Нора Робъртс
Заливът на тайните (5)

5

Дру знаеше, че той се е пренесъл. Когато влизаше и излизаше от задната стая на магазина, която й служеше за склад, можеше да чуе музиката, разнасяща се от горния етаж. Не се изненада, че пуска силно уредбата, нито че вкусовете му бяха така разнообразни и варираха от рок, от който я заболяваше главата и чак стените вибрираха, през нежни, сърцераздирателни блусове до страстни оперни арии.

Нищо, свързано със Сет Куин, не можеше да я изненада.

През първата седмица той влизаше и излизаше без какъвто и да е ред, програма или пък причина. От време на време идваше забързан в магазина, да я попита дали има нужда от нещо, да я уведоми, че е започнал да прави прозорците на тавана, да й каже, че е пренесъл нещата си в сервизното помещение и е направил дубликат на ключа.

Винаги беше усмихнат, приятелски настроен и не изглеждаше напрегнат. Не направи опит да повтори горещата следобедна целувка.

Това я раздразни по ред причини. Първо, защото се бе настроила да отхвърли каквото и да е предложение или намек за близост от негова страна. Нямаше каквито и да е скрити или тайни желания към Сет, нито към който и да е друг мъж, така че нямаше намерение да показва благоразположение към когото и да е.

Това й бе принцип.

И второ. От него се очакваше да направи опит за продължение. Не можеше, не беше логично мъж да поиска от една жена да спи с нея на единия ден, а на другия да се държи като най-обикновен съсед.

Той най-вероятно искаше да я изненада. Но само я раздразни.

Както и да е, всяко зло за добро, каза си Дру, докато работеше върху няколко малки аранжименти за маса, които щеше да продаде на един от крайбрежните ресторанти в градчето. Беше се установила в Сейнт Кристофър, беше завъртяла бизнеса си, беше започнала живота, който бе искала, макар да го избра, без да знае, че го иска. Една връзка, независимо дали беше любовна, романтична или просто сексуална, щеше да наруши баланса.

А Дру много държеше на равновесието и му се наслаждаваше.

Единственият човек, който се нуждаеше от нея, изискваше и очакваше нещо през тези дни, беше самата тя. И всичко, което се бе случило и се случваше, си бе направо подарък от Бога.

Доволна от избраната комбинация от нарциси и фрезии, тя завърши аранжимента и го сложи в хладилника. Мъжът, когото бе наела да разнася поръчките на непълен работен ден, щеше да ги отнесе заедно с ирисите, лалетата и снежнобелите лилии, поръчани от една двойка в местния хотел „В и В“.

Чу, че Сет пристигна — звукът на затварящата се врата на колата, поскърцващия чакъл под ботушите му, сетне бързите му стъпки, почти скокове по задните стълби.

След миг чу и музиката. Днес — рок, отбеляза тя, като погледна към вентилационните тръби над себе си. Което вероятно означаваше, че той ще се качи на покрива, за да работи по прозорците.

Тя отиде в задната стаичка, взе растението, което си бе наумила, и се качи по стълбите. Едно учтиво почукване нямаше да свърши работа, като се имаха предвид децибелите, затова Дру използва юмрука си, за да почука.

— Да, да! Влизайте! Отворено е. Откога чукате, момчета?

Когато отвори вратата, той се обърна, закопчавайки на кръста си колан с инструменти.

— О, здравей. — Усмихна й се открито и искрено. — Мислех, че е някой от братята ми, но да ти призная, ти изглеждаш много по-добре от тях.

— Чух, че се качи. — Нямаше да бъде елементарна, обеща си Дру. Нямаше да изпада в смешни мечти и фантазии само защото бе налетяла на един висок, привлекателен мъж, който закопчаваше колана с инструменти на кръста си. — Помислих си, че това може и да ти хареса.

— Какво? Чакай малко. — Развеселен, той отиде в малката кухничка, където свиреше уредбата, и намали звука. — Извинявай, но нищо не се чуваше.

Чукът се удряше по бедрото му. Носеше джинси — избелели и с дупки на коленете. Тениската му също бе белезникавосива и омазана с боя и още нещо, което вероятно бе машинно масло. Не беше бръснат.

