Нора Робъртс
Заливът на тайните (4)

4

Тя също много бързо вземаше решения, помисли си Дру, когато излязоха от паркинга на кръчмата. И смяташе светкавично да се справи със Сет Куин и да го сложи на мястото му.

По нейна преценка той беше един доста самоуверен човек. И талантлив при това. Вероятно двете неща взаимно се допълваха и си помагаха. Фактът, че остротата на характера му бе скрита от блестяща полировка, бе доста интересен и заинтригуващ. Нещо, което той със сигурност знаеше много добре.

И го използваше също толкова добре.

Беше привлекателен. Висок, слаб и строен, с онази конструкция, сякаш създадена от природата за мъжете, които носеха износени тесни джинси. Главата му бе украсена с руса коса, права като карфици и никога достатъчно подредена или добре подстригана. Високи хлътнали скули и живи сини очи. Не толкова ярки като цвят, а като наситеност. Начинът, по който гледаше хората, подсказваше, че вижда нещо, което никой друг не може да види. Нещо, което ти сам не можеш да видиш у себе си.

Имаше много ласкателен, разтапящ и в известен смисъл прелъстителен поглед на сваляч, който си знае цената.

Караше те да се чудиш що за човек е този мъж. А когато започнеш да се чудиш за един мъж, значи мислиш за него.

За него жените, мислеше си Дру, със сигурност бяха като различните бои върху палитрата му. Можеше да взема с четка, от която си поиска, по желание. Начинът, по който прегърна блондинката на бара, едно малко представление, което тя веднага забеляза още щом влезе, беше показателен.

А как се усмихваше на сервитьорката, глупавата Тери. Широка, топла, приятелска усмивка, с известна доза загатната интимност. Беше много мъжка, подканваща, предразполагаща и обещаваща, подсмихна се вътрешно Дру, но на нея тия не й минаваха, нито пък й действаха. Мъжете, които прескачаха от жена на жена само защото им се удаваше възможност, бяха прекалено обикновени и елементарни за нейния вкус.

Но ето че се намираше в колата си и караше към магазина, за да покаже на същия този мъж апартамента на втория етаж, вместо да се прибере у дома си. В своята спокойна и хубава къща, където се чувстваше защитена. Разумът й казваше, че трябва да го заведе да види апартамента. Нямаше смисъл да стои празен. Но този Сет дълбоко се лъжеше, ако си въобразяваше, че бе отделила време за това, само защото той така иска.

Този път нямаше проблеми с паркирането. Беше почти девет часа. Ранната пролетна вечер бе доста хладна, но крайбрежната улица беше силно оживена. Виждаха се няколко лодки, акостирали на кея, които се поклащаха сънено върху вълните, и групички от хора, главно туристи, разхождащи се под лунната светлина.

О, колко обичаше крайбрежната улица на всяко морско градче! Направо щеше да запее от щастие, когато разбра, че може да купи сградата за магазин и когато пожелае да излиза навън, по всяко време на деня, за да се наслади на морето, на лодките, на глъчта и шареното разнообразие от туристи. Да почувства влажния, свеж въздух върху кожата си, да вдъхне соления мирис на водорасли, пясък и вода.

И още по-важното, да се почувства част от тях, благодарение на собствените си усилия, труд и възможности.

Може би щеше да бъде по-умно, ако бе превърнала апартамента над магазина в свое жилище. Но тя реши, и според нея решението беше правилно, че не бива да живее там, където работи. Което, помисли си Дру, докато завиваше зад сградата, за да паркира, беше просто още едно извинение, за да си намери жилище извън града и неговата блъсканица, но отново някъде близо до водата. И да си позволи мястото да бъде само и единствено нейно.

Така и не успя да почувства къщата, която имаше и в която живееше в Джорджтаун, като своя.

Тя загаси светлините и мотора и потърси чантата си. В същото време Сет излезе и й отвори вратата.

— Доста е тъмно. Внимавайте — предупреди я той, като я хвана за ръката и я насочи към външната дървена стълба, която водеше към втория етаж.

— Все още мога да виждам добре, благодаря. — Тя се освободи от ръката му и отвори чантата си, за да извади ключовете. — Това е паркингът — започна да обяснява. — Има отделен вход, както виждате. Ще бъдете съвсем самостоятелен.

— Да, аз също виждам добре. Я чуйте! — Бяха изкачили стълбите до половината, когато той сложи ръката си върху рамото й, за да я спре. — Просто спрете и чуйте — повтори и се заслуша, като погледна над къщите, наредени една до друга като щит срещу бурите и вятъра от другата страна на улицата зад тях. — Страхотно е, нали?

Тя не успя да потисне усмивката си. Разбираше отлично за какво говори. Защото наистина беше великолепна — тази невероятна тишина.

— След няколко седмици няма да бъде толкова тихо. — Сет огледа къщите, тъмнината, поляните. И тя отново си помисли, че той сигурно вижда онова, което другите не могат. — Сезонът започва от Деня на падналите във войните и бързо набира скорост. Тук се изсипват цели тълпи туристи, като скакалци са. Нощите стават по-дълги и по-топли, хората се разхождат до сутринта. Знаете ли, че може да бъде и прекрасен, този шум. Шумът на ваканцията. Направо те опиянява, когато в едната си ръка държиш сладолед във фунийка, а часовникът не чука в главата ти, за да отмерва почивката.

Той се обърна и впери сините си очи в нея. Дру можеше да се закълне, че почувства трепет от този поглед, което бе елементарна и смешна физическа реакция.

— Вие обичате ли сладолед във фунийка? — попита я.

— Ако не обичам, значи в мен има нещо сбъркано — отвърна тя и тръгна забързано нагоре.

— Ами! Аз смятам, че няма нищо сбъркано — промърмори Сет и изчака с ръце в джобовете, докато тя отключи вратата.

Дру запали лампата, след което колебливо затвори вратата след него, когато той пристъпи вътре.

Но веднага осъзна, че няма от какво да се притеснява, макар че двамата останаха сами. Той повече не й обръщаше никакво внимание, сякаш се бе стопила във въздуха и не съществуваше.

Прекоси стаята и отиде първо до предните прозорци, като застана, загледан през тях. Позата му бе едновременно небрежна и напрегната. И това бе много секси.

Носеше износените си джинси с много повече стил, отколкото някои хора носят костюм от „Армани“ за пет хиляди долара.

Върху обувките му имаше петна от боя.

Тя премигна и се върна в настоящето, когато той каза нещо.

— Извинете?

— Какво? — Той също бе изненадан. — О, нищо, само пресмятах на глас разни неща — светлината, слънцето, ъглите. Такива работи. — Отново прекоси стаята и се върна при задните прозорци. Застана пред тях както пред предните. И отново си мърмореше нещо.

Значи си говори сам, отбеляза Дру. Е, не бе нещо кой знае колко странно. Тя водеше цели разговори със себе си наум. А понякога и на глас, когато наоколо нямаше никой.

— Кухнята — започна Дру.

— Тя няма значение. — Като се начумери, той огледа тавана.

Погледът му бе напрегнат и съсредоточен, забеляза Дру, като го наблюдаваше.

След няколко секунди, докато го гледаше как стои притихнал и мълчалив и зяпа тавана, й стана смешно.

— Има ли някакъв проблем с тавана? Увериха ме, че покривът е здрав и не тече. А аз със сигурност знам, че не капе. Преживях няколко големи бури под него.

— Имате ли нещо против да направя прозорци на покрива? За моя сметка.

— Не знам. Предполагам, че…

— Ще стане.

Той отново се разходи из стаята, като вече разполагаше в ума си платната, боите, статива, работната маса, полиците за бурканчета и материали. Трябваше да сложи един диван или поне легло, помисли си Сет. По-добре легло, в случай че работеше до късно и не му се връщаше през нощта до къщата на Кам и Анна.

— Има достатъчно място. Добро е. И с прозорците на покрива ще стане супер. Вземам го.

Тя си каза, че всъщност не бе дала съгласието си за прозорци на тавана. Но пък нямаше никаква причина да му откаже.

— Наистина беше бързо решение, както обещахте. Не искате ли да видите кухнята и банята?

