Нора Робъртс
Заливът на тайните (6)

6

Сет седеше на кея и ловеше риба с въдица и закачено на нея парченце сирене „Бри“ от кухнята на Анна за стръв. Слънцето беше силно и припичаше гърба му с августовска сила, която прегаряше кожата и размекваше мозъка. Не носеше нищо друго, освен отрязани джинси и очила с телени рамки.

Обичаше да гледа през тях как светлината падаше от избледнялото от зноя синьо небе върху вълните, които се плискаха в колоните на кея. Помисли си разсеяно, че би могъл да остави за малко въдицата и да скочи във водата, за да се разхлади.

Тя лениво се блъскаше в бордовете на малката платноходка с бели платна, вързана за кея. Една сойка се обаждаше сред дърветата, а когато подухнеше резкият полъх на бриза, той носеше аромат на рози от храста, който растеше тук отпреди идването на Сет.

Къщата беше съвсем тиха. Тучната морава, която водеше към нея, беше прясно окосена и ухаеше фантастично. Той съвсем ясно долавяше и този мирис. Прясно окосена трева, рози, мързелива вода. Уханията на лятото.

Не му се стори странно, макар да знаеше, че все още е пролет.

Трябваше да направи нещо. Надяваше се Господ Бог да му помогне да запази тишината и спокойствието на този дом и мира около него. А също и семейството си непокътнато.

Дочу лая на кучето, а сетне лапите му зашляпаха по кея. Сет не го погледна дори когато студената му муцуна докосна бузата му. Само вдигна ръка, така че кучето да седне до него. Винаги бе прекрасно да чувства куче до себе си, когато мислите му бяха тежки и тъжни.

Но това не бе достатъчно за кучето, чиято опашка продължи да бие по дъските на кея, докато лижеше с език лицето на Сет.

— Добре де, добре, успокой се. Сега мисля — започна Сет, след което изведнъж усети как сърцето се качва в гърлото му, когато се обърна да го погали.

Това не бе кучето на Кам, а неговото собствено. Фулиш, който бе умрял в ръцете му преди пет години. Останал без дъх и глас, Сет гледаше познатите кучешки очи, които сякаш се смееха на най-прекрасната шега в света.

— Чакай! Я чакай за минутка! — Той сграбчи муцуната на животното, а в сърцето му се преплетоха радост и удивление. Топла козина, студен нос, мокър език. — Ама какво става, по дяволите? Ти откъде се взе?

Фулиш излая радостно още веднъж и скочи в скута му.

— Ето те и теб, малък глупчо — мърмореше Сет, а в гърдите му бушуваше ненаказана любов. — Ето те и теб! Господи, да знаеш колко ми липсваше. — Той остави въдицата и прегърна кучето си.

В мига, в който въдицата щеше да падне във водата, една ръка се протегна и я хвана.

— Не ми се ще това прекрасно парченце сирене да отиде на вятъра — произнесе една жена, седна до него, пусна краката си над водата и метна въдицата. — Решихме, че Фулиш ще те ободри. Няма нищо друго на света като кучето, нали? То е и за компания, и за приятелство, за любов, за удобство, за забавление. Нищо ли не си хванал днес?

— Не. Аз не…

Думите спряха в гърлото му, когато я погледна. Познаваше това лице — беше го виждал на снимки. Дълго и тясно, с незабележими лунички, пръснати около носа и скулите. Носеше някаква безформена стара шапка в цвят каки върху облака от червени къдрици, които тук-там бяха прошарени със сребро. А тъмнозелените й очи не бе възможно да бъдат сбъркани.

— Ти си Стела. Стела Куин.

Стела Куин, помисли си Сет, като се опитваше да осъзнае, че тя всъщност е мъртва повече от двадесет години.

— Станал си много хубав. Винаги съм си го мислела — рече тя, като подръпна закачливо опашката му. — Трябва да се подстрижеш май, а, момче?

— Струва ми се, че сънувам.

— И на мен така ми се струва — отвърна жената, а ръката й се спусна по лицето му и свали тъмните слънчеви очила от носа му. — Имаш очите на Рей.

— Винаги съм искал да те срещна. — „И ето че мечтите ми се сбъднаха“ — помисли си отвлечено Сет.