Тя никога, ама никога не бе харесвала, нито бе привличана от груби, мръсни и небрежни мъже.

По принцип.

— Донесох ти едно растение. — Тонът й бе остър и по-нетърпелив, отколкото й се искаше. Собствените й думи трябваше да я убедят, че наистина не се интересува ни най-малко от Сет Куин.

— О? — Въпреки тона й той изглеждаше очарован, когато приближи и взе саксията от ръцете й. — Благодаря — рече, докато разглеждаше зелените листа и малките бели цветчета.

— Това е детелина — обясни Дру. — Кралска детелина. Ще ти подхожда.

— И аз тъй мисля. — Той вдигна очи и я погледна. — Много благодаря.

— Не я оставяй да изсъхне, трябва да я поливаш редовно. — Тя погледна нагоре. Двата прозореца вече бяха инсталирани. Беше прав, помисли си Дру. Цялата атмосфера се бе променила от това. — Сигурно си зает.

— Хм. Сключихме споразумение с братята. Аз ще поработя малко за тях, а те ще ми помогнат тук. Нали знаеш, на принципа „ти на мене, аз на тебе“. Така че очаквам Кам да дойде днес, да ми даде едно рамо и да свършим.

— Добре тогава. — Тя се огледа. В края на краищата, напомни си Дру, това беше нейна собственост. Имаше право да проявява интерес какво става тук и докъде е стигнал с преустройството.

Той беше подпрял платна до две от стените. Един статив с все още празно платно стоеше пред предните прозорци. Не беше сигурна как е успял да пренесе огромната работна маса по стълбите и през доста тясната врата, но тя бе в центъра на стаята, цялата отрупана с пособията на художника — четки, бои, бурканче с терпентин, парцалчета, въглени, моливи, креда.

Имаше няколко сгъваеми стола, един дървен старинен стол и още по-стара маса, върху която се мъдреше една особено грозна лампа.

Лавиците, разбира се, дървени, бяха побрали множество необходими неща за рисуване.

По стените не бе закачил нищо. Те бяха празни и чисто бели. Имаше само пространство, необходимите му неща и много светлина.

— Както виждам, вече си се нанесъл и обзавел. Ще те оставя да работиш. — Но едно от подпрените на стената платна привлече вниманието й. Беше тънък пласт пурпурночервено върху зелено. Буйната китка диви напръстничета под перлената светлина на небето спря дъха й и тя сякаш осезаемо почувства допира на листата и венчелистчетата по кожата си.

— Поляна в Ирландия — рече Сет. — Окръг Клер. Прекарах няколко седмици там. Навсякъде, накъдето погледнеш, всичко е картина. Толкова красота просто не можеш да пренесеш върху платното.

— Мисля, ти си успял. Прекрасно е. Просто, обикновено и много силно. Вълнуващо. Никога не съм била в Ирландия. Никога не съм виждала диворастящи напръстничета покрай селски път. Но сега имам чувството, че съм била там и ги усещам. Не е ли страхотно?

Той я загледа за миг. Утринното слънце минаваше през стъклата на прозорците и светлината струеше като водопад върху нея, подчертавайки сянката на челюстта и скулите.

— Стой така. Моля те, просто стой така — повтори Сет, като направи скок към работната си маса. — Десет минути. Става ли? Двадесет най-много.

— Моля?

— Просто стой там. По дяволите, къде ми е… а, ето го. — Той грабна парче въглен, след което обърна статива към себе си. — Не, не ме гледай. Гледай някъде другаде. Чакай!

Отиде бързо до стената, взе картината с напръстничетата, грабна един гвоздей и го закова на стената, след което окачи картината.

— Ето, гледай в нея.

— Нямам време за…

— Рисуване. — Гласът му този път беше троснат и толкова пълен с нетърпение и авторитет, че тя се подчини, без дори да се замисли. — Ще ти платя за загубеното време.

— Не ти искам парите.

— Говоря за сделка, правя ти делово предложение. — Вече шареше с въглена по платното. — Купила си онази къща на завоя на реката. Вероятно имаш нужда от помощ да пренесеш или да изнесеш някои неща, да заковеш нещо, да преместиш…

— Мога да се грижа сама за нуждите си.

