Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Заливът Чесапийк (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chesapeake Blue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 180гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona(2009)
Корекция
ultimat(2009)
Сканиране
?
Сканиране
savagejo(2009)
Допълнителна корекция
Еми(2014)

Издание:

Нора Робъртс. Заливът на тайните

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-483-9

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от Еми

9

Жени. Тъпи, ненормални жени!

Сет хвърли хладилната чанта в багажника на колата, а кошницата остави на задната седалка. Точно когато си мислиш, че си ги разбрал и завладял, те се превръщат във врагове. А тогава имат силата да превърнат един нормален и разумен мъж в идиот.

Човек не знае какво да прави с тях.

Тръсна одеялото, ритна гумата, след което хвърли одеялото също отзад. Погледна към къщата и изръмжа.

Измърмори комбинация от ругатни, кратки забележки и заядливи подмятания, когато се върна, за да прибере масата, акварелите и рисунката.

А върху рисунката бе тя — спяща върху червеното одеяло в изпъстрената със сенки слънчева светлина. Дълги крайници, лице на приказна фея.

— Трябва да разбера от кого съм привлечен — каза той на изображението, преди да го прибере в колата. — Заради един гадняр, който се е издънил, всички ли трябва да вървим до дяволите? — Постави внимателно недовършената картина върху одеялото. — Е, това си е твой проблем, сестро.

Като изрече думата сестра, почувства неприятно свиване в стомаха. Защо, по дяволите, тази луда жена пъхна подобна мисъл в главата му? Обри. Това не можеше да бъде! Беше абсурдно и смешно!

Обичаше Обри. Разбира се, че я обичаше. Но никога не бе мислил за нея по друг начин… Или… Не беше ли?

— Ето на! Виждаш ли! — Ядосан, Сет размаха заканително пръста си към рисунката. — Ето какво постигна! Такива сте вие! Ще объркате всичко, ще го обърнете с краката нагоре, за да започнем да измъчваме мозъците си. Само че аз няма да ти се дам! Няма да се хвана на въдицата ти!

Приключи с товаренето на колата и тръгна. Почти щеше да завие към къщи, когато се сети нещо, завъртя в другата посока и натисна газта.

— Сега ще уточним нещата — произнесе заканително през зъби Сет и кимна към рисунката, сякаш й се караше. — Веднъж и завинаги. И ще видим кой е идиот и кой не.

Пое по алеята, водеща към къщата на Обри, скочи от колата и се упъти с широки крачки, все още пришпорван от гнева и раздразнението. Не почука на вратата. Пък и никой не очакваше от него да чука.

Всекидневната, както и всичко останало в тази къща, беше красива като картинка, малко разхвърляна, но удобна, и безпощадно чиста. Грейс беше голяма чистница.

Някога бе изкарвала прехраната си, като чистеше по домовете. Сега имаше собствен бизнес — фирма за хигиена, с повече от двадесет работници, които чистеха домове и офиси по крайбрежието.

Собствената й къща беше нейната най-добра реклама. Но в този момент тя беше колкото чиста, толкова и празна.

— Обри? — извика Сет към стълбите. — Има ли някой тук?

— Сет? — Грейс излезе забързано от кухнята. С босите си крака, срязаните панталони и прибраната назад коса, откриваща хубавото й лице, изглеждаше толкова млада, че човек трудно можеше да повярва, че има дъщеря, която една подозрителна и недобре с главата особа смяташе, че е обект на неговия интерес.

О, господи, та той беше сменял памперсите на Обри и я бе хранил, бавил и приспивал! А тя не един път напикавала панталоните му.

— Ела отзад! — рече Грейс и го целуна бързо. — Етан и Дек са там с косачката. Току-що направих лимонада.

— Просто минах да видя Обри, за да… — О, не, не можеше въобще да й разкаже за тази глупост! — Тя тук ли е?

— Всяка неделя следобед играе софтбол.

— Добре. — Той пъхна ръце в джобовете. — Добре. Ще я намеря на игрището.

— Скъпи, да не би нещо да не е наред? Да не сте се скарали с Обри?

— Не, не! Просто трябва… да говоря с нея за едно нещо.

— Тя ще се върне след около час. И Емили също. Знаеш ли, Емили излезе с гаджето си! Ти защо не отидеш да помогнеш на Етан и Дек да окосите поляната? После ще сготвим и ще останеш за вечеря.