— Ето на, тук съм. — Тя сложи обратно очилата на носа му със смях. — Никога не е късно, нали? Никога не съм се интересувала от риболов. Обичам водата — да я гледам, да плувам. Но ловенето на риба е много полезно за мислене, нали, или да се откъснеш от мислите. Ако обаче се размислиш дълбоко, по-добре да имаш въдица във водата. Човек никога не знае какво ще изтегли.

— Никога не съм те сънувал. Не и както сега.

Факт бе, че досега не бе сънувал с такава яснота, толкова истински и осезаемо. Можеше да почувства топлината под ръката си от тялото на Фулиш и ясните удари на сърцето му.

Усещаше и топлината на слънцето върху гърба си и можеше да чуе от разстояние мъркането и пърпоренето на лодките. Сойката продължаваше пронизителната си песен.

— Решихме, че е време да изиграя ролята на баба. — Тя го удари леко по коляното. — Да ти призная, всичко това много ми липсва, откакто не съм тук. Цялата врява и суетене около бебетата, когато се появят, да тичам след теб и останалите. Смъртта е много неудобно нещо, да ти кажа правичката.

Когато я загледа недоумяващо, тя просто се разсмя. Високо и ясно.

— Съвсем естествено е да бъдеш малко объркан. Не се тревожи. Не се случва всеки ден да стоиш и да си говориш с дух.

— Аз не вярвам в духове.

— Трудно ми е да те упрекна. — Тя се загледа към водата и нещо в лицето й се промени и отрази пълно и абсолютно задоволство. — Трябваше да ти направя сладкиши, макар че никога не съм била голяма майсторка. Но човек не може да получи всичко на света, така че трябва да се задоволи с онова, което има. Ти си внук на Рей, значи си и мой внук.

Главата му се въртеше, но Сет не се чувстваше замаян. Пулсът му галопираше, но не чувстваше никакъв страх.

— Той беше много добър с мен. Живях с него съвсем малко време, но той беше…

— Свестен. — Тя кимна, като го произнесе. — Ти точно това каза на Кам, когато те попита. Рей е свестен човек, каза, а ти със сигурност не бе срещал много свестни хора в живота си, бедното ми момче.

— Той промени всичко.

— Той ти даде шанс да промениш всичко. И ти се справи много добре. Отлично. Човек не може да избере откъде идва, Сет. Не избира родителите си, нито мястото, където да се роди. Ти и моите момчета знаете това най-добре. Не можеш да избереш началото, но можеш да избереш края, и как да стигнеш дотам.

— Рей ме взе и това го уби.

— Ако твърдиш подобно нещо и го мислиш, значи не си толкова умен, колкото твърдят всички. Рей ще бъде разочарован, ако те чуе.

— Той нямаше да се озове на шосето, ако не бях аз. Беше там заради мен.

— Как би могъл да знаеш това? — попита го отново тя. — Ако не е било онова шосе в онзи ден, щеше да бъде друго шосе в някой друг ден. Старият глупак винаги караше като фурия, прекалено бързо. Такива неща се случват, това е. Стават по различен начин, а ние седим и се оплакваме, точно както сега. Губим толкова много време от живота си в разни ако и или, ако питаш мен…

— Но…

— Но-то да върви по дяволите. Джордж Бейли научи този урок, нали?

— Кой? — объркано попита Сет.

Стела вдигна глава към небето.

— Това е един стар филм, казва се „Животът е прекрасен“. Джими Стюарт играеше Джордж Бейли. Смяташе, че би било по-добре, ако не се е раждал изобщо, така че един ангел му показа как биха се развили нещата, ако наистина раждането му не се беше случило.

— И ти смяташ да ми покажеш същото?

— Нима ти приличам на ангел? — попита развеселено тя.

— Не. Но аз не твърдя, че би било по-добре, ако не се бях родил.

— Ако промениш едно нещо, променяш всичко. Това е урокът. Какво щеше да стане, ако Рей не беше те взел и довел тук, ако не беше се блъснал в проклетия телефонен стълб? Може би Кам и Анна никога нямаше да се срещнат. Следователно Кевин и Джейк нямаше да се родят. Нима искаш да ги няма?