— Предполагам, че си имат всичко, което една кухня и баня трябва да имат.

— Да. Няма вана, а душ.

— Нямам намерение да вземам вана с мехурчета и да се излежавам с часове в нея. — Той отново се върна към предните прозорци. — Чудесна гледка.

— Така е, много е впечатляваща. Не ми е работа да ви питам, но предполагам, че има поне няколко места, където можете да отседнете, докато сте тук. Защо ви е необходим и този апартамент?

— Аз нямам намерение да живея тук. Ще работя. Трябва ми ателие. — Той се обърна. — Отседнал съм при Кам и Анна, живея в моята детска стая и тя напълно ме устройва. Може би по-нататък ще си взема нещо само за мен, но това няма да стане, докато не намеря точно онова, което искам. Защото не съм дошъл само временно в Сейнт Кристофър. Върнах се тук завинаги.

— Разбирам. Значи ателие. Това обяснява прозорците на тавана.

— Ще бъда по-добър квартирант от Тери. Уверявам ви — рече той, като почувства колебанието й. — Няма да има шумни купони, нито крещящи запалянковци, наливащи се с бира, докато гледат мача по телевизията. Все неща, с които тя е доста известна. И освен това съм по-надежден.

— В смисъл?

— В смисъл, че няма да идвам всеки път да ви се оплаквам, когато кранчето протече, защото ще си го поправя сам.

— Охо, това наистина е десет точки във ваш плюс.

— Колко ми трябва? Само достатъчно просторно място за ателие. Искам да започна да работя. Какво ще кажете за шестмесечен договор?

— Имах намерение да бъде поне за една година.

— Но шест месеца ще ни дадат възможност да се разделим безболезнено, ако нещата не потръгнат и възникнат конфликти.

Дру сви устни, докато обмисляше предложението, което също й прозвуча двусмислено.

— Добре, съгласна съм.

— Колко пари искате?

Тя му каза месечния наем.

— Искам, освен това първия и последния наем в аванс, когато подпишем договора. И още един наем като депозит.

— Добре. Много сте предпазлива.

Сега тя се усмихна.

— Тери ме ядоса. Вие ще трябва да платите заради нея.

— Няма да ми е за пръв път да плащам заради нея. Ще ви дам парите утре. В неделя съм зает със семейството, но ще поръчам прозорците. Иска ми се да започна да пренасям вещите си веднага.

— Добре. — Кой знае защо мисълта, че той щеше да рисува над нейния магазин, й бе особено приятна, а също и че сградата щеше да бъде пълна.

— Е, поздравявам ви — рече Дру и му подаде ръка. — Вече имате ателие.

— Благодаря. — Той стисна ръката й и я задържа. Помисли си отново, че няма пръстен. Но пък имаше дълги, елегантни пръсти и на ноктите й нямаше лак.

— Обмислихте ли предложението ми да ви рисувам?

— Не.

Усмивката му се разшири при този ясен и категоричен отговор.

— Пак ще си говорим.

— Не се влияя от приказки. Няма да ме убедите. Нека още от сега да ви е ясно, преди да започнем нашите удовлетворяващи и двете страни бизнес отношения.

— Добре, така да бъде. Имате силно и красиво лице. Като художник и като мъж винаги съм бил привличан от силата и красотата. Художникът иска да ги преведе на езика на изкуството. А мъжът иска да им се радва и възхищава. Така че искам да ви рисувам и искам да бъда с вас.

Въпреки че през отворения прозорец нахлуваше разхлаждащ бриз, Дру усети как бузите й пламват, почувства се абсолютно объркана и притеснена от факта, че е насаме с него. Сякаш бе хваната в капан, затворена в кутия, макар той само да държеше ръката й, вперил взор в очите й.

— Сигурна съм, че имате цял контингент от жени, които да рисувате и на които да се радвате. Като апетитната руса сливка в черно, с която се чувствахте толкова добре на бара.

— Коя?…

Лицето му се освети от напушилия го смях. Беше като слънчев лъч, който си е пробил път през сенките.

— Апетитната руса сливка в черно — повтори той. — Господи, това със сигурност ще й хареса. Това беше Обри, Обри Куин. Най-голямата дъщеря на брат ми Етан.

— Аха, разбирам. — Дру се почувства неловко и тъпо, като пълен идиот. — Не ми заприлича на среща между роднини.

— И аз не се чувствам като неин чичо. Повече като батко. Тя беше на две годинки, когато дойдох в Сейнт Кристофър. Детството ни мина заедно. Бяхме много близки, заедно падахме и ставахме, имаме много рани по коленете и лактите и много се обичаме. Всъщност Обри е първият човек, който абсолютно и безусловно съм заобичал. Тя също притежава сила и красота и аз със сигурност се радвам и възхищавам и на двете ви. Но не по начина, по който искам да го правя с вас.

— Тогава ще трябва да ви разочаровам. Дори да се интересувах от предложението ви, нямам време да позирам, пък и нямам никакво желание да бъда развличана или да бъда повод за развлечение. Вие сте много привлекателен, Сет, и ако бях повърхностна…

— Точно така. — Друга ярка усмивка освети лицето му. — Бъдете повърхностна.

— Съжалявам. — Но той продължи да й се усмихна. — Отказах се от това. Ако не бях, може би щях да ви се наслаждавам. Но след като това няма да стане, ще трябва да се задоволите само с деловите ни отношения.

— Тогава да бъдем делови. След като вие ми зададохте един въпрос, може ли и аз да ви задам един?

— Добре. Моля?

Той видя как лицето й се промени от тревога и притеснение, че може би въпросът ще бъде свързан с нещо много лично, на което няма да може да отговори. Затова побърза да разсее напрежението. Стори му се, че това момиче има душевна мъка, може би незараснала рана, и не иска да я показва, нито да говори за нея.

— Обичате ли варени раци?

Тя го гледа недоумяващо около десет секунди и Сет бе доволен да види как чертите й се отпуснаха.

— Да, обичам.

— Тогава ще ги поръчам на първата ни среща. Тя ще бъде утре сутринта, когато ще подпишем договора — добави той и тръгна да отвори вратата.

— Сутринта ме устройва.

Сет я наблюдаваше, докато тя се наведе да заключи вратата. Имаше дълга и елегантна шия. Контрастът между изящната й линия и строгата прическа на тъмната коса беше рязък и драматичен. Без да се замисли, Сет прокара пръст по извивката, подтикнат от желанието да почувства кожата й.

Дру замръзна. За един миг и двамата застинаха. Като скулптура. Една жена с ярък костюм, леко наведена към затворената врата и един мъж с небрежни дрехи и пръст върху извивката на шията й.

Дру бързо се изправи и ръката му падна.

— Извинете ме, това ми е доста досаден навик.

— Много ли такива навици имате?

— Да, страхувам се, че са много. Но не беше нищо лично, уверявам ви. Просто имате наистина красива линия на шията. — Той пъхна ръце в джобовете си, за да покаже, че наистина няма нищо лично. Поне все още нямаше. — Аз съм специалист по линиите и извивките. Хубави или лоши.

Тя мина покрай него и заслиза по стълбите.

— Хей! — забърза и Сет след нея. — Аз имам по-хубави извивки от тази.

— Убедена съм.

— Ще се опитам да ви ги покажа. А междувременно — той отвори вратата на колата й, — има ли тук някакво помещение за склад?

— Да, общата стая. — Тя посочи към вратата под стълбите. — Там се помещават пещта и бойлерът за нагряване на вода, такива работи. Но има и малко място за багаж.

— Ако имам нужда, може ли да я използвам, за да държа там някои от вещите си, докато правя ремонт на апартамента? Чакам някои неща да пристигнат от Рим. Може би ще са тук в понеделник.

— Няма проблем. Ключовете са в магазина. Напомнете ми утре да ви ги дам.

— Приемам. — Той затвори вратата след нея, а после почука по стъклото на прозореца. — Знаете ли — започна, когато тя свали стъклото, — искам да ви кажа, че ми харесва да прекарвам времето си с умна, уверена и независима жена, която знае какво иска и може да го постигне. Отива и си го взема като вас например, когато сте решили да купите това място. Много е секси. — Изчака един удар на сърцето. — Такава беше и онази извивка.

