Нора Робъртс
Заливът на тайните (10)

10

Обри беше нервна. Непрекъснато мислеше за случилото се. Разнищи го на части няколко пъти, сетне отново го сглоби и колкото повече размишляваше, толкова по-сърдита ставаше. В съзнанието й все по-ясно кристализираше решението, че Друсила Уиткомб Бенкс се нуждае от един сериозен разговор и че точно Обри Куин е човекът, с когото трябва да си поговори.

Двамата със Сет се заклеха да не казват на никого, така че не можеше да сподели нито с майка си, нито с баща си. Нямаше право да отиде при Сибил и да я помоли за психологическа оценка на нещата. Не биваше и пред Анна да излее объркването и негодуванието си.

Ето защо решението да говори с Друсила постепенно изплува и се затвърди в ума й, докато работеше и когато в пет часа напусна корабостроителницата, вече бе убедена, че трябва да постъпи точно така.

Докато караше към къщи, тя подреди в ума си какво възнамерява да й каже. Трябваше да се държи хладно, добре да се контролира и да е проницателна, така че да сложи на място малката госпожица Съвършенство.

Никой не можеше да върви безнаказано по пътя си, след като бе направил Сет нещастен. На никого нямаше да му се размине.

Ако се забъркаш с един от семейство Куин, мислеше си Обри, докато пришпорваше пикапа, значи си се забъркал с всички.

Спря пред цветарницата и слезе. Както бе с мръсната тениска, износените дънки и работните ботуши, приличаше на малък гаврош. С твърда крачка се запъти към „Пъпка и цвят“.

Да, наистина беше съвършена, помисли си Обри, и се опита да потисне гнева си, докато гледаше как Дру увива един букет маргарити за Карла Уигинс. Прекалено изискана в розовата си копринена блуза и с коса като на горска нимфа. Панталоните бяха стоманеносиви и свободни. Сигурно също от коприна, помисли си Обри, объркана и ядосана на себе си заради неволното възхищение, което изпита, гледайки колко класически елегантно и естествено изглежда Друсила.

Тя вдигна очи, когато вратата се отвори. В погледа й се мярна нещо, което можеше да бъде определено като учтива топлота.

Е, поне беше нещо.

Карла, каквато си беше пълничка и румена, също се обърна.

— Здрасти, Обри. Вчера беше страхотна! Голям мач! Всички говорят само за теб и твоето посрещане на топката. Беше на първа база — обърна се тя към Дру, за да й обясни какво се е случило на мача — и направо нокаутира играча на „Рибите“.

— Наистина ли? — чу се да казва Дру, сигурно за десети път този ден. Всеки, който влизаше в магазина, говореше само за вчерашния мач. — Моите поздравления.

— Направо щях да получа сърдечен удар, когато топката излетя — продължи Карла, като се хвана за гърдите, за да подчертае вълнението си. — Джед все още не може да дойде на себе си. Впрочем, тази вечер ще приготвя вечеря за родителите му. Ще говорим за сватбата. Та си взех половин свободен ден и отидох да подредя къщата. И тогава се сетих, че нямам цветя за масата. Ще направя спагети и кюфтета. Те са любимите на Джед. Дру ми каза, че маргаритите ще стоят много красиво в тази червена ваза, която купих. Ти как мислиш?

Обри погледна цветята и кимна.

— Красиви са. И много нежни. Поне според мен. Прости и красиви цветя.

— Точно така. Абсолютно точно казано. — Карла се засуети, като оправяше нервно прекрасната си руса коса. — Не разбирам защо съм толкова нервна. Познавам родителите на Джед от сто години. Само че сега, като ще се женим през декември, ми е малко страшно. Казах на Дру, че предпочитам цветовете за мен и шаферките да са синьо и сребърно. Не искам червено и зелено, но пък в същото време трябва да има коледен дух и тържественост. Смяташ ли, че цветовете са подходящи? — Карла хапеше долната си устна, докато гледаше към Дру. — За цветята и въобще.

— Прекрасни са. — Лицето на Дру изразяваше топлота. — Тържествени, както сама отбеляза, и романтични също. Аз имам няколко идеи, така че ти, майка ти и аз ще се справим с всичко, като му дойде времето. Просто не се тревожи.