— Благодаря, но… Имам да свърша някои работи. — Чувстваше се странно. Прекалено странно и неловко, докато гледаше лицето на Грейс, виждаше Обри в него и си мислеше за обвиненията на Дру. — Трябва да вървя.

— Но…

Тя спря, защото нямаше смисъл да говори на гърба му. Сет много бързо се отдалечи. Да, Анна имаше право, помисли си с въздишка Грейс. Нещо ставаше с тяхното момче.

 

 

Когато отиде на игрището, мачът между отбора на Обри — „Сините раци“, и техните вечни противници „Скалните риби“ беше в разгара си. Зрителите ядяха своите сандвичи, пиеха кола от хартиени чаши и крещяха с цяло гърло очакваните от тях одобрения или неодобрения на играчите. Юни беше дошъл със своя горещ дъх и влажни ръце, а пролетта бе останала само мил спомен. Слънцето печеше безмилостно и полето плуваше в жега и влага, обгърнато от мараня. От трибуните на зрителите също се вдигаше пара. Сет зърна Джуниър Крофорд. Шапка с козирка засенчваше набръчканото му като на гном лице и криеше голата му глава, а на кокалестото му коляно седеше момченце на не повече от три години.

— Ела тук, Сет! — махна му той и се премести малко, за да му направи място. — Защо не слезеш да играеш?

— Май вече е малко късно за смяна. — Младият мъж огледа игрището и забеляза Обри, която изчакваше, за да хване топката. Сетне кимна към момченцето. — Кое е това хлапе?

— Това е Барт. — Джуниър ръчна хлапето в ребрата и го прегърна. — Моят правнук.

— Какво? Правнук ли каза?

— Да, вече имам цели осем внуци, а този тук ми е правнук. — Вниманието на Джуниър беше привлечено от удара с бухалката. — Фал — промърмори той. — Изправи тази бухалка, Джет Уилсън! — извика той. — За бога!

— Джет Уилсън? Да не би да е внук на госпожа Уилсън?

— Точно тъй. Много приветливо и любезно момче, но не може да удря с бухалката. Лайнарска работа.

— Лайнарска работа — повтори щастливо малкият Барт.

— Виж какво, момченце! — Джуниър размаха строго пръста си, макар че се смееше. — Да не си посмял да повториш това пред майка си, че пак ще ме накаже и затвори в колибката на кучето.

— Лайнарска работа! — извика високо, като се заля в смях Барт, след което завря своя хотдог в носа на Сет. — Искаш ли да си отхапеш?

— Искам. — Благодарен за разсейването, Сет се облегна на пейката и се направи, че отхапва голям залък от сандвича.

В този момент зрителите скочиха на крака, а Джуниър се развика.

— Заобиколи го! За бога! Ти си на ред, ти, воняща скалиста рибо!

— Воняща скалиста рибо! — като весело ехо повтори Барт.

— Сега ще има екшън, по дяволите! Сега ще видите какво ще стане!

Феновете на „Сините раци“ започнаха да крещят: „Об-ри! Об-ри!“, докато тя се перчеше на игрището.

— Нокаутирай ги, Об! Това момиче може да го направи — извика Джуниър с такъв див ентусиазъм, че Сет се зачуди дали няма да му удари едно кроше. Или да получи инфаркт. — Гледай! Само гледай! — Той мушна с пръст Сет в ребрата. — Гледай как ще тръшне т’ва копеле!

— Тръшне т’ва копеле! — извика Барт, като размаха войнствено размекналия се хотдог, от който капеха горчица и кетчуп.

Сет взе момчето от коляното на Джуниър и го сложи на своето, за по-голяма безопасност и на двамата.

Беше си истинско удоволствие да я гледа човек, помисли си той за Обри. Нямаше никакво съмнение в това. Беше атлетична, с прекрасно, хармонично и силно тяло. Безспорно бе много женствено загатнато под мъжката бейзболна фланелка, която носеше. Или може би точно заради това изглеждаше така привлекателно.

Но това не означаваше, че си мисли за нея… по този начин и заради… онова нещо.

Тя затътри крака към мястото, откъде трябваше да бие удара. Имаше кратка размяна на реплики между нея и кетчъра, които, както изглеждаше отдалеч, не бяха особено ласкави. Обри направи няколко пробни замаха. Изви бедрото си.