Докато вдигаше прозореца, тя не свали поглед от очите му. И не си позволи да се разсмее, докато не потегли и не се отдалечи достатъчно от него, за да не може да я чуе.

 

 

Най-хубавото нещо в неделя според Дру, беше да се събуди бавно, сетне да остане в това полусънно състояние, докато слънцето се промъква между дърветата, влиза през прозорците и танцува върху затворените й клепачи.

Неделите са за това — да не се прави нищо, а това може да бъде отказ от безброй неща. Просто знаеш, че не е необходимо да ги правиш.

Тя си свари кафе и препече хляб в собствената си кухня, сетне занесе закуската в малката трапезария, където я изяде, докато разгръщаше един нов каталог за цветя.

После покопа малко в градината около цветята, които бе засадила със собствените си ръце (какво удоволствие, Господи, благодаря ти!), докато слушаше музика.

Нямаше повече задължителни благотворителни обеди, нито срещи в общината, безкрайни и скучни семейни вечери или тенис турнири в клуба, които запълваха целите й недели.

Сега беше свободна да прави каквото си иска.

Нямаше повече съпружески спорове, изпълнени със съскаща злоба и плюене на отрова между родителите й, които трябваше да сдобрява и успокоява, нямаше наранени чувства или погледи, преливащи от болка, понеже всеки от тях си мислеше, че тя е взела страната на другия, и се чувстваше обиден и ощетен.

Сега разполагаше със своята неделя и можеше да се размотава и да прави каквото си иска, за да й се наслаждава.

През всички месеци, откакто живееше тук, Дру не приемаше това като нещо вечно и гарантирано. Не беше загубила прилива на удоволствие, който я обземаше, когато застанеше и погледнеше през прозореца.

Направи го и сега. Отвори прозореца в хладното утро. От мястото, където стоеше, можеше да види извивката на реката. Нямаше други къщи, които да пречат на гледката или да й напомнят за света, от който бе избягала и за който не искаше да се сеща. Уединението беше пълно и съвършено.

Листата на храста, който бе засадила в сянката на дъбовете, шаренееха, пъпките му бяха с цвят на череша. А долчинката бе осеяна с лилии, камбанките им вече танцуваха с вятъра. Беше поразчистила малко блатната трева и тръстиката, за да направи място за златния ирис, който обичаше пръстта да бъде постоянно влажна.

Можеше да чуе птиците, бриза, случайното цопване на жаба във водата или подскачането на риба.

Дру се разходи из къщата, стигна до предната врата, застана на верандата и се загледа. Носеше боксерките и тениската, с които спеше, но нямаше кой да я следи и да коментира, че внучката на сенатора е полугола. Нямаше репортери или фотографи да надничат иззад ъглите и да търсят храна за страниците, посветени на живота във висшето общество.

Тук царяха само прекрасна тишина и спокойствие.

Тя взе лейката и я внесе в къщата, за да я напълни, докато отпиваше от кафето си.

Сет Куин беше прав за едно нещо, помисли си Дру. Наистина беше жена, която знае какво иска и как да го постигне. Беше й необходимо известно време, за да осъзнае какво е то, но след като това стана, тя направи онова, което трябваше.

Искаше да се занимава с бизнес, който да бъде творчески, и искаше да бъде щастлива. Беше твърдо решила да успее, но сама, за своя сметка и без помощта на влиятелното си семейство.

Привличаше я мисълта да направи малка оранжерия и да развъжда цветя или да се занимава с градинарство.

Но не бе напълно уверена, че притежава нужните умения в тези области. Знанията й по градинарство бяха ограничени до малката градина в Джорджтаун, където садеше цветя. Но въпреки че беше много горда с усилията си и много доволна от резултатите, трудно можеше да се каже, че е специалист.

Виж, цветята познаваше добре.

Искаше да живее в малко градче, където животът не е забързан и изискванията не са високи. Освен това желаеше да бъде близо до морето. Винаги я бе теглело към морето. То по особен начин я зареждаше и стимулираше.

Харесваше Сейнт Кристофър, подредените улички и къщи, и дори променящите се непрекъснато цветове и настроения на залива. Допадаха й звънът на шамандурите в канала и гърленият звук на сирената. Когато паднеше мъгла, тя се стелеше ниско над морето и забулваше с бялата си, солена пелена всичко наоколо. Тогава й се струваше, че вечерта е хваната в мрежа, изплетена от ситни морски капчици.

Дру бързо се приспособи, свикна и се почувства дори удобно, благодарение на непринудената дружелюбност, любезност и доброжелателност на местните хора. А също и на топлотата и сърдечността, които изпратиха Етан Куин да провери дали е добре по време на силната буря миналата зима.

Не, никога повече не би живяла в голям град!

Щеше да се наложи родителите й да свикнат с дистанцията, която бе поставила помежду им. Както емоционално, така и в географски план. В края на краищата, тя беше сигурна, че това е най-доброто решение за всички.

А сега, доколкото можеше да бъде егоистична, беше дошло времето да се погрижи и за самата себе си.

След като напълни лейката и изпи кафето си, Дру излезе навън, за да полее саксиите.

Можеше да си направи малка оранжерия, да експериментира и да отглежда цветя за продажба. Но трябваше да бъде убедена, че построяването на оранжерия няма да наруши гледката, нито фантастичния силует на къщата.

Харесваха й куличките и глупавата орнаментална украса, като на шоколадова торта. Много хора вероятно щяха да сметнат къщичката за безвкусна и смешна с ажурните плетеници на верандата и тъмносиния й цвят, изникнала сред блатната трева и мъх като екзотично цвете. Но за нея къщата беше прекрасна. Домът е онова, което ти искаш да бъде, което ти направиш от него. И никой не бива да се меси, да дава съвети или да критикува това интимно съзидание.

Дру остави кафето си върху масичката и поля една жардиниера, цялата отрупана с върбинка и хелиотроп.

Чу шум и се изправи. Видя самотна чапла, изпъчена гордо като крал, да върви из високата трева над кафеникавата вода.

— Щастлива съм — изрече на глас. — По-щастлива, отколкото когато и да било през живота ми.

Реши да остави каталозите и се преоблече с дрехи за работа в градината.

Покопа около час откъм слънчевата страна на къщата, където бе решила да създаде впечатляваща комбинация от храсти и цветя. Червените като кръв цветове на рододендроните, които бе посадила преди седмица, когато цъфнат, щяха да бъдат в силен контраст с тъмносинята стена на къщата. Почти цял месец през зимата бе прекарала всяка вечер в планиране. Да избере и да подреди цветята, които щеше да засади. Искаше да запази мястото семпло и непретенциозно, дори в известен смисъл малко диво. Да прилича повече на полудяла градина с колумбини и делфиниуми, с шибои със сладки, омайни цветове, разбъркани и неподредени, сякаш непосадени от човешка ръка.

Докато зариваше в пръстта крехките разсади, Дру си мислеше, че това също е изкуство. Представи си как Сет би одобрил избора й на цветове и тонове, и подредбата им.

Всъщност що за глупава мисъл? Той нямаше нищо общо с нея и градината й, и неговото мнение нямаше никакво значение. Градината съществуваше, за да й доставя удоволствие, да й носи наслада. Но все пак беше доста приятно да си помислиш, че един художник може да оцени усилията ти като творчески.

Всъщност предишния ден той така и не й каза нищо. Влезе в магазина веднага след като тя отвори вратите, даде й уговорената сума, подписа се под договора, взе ключовете и хукна. Нямаше флиртуване, нито усмивчици. Което бе добре дошло за нея, защото тя не искаше нито да флиртува, нито да се усмихва на когото и да било точно в този момент.

Все пак мисълта, че нещо помежду им може да стане в перспектива, беше доста приятен гъдел. Значи щеше да го държи в резерв.

В неделя сутринта той сигурно имаше среща с някоя от жените, които са копнели, креели и вехнали по него, докато го е нямало. Нали така каза. Наистина изглеждаше като мъж, за когото жените копнеят. С тази дълга коса, с това стройно и силно тяло.