— О, как да не се тревожа! Направо ще се побъркам, но ще побъркам и всички останали до декември. Трябва да тичам. — Тя взе цветята. — След час ще пристигнат.

— Приятна вечер — пожела й Дру.

— Благодаря. Довиждане, Обри.

— Чао. Поздрави Джед.

Вратата се затвори зад Клара и когато звънчетата утихнаха, оживлението, което цареше в магазина, изчезна.

— Не мисля, че си дошла да купуваш цветя. — Дру скръсти ръце. — С какво мога да ти бъда полезна?

— Като престанеш да измъчваш Сет и да ме поставяш в ролята на „другата жена“.

— Всъщност мислех, че аз съм в тази роля. Но вече не ми пука.

Всички спокойни, премерени и остри като бръснач думи, които Обри бе намислила да каже, просто излетяха от главата й.

— Какво, по дяволите, не ти е в ред? Да не си мислиш, че Сет щеше да те сваля, ако се интересуваше от някоя друга?

— Да ме сваля ли? Ти така ли го наричаш?

Обри сви рамене.

— Това е фамилен жаргон — обясни тя. — За какъв го вземаш? Той дори нямаше да те погледне, ако имаше някоя друга. Защото не е такъв, а ако вече не си го разбрала, значи си глупачка.

— Наричайки ме глупачка, поставяш край на този разговор, преди още да е започнал.

— Ако искаш, мога да те цапардосам по носа.

Дру вирна брадичка. Обри трябваше да признае, че момичето умее да запазва самообладание, и това беше голяма червена точка в неин плюс.

— Така ли разрешаваш несъгласията?

— Понякога. По-бързо е. — Обри показа белите си зъби. — А ти си го заслужаваш заради определението „пухкавата сливка в черно“.

Дру трепна, напуши я смях, но запази гласа си равнодушен.

— Една глупава забележка не ме прави глупачка. Разбира се, тя беше неуместна и зле обмислена. За което се извинявам. Предполагам, че на теб никога не ти се е случвало нещо необмислено да излезе от устата ти. Нещо, за което съжаляваш в мига, в който си го казала.

— Какви ги говориш! През целия ми живот все това ми се случва — отвърна Обри, вече развеселена. — Извинението се приема. Но това не означава, че сме решили проблема със Сет. Объркала си главата му и той е нещастен. А това заслужава много повече от едно цапардосване по носа.

— Не исках да го правя, намерението ми не беше такова. — Дру почувства вина. Всъщност нямаше нищо против да го подлуди и побърка, но не желаеше да го прави нещастен. Просто бе сторила онова, което смяташе за правилно. — Няма да бъда играчка за който и да е мъж, дори и той да не осъзнава какво ми причинява. Видях ви двамата заедно. Видях как ти ме погледна вчера в работилницата, когато влязох. Седях там, както стоя сега пред теб, и ти бе готова да скочиш и да ме хванеш за гърлото или да оскубеш косата ми. За мен означава, че Сет значи нещо за теб.

— Искаш ли да знаеш какво е той за мен? — Тъй като отново се ядоса, Обри повиши тон и се подпря на щанда. — Ние сме семейство. И ако ти не познаваш любовта между членовете на едно семейство, ако не знаеш какви са отношенията между хора, които истински се обичат и уважават, и милеят един за друг, които се тревожат и не могат да спят, когато един от тях е изпаднал в беда или се е натопил там, където не трябва, тогава толкова по-зле за теб. Силно те съжалявам. А ако начинът, по който те гледам, те прави нещастна, пак ще повторя — толкова по-зле за теб. Защото ще продължа да те гледам така, понеже смятам, че не си подходяща за него.

— Виж, тук сме на едно и също мнение. И аз мисля така — отвърна спокойно Дру и спря Обри. — По тази точка постигаме пълно съгласие и единодушие.

— Ти изобщо не ме интересуваш — призна неохотно Обри. — Интересува ме Сет. Той вече страда заради теб. Познавам го от… Дори не помня откога го познавам и мога да видя кога страда за някого. Вчера си го наранила, а аз не мога да стоя безучастно и да гледам как се измъчва.

Дру сведе поглед и забеляза, че ръцете й бяха хванали здраво щанда и го стискаха до болка. „Спокойно, отпусни се“ — каза си тя и леко ги разтвори.