— Да, да, ясно. Малко вдигни брадичката, точно така. Господи, точно така. Светлината е супер. Отпусни челюстта. Ако искаш, после ми се сърди, само ме остави да хвана това.

„Кой беше този мъж, по дяволите?“ — мислеше си Дру. Стоеше тук пред нея, с разкрачени крака, в позата на човек, който се готви да стреля. Около бедрата му висеше колан с инструменти, а той рисуваше така, сякаш от това зависеше животът му.

Очите му бяха присвити и я гледаха така настойчиво, така съсредоточено, че сърцето й подскачаше всеки път, когато спираха върху лицето й.

По стереоуредбата „Ей Си Ди Си“ бяха на път да проглушат и ада. През отворения прозорец се чуваха крясъците на шумните чайки, които пикираха над залива. Все още не бе съвсем сигурна защо си позволи да остане и да се подчини на желанието му. Просто продължаваше да гледа картината с ирландските цветя.

Опита се да си я представи как виси на стената в спалнята й.

— Колко искаш за нея? — неочаквано за самата себе си попита Дру.

Веждите му останаха събрани.

— Ще ти кажа, когато свърша.

— Не. Говоря за картината, която гледам, докато се опитвам да не се дразня от теб. Искам да я купя. Предполагам, че имаш агент. Може ли да се свържа с него?

Той само изръмжа, абсолютно безразличен към сделката, която му предлагаше, и продължи да рисува.

— Не си мърдай главата, само очите. Погледни към мен. Точно така, браво!

— Да. Аз сигурно трябва да бъда поласкана от интереса и желанието ти да ме рисуваш, но трябва да сляза долу, за да отворя магазина.

— Още няколко минутки само.

— Искаш ли да чуеш моето мнение за хората, които не приемат „не“ за отговор?

— Не точно сега. — Трябваше да я накара да говори, да бъде заета с нещо, за да не си отиде, помисли си бързо Сет. О, господи, моментът беше просто идеален — светлината, лицето, този студен поглед на зелените като горски мъх очи. — Чух, че си наела господин Гимбъл да работи като разносвач на поръчки. Е, как се справя старият дявол?

— Много добре. И тъй като той всеки момент ще се върне, за да…

— Ще почака. Господин Гимбъл ми бе учител по история, когато бях в прогимназията. Още тогава изглеждаше древен като египетска мумия или поне колкото президентите, за които ни преподаваше. Веднъж открихме голяма змийска кожа. Занесохме я и я навихме върху стола на господин Г. през третия срок.

— Сигурна съм, че сте смятали това за страшно смешно и сте си умрели от майтап.

— Ти какво, занасяш ли ме? Та аз бях само на единадесет. Направо щях да си потроша ребрата от смях. Никога ли не си поставяла подобни неща в бюрото на учителя, когато си била ученичка в твоето частно девическо училище?

— Не, никога. И защо реши, че съм ходила в частно училище?

— О, скъпа, че това толкова ти личи! Забелязва се от сто километра. — Сет отстъпи назад и кимна към платното. — Да, добре е. Прилича на теб. — Отново приближи, поправи нещо с въглена, позамаза една линия с палеца си, преди отново да погледне към нея. — Как искаш да наречем това — сеанс или втора среща?

— Никак. — Толкова й се искаше да отиде и да види какво е нарисувал, но стисна зъби и това отне всичките й сили. Чувстваше се изцедена.

— Значи втора среща — отсече той, след което захвърли въглена и взе един парцал, с който избърса ръцете си. — Все пак ти ми донесе цветя, също като на среща. Макар че това трябваше да го направя аз.

— Саксия с растение — поправи го Дру.

— Това е само семантика. Наистина ли искаш картината?

— Зависи от това каква ще бъде цената.

— Цинична си.

— Не подценявай цинизма, той понякога е градивен. Защо не ми дадеш името и адреса на твоя представител? Ще говоря с него и тогава ще видим.

Харесваше му как тази къса, гъвкава коса следваше овала на главата й. Искаше да прави нещо друго, нещо много повече, а не само да я скицира. Искаше да я рисува.