А ръцете му! Как можеше човек да не забележи подобни ръце — широка длан и дълги пръсти. Излъчваха някаква груба топлота, която караше жената (не, не само една жена, а всички жени, поправи се Дру) да копнее да бъде погалена.

Тя се залюля напред-назад на петите си с въздишка, защото знаеше, че това е само един вероятен сценарий. Нещо мимолетно, не повече от една преминала през главата й представа. Само защото той беше първият мъж, който бе привлякъл вниманието й от… господи, от колко време?

Не беше ходила на среща и не бе помисляла за мъж повече от година.

Но изборът си беше само неин, напомни си Дру. И нямаше намерение да променя решението и начина си на мислене, за да излиза със Сет Куин и да яде варени раци.

Щеше да продължи напред както досега. Да създаде свой дом, да се грижи за него, да си върти бизнеса, а той, нека си гледа своя и да рисува в апартамента над нея всеки ден.

Щеше да си наложи да свикне с него, докато престане да го забелязва. Когато договорът изтечеше, те щяха да…

— По дяволите! Забравих да му дам ключа от складовото помещение!

Да, забрави. Но пък той също не я подсети.

Е, проблемът си беше негов, реши Дру и изтръгна един плевел. Той искаше да използва склада и ако не бързаше и припираше, сякаш някой го гони, тя сигурно щеше да се сети да му даде ключа.

Дру засади здравец, добави и малко ралица, боцна калдъръмчета между камъните. Сетне се изправи на крака, ругаейки под носа си.

Знаеше, че щеше да мисли за това през целия ден. То щеше да се превърне във фикс идея, в мания, призна пред себе си Дру и се върна обратно в къщата. Щеше да се притеснява за вещите му, които на другия ден щяха да пристигнат от Рим. Май решението бе да вземе дубликата, който имаше вкъщи, да отиде до дома на Анна Куин и да го остави за него.

Нямаше да й отнеме повече от двадесет минути, а на връщане можеше да мине покрай разсадника.

Дру хвърли ръкавиците и инструментите в кошницата на верандата и отиде да се преоблече.

 

 

Сет сграбчи въжето, което Етан му хвърли, и завърза дървената лодка към кея. Децата скочиха първи. Емили, с дългото си слабо тяло на танцьорка и коса с цвят на слънчоглед, и Дек, скоклив и тънък като малко кученце. Беше на четиринадесет години.

Сет преметна ръка през врата му с хватка и огледа Емили.

— Не беше предвидено да пораснеш толкова, докато ме няма.

— Какво да правя, така се случи. — Тя му подаде бузата си за целувка. — Добре дошъл.

— Кога ще ядем? — искаше да знае Дек.

— Това момче сигурно има тения или глисти. — Обри също скочи от лодката. — Изяде половин хляб точно преди пет минути.

— Аз раста — обясни братчето й авторитетно през кикот. — Отивам да се подмажа на Анна и с малко чар да измъкна нещо за хапване.

— Господи! Той наистина си мисли, че е очарователен — рече Емили, като поклати глава. — Това вече е всемирна загадка.

Ловджийското куче, което Етан наричаше Найгел, цопна щастливо във водата, сетне се добра до кея и затича след Дек, обсипвайки всички с пръски, докато отръскваше козината си.

— Помогни ми, Ем, след като хлапето избяга. — Обри хвана единия край на хладилната чанта, която Етан остави на дока, и се обърна към Сет. — А ти върви при мама, че може да падне във водата. Няма търпение да те види.

Сет пристъпи по кея, протегна ръце и ги обви около Грейс. Ако Обри беше първият човек, когото бе заобичал, то Грейс беше първата жена, на която бе повярвал.

Ръцете й го обгърнаха, когато стъпи на дока, а бузата й се отърка в неговата със същата сладост и ухание, каквото излъчваше бузата на Емили.

— Най-после — рече тихо Грейс, като се засмя щастливо. — Най-после си тук. Сега вече всичко си е на мястото. — Тя се отдръпна назад и му се усмихна. — Благодаря за лалетата. Прекрасни са. Съжалявам, че не си бях у дома.

— И аз съжалявам. Имах намерение да ги заменя срещу твоята скара. Ти правиш най-хубавата скара на света.

— Ела утре на вечеря. Ще ти приготвя нещо вкусно. — Тя се засмя, после протегна едната си ръка към Етан. — Нищо не се е променило. Дек ще бъде във възторг.

— А шоколадова торта ще има ли?

— Това момче нещо много се пазари за един букет цветя — намеси се Етан.

— Но поне не съм ги откъснал от градината на Анна, след което да хвърля вината върху невинните сърни и кротките бели зайчета.

Етан се навъси и погледна загрижено към къщата, за да е сигурен, че Анна е на достатъчно разстояние и няма да чуе думите.

— Я забрави тази работа. Минаха цели двадесет години оттогава, а тя все още не ми е простила и е готова да ми вземе скалпа.

— Чух, че си ги купил от красивата цветарка на Маркет стрийт. — Грейс обви кръста на Сет с ръка, докато вървяха към къщата. — И че си взел под наем помещението над цветарницата за ателие.

— Боже, боже! С каква скорост се разпространяват новините в нашето село!

— Със скоростта на светлината, бързо и нашироко — съгласи се Грейс. — Защо не ми разкажеш всичко?

— Няма нищо за разказване. Все още. Но работя по въпроса.

 

 

Трябваше да бърза, защото беше закъсняла и грешката си бе само нейна. Нямаше причина, ама никаква разумна причина да си взема душ, да сменя дрехите, с които работеше в градината. Със сигурност нямаше никаква причина, мислеше си Дру, ядосана на себе си, да губи време през този прекрасен и скъпоценен ден неделя, за да се гримира.

Обаче го бе направила и сега вече минаваше обяд.

Няма значение, рече си Дру. Беше прекрасен ден за шофиране. Щеше да се забави само две минути, за да даде на Сет Куин ключа, и сетне щеше да отиде в разсадника.

После трябваше отново да се преоблече в работните си дрехи, но нямаше как. Щеше да посади малко, сетне да си направи лимонада, да седне и да се наслаждава на работата, която е свършила.

Господи, колко приятно бе да вдишва въздуха! Беше пълен с аромат на пролет, влажен от водата. Нивите от едната страна на пътя бяха подредени и засети, и вече бяха позеленели от показалите се крехки връхчета на растенията. Можеше да долови острия аромат на тор, а също и по-богатия нюанс на разораната земя. Миризми, които подсказват настъпването на пролетта.

Дру взе завоя, като зърна отражението на слънцето в блатата, преди дърветата да ги скрият с дебелите си сенки.

Старата бяла къща беше построена на идеално място. Беше заобиколена от всички страни с гора, а задният й край стигаше до водата. Отпред се простираше спретната, засадена с цветя полянка. Беше й се възхищавала и преди. Такава една уютна и кокетна, с люлеещите се столове на верандата и избелелите сини капаци на прозорците.

Макар че усамотеността на собствения й дом й прилягаше идеално, не можеше да не се възхити на атмосферата, която притежаваше къщата на Куин. Създаваше усещането за ред, без да има военна дисциплина. Беше от онези къщи, помисли си Дру, където е позволено да сложиш краката си върху масичката за кафе.

Никой не би посмял да вдигне краката си върху мебелите на майка й в стил „Луи XIV“. Никой, дори и баща й.

Броят коли, които бяха паркирани на алеята, я накара да се начумери. Имаше един бял корвет — здрава, стабилна кола, с която сигурно бяха навъртени много километри. Още една малка открита кола, друга очукана и доста зле изглеждаща, с врата отзад, която сигурно бе на повече от двадесет години, едно камионче-пикап и един лъскав и мускулест ягуар.

Дру се поколеба, след което мислено определи коя кола на кого е. Корветът без съмнение принадлежеше на Камерън Куин, а камиончето бе работната му кола. Откритият малък автомобил бе на Анна, старият очукан — на големия син, който бе достатъчно възрастен, за да има шофьорска книжка и да вози гаджета.