— Не, господи! Разбира се, че не. Но ако Глория…

— Аха — с доволно кимване Стела вдигна пръст. — Точно там е работата, нали? Само че не бива да казваш „ако Глория“, а „но Глория“. Защото Глория Делаутер е реалност.

— Тя се завърна.

Лицето й омекна, чертите й се смекчиха и гласът й стана по-нежен.

— Да, скъпи. Знам. И това ти тежи.

— Не искам да се намесва отново в живота им. Не искам да провали отново семейството ми. Тя иска само пари. Винаги само това е искала.

— Така ли мислиш? — въздъхна Стела. — Е, предполагам, че ще й ги дадеш. Отново.

— Какво друго мога да сторя?

— Ти ще измислиш — отвърна Стела и му подаде въдицата.

 

 

Сет се събуди седнал на края на леглото, а ръката му бе стисната в юмрук, все едно че държи въдица.

Когато отвори пръстите си, те бяха изтръпнали и сякаш го боцкаха леки бодлички като карфици. Пое си дъх и можеше да се закълне, че усеща приятния аромат на окосена лятна трева.

Странно, помисли си той и прекара ръка през косата си. Какъв удивителен сън. Можеше също така да се закълне, че все още усеща проникващата в него топлина от тялото на кучето, излегнало се в скута му.

 

 

Първите десет години от живота му преминаха в един затвор, в който господстваха страхът, ругатните и пренебрежението. Това го направи по-силен от което и да е друго десетгодишно момче. И много по-предпазлив.

Преди да срещне Стела, Рей Куин имал любовна връзка с някаква друга млада жена на име Барбара Хароу. Връзката била кратка. Тя го изоставила, защото решила, че не е подходящ за нея, а Рей напълно я забравил. Забравил дотолкова, че дори тримата му осиновени синове не бяха чували за нея. Така както и самият Рей не знаел нищо за продукта на тази връзка.

Глория Делаутер.

Но Глория разбрала за Рей и го издирила. В обичайния си стил тя започнала да го изнудва, за да смуче пари от него. И всъщност бе продала собствения си син на собствения си баща.

Продаде мен на дядо ми.

Но Рей беше умрял най-неочаквано, преди да намери начин да разкаже на синовете и на внука си истината.

За братята Куин Сет трябваше да бъде просто поредното безпризорно дете, прибрано от Рей. Те можеха да се грижат за него толкова, колкото изисква едно обещание, дадено на умиращия на смъртния му одър. И нищо повече. Това щеше да бъде напълно достатъчно.

Но не стана така. Братята промениха живота си заради него. Те му дадоха дом, застанаха до него и му показаха какво означава да бъдеш част от едно семейство. И се бориха, за да го запазят.

Анна беше неговият личен възпитател. Грейс — неговата първа заместник-майка. А Сибил, полусестрата на Глория, донесе със себе си единствените хубави спомени от детството му.

Знаеше колко много бяха пожертвали всички те, за да му дадат живот. Живот, достоен за самия Рей Куин. Когато след време Глория отново се появи и се опита да изтръгне още пари, той вече бе един от тях. Един от братята Куин.

Глория не за пръв път се домогваше до пари. Не за пръв път го намираше и изнудваше. Три години след смъртта на Рей Сет почти я бе забравил, за пръв път се почувства сигурен и в безопасност с новото си семейство, което се грижеше за него и го пазеше. Тогава Глория изневиделица се появи в Сейнт Кристофър и грабна първите пари от него. Той беше само на четиринадесет години.

Никога не каза на братята си за това.

Неколкостотин долара — това беше първият път, спомни си Сет. Това бе всичко, което успя да събере без семейството му да открие — и да я задоволи. Но за кратко.

Плащаше й всеки път, когато се спускаше като лешояд, докато замина за Европа. А реши да отиде там, не само за да учи и работи, но и да избяга от нея.

Смяташе, че тя няма да нарани семейството му, ако не живее с тях, а не вярваше да го последва през океана. Поне така си мислеше тогава.

Успехът му като художник и последвалата известност дадоха на Глория нови идеи. И завишиха изискванията й.

Тя го издири в Европа и започна да иска все повече и повече.