Господи, защо гледаше бедрата й?

След което удари рязко силната топка от първи питч[1].

Тълпата скочи на крака и зарева. Ударът към Обри бе като куршум, изстрелян от пушка.

Тълпата се успокои и Обри се върна на мястото си, а топката падна във фал.

Всички скандираха нейното име, когато тя взе бухалката и изпълни същата процедура. Две замахвания, извиване на бухалката, извиване на бедрото и удар.

Удари топката, а когато реферът извика: „Втори удар“, тя се обърна към него. Сет можеше да види как се движат устните й и дори можеше да разпознае думите, които произнася.

Задник такъв, какво повече искаш! Тази топка трябва да е стигнала чак във Вирджиния. Колко голяма ударна зона искаш да дадеш на това момче?

„Не прибягвай до съмнителните сексуални прийоми на майка ми — предупреди я мислено Сет. — Не отивай там и не го ругай. Нищо няма да постигнеш.“

Дали защото Обри се бе научила да се сдържа и контролира през последните години, или благодарение на отправеното наум предупреждение, тя само предизвикателно изгледа рефера и се върна в карето на батъра, където презрително се изплю на земята.

Феновете отново скочиха на крака и започнаха да блъскат по пейките, докато трибуната завибрира. В скута на Сет малкият Барт стискаше в ръчичките си онова, което бе останало от хотдога, и целият омазан, викаше: „Тръшни копелето!“.

И тя го направи.

В минутата, в която топката срещна нейната бухалка, Сет знаеше, че е успяла. Очевидно бе, че Обри също го съзнаваше, защото запази позицията си — раменете напред, бедрото повдигнато, единият крак изпънат в шпиц, докато наблюдаваше как топката лети високо и надалеч.

Тълпата отново скочи на крака и изригна мощен рев.

— Дяволите да го вземат! — викаше Джуниър и всеки момент щеше да се разплаче. — Това момиче е истинско съкровище! Иде ми да го изям!

— Дяволите да го вземат! Иде ми да го изям — съгласи се Барт и се наведе, за да сложи една мокра, влажна целувка с вкус на кетчуп върху бузата на прадядо си, който по ирония на съдбата се казваше Джуниър.

„Скалистите риби“ завършиха без нито една точка, напълно разбити от Обри и нейните съотборници. Сет тръгна, повлечен от тълпата, но успя да се отскубне и отиде в съблекалнята, докато феновете се разотиваха по домовете си. Там видя Обри, която пиеше лимонада направо от каната.

— Добра игра, боецо!

— Хей! — Тя подаде каната на един от съотборниците си и се хвърли в прегръдката му. — Не знаех, че си сред публиката. Кога дойде?

— В края на шестото полувреме. Точно навреме, за да видя как разби „Скалистите риби“.

— Беше наистина бърза топка. Ниска и скоростна. Той трябваше да го знае. Мислех, че днес ще ходиш при цветарката.

— Да. Така е, бях при нея. Направихме един сеанс.

Обри вдигна леко вежди, после се почеса по носа, докато Сет я гледаше.

— Какво? Какъв сеанс? А, да… сетих се. — Понеже той продължаваше да я гледа втренчено, тя потърка носа си и реши, че е изцапана. — Ами, трябва да измия тази мръсотия от лицето си.

— Не си мръсна, почакай. Всъщност дойдох, защото искам да говоря с теб.

— Добре тогава, говори.

— Не тук. — Наоколо имаше много хора — играчи, зрители, хлапета. Купища познати лица. Хора, които познаваха и двамата. О, боже, дали те също не си мислеха, че той и Обри… — Искам да говоря насаме с теб.

— Слушай, ако нещо се е случило…

— Не съм казал, че се е случило нещо.

Обри облекчено си пое дъх.

— Ти не, но лицето ти го казва. Дойдох с Джош и Алис. Само да ги предупредя, че ще се върна с теб.

— Добре. Ще те чакам при колата.

Когато Обри се отдалечи с бухалка на рамо и ръкавици в едната си ръка, той се опита да я гледа така, сякаш никога преди това не беше я виждал. Все едно беше едно непознато, чуждо момиче. Но опитът се оказа безуспешен.

Сет отиде да я изчака при колата. Премести одеялото и рисунката, за да й направи място, отвори капака и огледа мотора, затвори го и се разходи наоколо. Тя се върна доста бързо.

