Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Заливът Чесапийк (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chesapeake Blue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 180гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona(2009)
Корекция
ultimat(2009)
Сканиране
?
Сканиране
savagejo(2009)
Допълнителна корекция
Еми(2014)

Издание:

Нора Робъртс. Заливът на тайните

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-483-9

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от Еми

19

Къщата и дворът бяха пълни с хора. Раците вдигаха пара в голямата тенджера, а на поляната бяха разположени половин дузина маси за пикник.

Ежегодното тържество на семейство Куин по случай Четвърти юли беше в разгара си.

Сет си наточи бира, намери си сянка и като извади скицника, започна да рисува.

Това беше неговият свят, помисли си. Приятелите, семейството, провлеченият говор на хората от крайбрежието и викащите деца. Миризмата на варени раци, на бира, на талк и пудра, на трева. И на вода.

Няколко хлапета бяха отплавали да ловят риба с лодка с яркожълто платно. Кучето на Етан цамбуркаше с Обри в плитчината, както в старите времена.

Сет дочу смеха на Анна и веселия звук от конски копита. Денят на независимостта. Това беше неговият Ден на независимостта, каза си. Щеше да го помни до края на живота си.

— Празнувахме така тук още преди ти да се родиш — чу да казва тихо Стела до него.

Моливът се изплъзна и падна от пръстите му. Този път не беше сън, помисли си Сет, леко замаян. Даваше си сметка, че седи на двора под сянката на дървото, заобиколен от хора, обгърнат от шум.

И си говори с дух.

— Не бях сигурен, че говориш с мен.

— Ти забърка голяма каша и аз трябваше да дойда. Но добре че най-накрая оправи нещата и сега всичко е наред.

Тя отново носеше на главата си старата шапка, бе облечена с червена риза и избелели сини шорти. Без каквато и да е оформена мисъл, съвсем импулсивно, Сет вдигна молива, обърна страницата на скицника и започна да я рисува такава, каквато я виждаше, седнала доволно на сянка.

— Винаги съм се страхувал от нея, без дори да знам защо. Но това вече е минало.

— Добре. Но стой далеч от Глория, защото тя винаги ще причинява неприятности. Господи, я виж Крофорд! Нима е толкова остарял? Времето наистина минава, без значение какво правиш. Някои неща си отиват и биват забравяни. Други заслужават да бъдат запомнени и дори повторени. Като това празненство, всяка година, година след година.

Той продължи да я скицира, но нещо го стегна за гърлото.

— Ти няма да дойдеш повече никога, нали?

— Така е, скъпи. Няма да се върна отново.

Тя го докосна и Сет осъзна, че никога няма да забрави усещането от допира на ръката й до коляното му.

— Време е да гледаш напред, Сет. Знам, че няма да забравиш онова, което е вече зад гърба ти, но трябва да гледаш напред. Виж моите момчета. — Тя въздъхна дълбоко, като погледна към Кам, Етан и Филип. — Пораснаха, имат си семейства. Щастлива съм, че им казах колко ги обичам и колко съм горда с тях, докато все още дишах.

Тя се усмихна и потупа коляното му.

— Щастлива съм, че имах шанса и на теб да кажа, че те обичам. И че съм горда с теб.

— Бабо…

— Искам да живееш достойно, иначе ще се наложи да се върна отново. Я виж, твоето момиче идва.

Сърцето му подскочи в гърдите. Дру приближи и седна до него.

— Искаш ли компания?

— Стига да е твоята.

— Толкова много хора! Май всички са тук. — Тя се облегна на лакътя си. — Сигурно в момента Сейнт Кристофър прилича на някой призрачен град.

— Да. Всеки ще мине оттук, пък макар и за малко. Надвечер ще намалеят, но пак ще останат доста, за да наблюдават фойерверките.

Някои неща оставяш да си отидат, спомни си думите на Стела той. Други заслужават да бъдат повторени.

— Обичам те, Друсила.

— Какво ти стана изведнъж?

— Просто се сетих, че това е нещо, което заслужава да бъде повтаряно.

Тя наклони глава и изгледа с интерес странната усмивка на лицето му.

— Можеш да го повтаряш винаги когато поискаш. А ако дойдеш с мен у дома, ще си направим наш собствен фойерверк.

— На това вече му викам среща.

Тя седна и разгледа рисунката.

— Но кого си нарисувал? Жената е чудесна! Има волево лице. И ми е някак си познато. — Тя се огледа, за да открие модела. — Къде е тя? Не си спомням да съм я видяла.

— Няма я тук. — Той погледна за последно рисунката и затвори скицника. — Искаш ли да поплуваме?