Сега си задаваше въпроса дали завръщането му у дома не беше грешка, колкото и много да се нуждаеше от това. Бе наясно, че ако продължи да й плаща, прави още по-голяма грешка. Но какво значение имаха парите! Парите нямаха значение. Важното беше семейството.

Подозираше, че Рей е разсъждавал по същия начин.

Сет знаеше, че най-правилното, най-разумното нещо бе да й каже да се маха, да я прогони, да не й обръща внимание. Да я разобличи, да разкаже на всички за гадните й инсинуации и блъфове.

Но само като си помислеше, че трябва да се срещне лице в лице с нея, той се предаваше. Чувстваше се задушен, зазидан между стените на безнадеждното си детство и отчаяната необходимост да предпази хората, които обичаше.

Така че й плащаше. И продължи да й плаща не само с пари.

Сет познаваше похватите й, знаеше как работи. Тя никога нямаше да се изпречи директно на пътя му. Щеше да го накара да се тревожи, да не спи по цели нощи, да си задава мъчителни въпроси, да се задушава от безсилие и гняв дотогава, докато десет хиляди му се видят нищожна цена, с която да откупи спокойствието на душата и мисълта си. Глория никога нямаше да се появи в Сейнт Кристофър, за да не бъде видяна и разпозната от братята и сестрите му. Но със сигурно беше наблизо.

Колкото и параноично да звучеше, Сет имаше чувството и дори можеше да се закълне, че усеща дишането й, пълно с омраза и алчност, във врата си.

Този път обаче нямаше да избяга. Нямаше да напусне дома и семейството си за втори път. Щеше, както и преди, да се отдаде на работата и да живее живота си. Докато отново дойде Глория.

Тази сутрин бе успял да убеди Дру да му позира за втори път. От предишния сеанс знаеше, че тя очаква от него да бъде готов и когато пристигне, точно в седем и половина, веднага да започне да рисува. И точно след шестдесет минути да спре.

За да бъде сигурна, бе донесла дори кухненски таймер — да засече времето. Жената не бе благосклонна към художническия темперамент. Но това не тревожеше Сет. За себе си смяташе, че изобщо не притежава такъв.

Щеше да използва пастели, засега само пробно. Щеше да направи продължение на скицата с въглен. Това му даваше възможност да изучи лицето й, скритото вълнение, езика на тялото, преди да се впусне в по-задълбочения портрет, който вече се въртеше в главата му.

Когато я гледаше, имаше чувството, че всички модели, които бе рисувал в кариерата си досега, са били само предшественички на Друсила.

Тя почука. Беше й казал, че не е необходимо и може да влиза по всяко време, но тя продължаваше да спазва тази формална дистанция помежду им. Която, помисли си той, докато отиваше към вратата, трябваше да бъде силно скъсена.

Помежду им не трябваше да има нито дистанция, нито формалност, ако щеше да я рисува така, както искаше.

— Точно навреме. Каква изненада. Искаш ли кафе?

Беше подстригал косата си. Все още бе достатъчно дълга, така че стигаше до бието на изтърканата тениска, която очевидно беше нещо като униформа, но опашката вече я нямаше. Изненада се, че й липсва. Винаги бе мислела подобна прическа за мъжка превземка.

Той беше избръснат и можеше да се каже дори спретнат, ако не бяха дупките по коленете на джинсите му и петната боя по обувките.

— Не, благодаря. Вече пих едно тази сутрин.

— Само едно? — Той затвори вратата след нея. — Ако пия само едно кафе, няма да мога да кажа нито едно правилно изречение. Как го правиш?

— Със силна воля.

— Май имаш големи количества от нея?

— Всъщност да.

Под шеговития му поглед тя постави таймера на работната маса и го нагласи на 60. След което отиде право към стола и седна на него.

Дру веднага забеляза промяната.

Беше си купил легло.

Рамката беше стара — проста, желязна, черна рамка. Матракът все още беше гол и имаше следи от етикети.

— Значи все пак се пренесе тук?

Той вдигна очи и проследи погледа й.

— О, не. Но е по-добре, отколкото да спя на пода, ако закъснея много и не ми се прибира. И освен това е нещо, което може да се използва в театъра на бъдещите ни действия.

— О, така ли?