А ягуарът беше на Сет. Беше го зърнала преди две вечери, и при това с възхищение. А дори да не беше го видяла, щеше да научи за всичките му покупки и придобивки от приказките на клиентите в магазина. В малкото градче новините се разпространяваха с космическа скорост и нищо не оставаше скрито-покрито. Тя паркира зад него.

Само две минути, напомни си Дру, взе чантата и изключи мотора.

В същия миг дочу музиката. Тук със сигурност се вихреше купон на тийнейджъри, реши тя, като се отправи към предната врата на къщата под такта на „Мачбокс 20“. Тя се възхити на саксиите и цветята, които Анна бе наредила на верандата. Анна имаше добър вкус и усет към цветя. Почука отсечено, сетне заудря с юмрук, но никой не й отвори. Накрая въздъхна.

От тази силна музика никой не я чуваше и нямаше да я чуе, дори да използваше стенобитна машина.

Дру въздъхна, слезе от верандата и мина отстрани на къщата. Тук вече, освен музика, се чуваха и други звуци. Викове, писъци и нещо, което можеше да бъде оприличено на лудешки, безумен смях.

Децата сигурно имаха празник и гости. Просто трябваше да отиде отзад, да даде ключа на едно от тях и да си върви по пътя.

Първо се появи кучето, една топка от черна къдрава козина с увиснал език. То лаеше като картечница и Дру, макар че обичаше кучетата, се стъписа и спря.

— Я виж ти! Хубаво куче! Добро куче!

Кучето очевидно прие това като покана за игра, завъртя се лудо два пъти около нея и сетне притисна носа си в бедрото й.

— Добре. — Дру прокара ръка под муцуната му и я вдигна. — Това беше малко повече от приятелско посрещане. — Погали го, след което се освободи от него и едва успя да направи една стъпка, когато едно момче се появи с крясък иззад ъгъла на къщата. Макар че държеше в ръцете си голяма пластмасова пушка, очевидно бе, че отстъпваше.

Както се бе засилил, щеше да връхлети отгоре й, но в последния момент успя да я заобиколи и извика: „Бягай!“. С крайчето на окото си тя забеляза някакво движение.

И в същия миг беше уцелена право в сърцето от струя леденостудена вода.

Шокът беше толкова голям, че Дру въобще не можа да реагира. Просто остана с отворена уста, без да издаде какъвто и да е звук. Чу как момчето зад нея промърмори: „Ох!“ и напусна бойното поле.

Тогава се появи Сет. В ръката си държеше водна пушка, а косата му беше мокра от предишни атаки и попадения. Той я погледна и въздъхна нещастно:

— О, божичко! Ти пък какво правиш тук?

Дру се огледа безпомощно. Червената риза и сините панталони, които носеше, бяха съвсем мокри. Пушката бе опръскала и лицето й и времето, което прекара, за да се гримира, очевидно бе отишло на вятъра. Сега от клепачите и миглите й се стичаха черни вадички.

Тя вдигна очи. Беше готова да се развика, когато видя, че той едва сдържа смеха си.

— Ти луд ли си?

— Съжалявам. Наистина съжалявам. — Сет едва преглътна, защото знаеше, че ако пусне смеха да излезе от гърлото му, лошо му се пише. — Извинявай, нямах намерение да те убивам — успя да каже, докато вървеше към нея. — Всъщност гонех Джейк. Това хлапе ме закова, погледни на какво ме направи! А ти, за нещастие, си попаднала под кръстосан огън. — Той се опита да се усмихне колкото може по-очарователно, измъквайки носна кърпа от джоба на джинсите си. — Което още веднъж доказва, че в една война няма невинни странични наблюдатели.

— Което доказва — процеди през зъби Дру, — че някои мъже си остават идиоти на каквато и възраст да са и не бива да им се поверяват детски играчки.

— Хей, чакай малко! Това не е играчка, това е „Суперпръскачка 5000“. — Той вдигна водната пушка, но като видя блясъка в очите й, отново я свали. — Всъщност, наистина съжалявам. Искаш ли една бира?

— Можеш да си пъхнеш бирата и суперпръскачката… знаеш къде!

— Сет! — От къщата излезе Анна и като прецени с един поглед обстановката, въздъхна. — Ти не си добре.

— Ама чакай! Аз не съм виновен! Той, Джейк — започна да се оправдава Сет, — и аз просто…

— Стига! — Тя му се закани с пръст, след което прегърна Дру през раменете. — Извинявам се заради тези деца идиотчета. Хайде да влезем вътре, ще ви дам някакви сухи дрехи.

— Не, няма нужда. Аз ще…

— Настоявам — прекъсна я Анна и я поведе към къщата. — Ама че посрещане. Иска ми се да кажа, че нещата в тази къща невинаги са толкова груби, но ще бъде опашата лъжа.

Като държеше Дру с доста здрава ръка — Анна познаваше кога хората искат да избягат — тя я въведе в къщата и нагоре по стълбите към втория етаж.

— Днес е малко по-шумно и лудо, тъй като цялата банда е тук. Празнуваме завръщането на Сет у дома. Момчетата варят раци. Ще останете с нас, нали?

— Не, не искам да се натрапвам. — Настроението й бързо се промени, от гняв и яд към объркване. — Просто минах, за да оставя ключа за сервизното помещение на Сет. Наистина не искам да…

— Първо ще се преоблечете, сетне ще хапнем и пийнем — настоя сърдечно Анна. — Мисля, че джинсите на Кевин ще свършат работа. — Тя извади и една памучна синя риза от нейния гардероб. — Ще видя дали ще успея да намеря един чифт панталони в черната дупка, която представлява неговата стая.

— Но това бе само малко вода. Вървете при семейството си. Не се тревожете за мен. Аз ще си вървя.

— Скъпа, ти си цялата мокра и трепериш. Искаш да се простудиш ли? Събличай веднага тези мокри дрехи, ще ги сложим в сушилнята, докато се храним. Ще се върна след минута.

След тези думи Анна излезе и остави Дру в спалнята.

Тази жена не изглеждаше толкова… хм, страшна, когато преди време посети цветарницата, помисли си Дру. Дали някой можеше да я убеди или надвие? Едва ли.

Но Анна беше права, наистина й беше студено. Затова се предаде, свали мократа си блуза и с лека въздишка махна и мокрия сутиен. Точно закопчаваше сухата риза, когато Анна се върна в стаята.

— Успях — рече тя и й подаде чифт „Левис“. — Ризата добре ли е?

— Да, точно. Благодаря ви.

— Донеси мокрите дрехи в кухнята, когато си готова. — Тя тръгна, но на вратата се обърна. — Ами… Дру! Говори ми на ти и добре дошла в лудницата.

Много точно определение, помисли си Дру. Дори тук се чуваха виковете, смеховете и силната музика. Сякаш половината градче бе дошло на увеселение в задния двор на семейство Куин.

Но когато погледна през прозореца, установи, че шумът се вдигаше само от членовете на семейството. Имаше деца на различна възраст от двата пола, които тичаха наоколо, а също две, не, три кучета. О, четири, поправи се тя, когато едно огромно ловджийско куче излезе от водата и тръгна по поляната, като се отръскваше и засипваше с капки всички около себе си.

Момчето, което преди малко преследваше Сет, също изцеждаше вода от косата си. Очевидно Сет бе успял да го полее обилно.

На кея бяха вързани няколко лодки. Което обясняваше защо броят на колите, които видя на алеята, не отговаря на броя на гостите.

В семейство Куин караха лодки, не коли. Явно повечето гости бяха дошли по вода.

Братята бяха лодкари и рибари. И без съмнение много шумни, мокри и разхвърляни. Сцената, която видя на двора, по нищо не приличаше на приемите и празненствата, които нейните родители даваха в градината. Музиката трябваше да бъде класическа, при това само като фон. Разговорите трябваше да бъдат тихи, задълбочени и сериозни. А храната по масите задължително беше изключително внимателно подбрана и изтънчено приготвена.

Майка й бе много веща в избора на храна. Казваше на кетъринговата служба каква трябва да бъде основната идея и те си знаеха отлично работата.

Дру не бе сигурна как ще се впише, пък макар и за кратко, в хаоса, който цареше на поляната. Но трябваше поне да се опита да не е груба.

