да действам при пълна свобода на избора.

Едва сега отвори очи, надигна се на възглавницата и я измери със закачлив поглед.

— Но ти този път прекали! — шеговито го упрекна тя.

— Нали най-важното е да се опитам, да сторя всичко, което е по силите ми, за да те даря с колкото може повече наслада. Останалото е без значение.

— Само че това не е хубаво.

— Не е хубаво ли?! — изуми се князът и сега вече напълно отвори очи. — Скъпа, никога не съм очаквал да чуя тези думи от теб.

— Искам да кажа, че… че ме довеждаш почти до лудост и аз не мога да се владея.

— Наистина ли? — предизвикателно се усмихна той. — Мога само да се радвам от това затрогващо признание. Затова ли накрая закрещя така силно? — попита той с нескрито любопитство и вдигна вежди изчаквателно.

Кити се изчерви. Моментално разбра, че повече нямаше смисъл да се опитва да му обяснява.

— Добре де, само че те моля да ми обясниш за какво позволение ми говореше преди… преди да ме накараш да забравя за всичко останало.

— Ами исках да ми разрешиш да потегля на поход с моите джигити — обясни й той с най-спокойно изражение.

Кити веднага се отдръпна от него и рязко се надигна от леглото. Измери го с гневен поглед и смръщи вежди.

— Ако знаех, че за това е ставало дума, никога не бих се съгласила…

— Да, зная, но това можеше да се случи само при нормални обстоятелства — съгласи се той с лека, едва доловима усмивка.

— Значи си се опитал да ме изиграеш? — сърдито попита Кити. Очите й заблестяха гневно. Тя не се успокои дори когато Аполон протегна ръка, за да я приближи до себе си. Недоволно, младата жена рязко се отдръпна от него, след което той не повтори опита си, въпреки че лесно можеше да я приласкае и успокои. Вместо това реши да прибегне до словесни убеждения.

— Скъпа, моля те, първо ме изслушай, преди да взимаш окончателно решение. — За да бъде по-убедителен, Аполон се приближи към нея и я прегърна през раменете. — Не съм искал да те измамя. Беше само шега. Никога няма да си позволя да изтръгвам от теб обещания по нечестен начин. Но що се касае до похода с моите джигити… това вече не е шега и този път не мога да се отклоня от задълженията си. Длъжен съм да замина с тях. Разбери, мила, изтекоха почти осем месеца, откакто не съм ги предвождал в бой, като не се брои, разбира се, онази специална мисия в Сочи, във вилата на генерал Берьозов. — Лицето й веднага посърна само при споменаването на това омразно за нея име и Аполон побърза да я притисне до гърдите си, за да я успокои, преди да продължи: — Става дума за моя свещен дълг, Кити. Като пряк потомък на Искендер хан аз трябва да предвождам колоната от конници. Така е било от векове в тези сурови планини. Но напоследък си бях забранил да напускам долината заради теб и заради нашия син.

Кити унило въздъхна.

— Толкова ли трудно ти беше да стоиш все до мен?

— Не, разбира се, дори напротив, това бяха едни от най-щастливите месеци в живота ми.

— Но ето че сега отново искаш да ме оставиш сама тук.

— Само за няколко дни, Кити. Няма никакъв особен риск за живота ми. Все още имаме много наши хора в Азърбайджан, а Дагестан е изцяло в наши ръце. Ингушетите и осетинците пък държат контрола върху най-важния проход в сърцето на Кавказ и събират внушителна плячка от преминаващите колони. Чеченците не се уморяват да нападат казаците от долното течение на Терек, но трудно ще изтласкат руснаците, заемащи позиции на север от тази река. Преди няколко дни около Арказ е била разбита една дивизия на червените. Целият Кавказ ври и кипи, устремен да защити вековната си мечта за независимост. Изкушаващо е за всеки опитен офицер да се намеси в тази борба. А кой тук има по-богат опит от мен в набезите в тила на врага, във взривяването на противникови складове? Така че нашите съюзници в момента изпитват отчаяна нужда от хора като мен. Но ако ти все пак не си склонна да ме оставиш да замина…

Гласът му внезапно стихна.

Кити вече обмисляше напрегнато какви лоши последици можеха да се очакват, ако приеме предложението му.

— Искаш да кажеш, че ти липсват битките с враговете?

— Да, скъпа. Нали на това посветих толкова години от живота си…

— А сега какво се получава? Аз ти преча да живееш както преди, така ли?

Аполон сви рамене.

— Да, но компенсацията е толкова приятна, че както вече ти обясних, с теб това лято преживях тук, в долината, най-щастливите мигове в живота си. Нямам никакво право да се оплаквам, освен че…

— …че продължи твърде дълго, така ли?

— О, скъпа, не искам да ме мислиш за безсърдечен егоист! Но всеки път, когато виждам как Карим и Сахин се връщат от поредния поход, сърцето ми се свива… По дяволите, и аз вече не зная какво да правя! — Аполон зарови ръка в косата си, но веднага след това я отпусна върху възглавницата. — Нищо, нека да забравим за този разговор. Явно идеята ми не е сполучлива.

— Този път накъде са решили да потеглят твоите джигити? — тихо попита тя, докато го гледаше напрегнато.

Той веднага се напрегна, предусетил, че тя още се колебае какво да му отговори. Погледите им се кръстосаха.

— На юг, към прохода Дербент. След три дни се очаква през този проход да премине керван с много пари, предназначени за червеноармейските части, воюващи в Северен Азърбайджан.

— Какви опасности могат да се изпречат пред твоя отряд?

— О, този набег съвсем не е от опасните, защото ще имаме сериозно числено превъзходство.

Кити си пое дълбоко дъх, преди да изрече съдбоносните думи:

— Ще се моля пред иконата на Богородица, да не се наложи да те чакам прекалено дълго.

От радост очите му светнаха като на малко момче, получило любимата си играчка за коледните празници. Веднага я прегърна и я зацелува разгорещено.

— Ще се върна най-много до четири дни, скъпа, при това без нито една драскотина. О, Кити, не знаеш колко много те обичам!

— Докажи ми го — пламенно прошепна графиня, очакваща ласките му, за да изтръгнат от сърцето й неясния страх, породил се при мисълта за новата им неочаквана раздяла.

И той й го доказа.

 

 

Джигитите потеглиха на следващата сутрин още по тъмно. Суровите планинци бяха уверени, че и този път ще се завърнат в аула с победа и с плячка, защото ги водеше княз Аполон Кузин. Още щом се събраха преди тръгване на уреченото място, всеки от мъжете побърза да вдигне високо ръка, за да приветства своя млад предводител. Дагестанците вярваха, че е добро предзнаменование, ако ги поведе на поход такъв славен воин като Младия сокол, който не знаеше какво означава думата „поражение“.

Облегната на парапета на предната тераса, загърната в дебелия си шал, Кити видя как преди да се скрие зад първия завой, Аполон се обърна към вилата и й махна с ръка за сбогом. Леда неспокойно затропа с копита, преди князът да дръпне юздата и да й позволи да поеме надолу по тесния път. Стройната кобила сякаш предусети, че наближава разширението на пътя и изцвили. Веднага щом свърши теснината, Аполон отпусна поводите, за да позволи на благородното животно да се понесе устремно напред, като птица, най-после дочакала жадувания простор.