— Ти винаги ли си мислиш за секс, или само когато си с мен? — разсмя се той при вида на зяпналата й уста. — Имах предвид, че ще служи за декор, като този стар стол или онези стари бутилки. — Посочи бутилките в ъгъла. — Като счупената синя купа или старата фруктиера в кухнята. Вземам неща, които ми хващат окото. — Подреждаше пастелите си, но устните му се извиха в усмивка. — В това число и жените.

Тя отпусна рамене. Сет със сигурност щеше да забележи, ако са напрегнати, а това щеше да я накара да се чувства още по-глупаво.

— Аз често употребявам „О, така ли?“ дори и без повод. Това ми е навик.

— Скъпа, ти просто постави едно много изразително ударение на това „О, така ли?“. Спомняш ли си позата?

— Да. — Дру послушно сложи крака си на стъпенката на стола, обви с ръце коляното си и леко се обърна през рамо, сякаш някой току-що я е заговорил.

— Прекрасно. Наистина си много добър модел.

— Стоях в тази поза около час преди няколко дни, как да не я запомня.

— Един час — поправи я той и започна да работи. — Преди да се отдадеш на див разврат през уикенда.

— Толкова съм свикнала с дивия разврат, че той въобще не ми се отразява и не пречи на живота ми.

Този път той се обърна.

— О, така ли?

Успя да имитира така добре интонацията й, че тя наруши позата и се разсмя. Винаги успяваше да я разсмее.

— Престанах с дивия разврат още в колежа.

— Де да беше така. — Пръстите му бързаха да уловят нейния прекрасен жив смях. — Познавам те, сладурче. Не можеш да ме излъжеш. Познавам всички като теб. Вие се разхождате наоколо — прекрасни, умни, сексапилни и недостижими, а ние, бедните мъже, страдаме и ви сънуваме, не спим и мечтаем за вас.

Сигурно обаче каза нещо неправилно, защото светлината и веселието в очите й изчезнаха, сякаш някой щракна ключа за осветлението и то угасна.

— Ти не знаеш нищо за мен, нито за жените от моя тип.

— Не го казах, за да те засегна. Извинявай.

Дру безразлично сви рамене.

— Не сме достатъчно близки, за да успееш да ме засегнеш или да нараниш чувствата ми. Познавам те обаче достатъчно добре, за да реша, че ми досаждаш. Няма да позволя да ме дразниш.

— Много съжалявам. Казах го на шега. Исках да те чуя как се смееш. Харесва ми.

— Недостижима значи — чу се да казва, преди да успее да преодолее гнева си. Клатеше глава и не можеше да възвърне самообладанието си. — Когато в неделя ме сграбчи и целуна, мислеше ли си, че съм толкова недостъпна?

— Бих казал, че действието говори само за себе си. Виж какво. Повечето пъти, когато един мъж види жена, красива жена, която го привлича, той става тромав, нетактичен, вързан. По-лесно му е да си мисли, че тя е недостижима, отколкото да анализира своите собствени недостатъци и непохватност. Жените…

Ако единственото, което можеше да я накара да чувства, беше гняв и бяс, то тогава щеше да нарисува гняв и бяс с пастели.

— Те са мистерия за нас. Искаме ги, желаем ги, не можем да направим нищо против природата си. Но това не означава, че вие не ни плашите по един или друг начин през повечето време.

Тя сигурно щеше да се изсмее презрително, ако той не бе дал този така предсказуем отговор.

— Ти наистина ли очакваш от мен да повярвам, че се страхуваш от жените?

— Е, да речем, че имам известно предимство благодарение на всички мои сестри. — Той вече работеше, но тя бе забравила, че работи. Понякога така беше по-добре. Затова продължи да й говори, докато тя не спираше да се муси пред него. — Но знаеш ли какво стана с първото момиче, с което имах нещо по-сериозно? Трябваха ми цели две седмици, докато събера смелост да й се обадя по телефона. Ти изобщо не знаеш през какви мъки съм минал.

— На колко години беше?

— На петнадесет. Тя се казваше Мерилин Помероу, една лекомислена малка брюнетка.

— И колко време продължи това „по-сериозно нещо“ с Мерилин?