Смени своите мокри панталони с джинсите. Момчето, Анна май каза, че се казва Кевин, беше по-високо от нея. Трябваше да навие крачолите няколко пъти.

Огледа се в огледалото, поставено в красива дървена рамка, което висеше над бюрото, и като въздъхна, взе една хартиена кърпичка, за да избърше грима, който се бе размазал около очите й благодарение на неочаквания душ.

Събра мокрите си дрехи и слезе долу.

Във всекидневната имаше пиано. Изглеждаше старо и много употребявано. Червените лилии, които продаде преди няколко дни на Сет, бяха подредени в елегантна кристална ваза и изпълваха въздуха с аромата си.

Диванът беше нов, но чергата на земята стара. Това бе, помисли си Дру, една пропита със семейна атмосфера стая, със свежи цветове, удобни весели възглавнички, няколко кучешки косъма по земята и веща женска ръка, която е подредила цветята и свещите. В различни рамки тук и там висяха или стояха снимки. Нямаше дори и най-бегъл опит за подреждане и сигурно в това беше чарът на помещението, реши Дру.

Имаше много картини — морски пейзажи, градски пейзажи, портрети. Беше сигурна, че са нарисувани от Сет. Но една прекрасна рисунка с молив привлече вниманието й особено много.

Представляваше бяла къща със сини трегери и капаци, заобиколена от вода и гора. Рисунката казваше с абсолютна простота — това е моят дом. И беше толкова наивна и затрогваща, че засегна една чувствителна струна дълбоко в нея, от което я заболя.

Дру пристъпи по-близо и разгледа внимателно подписа в долния ъгъл на рисунката. Веднага позна, че почеркът е детски, дори без да погледне датата, изписана под него.

Нарисувал е тази къща, когато е бил дете, осъзна Дру. Просто едно малко момче, което е нарисувало своя дом. И още тогава е успял да осъзнае неговата стойност. Бил е талантлив и е успял да види достатъчно, за да го изобрази с езика на изкуството. Топлота и стабилност, излъчване имаше в рисунката, направена с молив.

Дру почувства, че сърцето й омеква при мисълта за Сет. Не можеше да се противопостави на това чувство, то бе по-силно. Той може да бе идиот с воден пистолет, но със сигурност беше добър човек. Ако изкуството отразява душата на артиста, то Сет беше специален. Един много специален човек.

Тя тръгна в посоката, от която идеха гласовете. Това сигурно беше кухнята. Там очевидно бе другият семеен център. Веднага разбра това, още щом надникна вътре. Мястото, което обединява и събира всички и където началник и командир е жената, на която всички се подчиняват. Дългите рафтове бяха бели, което създаваше ярък, весел контраст с ябълковочервените покривки. Върху тях имаше купи, чинии и блюда с храна.

Сет стоеше до Анна. Беше я прегърнал с едната си ръка. Главите им бяха допрени и макар че тя вдигаше капака на купата, в позите им имаше нещо сходно.

Любов. Топлота. Съпричастие. Дру почувства полъха на всичко това. То идеше от атмосферата на стаята — проста, естествена и силна като прилив.

Отвън продължаваше да долита неописуема врява, хора влизаха и излизаха през вратата, но двамата представляваха едно малко островче, преливащо от чувства.

Подобен вид връзка винаги я бе привличал. Тя стоеше и ги гледаше като хипнотизирана, когато една друга жена (това сигурно беше Грейс) се измъкна от огромния хладилник с друго плато в ръка.

— О, Дру! Почакай само да оставя това.

При тези думи Анна и Сет се обърнаха. Дру смени усмивката си с учтиви извинения.

Сърцето й може и да се бе размекнало по отношение на художника, но по отношение на идиота — не. Нямаше да му прости толкова лесно.

— Благодаря — обърна се тя към Анна. — Ето, това е жестоката реалност. Най-много пострада блузата ми.

— Аз пострадах най-много. Ако искаш да знаеш, едва не бях набит — рече Сет и целуна главата на Анна, преди да тръгне към Дру. — Извинявай, искрено и от сърце. Не знам как така те сбърках с едно тринадесетгодишно момче.

Погледът, който тя му отправи, сигурно би замразил морето.

— Защо просто не кажеш, че се намирах на неподходящо място в неподходящо време, и да приключим с въпроса.

— Не, дошла си на подходящото място. — Той взе ръката й, вдигна я към устните си с жест, за който сигурно мислеше, че е очарователен, реши Дру. Е, по дяволите, така си беше! — И времето е съвсем точно. По-добро не би могла да избереш.

— Ти също — беше мнението на Джейк, който подаде глава през вратата и намигна. — Раците са готови. Татко каза да си вдигате задниците и да идвате.

— Джейк!

Момчето погледна невинно майка си.

— Е, и какво? Аз съм само пратеник, предавам думите на татко. Освен това умираме от глад.

— Ето ти! — рече Анна и набута едно варено яйце в устата му. — Това ще затвори голямата ти уста. Сега занеси навън тази табла. После се върни и без да блъскаш вратата, се извини на Дру.

Джейк издаде някакъв възмутен нечленоразделен звук, но устата му бе пълна. След което изнесе таблата.

— Но грешката не беше негова — започна Дру, защитавайки Джейк.

— Ако тази не е била негова, със сигурност ще направи друга. Винаги има друга. Може ли да ти сипя малко вино?

— Да, благодаря. — Очевидно не се очертаваше никаква възможност да се измъкне. Пък и беше много любопитна да види семейството, което живееше в къщата, нарисувана от невръстната ръка на малкия художник. — Може ли да ви помогна с нещо?

— Вземи каквото и да е и го носи навън. Ще нахраним народа ей сегичка, преди да са припаднали от глад.

Ана вдигна изненадано вежди, когато и Сет грабна една табла, сетне бутна вратата, за да направи път на Дру. След като двамата излязоха, тя се обърна към Грейс.

— Изглеждат добре заедно. Хубава двойка.

— Така е — съгласи се Грейс. — Аз я харесвам. — Тя отиде до вратата, за да проследи Дру и Сет. — Отначало е малко студена и дистанцирана, но след това се отпуска и отношението й се променя. Ужасно е красива, нали? И такава… изискана.

— Парите винаги придават особен блясък. Все още е малко скована, но ако и нашата щура тайфа не я предразположи и отпусне, значи нищо не може да се направи. Както забелязвам, Сет е силно впечатлен. Какво говоря! Направо е омагьосан.

— И аз го забелязах. — Грейс обърна глава към Анна. — Мисля, че трябва да поразучим повечко за нея. Какво ще кажеш?

— Взе ми думите от устата — отвърна Анна и взе тирбушона, за да отвори бутилките с вино.

 

 

Братята Куин бяха впечатляващ пример за специфична и ярка индивидуалност. Като група бяха направо изумителни, реши Дру. Може и да нямаха обща кръв, но бяха съвършени — високи, стройни, хубави и много мъжествени.

Квартетът около огромната, вдигаща пара тенджера просто излъчваше мъжественост, така както други мъже разпръскват около себе си мирис на одеколон. Тя нито за секунда не се усъмни, че те знаеха това и си даваха пълна сметка за впечатлението, което правят.

Бяха естествени и непретенциозни, освен това бяха доволни от този факт. Не се преструваха, нито се представяха за нещо различно.

Като жена тя реши, че този вид вътрешно задоволство и удовлетвореност от живота са много привлекателни. Дру уважаваше самоувереността и здравословния егоцентризъм у човека. Егоизмът в умерени дози според нея бе положително качество. Когато приближи към тухлената площадка, на която бяха сложили раците да изстиват, с четири студени бири в ръце по молба на Анна, тя дочу края на разговора им.

— Задникът му със задник, мисли се едва ли не за шибания Хорейшо Хорнблоуър, който… — Това бе яростно произнесено от Кам.

— Повече ми прилича на шибания капитан Куейд. — Сравнението бе на Етан.

— Може да бъде, който си поиска, стига парите му да са истински. — Това бе невъзмутимо изречено от Филип. — Правили сме яхти за задници и преди, ще ги правим пак.