Искаше да я докосва. Да прокарва ръка по това копринено, нежно, плътно, черно покривало, което обгръщаше главата й като шлем, докато не открие истинската му текстура. Искаше да прави това в съня си.

— Хайде да сключим приятелска сделка. Ти ще ми позираш, а аз ще ти дам картината без пари.

— Мисля, че вече го направих.

— Не. Искам да те рисувам с маслени бои. — И с темперни, и с пастели, и с акварел. „И с устни в леглото“, добави наум Сет.

През изминалите няколко дни непрекъснато бе мислил за нея. Достатъчно дълго, за да прецени, че жена като нея — с такъв външен вид, образование и потекло, сигурно е свикнала с преследването от страна на мъжете.

Така че избра друга тактика — да намали темпото, съвсем определено и нарочно, и да изчака тя да предприеме следващата стъпка. И Дру току-що бе направила точно това. Бе му донесла саксия с домашно цвете.

Сет искаше това момиче лично за себе си, така както я искаше професионално. Нямаше значение кое щеше да се случи първо, трябваше да получи и двете.

Тя отново погледна картината.

Винаги му бе доставяло удоволствие да види желанието в очите на някой, който гледа работите му. Виждайки копнежа в очите на Дру, вече знаеше, че е спечелил. Поне професионално.

— Имам работа — започна тя.

— Ще рисувам извън работното ти време. Отпусни ми един час сутрин, преди да отвориш, в деня, в който можеш. И четири часа в неделя.

Тя се намръщи. Изглеждаше й прекалено много. Но картината наистина беше великолепна и си заслужаваше жертвата.

— За колко време?

— Все още не мога да кажа. Не знам. — Той почувства леко раздразнение. — Това все пак е изкуство, а не счетоводство.

— Тук ли?

— Като начало, да.

Дру се замисли, спорейки със себе си, аргументирайки се „за“ и „против“. По-добре никога да не бе виждала проклетата картина. След което, понеже само глупачките се съгласяваха, без да видят за какво става дума, тя отиде до статива и го заобиколи, за да разгледа лицето си.

Очакваше нещо грубо, направено набързо, само загатнато, защото му бе отнело не повече от петнадесет минути. И бе изненадана да види, че рисунката е задълбочена и доста детайлна. Наистина този човек имаше удивителна дарба — всички сенки, извивки, ъгли предаваха настроенията, които я бяха обзели.

Изглеждаше замислена и студена, реши Дру. Малко отчуждена и много, много сериозна. „Цинична може би?“ — помисли си и се усмихна.

— Не изглеждам приятелски настроена.

— Защото не си.

— Не мога да оспоря този факт. Нито пък, че имаш невероятна, удивителна дарба. — Въздъхна. — Обаче нямам рокля с дълга и широка пола и горница без презрамки.

Той се засмя.

— Ще импровизираме.

— Добре, ще ти отделя един час утре. От седем и тридесет до осем и тридесет.

— Супер. Съгласен.

Сет заобиколи, свали картината от стената и й я подаде.

— Ти си много доверчив.

— Доверието е прекрасно качество, което също се подценява от много хора. Като цинизма.

Тъй като ръцете й вече бяха заети с картината, той сложи ръце на раменете й. И я повдигна леко, така че тя застана на пръсти. В същия момент вратата се отвори.

— Нищо не се е променило. Винаги все едно и също. Те никога не чукат — промърмори Сет, когато Кам влезе в студиото.

— Здрасти, Дру. Целуни спокойно момичето, хлапе. Защо не усещам мириса на кафе? — Кам тръгна към кухнята сякаш си беше у дома, след което зърна рисунката на статива. Лицето му се промени, изразяваше истинско удоволствие. — Най-лесните петдесет кинта, които съм печелил. Обзаложих се с Фил, че Сет ще те уговори да му позираш, преди да е изтекла седмицата.

— Така ли?

— Не се обиждай. Ако Рембранд беше тук и искаше да рисува някого, то сигурно щеше да се спре на теб и щеше да намери начин да те убеди. Пък и ако това момче бе пропуснало шанса да го стори, щеше да бъде пълен глупак — добави, а лицето му, преди да изчезне в кухнята, светна от гордост, което смекчи гнева й за това, че е била предмет на облог. — Той е като трънче в задника, но не е глупак.