— Започваш да ме плашиш, Сет.

— Няма причина. Дай нещата си, да ги сложа в багажника. Задната седалка е заета.

Тя му подаде багажа си и надникна през стъклото.

— Охо! — Вниманието й бе привлечено от рисунката, затова отвори вратата, за да я разгледа по-добре. — Не се учудвам, че бе така нетърпелив да я рисуваш. Господи, Сет! Изобщо не мога да свикна с факта, че можеш така да рисуваш…

— Не съм я довършил.

— Виждам — отвърна Обри. — Много е секси, но в същото време е някак си нежна. Излъчва интимност. — Тя го погледна и прекрасните й зелени очи срещнаха неговите.

Той се опита да определи дали чувства някакъв сексуален трепет, подобен на оня, който го връхлиташе, когато тъмнозелените очи на Дру проникваха в мозъка му.

Беше прекалено объркващо и смущаващо да мисли за подобни неща. Боже мили! Това направо си беше чиста лудост! От къде на къде си бе въобразила, че има нещо общо с Обри?

— Това ли преследваш?

— Какво? — Ужасен, понеже не успя да направи логична връзка, а и мислеше за съвсем други неща, той я зяпна. — Какво да преследвам?

— Ами това — мекота, интимност, възбуда, чувственост.

— О…

— Имам предвид в картината — довърши Обри, също засрамена.

— Да, картината. — Ужасът се превърна в стомаха му в гадене. — Да, това.

На лицето й се изписа изненада, когато той отвори вратата пред нея.

— Закъде бързаме?

— Слушай, само защото успя да направиш най-добрия удар срещу момчетата, не значи, че някой не бива да ти отваря вратата. — Заобиколи колата и седна на мястото си. — Ако Уил не се отнася с достатъчно уважение към теб, ще трябва да го научиш. Пък и аз мога да му дам няколко урока.

— Чакай, задръж малко! Уил се държи чудесно с мен. Ти обаче защо вдигаш толкова пара?

— Все още не искам да говоря за това. — Сет запали мотора и тръгна.

Тя го остави да мълчи. Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че когато нещо го измъчва, той се самовглъбява и става мълчалив. Скрива се някъде навътре, на място, където дори на нея не й бе позволено да надникне.

А когато бъде готов, сам започва да говори.

Сет зави към паркинга на корабостроителницата и спря, като остана с ръце върху волана.

— Хайде да се разходим по кея. Съгласна ли си?

— Разбира се.

Но когато той слезе от колата, Обри го изчака да й отвори вратата.

— Ти защо не слизаш?

— Просто чаках да проявиш необходимото уважение към мен. Нали така ме учиш. — Тя запърха кокетно с мигли и излезе елегантно от колата. След това се разсмя и като извади пакетче дъвка от задния си джоб, му предложи да си вземе.

— Не, благодаря.

— Какво става, Сет? Казвай! — нареди Обри, докато развиваше дъвката.

— Искам да те помоля за една услуга.

Обри пъхна дъвката в устата си.

— И каква е тя?

Той стъпи на кея, загледа се във водата и в рибарите, които търсеха плячка, преди да се обърне към нея.

— Трябва да те целуна.

Тя вдигна ръце.

— Това ли било? О, господи, Сет, бях решила, че ти остават още шест месеца живот. Слава богу! Ти си ме целувал стотици пъти. Какъв е проблемът?

— Не. — Той скръсти ръцете си на гърдите, после ги свали и ги плъзна по бедрата, а накрая ги пъхна в джобовете си, сякаш не знаеше къде да ги сложи. — Имам предвид да те целуна.

— А? — В гласа й прозвуча шок.

— Искам да установя нещо. Затова трябва да те целуна така, както другите момчета.

— Сет. — Обри го потупа по ръката. — Това е странно. Да не би някой да те е ударил по главата или си стоял прекалено дълго на слънце?

— Знам, че е странно — отвърна той. — Нима мислиш, че не си давам сметка? Помисли си само какво ми беше, когато тази мисъл ми се стовари върху главата!

— И кога стана това?

Той направи няколко крачки по кея и се върна.

— Дру смята… че аз… че ние… Господи! Че аз те харесвам като мъж и… може би и ти мен.

Обри премигна няколко пъти, като кукумявка.

— Тя си мисли, че аз съм влюбена в теб?