— Толкова, колкото ми трябваше да събера смелост да й се обадя. Две седмици, цифром и словом. Какво мога да кажа? Мъжете изобщо за нищо не стават.

Устните й се извиха.

— Това се разбира и без думи. Аз се влюбих сериозно, когато бях на петнадесет. Уилсън Бъфертън Лоурънс. Четвърти. Бъф за приятелите си.

— Господи, откъде ги измисляте тези имена? Какво можеш да правиш с някой, който се казва Бъф? Играехте поло или скуош?

Беше успял да я успокои, отбеляза на себе си Дру. Това бе още нещо, което умееше да прави много успешно. След като той очевидно не й обръщаше внимание, когато беше бясна, значи нямаше смисъл да си губи времето да бъде бясна.

— Тенис, естествено. Така мина и онова, което ти би нарекъл наша първа среща. Играхме тенис в клуба. Пребих го от бой и с това нашият нежен роман приключи.

— Не си очаквала, че някой, който отговаря на името Бъф, ще бъде нещо повече от кретен, нали?

— Първо бях съсипана, след това бясна. Повече обичам да съм бясна.

— Аз също. И какво стана с горкия Бъф?

— Хм. Както ме информира майка ми миналата седмица, щял да се жени за втори път тази есен. Първият му брак продължил не повече от нашия тенис мач преди толкова много години.

— Дано да е по-щастлив този път.

— Това е естествено — рече тя много сериозно. — Той работи в областта на големите финанси, както се очаква от един Лоурънс четвърто поколение, и щастливата двойка в момента си търсела къща. Любовното гнездо не трябва да има по-малко от петдесет стаи, както си му е редът.

— Приятно ми е да науча, че вече не ти е мъчно за него.

— Беше ми напомнено, поне пет пъти, че трябва все пак да доставя удоволствие на родителите си да изхарчат солидно количество пари за една сватба, с което да покажат на Лоурънсови, както и на всички останали, едно-две неща.

— Значи… ти и майка ти сте имали една много приятна среща за Деня на майката. — Макар че сега изражението й излъчваше единствено и само раздразнение, той продължи да работи. — Внимавай, може да ти закипи кръвта от толкова много презрение.

Тя въздъхна дълбоко и наклони главата си под правилния ъгъл.

— Моите срещи с майка ми трудно може да бъдат определени като приятни. Подозирам, че миналата неделя си ходил да посетиш всяка една от твоите майки — сестри.

— Трудно е да се каже какво точно са те за мен. Да. Прекарах по малко време при всяка една от тях. Занесох им подаръци. И понеже всички до една плакаха, предполагам, че бяха трогнати.

— Какво им занесе?

— Направих малки семейни портрети. Анна, Кам и момчетата, и тъй нататък. За всяка една поотделно.

— Но това е прекрасно! Много е мило! — възкликна удивена Дру. — Аз занесох на моята майка една ваза „Бакара“ и дузина червени рози. Беше поласкана.

Той остави пастелите, изтри ръцете си в джинсите, докато се приближаваше към нея. След което взе лицето й в ръце.

— Тогава защо изглеждаш толкова тъжна?

— Не съм тъжна.

В отговор Сет само притисна устните си към челото й и ги задържа там, докато не почувства как тя цялата се напрегна, след което се отпусна.

Дру не си спомняше случай да е водила подобен разговор с някой друг. И не можеше да се начуди защо й се струва съвсем естествено да го води с него.

— Трудно ще ти бъде да разбереш едно семейство, в което има конфликти, когато твоето е толкова задружно.

— Ние също имаме много конфликти — увери я Сет.

— Не. Не и по същество. Сигурна съм, че нямате. Време е да слизам долу.

— Все още не — отвърна той, като я задържа на мястото й, докато тя се опитваше да стане.

— Но ти спря да работиш.

— Все още има време — повтори Сет и посочи към таймера. — Ако има нещо, за което да знам твърде много, това са семейните конфликти и пораженията, които те причиняват вътре дълбоко в теб. Прекарах първата една трета от живота си в постоянно състояние на конфликт.

— Говориш за времето, преди да дойдеш да живееш при дядо си? Прочетох историята ти, но там не се казва кой знае колко по този въпрос.

— Да. — Сет изчака стягането в гърдите му да премине. — Преди. Тогава, когато живеех с моята биологична майка.