— За трънчето в задника вече съм убедена. За останалото — дали е глупак или не, ще си позволя да запазя оценката си, докато не го опозная по-добре. Значи в седем и половина — рече тя, като се обърна към Сет и тръгна към вратата. — Сутринта, подчертавам.

Кам не каза нищо, само сложи ръка на сърцето си.

Дру излезе.

— Защо си пъхаш носа, където не ти е работа? И защо приказваш толкова много? — сърдито се обърна към брат си Сет.

— Ей, ти ще я рисуваш ли, или ще я сваляш? — избухна в смях Кам при това изявление. — Каквото е писано да стане, ще стане, хлапе. Преди известно време, а то не бе много отдавна, ти загуби доста време да ни убеждаваш, че да се свалят момичета било гнусно и отвратително. Чиста тъпотия.

— Това бе преди повече от петнадесет години, но след като на теб ти изглежда немного отдавна, значи наистина си остарял. Сигурен ли си, че ще успееш да се качиш на покрива? Може да ти се завие свят и да паднеш оттам.

— Дори падайки, пак ще мога да те изритам по задника, хлапе.

— Сигурно. Ако Етан и Фил ме държат долу, може и да ме уцелиш. — Той се разсмя, когато Кам го сграбчи през врата с желязната си хватка. — О, човече, сега вече съвсем ме уплаши. Виж, целият треперя.

Но и двамата си спомняха времето, когато наистина беше уплашен. Когато едно малко, мършаво, но умно говорещо момче, замръзваше от ужас, щом някой го докоснеше, независимо дали жестът беше груб или нежен.

Знаеха и помнеха.

Припомняйки си онова време, Сет едва не избълва тревогите, които пазеше скрити дълбоко в най-далечния ъгъл на съзнанието си. Не, трябваше да се справи сам, каза си. И трябваше да го направи веднъж завинаги.

 

 

Сет беше човек, който държи на думата си. Когато последният лъч слънчева светлина се скри зад хоризонта, той отиде заедно с Кам в корабостроителницата, за да поработи няколко часа.

Някога, помисли си, смяташе, че ще изкарва прехраната си тук, че ще прекара живота си, работейки рамо до рамо с братята си, строейки красиви дървени яхти и други плавателни съдове. Всъщност най-хубавите му спомени бяха тук, в тази стара тухлена сграда, напоена с неговата пот, малко кръв от порязаните пръсти и вълнението да осъзнаваш, че си част от нещо.

С годините всичко се промени. Както казваше Филип, рафинира се. Стените не бяха вече голи, нито закърпени, а боядисани чисто бели.

Бяха обособили нещо като входно помещение и коридор, който водеше към стълбите за втория етаж. Там се намираше офисът на Филип. Той теоретично разделяше работната зала на две помещения.

По стените висяха грубо нарисувани скици на различни лодки и яхти, построени от семейство Куин през годините. Те отразяваха развитието на бизнеса, напредъка на корабостроителницата, но също и развитието на художника, който ги бе рисувал.

Знаеше от Обри, че преди две години дошъл някакъв колекционер на картини и предложил на братята му четвърт милион за петдесетте скици, които красяха стените.

Те му отказали, но му предложили за тези пари да му построят, която лодка си избере от скиците.

Защото за тях парите не означаваха нищо, помисли си отново Сет, макар че в началото бяха преживели доста тежки времена. Нещата опираха винаги до единството. И до обещанието, дадено на Рей Куин.

Самата работилница не се беше променила много. Все още бе голяма, шумна и ярко осветена. Имаше скрипци и макари, които висяха от тавана. Триони, греди, пейки, мирис на прясно отрязано дърво, на талаш, ленен безир, пот, кафе, див рев на рокендрол, звук на режещ трион, дразнещ ноздрите аромат на лук от сандвича на някой.

Всичко това му бе така познато и близко, както собственото му лице в огледалото.