— О, боже! Не мога дори да го произнеса!

— Значи тя си мисли, че между мен и теб има нещо, и затова ти е теглила шута?

— Повече или по-малко — промърмори мрачно той.

— И затова ти си решил да целунеш мен вместо нея?

— Да. Не. По дяволите, не знам. Обърках се.

Ама че работа! Възможно ли бе да му се случи нещо по-лошо! Никога не беше се чувствал толкова объркан, глупав и смешен!

— Тя ми набута тази шибана идея в главата и аз дори не мога да работя. Ами ако е права?

— И какво, ако е права? — В гърлото й се надигна смях, но тя успя да го сподави. — А ако ти си въобразяваш разни смехории за нас? Слез на земята, Сет.

— Чакай. — Доста нетърпеливо той я хвана за раменете и тя го погледна стреснато. — Няма да те убия, ако те целуна.

— Добре. Давай тогава.

— Да. — Той въздъхна, наведе глава и неочаквано я вдигна отново. — Не мога да си спомня как да го направя. Дай ми минута.

Отстъпи и се обърна с гръб.

— Да опитаме така — върна се пак при нея, сложи ръце на ханша й и я притегли към себе си. Секундите минаваха. — Можеш ли да си сложиш ръцете на врата ми?

— О, извинявай. — Тя вдигна ръце и прокара пръсти през косата му. — Така добре ли е?

— Чудесно. Така е добре. Повдигни се малко — предложи Сет и Обри се повдигна на пръсти.

Той наведе главата си. Устните му бяха на един дъх разстояние от нейните, когато тя избухна в смях.

— О, боже!

— Извинявай. — Смехът я накара да се отдръпне от него и да се хване за корема. Сет стоеше намръщен, докато Обри престана да се смее. — Попречих ти. Хайде, започваме отначало. — Тя отново сложи ръце на врата му. — О, по дяволите! Това ще пречи. — Извади дъвката от устата си, сложи я в хартийката и я пъхна в джоба си. — Ако ще го правим, да го направим както трябва. Нали?

— Ако успееш да контролираш грухтенето си.

— Един безплатен урок от мен — когато си на път да си омешаш езика с една жена, не споменавай подобни думички — като свиня или шопар.

Тя отново обви с ръце врата му, пое си дълбоко въздух и долепи устните си към неговите, преди някой да успее да помисли нещо.

Двамата стояха така на кея, а вятърът ги обгръщаше със свежата си прегръдка. По пътя зад тях се чу шум от автомобил и долетя неочакваният лай на куче, което тичаше покрай оградата, докато колата изчезна.

Устните им се разделиха, а очите им се срещнаха. Тишината помежду им продължи няколко дълги секунди.

След това избухнаха в смях.

Все още държащи се за ръце, двамата се завъртяха весело в кръг така бързо, че ако не се държаха, някой щеше да падне. Сет наведе челото си и го допря в нейното с облекчена въздишка.

— Е? — Тя го мушна закачливо в ребрата. — Какво установи? Желаеш ли ме?

— Млъкни, Обри! — Той я прегърна здраво, преди да я пусне. — Благодаря ти, сестричке.

— Моля, моля. Винаги съм на твое разположение. Много добре се целуваш.

— Ти също. — Той потърка бузата й. — Но повече никога няма да го правим.

— Съгласна съм.

Сет понечи да я прегърне, но се сети нещо и се закова на място.

— Няма да кажеш на никого за това, нали? Нито на мама, нито на Уил! Обещай.

— Ти шегуваш ли се? — Само мисълта за това я разтърси. — Нито пък ти. Закълни се! — Тя плю в шепата си и му я подаде.

Сет се намуси, докато я гледаше.

— Не трябваше да те уча на този номер — рече, но въздъхна и също плю в своята шепа, след което двамата тържествено стиснаха ръцете си.

Чувстваше се прекалено неспокоен, за да се прибере вкъщи. И освен това реши, че му трябва малко време, преди да се срещне със семейството си след целувката, която все още беше много жива в съзнанието му.

Мина му през ума да се върне при Дру и да й даде да разбере колко е далеч от истината и колко много греши.