— Позволи ми да те попитам нещо. Ако откриеш, че си привлечена от един мъж — да речем, че от твоя гледна точка това е последното нещо, което искаш, но така се е случило, и ако разбереш, че този мъж има връзка с друга жена — една наистина привлекателна, умна и интересна жена, нещо, което не може да не признаеш, и ако разбереш, че това е нещо специално, интимно и извън твоята сфера на влияние, то как ще се чувстваш тогава?

Обри отвори уста да каже нещо, но я затвори. Не намери точните думи, трябваше й поне един миг, за да осъзнае за какво става въпрос.

— Не знам. По дяволите! Аз го обичам, Дру. Не знаеш колко много го обичам. Когато беше в Европа, сякаш някой бе откъснал частица от мен и тя ми липсваше. Болеше ме. Но тази любов не е сексуална, нито романтична, нито плътска или каквато и да е там друга. Той е най-добрият ми приятел. Той ми е брат. Той е моят Сет.

— Никога не съм имала приятел или брат. Моето семейство няма… жизнеността на твоето. Може би затова ми е трудно да разбера.

— Щеше да разбереш, ако вчера бе видяла колко разбити бяхме, след като се целунахме. — При тези думи Дру се вцепени, а устните на Обри се извиха в усмивка. — Ти си посяла семето на съмнението и той започнал да се тревожи. „Какво правя? Дали наистина се навъртам около Обри? Дали Дру е права? Как да го разбера?“ Ето такива въпроси се въртяха в главата му. Затова се домъкна при мен и след като ми описа положението, каза, че трябва да ме целуне. Така, както се целуват любовници, за да бъдем сигурни, че между нас няма нищо подобно и нещата не се развиват в тази посока.

— Господи! Виж го ти какво измислил! — Дру затвори очи. — А не му ли мина през ума, че това може да те оскърби?

— Не. — Изненадана, но и поласкана, че Дру е видяла нещата под този ъгъл, Обри се наведе към нея. — Не си позволих да се обиждам по този начин, защото той беше напълно оглупял. Беше объркан и разтревожен. Така че направихме нашия малък експеримент. Според мен момчето знае да се целува. Сигурно е имал само отлични бележки в часа по целуване.

— Така си е. Не мога да го отрека.

— Та и за двама ни беше голямо облекчение, защото установихме, че нищо не се случи. Земята не се разтресе, дори не се помръдна. Сетне се смяхме до припадък и всичко отново си беше наред. Не мислех да ти разказвам за това — добави Обри. — Мислех да те оставя да страдаш. Но след като каза, че съм привлекателна, умна и интересна, реших да те пожаля.

— Благодаря. Извинявай. Защото това бе започнало да ме… — Дру поклати глава и не довърши изречението си. — Няма значение.

— Хайде де. Казахме си толкова неща, не се връщай назад.

Дру продължи да клати глава, след което осъзна, че колебанието е недостатък, който трябва да преодолее. Затова се реши да сподели всичко, което я измъчваше.

— Добре. Ще ти кажа. Онова, което става между мен и Сет, започна да ме тревожи малко. Имаше един мъж, когото обичах, но той ме измами. Започнах да виждам себе си в положението на онази жена, дори започнах да изпитвам симпатия към нея. Не искам да изпитвам симпатия. Предпочитам да я презирам.

— Добре, ясно. — Според Обри и нейния начин на мислене, въпросът беше решен и всичко бе от ясно по-ясно. — Можеш да си спокойна. Теренът изцяло е твой. Сметките ни са чисти, нали?

— Да. Да. Високо оценявам това, че дойде да говориш с мен и не ме цапардоса по носа.

— Ако те бях цапардосала, нямаше да си намеря място. Сет нямаше да ми прости, да не споменавам за родителите ми. Е, аз трябва да си вървя.

— Обри. — За Дру импулсивните действия винаги бяха нещо ужасно и непозволено. Беше възпитана да мисли, преди да действа. Но тя се насили. — Знаеш ли, аз много трудно се сприятелявам. Просто не мога, това не е от най-силните ми страни или умения. Инак съм страхотна в запознанствата, разговорите, в обществото. Но нямам много приятели. — Тя въздъхна дълбоко. — Днес мисля да затворя магазина малко по-рано. Ще ми трябват само няколко минути да заключа. Бързаш ли много, или ще дойдеш да изпием по едно питие?