Да, някога той си мислеше, че ще прекара целия си живот тук, слушайки как Филип ругае за някакви неплатени фактури, наблюдавайки внимателните, спокойни ръце на Етан да подават дървото към струга, потейки се заедно с Кам, докато обърнат корпуса на недовършената лодка.

Но нещата не се развиха така. Изкуството го погълна. Любовта към него го отведе далеч от момчешките му амбиции. И го отне за известно време от семейството му.

Сега беше мъж, напомни си Сет. Мъж, който трябваше да отстоява правата си, да стои прав на собствените си крака, да води собствените си битки и да бъде онова, което смята, че трябва да е.

Нищо и никой нямаше да го спре.

— Ти какво, още дълго време ли смяташ да стоиш там с ръце в задника? — попита го Кам. — Изобщо имаш ли намерение да се хващаш за работа? Или нещо ти попречих днес следобед и сега си сърдит?

При тези думи на брат си Сет се върна към действителността.

— Като гледам, нямате нужда от помощ.

Забеляза, че Обри обработва дъска за скиф върху един работен тезгях. Електрическата бормашина трепереше в ръцете й. Отново носеше на главата си шапка, а дългата й коса, вързана на опашка, бе промушена през задния отвор. Етан беше на струга и обработваше мачта, докато вярното му куче се мотаеше из краката му.

— Корпусът на този скиф трябва да се засмоли.

„Аха. Дадоха ми чирашката работа“ — помисли си Сет.

— А ти какво смяташ да правиш? — попита на свой ред той.

— Да се грея и наслаждавам на славата на моята малка империя.

Да се наслаждава, включваше да се занимае с детайлите по преградите на кабината, дърводелство, което Кам бе превърнал в изкуство.

Сет свърши с насмоляването. Е, след толкова време малко се затрудни. Знаеше как да работи и с дъските, помисли си малко възмутен заради това, че му дадоха нещо толкова елементарно. Обри продължаваше да пробива и звукът на машината го блъскаше в главата.

— Хей. — Тя се наведе да поговори с него. — Днес Уил е свободен. Смятаме да ходим да ядем пица. После може да гледаме кино. Искаш ли да дойдеш?

Беше изкушаващо. Искаше отново да се види с Уил, не само защото бяха приятели, но защото смяташе за редно да проверява намеренията на всяко момче, което се навърташе около Обри.

Претегли предложението, като го сравни със самотната вечер, която го очакваше.

— Във „Вилидж Пица“ ли ще ходите?

— Къде другаде. Все още е най-добрата в Сейнт Кристофър.

— Може би ще намина — реши Сет — да кажа „здравей“ на Уил. Но от киното се отказвам. Трябва да ставам рано утре сутрин.

— Мислех, че вие артистите сутрин спите до късно и не ставате преди обяд.

Сет топеше кълчища в смолата, за да насмоли корпуса.

— Работата ме зове.

— Каква работа? — Тя седна, загледа го и изведнъж разбра. Изражението на лицето му го издаде… — О, цветарката ще позира на известния художник. Аз имам още новини за нея, по същество.

— Не се интересувам от клюки. — Опита се да остане твърд за не повече от десет секунди, след което се предаде. Любопитството надделя. — Е, какви са новините?

— Много сочни, сърчице. Научих ги от Джейми Стайл, тя ги получила от нейния братовчед, който бил журналист в Сената преди няколко години. Тогава Дру и някакъв много високопоставен чиновник или съветник в Белия дом били гореща тема за обсъждане.

— Колко гореща?

— Толкова, че да поддържа огъня във всички колони на „Поуст“ почти цяла година. И да потвърди онова, което братовчедът на Джейми описва като годежен пръстен с диамант с размера на топка за врата. После диамантът изчезнал, горещата страст изстинала и се превърнала в лед, а високопоставеният чиновник започнал следващата гореща история с някаква блондинка.

— Била е сгодена?

— Да. Накратко казано, според моя източник. Излязло наяве, че блондинката съществувала още преди годежа. Следиш ли мисълта ми?

— Той е мамил Дру с някаква тъпа Барби?

— Освен Барби тази блондинка била, всъщност все още е, и истинска акула — адвокатка, асистентка на съветника на президента в Белия дом или нещо такова.