Почти беше готов да го стори, но другата, по-разумната му половина, го предупреди, че не е в състояние да води смислен разговор с нея. Все още не. Тя го бе накарала да се съмнява в себе си и това го бе уязвило. Беше работил упорито, докато постигне своята увереност в себе си, в работата си и в семейството. Нямаше да позволи на никоя жена да разбие тази увереност или да се намесва в работата му.

Така че двамата бяха направили крачка назад, преди нещата да тръгнат напред. Той щеше да продължи да я рисува, защото това бе животът му и не можеше да живее по друг начин. Но дотук.

Нямаше смисъл да се свързва с жена, която бе толкова непредсказуема, своенравна и упорита.

Беше време да намали темпото, да се концентрира върху работата и семейството си. Да разреши своя собствен проблем, преди да се заеме с нечий друг.

Сет паркира пред ателието и пренесе нещата и картината горе. Използва новия си клетъчен телефон, за да се обади у дома и да каже на Анна, че няма да се прибере за вечеря. Неприятностите, грижите и тревогите избледняваха и се изгубваха, когато рисуваше, така както и когато плаваше в морето. Като дете бягаше в рисуването и се криеше там. Понякога това беше драматичен акт, като оцеляването, друг път бе просто спасяване от скуката. Но винаги му носеше удоволствие, спокойно и лично или пък извисено и тържество.

В края на пубертета си Сет таеше в душата си огромна вина и съмнение, защото никога не бе страдал заради изкуството и не бе преживял драмата на емоционалния конфликт.

Когато призна това на Кам, брат му го погледна изненадано и попита:

— Що за глупости?

Това вероятно бе най-правилният и точен отговор, който извади Сет от паническия страх, в който се бе вкарал сам.

Имаше времена, когато не можеше да рисува и оставаше объркан и разстроен с образа в съзнанието си, който отказваше да се пренесе върху платното.

Но имаше и времена, когато талантът се изливаше от него и достигаше, че дори надвишаваше висоти, до които сам не беше си представял, че може да полети.

Когато светлината започна да угасва зад прозорците, Сет пристъпи към рисунката и загледа какво е направил. И осъзна, че този път е бил от случаите, когато постигаше всичко с лекота.

Цветовете бяха чисти и почти прозрачни — зеленото на тревата и листата, златистите отблясъци на водата, шокиращото червено на одеялото и млечната белота на кожата й. Цветната градина, разцъфтяла върху полата й, беше дръзка и контрастираше с деликатния начин, по който коприната падаше върху бедрото й.

Извивката на рамото, ъгълът, под който бе сгъната ръката й, квадратният край на одеялото. Върху унесеното изражение на лицето й слънцето сякаш протягаше нежните си пръсти от светлина.

Сет не можеше да обясни как го бе направил. Нито пък можеше да обясни на Дру какво бе мислил, докато я бе рисувал. Техническите аспекти на рисуването бяха извън него. Те бяха необходими, разбира се, и много съществени, но той не мислеше за тях, когато рисуваше. Защото рисуваше естествено, така както дишаше.

Но как ставаше така, че рисуването понякога можеше да извади от сърцето на художника същността на обекта и да го накара да диша, Сет не можеше да обясни.

Дори не си задаваше този въпрос. Просто вземаше четката и започваше да работи.

И когато много по-късно се тръшна напълно облечен в леглото и заспа, сънува как Друсила спи до него.

 

 

— Как си я нарекъл? — попита го Стела.

Стояха с нея пред картината и я разглеждаха на светлината от горните прозорци на ателието.

— Все още не съм. Не знам. Не съм мислил за това.

— Спящата красавица — предложи Стела. — Аз бих я нарекла така.

Тя бе облечена с прекомерно голяма риза и размъкнати джинси, плоски платнени обувки, които бяха така оръфани, сякаш бяха извървели десетки километри. А когато мушна ръката си в ръката на Сет, той долови уханието на лимон от шампоана и сапуна й.

— Гордеем се с теб, Сет. Не заради таланта ти, той ти е даден от Бога. За това, че си искрен. А да си искрен и да правиш онова, което можеш, е различно и заслужава адмирации. — Тя отстъпи назад и се огледа. — Няма да ти навреди много, ако вземеш да почистиш тук. Да си художник, не значи, че трябва да живееш в кочина.

— Ще почистя утре сутринта.

Стела го погледна дяволито.