— Много е горещо, но не се сетих да си донеса бански.

— Наистина ли? — Той се засмя, стана и я издърпа да се изправи. — Но можеш да плуваш, надявам се?

— Разбира се, че мога. — В момента, в който зърна в очите му немирните дяволити искри, тя разбра какво е намислил и се развика. — Не си го и помисляй дори!

— Много е късно! — Сет я грабна на ръце.

— Недей… да не си посмял! — Дру се извиваше и се мъчеше да се измъкне от хватката му, но постепенно я обзе паника, когато той тръгна по кея. — Пусни ме, глупчо! Никак не е смешно!

— Ще стане. Не забравяй да си поемеш дъх, преди да потънеш.

Сет стигна до края на кея и скочи заедно с нея.

 

 

— Това е традиция в семейство Куин. Ще трябва да свикнеш с нея — обясни Анна и подаде суха риза. — Не мога да ти обясня защо го правят. Но го правят винаги.

— Изгубих си обувката във водата.

— Те ще я намерят.

Дру седна на леглото.

— Мъжете са толкова странни същества.

— Просто трябва да помним, че понякога са на пет години. Смятам, че тези сандали ще ти станат. — Тя ги подаде на Дру.

— Благодаря. О, та те са страхотни!

— Обичам обувки. Направо си умирам за обувки. Имам слабост към тях.

— Както аз към обеците. Просто нямам сили да им устоя.

— Знаеш ли, много те харесвам.

Дру спря да се възхищава на сандалите и погледна Анна.

— Благодаря. И аз те харесвам много.

— Ти си истински подарък. Със сигурност щях да направя място в сърцето си за жената, която Сет обича. Както и всички останали. Но това, че те харесвам заради самата теб, е просто подарък. Исках да ти го кажа.

— Аз… Нямам голям опит със семейство като вашето.

— Че кой има? — разсмя се искрено Анна и седна на леглото до нея.

— Моето семейство не е щедро. Смятам да говоря с родителите си още веднъж. След като видях през какво мина Сет и какво трябваше да направи миналата нощ, осъзнах, че трябва да опитам. Но каквото и разбирателство да постигнем, никога няма да бъдем като вас. Те няма да приемат Сет така, както вие приехте мен.

— Не бъди толкова сигурна. — Анна я прегърна през раменете. — Той знае как да печели хората. Има талант за това.

— Със сигурност го знам, нали се влюбих в него. — Тя притисна с ръка сърцето си. — Направо е страшно колко много го обичам.

— Познавам това чувство. Скоро ще се стъмни. — Анна леко притисна Дру. — Хайде да си вземем по чаша вино и да си намерим хубаво място за гледане.

Когато излязоха навън, Сет я посрещна с глупава усмивка, целият мокър, подгизнал от вода, държащ в ръката си мокра обувка.

— Намерих я.

Тя я взе, и я остави на прага, където бе другата й обувка.

— Ти си голяма маймуна.

— Госпожа Монро донесе домашен сладолед с праскови.

Той протегна другата си ръка, която досега бе крил зад гърба си. В нея държеше фунийка със сладолед.

— Ммм. — Тя презрително изсумтя, но взе фунийката.

— Искаш ли да седнем на тревата и да гледаме фойерверките?

Дру близна с език сладоледа.

— Може би.

— Позволяваш ли ми да те целуна, когато никой не ни гледа?

— Може би.

— А ще разделиш ли този сладолед с мен?

— Категорично не.

 

 

Докато Сет се опитваше да получи своя дял от сладоледа с праскови, а възбудените деца скачаха и пищяха от възторг при първата експлозия от светлини и цветове в нощното небе, Глория Делаутер зави и влезе в паркинга зад сградата на „Лодки от братя Куин“. Тя спря рязко и остана да седи, задушена от смесените сокове на яростта, която я тресеше, и погълнатата цяла пинта джин.

Те трябваше да си платят! Всички до един! Копелета мръсни! Мислеха си, че ще я уплашат, ще я премахнат от пътя си и ще се върнат в глупавата си къща, за да й се присмиват.

Щяха да видят кой ще се смее последен, когато приключи окончателно с тях.

Те й бяха длъжници. Дължаха й пари! Тя удари с ръка кормилото, обладана от ярост и мисли за страшно отмъщение.

Щеше да накара този кучи син, когото бе родила, да съжалява. Щеше да накара всички да съжаляват, че са си имали работа с нея.