— Сигурно на Дру й е било ужасно тежко всичко това да излезе в пресата.

— Останах с впечатление, че е човек, който може да се оправя доста добре. На никого не се кланя, не сваля шапка и не цепи басма, не е заспала. И си залагам цялата месечна заплата, че е стиснала копелето за топките, преди да му натика пръстена в гърлото.

— Ти със сигурност щеше да го сториш — рече Сет с одобрение и гордост. — Преди да го накараш да излиже пода с езика си. Но Дру не ми изглежда склонна към насилие. По-скоро ми се струва, че го е замразила с един от онези си погледи и убийствено ледени думички.

Обри се подсмихна презрително.

— Много знаеш ти за жените! Тихите води са най-дълбоки. Бъкат от мини. Не само че са дълбоки, но и направо ще те сварят, защото са горещи.

 

 

Може би, мислеше си Сет, докато сядаше зад волана на колата. Тялото го болеше от несвойствената работа. Но беше готов да си заложи спестяванията, че Дру е разцепила оня тип на две, без да пролее капка кръв.

Знаеше какво е да видиш дори и малко подробности от личния си живот — объркващи, интимни подробности, изнесени и окаляни в пресата.

Може би затова беше дошла тук — за да се скрие, да избяга от всичко това. Знаеше точно как се чувства.

Той погледна часовника си и тръгна. Можеше да изяде една пица, както предложи Обри. Нямаше смисъл да се връща чак у дома, за да си вземе душ и да измие потта, а после отново да шофира до града.

Със същия успех можеше да се изкъпе и освежи в студиото. Беше си занесъл там сапун и кърпи. Дори се сети да занесе чифт джинси и една чиста риза в шкафа.

Можеше да завари Дру в магазина и да я покани на пица. Което щеше да бъде среща номер три, каза си, много доволен от идеята си Сет.

Лицето й щеше да придобие оня студен израз, който казваше „никак не ми е забавно“, помисли си той. Но в същото време в очите й щеше да проблесне за секунда една бърза светкавица, която говореше точно обратното.

Направо бе очарован от този контраст.

Можеше да прекара часове, не, дни наред да я наблюдава и да се опитва да улови всички варианти на сянката и светлината в нея.

Когато стигна до къщата обаче, видя, че колата й не е на малкия паркинг отзад. Реши да й се обади по телефона и да я уговори да слезе в града, но след това се сети, че не знае номера й в къщата край реката.

Трябваше да се погрижи за това по-рано. Но след като не можеше да се обади оттук, поне щеше да се освежи, да отиде до „Вилидж Пица“ и да се обади от някой градски телефон.

Все някой щеше да знае нейния номер.

Не, по-добре щеше да бъде, реши Сет, докато се изкачваше по стълбите, да вземе една голяма пица в кутия и да мине покрай нейната къща на път за своята. С бутилка „Мерло“.

Коя жена щеше да върне мъж, който й носи пица и вино?

Доволен от плана си, той влезе в стаята. Чу как нещо изшумоля и се плъзна на пода под краката му. Наведе се и вдигна една сгъната бележка, която сигурно е била пъхната под вратата.

Стомахът му се сви, докато подът сякаш пропадна под него.

„Десет хиляди ще ме устроят. Ще ти се обадя.“

Сет просто се свлече и седна направо на земята до вратата на ателието, като смачка листчето на малка топка.

Глория Делаутер се бе завърнала. Не очакваше, че ще го намери, нито че ще го последва толкова бързо. Не беше подготвен да открие, че тя ще диша в гърба му само две седмици след като напусна Рим.

Трябваше му време да помисли. Запрати ядосано малката хартиена топка в другия ъгъл на стаята. Добре. Десет хиляди щяха да му дадат време. Щеше да спечели време, нямаше значение, че отново най-вероятно ще хвърли парите си на вятъра.

Беше го правил и преди. Когато ставаше дума за майка му, нямаше цена, която да не бе готов да плати, само и само да се отърве от нея. И също така да запази семейството си от хищните й нокти.

Тя разчиташе точно на това, разбира се. Глория Делаутер беше като ненаситна акула. А той продължаваше да пълни гушата й, за да я държи далеч от хората, които обичаше.