— Един такъв шибан кретен като… — намеси се разпалено и Сет и млъкна, защото забеляза Дру.

— Господа! — Тя дори не трепна с мигли. — Студена бира за гореща работа.

— О, благодаря. — Филип пое бирите от нея. — Чух, че вече са ви разхладили достатъчно за днес.

— Най-неочаквано — отвърна Дру и понеже се освободи от бирите, вдигна чашата си с вино. — Все пак предпочитам този метод за разхлаждане пред невероятната „Суперпръскачка 5000“. — И без изобщо да погледне към Сет, се обърна към Етан. — Вие ли ги наловихте? — попита, като посочи към тенджерата с раци.

— Да, синът ми Дек и аз. — Той се ухили, когато чу Сет да се прокашля. — А, да, и него го взехме за баластра. Градските му ръчички ще станат целите на мазоли.

— Няколко дни в корабостроителницата ще му се отразят добре — обади се Кам. — Но той винаги си е бил хилав и недоразвит.

— Просто се опитвате да ме ядосате и предизвикате, за да дойда и да свърша половината работа вместо вас. — Сет отпи от бирата си. — Обаче няма да стане. Можете само да си мечтаете.

— Хилав — добави Филип, — ала умен. Винаги е бил умен.

— Чудя се дали може да мина някой път и да видя как работите? — попита Дру.

— Обичате лодките, така ли? — изненадано се обърна Кам към нея.

— Да.

— Защо не отидем да се повозим? — попита с нескрита надежда в гласа Сет.

Тя го изгледа със смразяващ поглед.

— Можеш само да си мечтаеш — отвърна и се отдалечи.

— Браво — беше оценката на Филип. — Сложи те на място.

— Хубаво момиче — продума Етан, като провери раците в тенджерата.

— Горещо — направи коментара си и Кам. — Много горещо. Не говоря за раците.

— Ако искаш да те поразхладя малко, мога да те напръскам със суперпръскачката направо по задника — предложи Сет.

— Ти да не си й хвърлил око? — попита Кам и поклати съжалително глава. — Не ми изглежда от твоя отбор, момче. Няма да те огрее.

— Няма значение — отпи още бира Сет. — Аз съм привърженик на смесените игри с играчи от различен калибър.

Филип го загледа как се отдалечава и се засмя.

— Струва ми се, че нашето момче ще изхарчи цяло състояние за цветя в близко бъдеще.

— А това цвете има доста дълга дръжка, както забелязах.

— И внимателни очи. — Етан потупа брат си и го блъсна с рамото си, което бе традиционна демонстрация на добри чувства в семейството. Кам му се ухили. — Наблюдава, гледа и забелязва всичко, включително и за Сет, но стои една крачка назад. Не защото е срамежлива. Не. Момичето не е свенливо, нито страхливо. Просто е внимателно.

— Идва от семейство с големи пари и положение — намеси се Филип, докато разглеждаше бирата си. — Това са все неща, които те карат да бъдеш предпазлив.

— Сейнт Кристофър не е много подходящо място за нея, не мислите ли? — Според Кам семейството беше мястото, където човек се оформяше. Семейството, в което си роден или което сам си създал. И той си задаваше въпроса как ли семейството на Дру я беше оформило.

 

 

Смяташе да стои не повече от час. Един час бе достатъчно учтив срок, докато изсъхнат дрехите й. Но неизвестно как се увлече в разговор за Ню Йорк с Емили. След това се разприказва с Анна за градинарство. После се оказа, че със Сибил и Филип имат общи познати.

Храната беше прекрасна. Когато похвали картофената салата, Грейс веднага предложи да й даде рецептата. Дру не бе съвсем сигурна дали да признае, че изобщо не умее да готви.

Водеха се много спорове — за бейзбол, за дрехи, за видеоигри. Не й бе необходимо много време, за да осъзнае, че това просто е друга форма на общуване.

Кучетата през цялото време се мушкаха под масата и подскачаха наоколо. Нареждаха им да се махнат, обикновено, след като някой пъхнеше парче храна в устата им. Морският вятър, който повяваше откъм водата, разхлаждаше лицата им, докато на масата се водеха разгорещено шест разговора едновременно.

Дру умееше да поддържа разговор. От малка бе обучена на това. Да знае къде, кога и какво да каже, в каквато и да е ситуация. Можеше да говори за лодки и бейзбол, за храна и музика, за изкуство и пътешествия.

Изпи втора чаша вино и остана по-дълго, отколкото възнамеряваше. Не защото не можеше да намери достатъчно учтив предлог да си тръгне. А защото й беше приятно с тях и ги харесваше. Беше удивена от близостта им и им завиждаше. Въпреки големия им брой и очевидните различия — нима можеше две сестри да бъдат по-различни от спортната мъжкарана с остър език Обри и нежната, чувствена балерина Емили — те бяха изключително здраво свързани.

Като отделните парченца на един голям и сложен пъзел, реши Дру. Пъзелът на семейството винаги я бе удивлявал. Пъзелът на нейното собствено със сигурност си оставаше пълна мистерия за нея. Така и не бе успяла да го подреди.

Обаче колкото и шарен и весел да бе на повърхността, Дру подозираше, че пъзелът на семейство Куин също крие своите тайни, своите сенчести и сложни отношения.

Семействата винаги имаха такива.

Както и мъжете, помисли си, когато обърна глава и срещна втренчения поглед на Сет. От момента, в който седнаха на масата, знаеше, че той не откъсва очи от нея. Е, не спираше да бърбори и водеше непрекъснато разговор с някого, забеляза и това. И от време на време сякаш се отнасяше и насочваше вниманието си към нещо друго, нещо, което не присъстваше тук. Но погледът му, тези ясни и живи сини очи винаги се връщаха при нея.

Можеше да ги почувства заради топлината, която караха да пълзи по кожата й.

Не, Дру се противеше и отказваше да бъде заинтригувана или привлечена от него. И със сигурност нямаше намерение да бъде развълнувана.

— Светлината тук е много добра. — Без да откъсва очи от нея, Сет гребна с вилицата си от салатата. — Можем да направим няколко външни етюда. Имаш ли дълга и широка пола? И нещо с презрамки или без ръкави, за да се виждат раменете ти. Имаш хубави, силни рамене — добави той и си взе още салата. — Много вървят с лицето ти.

— Това сигурно е голям късмет за мен, нали? — Тя го пренебрегна с леко махване на ръка и се обърна към Сибил. — Много ми хареса последната ви книга — изследванията и примерите за хармонизиране на семейната динамика, на процесите в семейството. Предполагам, че някои от тезите ви са основани на лични наблюдения.

— Трудно е да го отрека. Мога да изследвам тази банда през следващите няколко десетилетия и никога няма да успея да стигна до края.

— Ние всички сме мамините морски свинчета — рече Фиона, докато се бореше с ръце с един рак. — Предупреждавам те да внимаваш. Ако се завъртиш дори и за съвсем малко тук, Сет ще те нарисува гола, а мама ще те анализира в книгите си.

— Е, това не е сигурно — обади се Обри, като отпи от чашата си. — Ани Крофорд се позавъртя тук за няколко месеца, но Сет не я нарисува нито гола, нито облечена. А не мисля, че и Сибил е написала нещо за нея, макар че пропуснах онази книга за социалното приобщаване на безмозъчните…

— Тя не беше безмозъчна — защити момичето Сет.

— Да бе, само те наричаше Сети. „О, Сети, ти си истински Микел ди Анджело.“

— Да започна ли да изброявам само някои от гаджетата, с които ти се влачеше преди няколко години? Например Мат Фишер?

— Бях млада и глупава.

— Да бе, а сега си голяма и поумняла. Между другото, аз говоря сериозно. — Той отново се обърна към Дру. — Имаш ли наистина нещо дълго, което да пада свободно, но с оскъдна горница?

— Не.

— Е, все ще се намери отнякъде.

Дру отпи остатъка от виното и наклони леко глава, показвайки интерес.

— Някой някога отказвал ли ти е да го рисуваш?

— Не.

— Тогава аз ще съм първата.

— И въпреки това ще го направи — предупреди я Кам. — Момчето е твърдоглаво, главата му е като бетон.