— Разбирам.

— Не, скъпа, нищо не разбираш. Тя беше мръсница, уличница, наркоманка и пияница и превърна първите години от моя живот в кошмар.

— Съжалявам. — Беше прав, помисли си Дру. Едва ли би могла да разбере и проумее подобно нещо. Тя докосна ръката му, а сетне плъзна длан по лицето му, за да го успокои с този инстинктивен жест. — Сигурно е било ужасно. Но тя очевидно вече не представлява нищо за теб.

— Това ли успя да разбереш от куп глупави статии и едно мое заявление?

— Не. Разбрах го, след като ядох раци и картофена салата с теб и семейството ти. Сега изглеждаш тъжен — прошепна Дру и поклати глава. — Не разбирам защо си говорим за тези неща.

Той самият не беше сигурен защо заговори за Глория. Може би защото му беше по-лесно да говори на глас, за да прогони духовете. Или беше много по-сложно. Заради желанието му Дру да научи кой е.

— Това правят хората, които се интересуват един от друг. Говорят си за разни такива неща, като кои са и откъде идват.

— Аз ти казах…

— Да. Не желаеш да се интересуваш от мен. Но въпреки това се интересуваш. — Той прокара пръст в косата й от късите краища до нежния тил. — И след като вече се срещаме няколко пъти…

— Глупости! Не сме имали въобще никакви срещи! Какво си въобразяваш?

Той се наведе към нея и затвори устата й с гореща и кратка целувка.

— Е, видя ли? — Но преди тя да успее да отговори, устните му отново се долепиха до нейните. Този път по-нежно, по-бавно, по-дълбоко, докато прекрасните му ръце я галеха по лицето, сетне по шията и раменете.

Всеки мускул в тялото й се отпусна. Всички клетви, които бе дала по отношение на мъжете и връзките си с тях, отлетяха в небитието.

Когато се откъсна от него, Дру беше останала без дъх. И напълно бе променила своите виждания.

— Аз може накрая и да спя с теб, но няма да си определяме среща.

— Е, ще се задоволя и само със секс. Но няма ли поне да вечеряме на свещи? Така се чувствам много евтин.

По дяволите! Дяволите да го вземат този тип Сет Куин! Осъзна, че го харесва.

— Ходенето на срещи е обикновеният и често пъти мъчителен път да се стигне до секса. Предпочитам да го избягна. И освен това казах „може да спя“, а не, че ще го направя.

— Може би ще трябва първо да играем тенис.

— Добре. Ти си забавен. Това е привлекателно и ми допада. Възхищавам се от работата ти и харесвам семейството ти. Тези неща са напълно излишни за една физическа връзка, но все пак са допълнителен бонус към нея. Ще си помисля.

В този миг таймерът зазвъня и това я спаси. Дру скочи от стола и се запъти към статива. И видя лицето си нарисувано около половин дузина пъти, гледано под различни ъгли, с различни изражения.

— Не разбирам.

— Кое? — приближи се и той към статива. — Bella donna — промърмори и се изненада от треперенето й.

— Мислех, че ще ме рисуваш, докато седя на стола. Ти започна, а виж какво си нарисувал.

— Ти не бе в настроение да позираш днес. Разни други неща ти се въртяха из главата. Беше ми напълно ясно и ги виждах. Така че нарисувах тях. Това ми даде повече вътрешен поглед, повече идеи за онова, което искам да направя, а не само един формален портрет.

Дру вдигна вежди и той побърза да изпревари възраженията й.

— Обеща ми да те рисувам четири часа в неделя. Иска ми се да работя навън, времето го позволява. Минах покрай къщата ти. Страхотна е. Имаш ли нещо против да работя там?

— В моята къща?

— Мястото е прекрасно. Знаеш това, иначе нямаше да живееш там. Прекалено си особена и придирчива, за да се примириш с нещо посредствено. Освен това, така ще бъде по-удобно и за теб. В десет часа става ли?

— Предполагам, че да.

— О, и какво ще правим с картината с напръстничетата? Още колко сеанса ще спечеля, ако я сложа в рамка?

— Не искам…

— Ако ми я върнеш, ще я сложа в рамка, а след това ти ще решиш струва ли си сделката. Честно ли е така?