Глория излезе, клатушкайки се, от колата, защото джинът в главата й направо се плискаше. С олюляване отиде до багажника. Господи! Обичаше да бъде пияна! Замаяна! Хората, които живееха живота си трезви и праведни, бяха такива скучни задници! Тъпанари! Светът беше пълен със задници, помисли си, докато пъхаше ключа в ключалката на багажника.

„Ти трябва да се лекуваш, Глория.“

Ето това й казваха всички. Безполезната й майка, която не струваше пет пари, безгръбначният й пастрок, надутата й сестра. И оня светец будала, дето й беше баща! Рей Куин! И той се опита да я учи и превъзпитава.

Това бяха пълни глупости.

При четвъртия опит успя да вкара ключа. Вдигна капака и подсвирна от задоволство, когато извади двете туби с бензин.

— Ще им спретна такива незабравими, шибани фойерверки! Ще си направим истински празник!

Отново се препъна, стъпи накриво с едната обувка, която се изхлузи от крака й, но Глория бе толкова пияна, че дори не забеляза това. Куцукайки, довлече тубата до вратата на работилницата и се изправи да си поеме дъх.

Трябваше й известно време, за да отвинти първата капачка. Докато се мъчеше, непрекъснато сипеше ругатни по адрес на момчето от бензиностанцията, което ги бе напълнило за нея.

„Още един задник в света, пълен със задници!“ — псуваше и попържаше Глория.

Но доброто й настроение се възвърна, когато изсипа бензина върху вратата и острият му силен мирис изпълни въздуха.

— Натикайте си дървените лодки в задника! Мамка ви, Куин! Да ви го начукам!

Разля бензин и върху тухлената стена, върху стъклата на прозорците, върху красивите храсти, които Анна бе посадила край основата на сградата. Когато едната туба се изпразни, взе другата.

Беше истинско удоволствие да я хвърли, наполовина пълна през прозореца и да чуе звъна на счупеното стъкло.

Сетне се наведе над куфара и извади две бутилки, които предварително бе напълнила с бензин и запушила с парцали.

— Ето ви коктейл „Молотов“! Ще ви хареса! Приготвила съм два, копелета!

Тя щракна запалката си и на лицето й се изписа усмивка, когато я поднесе към парцала.

Той пламна по-бързо, отколкото предполагаше, и опари пръстите й. Леко стресната и уплашена, Глория запрати бутилката към прозореца, но уцели тухлената стена.

— По дяволите! — извика сърдито, защото пламъците подпалиха храстите, запълзяха по земята и тръгнаха към вратата.

Но тя искаше много повече.

Приближи по-наблизо и когато топлината на огъня започна да ближе лицето й, запали и втората бутилка. Този път целта бе по-близка. Глория чу звъна на стъклото и видя пламъците, които избухнаха, когато бутилката се счупи на пода вътре в работилницата.

— А сега да ви видя! Цунете ме отзад! — крещеше тя, докато се наслаждаваше на разгарящия се пожар, преди да изтича към колата си.

 

 

Ракетата експлодира в небето под формата на фонтан от златисти искри. Сет се чувстваше почти оглупял от възторг, докато гледаше небето и притискаше с ръце кръста на Дру, седнала между краката му.

— Когато бях зад океана, това наистина ми липсваше. Подобно усещане го няма никъде по света — рече й той. — Да седиш в задния двор на къщата си на Четвърти юли и да гледаш как небето полудява. — Той целуна нежно врата й. — Наистина ли ще получа своя собствена заря тази вечер?

— Вероятно. Всъщност, ако се държиш прилично, може да ти позволя да…

Тя млъкна и вдигна поглед към него, защото той скочи на крака и я вдигна.

Кам тичаше към тях.

— Работилницата гори!

 

 

Когато пристигнаха, пожарната команда вече се бореше с пламъците. Вратите и прозорците бяха изгорели напълно, а стените около тях бяха съвсем черни. Сет стоеше със свити юмруци, гледаше как водата се излива върху пламъците и как отвътре пушекът излиза на голяма тъмна вълна.

Помисли си за нещата, които бяха в стария тухлен хамбар. За потта и кръвта, които бяха пролети при построяването му, за всичко, което бяха вложили в него, и за гордостта на семейството, когато го постигнаха.

Сетне се наведе и вдигна от земята една обувка с висок ток и без пета.

— Това е нейната обувка. Стой с Анна и другите — каза той на Дру и отиде при братята си.

— Няколко хлапета са чули експлозиите и са видели кола да се отдалечава от паркинга. — Кам търкаше с ръце очите си, които смъдяха от дима. — Няма съмнение, че е било умишлен палеж, след като е оставила тубите след себе си. Децата описаха колата, познаха и модела. Не е стигнала много далеч.