— Боже, какви приказки от най-разумния, най-гъвкавия и най-отстъпчивия мъж на света — удиви се Анна, като стана. — Имате ли място за десерта?

Те имаха, разбира се, макар че Дру се чудеше къде ще го сложат. Тя лично отклони предложените й кейк и пай, но загуби битката пред вида на шоколадовите бонбони, които изяде, преди да се преоблече в собствените си дрехи.

Сгъна джинсите и ризата и ги остави на леглото, огледа още веднъж приятната спалня и слезе долу.

Когато стигна кухненската врата, рязко спря, защото видя Кам и Анна пред мивката, прегърнати в доста предизвикателна поза, която не будеше никакво съмнение за естеството на разговора, който водеха. Не можеше да си представи, че хора на тяхната възраст, с пораснали деца, може да се държат така.

— Хайде да се качим горе и да заключим вратата — дочу тя гласа на Кам. Не знаеше къде да гледа, когато забеляза как ръката му обгръща ханша на Анна. — Никой няма да забележи, че липсваме.

— Същото каза и след обяда в Деня на благодарността. — В гласа на Анна имаше толкова топлина и смях, когато обви с ръце врата на Кам, че Дру направо й завидя. — И сбърка.

— Фил просто го доядя, защото никога не се сеща пръв да се усамоти със Сибил.

— По-късно, Куин. Ако се държиш добре, може и да ти позволя да… О, Дру!

Гледайки безгрижните им усмивки, Дру заключи, че единственият, който се чувства объркан и сконфузен от тримата, е тя самата.

— Извинете ме. Исках да ви благодаря за гостоприемството. Беше прекрасен следобед. Наистина се забавлявах страхотно.

— Тогава пак ела. Кам, кажи на Сет, че Дру си отива.

Дру беше сигурна, че преди да излезе, Кам ощипа жена си по задника.

— Не, няма нужда. Имате прекрасно семейство, чудесна къща. Благодаря ви, че ми позволихте да прекарам деня с вас.

— Аз се радвам, че намина насам — рече Анна и даде мълчаливо знак на Кам, като в същото време сложи ръка на рамото на Дру и я поведе към външната врата.

— О, ключът! — Дру поклати глава и потърси в чантата си. — Забравих причината, заради която дойдох. Ще го дадеш ли на Сет? Може да държи каквото иска там. Ще уточним подробностите по-нататък.

Ана чу, че врата на кухнята се тресна.

— Можеш да му го дадеш сама. Ела пак — каза тя и я целуна сърдечно по бузата.

— Тръгваш ли си вече? — Леко клатушкайки се, Сет я настигна на верандата. — Защо не останеш? Ще играем софтбол с Обри.

— Трябва да си вървя вкъщи. Ето ти ключа — подаде му го, докато той я гледаше недоумяващо. — За сервизното помещение, забрави ли? За багажа ти.

— О, да. — Той го взе и го мушна в джоба си. — Виж какво, още е рано, но ако искаш да забегнем, може да отидем някъде. На разходка с колата или…

— Наистина имам работа. — Тя се упъти към колата си.

— Ще трябва да се усамотим и да избягаме далеч от тази тълпа досадници на втората ни среща.

Дру спря и го погледна през рамо.

— Все още не сме имали първа среща.

— Как да нямахме! Че това какво беше! Варени раци, точно както обещах. Просто можеш да вземеш менюто и да определиш датата на среща номер две.

Като подрънкваше ключовете в ръце, тя се обърна с лице към него.

— Дойдох, за да ти дам ключа, но бях полята със студена вода и получих превъзходно пиршество с раци от голямото ти семейство. Това не означава среща.

— А това означава.

Той направи едно плавно движение, толкова плавно, че тя дори не осъзна какво става. Може би, ако беше го предвидила, щеше да успее да го предотврати. А може би не. Както и да е. Нямаше никакъв спор и съмнение относно действието — а то бе, че обхвана с ръце раменете й и устните му, топли и твърди, намериха нейните.

Сет я повдигна леко към себе си и наведе глава. И устните му я завладяха — какъв превъзходен, прелъстителен вкус! — а ръцете му погалиха тялото й и накараха кожата й да настръхне от студ и да пламне от неочаквана топлина.

Дру чувстваше как вятърът разхлажда бузите й и чуваше музиката, сякаш някой отново бе надул уредбата до дупка. Но когато усети и още нещо, доста твърдо, да се опира до бедрото й, осъзна, че трябва да се раздвижи.

В стомаха й пърхаха хиляди пеперуди, а някой сякаш дърпаше дълги, течни въжета из тялото й. Това беше предупреждение, но тя продължаваше да рови с пръсти в гъстата, изсветляла от слънцето коса, като позволяваше на ръцете му да бродят по тялото й.

Сет имаше намерение само да опипа почвата, да направи предложението с целувка, да я накара да се засмее или намръщи, когато я целуне, така че да наблюдава тези изражения по лицето й. Имаше намерение само да надникне под повърхността, вероятно да покаже и на двамата какво може би лежи отдолу. Но когато тя се притисна към него и отвърна на целувката, той направо потъна в една изкусителна бездна, пълна с водовъртежи, които го влачеха към дъното, и забрави тези свои намерения.

За него жените винаги имаха особен, ослепителен блясък от цветове, бяха като многоцветна палитра. Майка, сестра, любовница, приятелка. Всяка беше различна. Но никога досега не бе срещал жена, която да го порази с такова великолепие. Искаше да пристъпи и да навлезе в тази светлина, да влезе вътре в нея, докато и двамата се загубят.

— Нека да дойда с теб, Друсила. — Обсипа с леки целувки бузата й, сетне се спусна надолу по шията, пак обратно, като същевременно обхвана брадичката й с пръсти и я повдигна. — Нека да легна до теб. Да бъда с теб. Да те докосвам.

Тя поклати глава. Не обичаше скоростните свалки, напомни си, макар и като в мъгла. Една умна жена никога не завива зад ъгъла, преди да е потърсила в картата и друг път за отстъпление, а дори и тогава продължава да върви много внимателно напред.

— Аз не съм така импулсивна, Сет. Не съм припряна, нито стремителна. — Тя сложи ръце на раменете му, за да го отстрани, но погледът й беше прям. — Не си лягам с мъж само защото чувствам, че с него ще ми бъде приятно.

— Добре. — Той притисна устни към челото й, преди да отстъпи. — Тогава остани. Ще играем на топка, може би ще се повозим на лодка.

Ако бе получила подобно предложение от някой друг мъж, би го сметнала само за още един опит да я вкара в леглото си. Сега не почувства подобно нещо. Той казваше онова, което мислеше.

— Знаеш ли, ако остана още, може и да те харесам.

— Сигурен съм в това.

— Да, но няма как. Зарязах доста недовършени неща у дома, а и останах тук много повече, отколкото възнамерявах.

— Бягала ли си някога от училище?

— Никога.

Той сложи ръка на вратата на колата, когато тя я отвори. Лицето му изразяваше искрено удивление.

— Нито веднъж?

— Опасявам се, че да.

— Страхотно. Ти си истински герой — заключи Сет. — Много е секси.

Тя се разсмя.

— Ако бях казала, че съм бягала от училище поне веднъж седмично, щеше да кажеш, че съм революционер и че това също е много секси.

— Позна. Хвана ме натясно. Какво ще кажеш да вечеряме утре заедно?

— Не. — Тя свали ръката му от вратата. — Трябва да помисля. Не искам да изпитвам какъвто и да е интерес към теб.

— Което означава, че вече се интересуваш.

Тя седна зад волана.

— Означава онова, което казах — че не искам да изпитвам нещо подобно. Ще ти съобщя, ако променя желанието си. Върни се при своите. Щастлив си, че ги имаш! — каза тъжно, затвори вратата и потегли.

Сет гледаше след нея, докато я изгуби от поглед. Кръвта му още бушуваше, гореща и сгъстена от целувката, а мисълта му бе така обзета от момичето и възможностите, които се откриваха пред него, че изобщо не забеляза, или по-точно не обърна внимание на автомобила, който излезе отстрани на пътя изпод дърветата и последва нейната кола.