Със Сет беше свършено, помисли си Обри. Той нямаше да издържи дълго на тази уязвимост и женственост, които прозираха под външното лустро и невъзмутимост.

— Имаш ли хубаво вино у вас?

— Да. — Дру се усмихна. — Имам.

— Тогава ще мина през къщи да си взема един душ и ще дойда. Знам къде живееш. Ще се видим у вас.

 

 

От прозореца на своето ателие Сет забеляза как Обри се върна в камиончето си.

Беше я мярнал да слиза от него преди около половин час. И макар да не видя лицето й, по походката и стойката на тялото й можа да предположи какво става. Малката му сестричка беше тръгнала на война и бе готова да пролива кръв.

Той реши да не слиза долу. Докато не се видеше с Глория и не оправеше нещата, беше решил да стои на разстояние от семейството си и да не ги забърква.

Но се ослушваше за викове или счупени стъкла. Ако чуеше нещо такова, щеше да изтича и да ги разтърве.

Очевидно двете жени в цветарницата не бяха стигнали до бой, защото не чу нищо и след малко видя Обри да се връща, да скача пъргаво в кабината и да отпрашва, без каквито и да е следи от раздразнение или ярост.

Е, една грижа по-малко, каза си и отиде в кухнята, за да погледне часовника на печката. Оставаха малко по-малко от пет часа до онова, което го преследваше като орис, като провидение. Тогава щеше да се срещне с Глория, да й даде парите, които бе изтеглил от сметката си в брой, и да се върне обратно в своя живот.

 

 

Дру тъкмо се прибра у дома, когато Обри пристигна. Това не й даде възможност да приготви бисквитите със сирене, както бе намислила, нито да измие хубавото червено грозде, което бе купила пътем от пазара.

Колкото и обикновена да бе поканата, тя бе свикнала да посреща гости по подобаващ начин. А това не включваше гостенката й да влезе, да пъхне голямата хартиена торба в ръцете й, да се огледа наоколо и да подсвирне.

— Супер! Като първа страница на списание „Къща и градина“. — Обри се усмихна приветливо. — Това не е комплимент. Майка ми направо ще се влюби в къщата ти. Със сигурност ще си завре носа навсякъде. Имаш ли чистачка? — попита и прекара пръст по масата. — Я виж ти, никакъв прах.

— Не. Аз си чистя сама и не съм…

— А би трябвало. Ти си работещо момиче и тъй нататък. Мама може да уреди всичко. Къщата е много голяма. — Обри започна да се разхожда без покана, докато Дру стоеше стреснато с плика в ръце. — И аз искам да имам голяма къща, когато се отделя. Ще променя живота си. Понякога имам чувството, че живея с милиони хора. Тогава обаче сигурно ще се чувствам самотна и те ще ми липсват, така че ще прекарвам половината от времето си пак с тях. — Тя погледна нагоре. — Високи тавани. Сигурно ти струва доста пари да отопляваш това място през зимата.

— Искаш ли да видиш сметките? — леко ядосана попита Дру и Обри се разсмя.

— Може би по-късно. Сега предпочитам виното. А, в плика има сладкиши. Мама ги изпече вчера. С шоколадов пълнеж. Страхотни са. Кухнята насам ли е?

— Да. — Дру въздъхна и я последва, решила да се опита да плува по течението и да не се дразни от нищо.

— Много си подредена — рече Обри, след като огледа кухнята и отвори задната врата. — Охо, тук е направо чудесно! Какво райско кътче! Сякаш си на своя собствен малък остров! Не ти ли е малко самотно тук, градско момиче? Не се ли страхуваш от духове и призраци?

— Не. Първоначално мислех, че може да се чувствам самотна, но се оказа, че изобщо не е така. — Дру остави кесията върху масата и извади бутилка „Пино Гриджо“. — Чувствам се направо отлично! Обичам да слушам водата, птиците и вятъра. Харесва ми тук. Не обичам градовете. И знаеш ли, първата сутрин, когато се събудих в тишината, а слънцето надничаше през прозореца ми като закачлив хлапак, осъзнах това. Никога не съм ги обичала. — Тя наля виното в две чаши. — Искаш ли да седнем в задния двор?

— Чудесно. Аз ще взема сладкишите.

И така, те имаха чудесно бяло вино и пълна чиния със сладки. Слънцето се промъкваше сред листата на дърветата, сякаш искаше да подслуша какво си говорят.

— О, да не забравя — сети се Обри, като едва проговори с пълна уста. — Двамата със Сет се заклехме, че няма да казваме на никого за големия ни експеримент.

— Аха.

— Теб не те броя, защото ти също си част от него. Идеята беше твоя. Но след като вече ти казах, или ще трябва да те убия, или ти ще трябва да ми се закълнеш, че няма да кажеш на никого.

— Клетвата включва ли проливане на кръв?

— Аз обикновено използвам слюнка.

Дру помисли около две секунди.

— Предпочитам да не използваме никакви телесни течности. Моята дума ще ти бъде ли достатъчна?

— Напълно. — Обри си взе още един сладкиш. — Хора като теб държат на думата си.

— Какво искаш да кажеш с това хора като мен?

— Ами-и-и, възпитани — обясни Обри с широк жест на ръката. — Ти си направо породиста. Чистокръвна. С родословно дърво.

— Може би трябва да приема това като комплимент, макар да звучи все едно говориш за кон или куче.

— Разбира се, че е комплимент. На лицето ти сякаш е изписано „Аз съм прекалено културна и добре възпитана, за да правя това на въпрос“. Ти винаги изглеждаш безупречно. Възхищавам ти се, макар че по принцип го мразя. Не си дребнава, нито глезена или надута. Просто винаги изглеждаш добре. — Обри спря, замисли се и продължи отново с пълна уста. — О, чакай, да не си помислиш нещо. Не те свалям, нито ти се натискам. Аз харесвам момчета.

— Разбирам. Значи няма нужда да правим големия експеримент между нас двете. — След две доста дълги секунди Дру избухна в смях. Чак се наведе да се облегне назад, защото щеше да падне от стола. — Само да можеш да видиш лицето си! За пръв път откакто те познавам те виждам онемяла!

— Това беше добре казано. — Като кимна одобрително, Обри вдигна чашата си с вино. — Направо страшно добре. Може да взема да те харесам. Е, смяташ ли да говориш със Сет да ти даде портрета, когато го завърши?

— Не знам. — „Дали изобщо щеше го завърши?“ — зачуди се Дру. Може би й бе толкова сърдит, че не искаше да я види повече? Не, все пак щеше да го завърши, реши тя. Беше художник и нямаше друг шанс. Неговият живот бе подчинен на таланта му.

— Ако бях аз, щях да го убедя.

— Мисля, че ще се чувствам странно, ако имам свой портрет на стената. Освен това аз не го видях. Беше много сърдит и не ми го показа.

— Да, става голям инат, когато е бесен. Добре, ето ти един съвет от мен. — Като гледаше Дру, Обри се подпря с лакти на масата. — Знам, че не искаш да плачеш пред него. Но по-важното е да спечелиш битката. Значи ще трябва да я спечелиш по другия начин. Очите ти стават блестящи и влажни, а устните ти трепват леко. Ето така.

Тя се облегна назад, затвори очи и си пое дълбоко дъх няколко пъти. Сетне вдигна клепачи и погледна Дру. Очите й бяха широко отворени и изпълнени с мъка, а сълзите започваха да ги пълнят и всеки миг щяха да капнат от ресниците.

— Господи — прошепна с възхищение Дру. — Страхотна си! Направо си невероятна.

— Говори, говори — подсмръкна Обри. — Може да пуснеш едната сълза да падне от ресниците ти, ето така. — Направи това, след което се разкикоти. — Тогава той ще се обърка и единственото, което ще прави, е да те гали по главата, да ти даде някой парцал или каквото има подръка, преди да се предаде окончателно. След това може да си тръгнеш. Но вече си му изиграла това представление и то го е съсипало. Разбит е окончателно и безвъзвратно.

— Къде се научи да го правиш?

— Хей, момиче, аз работя само с момчета. — Обри избърса сълзата от бузата си. — Трябва да си наточиш оръжията. Можеш да прехапеш върха на езика си, ако трябва. Но според мен е най-добре да го въртиш напред-назад. Като говорим за момчета, защо не ми разкажеш за онова влечуго, за което си била сгодена, та да можем с чиста съвест да го изхвърлим на боклука.

— За Джона ли? О, той е заместник-директор по комуникациите в Белия дом. В западното крило, ухо на президента. Брилянтен ум, изключителен стил, красиво лице и тяло, създадено да бъде манекен на „Армани“.

— Всичко дотук ми харесва и не мога да го мразя. Сега кажи за мръсотията. Извади я на показ.

— Тя не е много дълбоко скрита под повърхността. Принадлежи към висшите кръгове на Вашингтон. Дядо ми все още е голяма клечка там и семейството ми е влиятелно. Светски живот. Срещнахме се на един коктейл и оттам нещата тръгнаха. Доста гладко и с прилично темпо. Беше ни приятно заедно, харесвахме се взаимно. Имахме общи интереси, еднаква философия, близки възгледи за света и много общи познати. Мисля, че се влюбихме. — Винаги когато говореше или мислеше за това, изпитваше не гняв, а тъга. — Може би се влюбихме — уточни. — Станахме любовници…

— И как беше той? В кревата, искам да кажа?

Дру се поколеба, сетне отпи малко вино. Никога не обсъждаше подобни неща с приятелките си. Всъщност, неочаквано осъзна, че не бе ги обсъждала, защото не бе имало никой, с когото да се почувства свободна и в състояние да го направи.

А сега с Обри й се струваше естествено и лесно.

— Добър. Мисля, че беше добър. Но всъщност в моя живот любовниците попадат в същата категория както приятелите. Аз трудно ги намирам. Така че нямам много опит в тази област.

— А и боли много повече, когато приятелството и сексът се смесят — предположи Обри.

— Да, така е. Но мисля, че ние с Джона бяхме добри — както в леглото, така и извън него. Подхождахме си. Така че бях готова, когато той ми предложи да се оженим. Връзката ни се развиваше в тази посока и бях подготвена. Мислех си, че съм.

Този път Обри поклати изненадано глава.

— Ако се е налагало да мислиш, значи не си го обичала.

— Може би. — Дру отмести поглед и загледа безцелния полет на една пеперуда, заслуша се в далечния шум от мотора на някаква лодка, която някой караше в реката. — Но аз винаги обмислям нещата. Колкото по-голяма е стъпката, която ще направя, толкова по-дълго и по-внимателно я обмислям. Установих, че не съм сигурна дали искам да се омъжа. Бракът на моите родители… Е, той не е като брака на твоите. Но смятах, че с Джона нещата ще бъдат различни. Ние никога не се бяхме карали.

— Какво? Никога? — Този път на лицето на Обри се изписа истинско смайване. — Вие нито веднъж не сте се счепкали?

— Не. — Дру се усмихна, осъзнавайки колко невероятно звучи това в ушите на човек, чиято фамилия е Куин. — Когато някой не бе съгласен с другия, дискутирахме.

— О, да бе, и ние така решаваме противоречията в моето семейство. Дискутираме. Само че го правим с пълно гърло и използваме всичкия въздух в гърдите си. Та значи ти и това момче се чувствахте добре в леглото, не се биехте и имахте много общи неща. Каква идилия! И какво стана после?

— Сгодихме се, дадохме много приеми по този щастлив повод и започнахме да правим планове за сватба през следващото лято. Избрахме юли, защото бе най-подходящ според програмата ни. Джона беше много зает с работа, а аз се оставих на майка ми да ме въвлече в предсватбената треска. Обикаляхме булчинските магазини като смахнати. Търсехме си и къща — Джона и аз, мама и аз, татко и аз.

— Голямо търсене е паднало.

— Нямаш си ни най-малка представа. След това една нощ, бяхме в неговия апартамент, си легнахме и докато се любехме, почувствах, че нещо ми убива на гърба. Стана ми смешно, наистина, пошегувах се, че съм като принцесата върху граховото зърно. Когато светнахме лампата, се порових из чаршафите. И намерих една женска обица.

— О! — Лицето на Обри изразяваше любопитство и съчувствие. — Ама че работа.

— Веднага я познах. Бях виждала една жена да носи тези обици много пъти. Обиците ми харесваха, аз им се възхищавах, дори й бях направила комплимент за тях. Сигурно това бе причината да остави обицата там, където да я намеря и разпозная във възможно най-лошия момент.

— Кучка!

— Да. — Дру вдигна чашата си като че ли щеше да произнесе тост. — Наистина е такава. Но тя го обичаше и това бе най-дискретният, но и най-сигурният начин да ме отстрани от живота му.

— Това не я извинява. — Обри размаха пръст. — Тя е нарушила правилата, влязла е в забранена зона, посегнала е на мъжа на друга жена, макар че този мъж не струва и пукната пара. Той е същият подлец като нея и е точно толкова виновен.

— Права си. Няма извинения. Те са си лика-прилика и си подхождат идеално.

— А ти, какво направи? Не му ли върза онази работа на морски възел?

Дру леко въздъхна.

— Бог ми е свидетел, много ми се иска да го бях направила. Ще ми се да можех, пък дори и само за един ден. Не, просто станах и се облякох, докато той започна да се оправдава. Бил ме обичал. Другото било само физическо влечение, то не означавало нищо.

— Господи! — В гласа на Обри се прокрадна отвращение. — Не можа ли да измисли нещо по-оригинално?

— Не и в моя случай. — Неочакваната и безкористна симпатия и подкрепата от страна на Обри някак си намалиха болката, която все още носеше дълбоко в себе си. — Каза, че имал нужди като всеки мъж, сексуални нужди, които аз не съм можела да задоволя. Защото съм била прекалено сдържана, ограничена, лишена от въображение. Той просто искал да получи и опита всичко, преди да се задоми. Всъщност каза, че ако съм била по-страстна, по-разкрепостена в леглото, по-изобретателна, нямало да има нужда да търси някой друг, за да получава подобно удовлетворение.

— И този човек все още е жив? Оставила си го живее? — промърмори Обри. — Оставила си го да обърне нещата и да обвинява теб, вместо да му отрежеш топките и да ги закачиш на ушите му като обици.

— Е, не бях чак толкова заспала — отвърна Дру и й разказа как бе унищожила ценните вещи на Джона.

— Стопила си всичките му дискове значи. Това е добро изпълнение. Може ли да направя едно предложение? Какво ще кажеш, ако вместо да нарежеш кашмиреното му палто, беше направила нещо друго? Аз например бих напълнила джобовете му с нещо, да речем смес от сурови яйца, машинно масло, малко брашно, за да се омеси, и може би чесън. Всички продукти може да се намерят в кухнята. След това щях да го сгъна добре, с джобовете навътре и да му го изпратя. Как ли щеше да се изненада, когато го извади от кутията?

— Ще го запомня, за да го използвам, ако имам друг подобен случай.

— Добре. Но номерът с дисковете и обувките наистина ми хареса. Ако един мъж е маниак на тема обувки, както Фил например, наистина ще го заболи. Какво ще кажеш да се поразходим малко, за да смелим тези сладкиши. След това може да си поръчаме китайска храна.

Дру си помисли, че не е толкова сложно да станеш приятел с някой.

— Звучи ми страхотно.

 

 

Вагон-ресторантът беше осветен като авиационна писта, но бизнесът не процъфтяваше особено бурно. Сет седна в избелялото от слънцето червено сепаре най-отзад. Глория все още я нямаше. Щеше да закъснее.

Тя винаги закъсняваше. Това според нея беше още един начин да покаже кой командва парада.

Сет си поръча кафе, макар да знаеше, че няма да го изпие. Но му трябваше нещо за опора. Десетте хиляди долара в брой бяха в стара брезентова торба на пейката до него.

На един висок стол пред бара седеше мъж. Раменете му бяха широки колкото планината Монтана. Вратът му бе червен от слънцето, косата му бе подстригана ниско и стърчеше остра, човек имаше чувството, че може да отреже хляб върху нея. Беше обут с джинси и кутията за тютюн, която сигурно имаше навик да носи в джоба си, бе очертала изтъркан светъл кръг в избеления плат.

Мъжът ядеше ябълков пай съсредоточено като хирург, който прави сложна операция.

От джубокса в ъгъла долиташе тихичкото, монотонно пеене на Уейлън Дженингс.

Барманката зад бара бе облечена в бонбоненорозова блуза, а името й бе избродирано с бяло над дясната гръд. Тя извади каната с кафе от нагревателя, приближи до мъжа и изви предизвикателно бедра, докато му доливаше кафе в чашата.

Пръстите на Сет инстинктивно потърсиха скицника. Нямаше такъв, разбира се.

Затова се зае да нарисува сцената в главата си. Барът — целият осветен с ярки светлини. Една двойка на средна възраст седи тихо в едно от сепаретата. Имат уморен вид, сякаш са пътували цял ден. Ядат, без да разговарят. Но в един момент жената подава на мъжа солницата и той стиска леко ръката й.

Щеше да нарече картината „Край пътя“, помисли си Сет. Или може би „Шосе 13“. Рисуването наум го ободри и той леко се поотпусна.

В този момент влезе Глория и картината изчезна от главата му.

Беше отслабнала още повече. Острите кости на ключиците й сякаш се мъчеха да пробият кожата отстрани на гърлото. Смъкнатите лопатки на тазовите й кости стърчаха издайнически под прилепналите червени панталони. Беше обута с отворени високи чехли, които шляпаха на краката й, докато вървеше по пода, покрит с изтъркан остарял линолеум.

Косата й беше изрусена почти до бяло, късо подстригана и права. Тази прическа само подчертаваше още повече колко слабо бе лицето й. Бръчките около устата и очите й бяха дълбоки. Гримът, който си бе сложила, изобщо не можеше да ги скрие.

Сет си представи как това я разстройва и ядосва всеки път, когато се погледне в огледалото.

Все още не бе навършила петдесет, пресметна той, но изглеждаше така, сякаш някой бе дърпал кожата на лицето й в различни посоки.

Тя седна срещу него. Лъхна го парфюмът й — беше силен, с аромат на цветя. Дори беше прикрил миризмата на уиски, защото не долови такава. Или тя бе държала бутилката далеч от себе си преди срещата.

— Последния път косата ти беше по-дълга — рече Глория, след което се обърна към сервитьорката. — Какъв пай имате тази вечер?

— С ябълки, череши и лимон.

— Едно парче с череши и ванилов сладолед. А ти, Сет, скъпи? Не искаш ли нещо?

Гласът й го накара да стисне зъби.

— Не.

— Избери си нещо. Имате ли шоколадов сироп? — попита тя.

— Да. Искате ли?

— Просто полейте с него сладоледа. А също и кафе. Това е засега. — Тя се облегна назад и сложи едната си ръка на облегалката на пейката. Каквато беше слаба, кожата й бе започнала да провисва. — Мислех, че ще останеш в Европа, да се забавляваш с италианките. Но сигурно ти е станало мъчно за дома. Е, как е щастливото семейство Куин напоследък? Как е скъпата ми сестричка Сибил?

Сет вдигна чантата от пейката до себе си и я постави на масата. Но когато ръката й посегна към нея, той сложи юмрука си отгоре й.

— Взимай ги и изчезвай! И ако посмееш да направиш нещо на някой от моето семейство, ще си платиш. При това ще платиш много повече, отколкото има в тази торба.

— Така ли се говори с родна майка!

Тонът му не се промени.

— Ти не си ми майка. И никога не си била.

— А кой те носи в корема си цели девет месеца? И кой те роди на този свят? Ти ми принадлежиш.

Той отвори чантата и я наклони така, че тя да види съдържанието й. Задоволството, което се изписа на лицето й, разбунтува стомаха му. Стана му гнусно и гадно.

— Ето ти парите. И запомни! Стой далеч от мен и от всичко мое.

— Ти и твоето семейство! Сякаш си получил нещо от тези задници, за които не давам пет пари! Мислиш си, че си голяма работа вече, нали? Мислиш си, че си много специален. Само че не си. Нищо не си!

Гласът й се повиши дотолкова, че мъжът на бара и сервитьорката ги погледнаха с безпокойство. Сет стана, извади десет долара от джоба си и ги остави на масата.

— Може и да не съм. Но все пак съм по-добър от теб.

Пръстите й се извиха като нокти на хищна птица, но тя успя да се удържи и отпусна длан на масата, докато той излезе. Сетне сграбчи чантата и я постави до себе си.

Добра сумичка имаше тук. Достатъчно да й стигне за няколко седмици, докато изработи останалите, помисли си Глория.

О, тя не бе приключила със Сет. Съвсем скоро той отново щеше да чуе за нея.