— Ще види тя! Ще си го получи — заяви ядосан Сет. — Отмъщава си на нас, но ще й го върнем двойно.

— Да, добре. Спокойно. Ще бъде изненадана. Този път ще отиде в затвора.

— Но преди това добре ни подреди.

— Няма страшно, имаме застраховка — успокои го Кам и загледа почернелите стени, стъпканите храсти, дима, който все още се стелеше над изгорелите врати и прозорци.

Болката в сърцето му се усилваше. Сякаш някой го бе хванал с железни пръсти, стискаше и не го пускаше.

— Ще го построим отново, заедно. Можем да го направим. А ако ти пак се чувстваш виновен и си на път да ни се извиняваш… Или да избягаш от нас…

— Не. — Сет поклати глава. — С това е свършено.

В този момент се приближи Обри и той й подаде ръка.

— Нали ние сме добре — рече тя и стисна пръстите му. — Това е важното.

Но сълзите, които се стичаха по лицето й, не бяха предизвикани от пушека.

— Голяма бъркотия — рече Филип, като ги приближи. Лицето му бе цялото в сажди, дрехите също. — Но свърши. Хлапетата, които са се обадили на 911, са ни спасили. Пожарната е пристигнала за минути. Иначе всичко щеше да изгори.

— Взе ли имената им? — попита го Кам.

— Да. — Той въздъхна. — Етан още говори с началника на пожарната. Той ще ни каже кога можем да влезем вътре. Но първо следователите трябва да си свършат работата.

— Кой от нас ще говори с жените да заведат децата вкъщи?

Филип бръкна в джоба си и извади монета.

— Ще хвърляме ези-тура. Ако е ези — отиваш ти, ако е тура — аз.

— Добре. Но аз ще хвърлям. Твоите пръсти са доста лепкави и няма да хвърлиш добре.

— Да не искаш да кажеш, че съм мошеник?

— За кое, за това ли? Абсолютно си прав.

— И това са думи на брат! Ти си безчувствен — рече Филип, но му подаде монетата.

— По дяволите! — Кам подсвирна през зъби, когато се падна ези.

— Не си помисляй да искаш две от три.

Като ругаеше тихичко, Кам върна на Филип монетата и тръгна към жените.

— Ама че късмет!

— Така. — Филип скръсти ръце и загледа сградата. — Можем да я зарежем, да я продадем, да отидем на Таити и да отворим бар. Ще прекарваме дните си, като ловим риба, докато почернеем като маймуни, и по цели нощи ще правим любов с жените си.

— Аха. Да живеем на остров и да пием ром, докато пукнем. Никога не съм имал желание за това.

Филип потупа Сет по рамото.

— Тогава значи ставаме двама. Да го предложа ли на Етан, да видим какво ще каже? — Той кимна към брат си, който прекосяваше калната ливада и идваше към тях.

— Няма смисъл. Той не обича ром. — Но оптимизмът, с който се опитваше да говори, се изпари, когато видя лицето на Етан.

— Хванали са я. — Етан избърса челото си с ръкав. — Седяла си в един бар на не повече от пет мили оттук и се наливала с джин. Ти наред ли си, хлапе? — попита той Сет.

— Нищо ми няма.

— Добре тогава. Може би трябва да отидеш и да накараш момичето си да се прибере вкъщи. Нощта тук се очертава дълга.

 

 

Наистина беше дълга нощ. И още по-дълъг ден след нея. И щяха да минат още дълги дни и седмици, докато „Лодки от братя Куин“ бъде напълно възстановена и заработи отново с пълна пара.

Бяха влезли — той и братята му, в полуизгорялата сграда и бяха тъгували всички заедно над останките на красивия, наполовина построен скиф, който сега не бе нищо повече от черни, изгорели греди. Сет тъгуваше за скиците от детството, които бяха станали на пепел. Можеше и щеше да ги възстанови. Но не можеше да възстанови радостта, която всяка от тях му бе донесла, когато я бе рисувал.

Когато повече нямаше какво да се направи, Сет си отиде вкъщи, изми се и заспа.

Почти се здрачаваше, когато на другата вечер отиде с колата при Дру. Беше изморен до мозъка на костите си, но главата му бе ясна и можеше да мисли така, както никога досега в живота си. Носеше със себе си една люлка за веранда, която бе купил и пренесъл с камиончето на Кам. В багажника бе сложил инструментите си.

Когато Дру излезе, той вече пробиваше една дупка, за да закрепи люлката.

— Нали каза, че искаш да имаш люлка на верандата. Мисля, че точно тук й е мястото.