— Къде ли съм чувала този отговор и преди? — После кимна с глава към картината. — Тя е организирана и спретната. Може би прекалено обича реда — което обаче не може да се каже за теб. Безпокои се за всичко, което не е на мястото си. Бъркотията я плаши, особено когато става въпрос за собствените й чувства. А те са доста объркани, откакто и ти се намеси в живота й.

Той вдигна раменете си по начин, който накара Стела да се усмихне.

— Ударих спирачките. Тя е прекалено трудна за мен.

— Аха. — Стела премигна. — Ще трябва да си го повтаряш по-често, момче.

Не искаше да говорят на тази тема. Неговите собствени емоции бяха така объркани, че не знаеше и не беше сигурен дали изобщо някога ще успее да ги подреди.

— Кам ме помоли да те питам за хляба с дзукини.

— Така ли? Наистина? Момчето сигурно си мисли, че съм забравила. Е, можеш да му кажеш, че аз може да съм умряла, но все още пазя остроумието си. Не бях кой знае каква готвачка. Рей успяваше да се справи с този мой недостатък. Но от време на време аз сама се набутвах между шамарите. Един ден през есента имах желание да направя хляб с дзукини. Бяхме засадили много тиквички и щяхме да ги ядем повече от шест години, особено след като Етан не вкусваше и хапка от тях. Така че извадих готварската книга и се опитах да замеся малко хляб. Четири самунчета, които оставих върху рафта на хладно. Бях много горда с произведенията си.

Тя млъкна за момент и отметна назад глава, сякаш да се вгледа в спомена си.

— След около половин час влязох в кухнята. Вместо четири самунчета, имаше само три. Първата ми мисъл бе, че момчетата са взели едното и са го изяли. Почувствах се много горда и доволна от това. Докато не погледнах през прозореца на кухнята. И знаеш ли какво видях?

— Нямам представа. — Но беше сигурен, че ще бъде много смешно.

— Ще ти кажа — продължи Стела, клатейки глава. — Моите момчета и любимият ми съпруг играеха с хляба, все едно че беше футболна топка. Хвърляха, блъскаха и си го подаваха, сякаш имаше мач за Суперкупата. Изскочих от кухнята като стрела, готова да им одера кожите. Точно в този миг Фил бе изпратил самунчето високо и Етан скочи, за да го посрещне. А Кам, той винаги е бил пъргав и бърз като смок, се спусна, за да го изпревари. Обаче не успя и хлябът го удари ето тук. — Тя посочи веждата си. — Удари го и направо го събори на земята. Той седна. Хлябът беше твърд като камък.

Тя се разсмя и се заклати напред-назад.

— Етан хвана хляба, прескочи Кам, който си седеше на земята и очите му се въртяха в орбитите от удара, и изпълни тъчдаун. Когато отидох при Кам, за да прегледам главата му и да го успокоя, той вече бе скочил и четиримата виеха като умопобъркани. Нарекоха мача „Хлебната купа“. Това бе последният път, когато месих хляб, казвам ти. О, как ми липсват тези дни.

— Иска ми се да те познавах и да бях живял с теб. А също и с Рей.

Тя приближи към него и отмести кичура коса, паднал на челото му. Жестът беше изпълнен с такава неописуема нежност, че сърцето го заболя.

— Може ли да ти казвам бабо?

— Разбира се. Ти си добро момче — прошепна Стела. — Тя не е успяла да унищожи добротата в сърцето ти, колкото и да се е опитвала. Не можа да го разбере, затова толкова много те измъчваше и нараняваше и продължава да го прави.

Вече не говореха за Дру, помисли си Сет. А за Глория.

— Не искам да мисля за нея. Повече не може да ме нарани.

— Не може ли? Облаците се сгъстяват, неприятностите наближават. Но ти трябва да си силен, умен и естествен. Чуваш ли ме? Ти не си сам, Сет. Никога не си бил сам.

— Не си отивай.

— Ти не си сам — повтори Стела.

 

 

Когато се събуди, ранното слънце се процеждаше през прозорците и той осъзна, че е сам.

Още по-лошо. Видя под вратата пъхната бележка, сгъната на четири. Стана, взе я и прочете.

„Във вагона на Люси, близо до хотел «Бай уей» на шосе 13. Тази вечер в единадесет. Искам ги в брой.“

„Неприятностите наближават“ — сякаш чу ехото от гласа на Стела.

И винаги идват неканени.

Бележки

[1] Позиция в бейзбола. — Б.пр.