— Тя е долу в магазина. Смятах тази седмица да я нося за поставяне в рамка.

— Ще намина да я взема днес, преди да си тръгна. — Той прокара пръсти по ръката й. — Мисля, че няма смисъл да те моля да вечеряш с мен тази вечер.

— Правилно мислиш.

— Но бих могъл да намина по-късно покрай теб за един бърз, евтин секс.

— Ужасно е изкушаващо, но не си прави труда. Няма смисъл. — Тя бързо се упъти към вратата, но изведнъж се обърна рязко и го погледна. — Ако някога стигнем до секс, Сет, обещавам ти, че няма да бъде евтин. Нито пък бърз.

Когато вратата се затвори, той се почеса по корема, който направо се бе стегнал от последния предизвикателен поглед, който Дру му отправи. Сетне се върна при статива и загледа картината.

Тя беше толкова много жени, събрани в удивителна цялост. И всяка от тези жени го привличаше неудържимо.

 

 

— Нещо го тревожи. — Анна се бе затворила с Кам в банята. Това беше единственото място в къщата, където можеше да бъде гарантирано достатъчно спокойствие за провеждането на разговор без прекъсване. Иначе почти през цялото време в този дом цареше пълна бъркотия.

Ана вървеше нервно напред-назад и говореше на силуета на съпруга си, очертан зад завесата.

— Нищо му няма, добре е момчето. Просто влиза в стария си ритъм на живот — отговори й той през шума на водата.

— Глупости! Не може да спи. Твърдя това със сигурност. И се заклевам, че го чух да си говори сам онази вечер.

— Всеки си говори сам, когато му писне — промърмори Кам.

— Какво каза?

— Нищо. Просто и аз си говоря сам.

С палаво и самодоволно изражение на лицето, Анна нарочно пусна водата в тоалетната. Беше го чула много добре какво казва. А когато той започна да ругае зад завесата, понеже неочаквано го заля струя вряла вода, тя се усмихна доволно.

— По дяволите!? Защо го направи?

— Защото знам, че ще побеснееш, но по този начин ще привлека вниманието ти. Та значи, да се върнем на Сет и неговото душевно състояние.

— Той рисува — отговори, изваден от търпение Кам. — Работи и в корабостроителницата. Среща се с цялото семейство. Какво друго искаш от него? Дай му време, Анна.

— А забелязал ли си какво не прави? Не се среща с приятели. Не се среща с Дру, нито с което и да е друго момиче. Макар че от начина, по който я гледа, е съвсем ясно, че няма да има друго момиче за известно време.

Ако ли не завинаги, довърши наум Анна.

— В момента е долу и играе на видеоигри с Джейк — продължи тя. — И това в петък вечер. Обри ми каза, че откакто се е върнал вкъщи, е излязъл само веднъж с нея. Колко уикенда ти си стоял у дома, когато си бил на неговата възраст?

— Това е Сейнт Кристофър, Анна, а не Монте Карло. Добре, добре — рече бързо и примирено Кам, преди тя да пусне водата още веднъж. Тази жена можеше да бъде много лоша, но той я обичаше точно заради това. — Виждам, че е прекалено обсебен от нещо, не съм сляп. Но и аз бях така обсебен от теб.

— Ако смятах, че причината е любовно увлечение или интерес, или просто здравословно полово привличане към Дру, нямаше да се тревожа. Но аз се тревожа. Не мога да кажа точно защо, но когато се безпокоя за някое от моите момчета, винаги има причина. Знам го от опит.

— Добре. Тогава върви да го преследваш и следиш.

— Не. Искам ти да го преследваш. И да говориш с него.

— Моля? Аз? — Кам се показа иззад завесата, за да я погледне. — Защо аз?

— Защото. Мммм, знаеш ли колко си сладък, когато си мокър и объркан?

— Не, не! Това няма да стане! Изобщо не се опитвай да ме убедиш. Няма да успееш да ме склониш!

— Може би трябва да дойда при теб и да ти насапунисам гърба — продължи Анна, докато разкопчаваше блузата си.

— Добре де, може и да пробвам — въздъхна примирено Кам, а тя влезе под душа при него.