— Да, мястото е идеално. — Тя пристъпи и го докосна. — Разкажи ми.

— За това съм дошъл. Извинявай, че вчера не ти се обадих.

— Знам, че си бил зает. Половината град днес влезе и излезе от магазина, всички са били на мястото по време на пожара.

— Получихме дори повече помощ, отколкото очаквахме. Вторият етаж не е засегнат.

Дру знаеше подробностите. Новините се бяха разпространили из градчето по-бързо и от пламъците на пожара. Но тя искаше той да й разкаже.

— Главното помещение е напълно разрушено. Загубихме почти всички инструменти и машини, корпуса на кораба. Застрахователният агент досега беше там. Каза, че застраховката ще покрие щетите. Ще се оправим.

— Да, ще се оправите.

Той пристъпи, за да пробие втората дупка.

— Арестуваха Глория. Децата познаха колата й, а момчето, което й е продало бензина, я разпозна. Освен това е оставила отпечатъците си върху тубите и върху бутилката, която е хвърлила вътре. Когато я хванаха и заведоха на разпит, беше все още само с една обувка. Напоследък ми върви да намирам изгубени обувки, не мислиш ли?

— Съжалявам, Сет.

— Аз също. Но знам, че вината не е моя. Всичко, което успя да постигне, е да подпали сградата. Не успя да ни нарани. Всъщност тя и не може. Ние сме нещо, което тя не може да докосне.

Той сложи подпорите, върза веригата и я дръпна, за да опита здравината.

— Не че ще спре да опитва.

Сетне прехвърли и другата верига.

— Глория ще отиде в затвора. — Говореше спокойно, а Дру си помисли дали той не се заблуждава, че може да скрие умората, изписана на лицето му. — Но няма да се промени. Не може да се промени, защото не може да се види. И когато излезе, можеш да бъдеш сигурна, че ще се върне рано или късно отново тук и ще ни изиграе ново представление, за да изкопчи пари. Тя присъства в живота ми, но аз мога да се справя с нея.

Той натисна силно люлката, сетне я разлюля и я остави да се люлее.

— Знам, че е прекалено много да молиш някой друг за същото.

— Да. Аз имам намерение да говоря сериозно очи в очи с родителите ми. Но не мисля, че това ще промени нещо. Те са алчни и недоволни хора, които искат най-вероятно да продължат да ме използват като оръжие един срещу друг или като извинение за това, че не са имали смелостта да се справят с брака си според собствените си желания и условия. Но те са част от моя живот и аз също мога да се справя с това. — Тя помълча и поклати глава. — Прекалено много е да искаш от някой друг същото.

— Сигурно. Искаш ли да я опиташ?

— Да.

Двамата седнаха на люлката и се залюляха, докато мракът се сгъстяваше, а водата тихо се плискаше в брега.

— Устройва ли те да е тук?

— Със сигурност. Точно това е мястото, където щях да я сложа.

— Дру?

— Ъхъ?

— Ще се омъжиш ли за мен?

Устните й леко се извиха в ъгълчетата.

— Това е и моят план.

— Хубав план. — Той взе ръката й и я вдигна до устните си. — Искаш ли да имаш деца от мен?

Очите й запариха, но тя продължи да ги държи затворени и да се люлее бавно.

— Да. Това е втората точка от плана ми. Знаеш как обичам да планирам всичко.

Той обърна ръката й и целуна дланта.

— Ще остарееш ли с мен, тук, в тази къща край водата?

Сега тя отвори очи и позволи на първата сълза да се търкулне по бузата й.

— Знаеше, че това ще ме разплаче.

— Но само малко. Ето, вземи. — Той извади един пръстен от джоба си. Тънка златна халка с малък кръгъл рубин. — Много е обикновен и прост, но е на Стела, моята баба. — Сложи го нежно на пръста й и продължи: — Момчетата сметнаха, че на нея би й харесало аз да го притежавам.

— Ох.

— Какво?

Пръстите й стиснаха неговите, а с другата си ръка тя докосна лицето му.

— Това е най-прекрасното нещо, което можеш да ми дадеш.

Той я целуна и я привлече към себе си.

— Един наистина много умен човек ми каза, че трябва да се гледа напред. Не бива да забравяме онова, което е зад нас, но трябва да вървим напред. Започваме сега.

— Точно сега!

Тя отпусна глава на рамото му и задържа ръката му в своята. Двамата се люляха на люлката в тъмнината, докато водата потъмня съвсем и в мрака литнаха светулки.

Край
Читателите на „Заливът на тайните“ са прочели и: