Нора Робъртс
Заливът на тайните (2)

2

— Слънцето вече изгря, момче! Ставай! Стига се излежава! Това да не ти е почивен дом!

Гръмкият глас и грубоватата закачливост, скрита в него, накараха Сет да простене. Той се обърна по корем и захлупи главата си с възглавницата.

— Махай се! Махай се!

— Ако си мислиш, че ще прекараш деня в сън чак докато изгрее луната, помисли си отново. — Кам дръпна възглавницата от лицето му. — Ставай!

Сет отвори едното си око и го завъртя, докато го фокусира върху циферблата на часовника върху нощното шкафче. Нямаше още седем. Обърна отново лице към матрака и промърмори едно не особено ласкаво изречение на италиански.

— Ако пък си мислиш, че живея с жена на име Спинели толкоз години и не знам значението на „Цуни ме по задника“, дълбоко се лъжеш и си толкова глупав, колкото и мързелив.

За да разреши проблема, Кам отметна завивките, хвана Сет за прасците и го смъкна на пода.

— По дяволите! Махай се! — Гол, с лакът, който го болеше, защото се бе ударил в масата, Сет погледна своя мъчител. — Какво ти става, по дяволите? Това си е моята стая и аз се опитвам да спя в нея.

— Я се обличай! Има нещо, което трябва да свършиш, след като си се върнал.

— Върви по дяволите! Можеше да ми дадеш двадесет и четири часа отдих, преди да започнеш да ме командваш.

— Аз съм започнал още когато беше на десет и нямам намерение да свърша скоро. Чака ме работа, така че се размърдай!

— Кам! — рече Анна, като влезе с ръце на кръста. — Казах ти да го събудиш, а не да го сваляш на земята.

— О, боже! Ама какво става тук! — Притеснен, Сет дръпна чаршафа от ръцете на Кам и го уви около кръста си. — Анна, не виждаш ли, че съм гол?

— Виждам, затова се облечи — отвърна тя и излезе.

— И по-бързо. Давам ти пет минути — допълни Кам и също излезе от стаята.

— Да, да.

Някои неща никога нямаше да се променят. Можеше да стане и на шестдесет години, но ако живееше в тази къща, Кам пак щеше да влиза и да го вади от леглото, както когато бе на дванадесет.

Сет обу джинси и навлече пуловера, останал му от годините, когато бе учил в Университета на Мериленд, след което излезе от стаята.

Ако нямаше кафе, силно и горещо, някой щеше да получи ритник в задника, при това много сериозен ритник.

— Мамо! Не мога да си намеря обувките! — долетя вик от стаята на Джейк, докато Сет минаваше покрай нея.

— Тук долу са — извика в отговор Анна. — По средата на кухнята, където си ги оставил снощи и където не им е мястото.

— Не, не тези обувки. Другите, мамо!

— Виж си под задника! — понесе се от стаята на Кевин. — Главата ти и без това вече е там!

— Няма проблем да потърся под твоя — дойде бързият отговор. — След като си го носиш на раменете.

Подобен динамичен семеен разговор би накарал Сет да се разсмее — само да не беше седем сутринта. А също и ако лакътят не го болеше толкова силно. И ако беше изпил поне половин кана кафе.

— Никой от вас двамата няма да може да си намери задника със собствените си ръце — извика на свой ред Сет, докато слизаше по стълбите. — Какво му става на Кам? — обърна се към Анна, като влезе в кухнята. — Има ли кафе? Защо всички в тази къща започват да викат още като се събудят?

— Ще отговарям поред. Кам иска да те види отвън. Да, има около половин кана кафе, а всички викаме, като се събудим, защото така се поздравяваме с новия ден. Но ти сигурно си забравил. — Тя му сипа кафе в голяма бяла чаша. — Ще трябва да закусиш сам. Имам среща рано-рано. Не се цупи, Сет. Ще ти донеса сладолед.

Денят започна да му изглежда по-слънчев и весел.

— А може ли и биричка?

— Може. Джейк! Веднага изнеси тези обувки от кухнята, преди да съм ги дала на кучето. Сет, изчезвай оттук, докато не си развалил слънчевото настроение на Кам.

— Да бе, да! Видя ми се много слънчев и весел, като ме изхвърли от леглото на пода!

Сет излезе на двора.

Тримата бяха там, почти в същата поза, в която ги бе нарисувал преди години. Кам, с палци в джобовете, Филип, издокаран и елегантен с костюм и вратовръзка, и Етан с избеляла капа с козирка върху разрошената си коса.

Сет преглътна кафето и почувства как сърцето му се качи в гърлото.

— Затова ли ме измъкна от леглото като чувал с картофи?

— Ето на, същата голяма уста — рече Филип, докато го прегръщаше здраво. Очите му, почти със същия златист цвят като косата, огледаха критично изтърканите джинси и стария пуловер. — Момче, не те ли учих на нещо друго? — Като поклати глава, той подръпна тъмнозеления ръкав. — Очевидно Италия, макар да се слави като люлка на модата, не ти е подействала.

— Но това са само дрехи, Фил! Човек ги облича, за да не му е студено или да не го арестуват, ако ходи гол.

С леко трепване Филип отстъпи назад.

— Е, момчета, къде сбърках с възпитанието?

— На мен пък ми изглежда добре. Само малко е измършавял. — Етан дръпна косата на Сет. — И какво е това? Да не си момиче!

— Снощи я беше вързал на красива малка опашка — обясни му Кам. — Изглеждаше наистина много сладък.

— Това не е ваша работа! — сопна им се Сет.

— Напротив, ще ти купим розова панделка — добави Етан през смях и сграбчи Сет в мечешката си прегръдка.

Филип взе чашата от ръцете му и отпи от кафето.

— Решихме да наминем и да те видим. Не ни се чакаше чак до неделя.

— И аз се радвам да ви видя. Наистина съм щастлив. — Сет хвърли поглед към Кам. — Можеше да ми кажеш, че всички са тук, а не да ме изхвърляш с ритници от леглото. Щях сам да стана.

— Да, ама така е по-весело. Е, готови ли сте? — Кам погледна въпросително останалите.

— Готови — обяви Филип и остави чашата с кафе на верандата.

— Готови — добави и Етан, като дръпна още веднъж косата на Сет. След което го сграбчи за едната ръка.

— Ама какво става? Какво смятате да правите?

Кам само се ухили и го хвана здраво за другата ръка.

Нямаше нужда да види блясъка в очите им, за да разбере какво са намислили.

— Хайде де! Вие се шегувате! Оставете ме веднага!

— Хич даже не се и надявай! Сега ще видиш! — Преди Сет да успее да се освободи, Филип вече бе сграбчил краката му с две ръце. — Не смятам, че много ще се притесниш, ако тези дрехи малко се поизмокрят.

— Я ме оставете! — опита се да се отскубне Сет, докато те го мъкнеха към кея. — Много е рано. Водата сигурно е дяволски студена.

— Обзалагам се, че момчето ще потъне като камък — рече благо Етан. — Животът в Европа май го е направил женчо.

— Женчо, друг път! — Сет се извиваше и риташе, за да се освободи от желязната им хватка. — Трима сте и пак не можете да ми се опрете. Банда слаби, безхарактерни старчоци — викаше той. „Старчоци, но със стоманени мускули“ — помисли си наум.

Последното му изречение накара Филип да се засмее дяволито.

— Колко далеч мислите, че ще успеем да го хвърлим, момчета?

— Сега ще видим. Едно — започна да брои Кам, като застанаха на кея и започнаха да го люлеят.

— Две — продължи Филип с усмивка. — По-добре си поеми дълбоко въздух, малчо.

— Три-и-и! Добре дошъл у дома, Сет — довърши Етан, тримата го изхвърлиха във въздуха и той цопна във водата.

Да, беше напълно прав. Тя бе леденостудена. Преряза дъха му, а той не се сети да го задържи в гърдите си, и го прониза до кости. Когато изплува на повърхността, плюеше вода, тя се стичаше от носа и от косата му. Чу братята си да се заливат от смях и ги видя наредени един до друг на малкия кей, облени от светлината на ранното слънце, на фона на малката бяла къща зад тях.

„Да, аз съм Сет Куин — помисли си той. — И съм си у дома.“

 

 

Ранното сутрешно потапяне му подейства освежаващо. След като вече беше станал, Сет реши, че може да свърши някоя и друга работа. Отиде до Балтимор, за да върне взетата под наем кола, и след известно мотаене и обикаляне из автосалоните тръгна обратно към крайбрежието като горд собственик на един открит, мощен „Ягуар“ в сребристосиво.

Знаеше, че все едно крещи с цяло гърло: „Полицай, ела да ме глобиш!“, като кара с тази скорост, но не можеше да устои на изкушението.

Да продава картините си, за него бе нож с две остриета. Сърцето му се късаше всеки път, когато трябваше да се раздели с някоя от тях. Но пък те се продаваха отлично, така че можеше да се възползва от доходите си и да си позволи подобни глезотии.

Братята му, помисли си самодоволно Сет, сигурно щяха да позеленеят, когато видят новата му кола.

Навлизайки в Сейнт Кристофър, той намали скоростта. Малкото крайбрежно градче с вечно оживени кейове и тихи улички беше още една тема за рисуване, която бе пресъздавал безброй пъти от безброй ъгли.

Маркет стрийт с магазините и ресторантчетата вървеше успоредно на доковете, където ловците на раци и омари подреждаха през уикендите своите маси, отрупани с плодовете на морето, за да привличат туристи. Рибари като Етан носеха тук своя улов.

Градчето се бе разпростряло по дължината на залива със старите си викториански къщи, солници и дъски за обявяване на часовете на прилив и отлив, закътани под навеса на разлистените стари дървета. Моравите бяха спретнати и подредени. Чистички, старомодни, исторически примамки за туристите, които щяха да пазаруват из магазинчетата, да ядат в уютните ресторантчета и да спят в хотелчетата и частните квартири, наслаждавайки се на един спокоен уикенд край морето.

Местните жители се бяха научили да живеят с тях, както се бяха научили да живеят с вихрите, които идеха от сърцето на Атлантика, и със сушата, която понякога изстискваше всичката влага от нивите, засети със соя, и земята сякаш цвърчеше като наденичка на скара под слънцето. Така както се бяха научили да живеят с капризния залив и неговата ненамаляваща щедрост.

Той подмина магазина на Крофорд и си спомни за сочните сандвичи с морски продукти, конусите от сладолед и градските клюки, които човек можеше да намери тук.

Беше карал колелото си из тези тихи улици, надбягвайки се с Дани и Уил Милър. Бяха се возили заедно в един шевролет на старо, който двамата с Кам купиха и стегнаха през лятото, когато навърши шестнадесет години.

И беше седял — дали беше вече мъж или все още момче — на една от масичките под чадъра, докато градът се щураше и суетеше наоколо, и се бе опитвал да разбере защо това място на планетата, точно това място, му изглежда така прекрасно.

Не беше сигурен, че е открил отговора на този въпрос, нито че някога ще го открие.

Спря на един паркинг и остави колата. Реши да отиде пеша до дока. Искаше да изследва светлината, сенките, цветовете и формите и вече съжаляваше, че не си е взел скицника.

Винаги се бе учудвал колко много красота има на този свят. Как той се променя и приема различни форми. Слънцето докосваше водата в един момент, след което се скриваше или намигаше зад облака. Или пък ето там, онова малко момиченце вдигна очи, за да проследи полета на чайката. Устните му се извиха в усмивка, а пръстчетата му лежаха в ръката на майка му с абсолютна увереност.

Имаше някаква невероятна красота и сила във всичко това.

Сет стоеше и наблюдаваше една бяла платноходка, която се носеше по синята вода. Платната й бяха издути, здраво хванали вятъра.

Искаше му се да е отново в морето. Да бъде част от него. Може би щеше да успее да отвлече Обри за няколко часа. Реши да направи няколко кръгчета из градчето, после да се завърти около кейовете и да се опита да я открадне от братята си и от работата.

Оглеждайки улицата, Сет се упъти към колата си. Обаче една табела привлече вниманието му.

„Пъпка и цвете“ — прочете на нея. Виж ти, цветарски магазин. Това беше нещо ново, преди го нямаше. Сет приближи и забеляза прекрасни саксии с цветя, окачени от двете страни на витрината.

На самата витрина изкусно бяха аранжирани растения и разни хитри дреболии, за които помисли, че са смешни приумици. Доста интересно, каза си той, загледан в една крава на бели и черни точки, върху чийто гръб цъфтяха теменужки.

В долния десен ъгъл на витрината имаше табелка:

„Друсила Уиткомб Бенкс, собственик“

Беше написано на ръка.

Това име не му говореше нищо. И тъй като на табелката пишеше още, че магазинът е бил открит през септември миналата година, той си представи една превзета вдовица, попрехвърлила средната възраст. Реши, че е с бяла коса, колосана рокля на щампирани цветя, удобни ниски обувки и очила с половинки стъкла, които висят на златна верижка около врата й.

Тя и съпругът й сигурно са идвали в Сейнт Кристофър за дълги ваканции и когато той е умрял, й е оставил достатъчно пари. Така че тя се е пренесла тук и е отворила малкото си цветарско магазинче, за да може да бъде при спомените си, на място, където някога са били заедно, и в същото време да прави нещо, за което си е мечтала през годините.

Тази измислена история го накара да хареса госпожа Уиткомб Бенкс и нейната капризна котка — тя трябваше да има котка, разбира се, на име Ернестин.

Сет реши да направи тази жена, а също и многото жени в живота му щастливи, като купи от магазинчето цветя за тях. Той отвори вратата и камбанките, закачени на нея, нежно прозвъняха.

Собственичката очевидно имаше очи и усет на художник, реши той. Не само заради цветята, които бяха навсякъде и бяха подредени като картина. Тя бе подбрала, размесила и аранжирала цветовете им отлично. Истински водопади от цветове, смесица от нюанси, контрастни форми и материи. Беше много чисто и подредено, както бе очаквал, но не бездушно и досадно.

Сет знаеше много за цветята, благодарение на годините, през които бе живял с Анна, така че оцени колко умно цветарката бе подредила яркорозовите гербери до тъмносините делфиниуми, а снежнобелите лилии до елегантните червени рози с дълги стъбла. В цялата тази вакханалия от цветове бяха вмъкнати тънки като езичета, широки като ветрило и остри като шипове зелени листа.

А дребните играчки и украшения също бяха очарователни. Железни прасенца, свирещи на флейта жабчета, капчуци в чудата форма, дяволчета с порочни, злобни лица и остри рогца.

Имаше още керамични саксии и вази, панделки и хартиени ленти, плитки купи за билки и причудливи домакински съдове. Създадено бе усещане за една изключително хитро аранжирана бъркотия в ограничено, но добре оползотворено пространство.

Над всичко това се носеха нежните звуци на „Следобедът на един фавн“.

Браво, госпожо Уиткомб Бенкс, каза си наум Сет и се приготви да бъде щедър.

Жената, която излезе през страничната врата зад дългия щанд, изобщо не приличаше на образа, който си бе изградил за талантливата вдовица, но със сигурност принадлежеше на това място. Така че той написа още една червена точка на умната вдовица за това, че бе наела в очарователното си магазинче да й помага истинска омагьосана принцеса от приказките.

— С какво мога да ви бъда полезна?

— О, да. — Той приближи щанда, като не сваляше очи от нея.

Висока, тънка и изящна като роза, помисли си отвлечено. Косата й бе естествено черна, късо подстригана и следваше красивата форма на главата й, докато стигне до елегантната основа на шията й. Това бе прическа, която изискваше изключително силно женско излъчване и самоувереност.

Тази прическа оставяше лицето й напълно открито и деликатната бледност на кожата се подчертаваше още повече от тъмната овална рамка на косата. Боговете сигурно са били в отлично настроение в деня, в който са я създали, защото бяха изрисували върху съвършеното лице чифт удължени очи с форма на бадеми и цвят на сочен, зелен горски мъх, а накрая бяха добавили няколко точици кехлибар около зеницата.

Носът й беше малък и правилен, устата широка, така че да подхожда на очите, и много сочна. Цветът на устните бе тъмнорозов.

На брадичката й имаше почти незабележима трапчинка, сякаш гримьорът бе направил съвсем фина мазка с четката, за да я подсили.

Би могъл да нарисува това лице, нямаше спор за това. Както и останалото от нея. Можеше да я види легнала в креват, целия покрит с розови листенца. В главата му изникна образ — приказните й очи проблясват със скрита сила, устните й са полуотворени, сякаш току-що се събужда, след като е сънувала най-вълнуващия любовен сън.

Усмивката й не се промени, докато той я разглеждаше, но тъмните крила на веждите й се вдигнаха леко нагоре.

— Та с какво мога да ви бъда полезна?

Гласът беше хубав, помисли си Сет. Силен и нежен едновременно. Не беше местна.

— Първо с цветя — отговори многозначително той. — Страхотен магазин.

— Благодаря. И какви цветя имате предвид?

— Ще стигнем и до това. — Той се наведе и се подпря на щанда. В Сейнт Кристофър винаги имаше достатъчно време за разговор. Тук времето течеше бавно и по други физически закони. — Отдавна ли работите в този магазин?

— От самото начало. Ако мислите да подарявате цветя за Деня на майката, имам прекрасни…

— Не, не, за Деня на майката вече съм решил какво ще подарявам. Вие не сте оттук. Акцентът ви — продължи Сет, когато веждите й въпросително се вдигнаха нагоре — ви издава. Не е от крайбрежието. Малко по̀ на север може би.

— Точно така. От столицата.

— Добре, а името на магазина — „Пъпка и цвете“. Това не е ли от Уистлър?

Изненада и интерес се мярнаха в очите й.

— В интерес на истината, да. Но вие сте първият, който направи връзката.

— Един от братята ми е голям познавач на поезията. Не мога да си спомня съвсем точно цитата. Беше нещо за идеалната форма както на пъпката, така и на цветето.

— „Шедьовърът трябва да бъде като цветето — съвършено и като пъпка, и като цвят.“

— Да, това беше. Сигурно съм го запомнил, защото и аз това правя. Занимавам се с бои и цветове.

— Наистина ли?

Тя си напомни да бъде внимателна, да се успокои, да намали темпото. Бавният, неангажиращ разговор с непознати влизаше в задълженията й като част от живота в малкия град. Вече го бе преценила. Лицето му й бе някак смътно познато, а тези очи — много яркосини, бяха откровени и прями и определено показваха интерес. Не можеше да си позволи да флиртува с купувачите, макар да бе убедена, че това ще увеличи оборота, но можеше да бъде приятелски настроена. Поне.

Нали точно за това бе дошла в Сейнт Кристофър. За да се държи приятелски.

Тъй като реши, че той боядисва къщи, тя бързо направи сметка колко поръчки трябва да има, за да поддържа що-годе задоволителен бюджет.

— И тук ли работите?

— Сега вече да. Но дълго време ме нямаше. А вие сама ли сте в магазина? — Той се огледа и прецени колко много работа бе необходима, за да се създаде градината, която бе направила. — Собственичката идва ли въобще?

— Засега работя сама. И всъщност собственичката съм аз.

Той я погледна отново и се разсмя.

— О, боже, дори през ум не ми мина! Радвам се да се запознаем, Друсила Уиткомб Бенкс. — Той й протегна ръка. — Аз съм Сет Куин.

Сет Куин значи. Тя автоматично постави ръката си в неговата и бързо преподреди мислите си. Лицето му й беше познато не защото го бе срещала в градчето, а от списанията. И не беше бояджия, нищо че носеше стари изтъркани джинси и избеляла риза, а художник. Местното момче, което бе станало знаменитост в Европа.

— Много ми харесват вашите картини — рече тя.

— Благодаря. На мен пък ми харесва вашата работа тук. — Той обхвана с широк жест магазина. — Но сигурно съм ви откъснал от нея. Така че трябва да се реванширам. Има няколко жени, които искам да впечатля. Можете да ми помогнете.

— Жени? В множествено число?

— Да. Три, не четири — поправи се той, като се сети за Обри.

— Чудя се как ли ви остава време да рисувате, господин Куин.

— Сет, моля. Справям се някак си.

— Сигурна съм в това. — Някои мъже винаги успяват да се справят. — Рязани цветя, букети или саксии?

— Ами… нека да са рязани цветя в красиви кутии. Нали така е по-романтично? Да помисля. — Той направи план на времето и пътя си и реши, че първо ще мине покрай Сибил. — Значи номер едно е умна, интелектуална, елегантна и много практична, но с нежна и мека душа. Предполагам, че розите ще бъдат най-подходящи за нея.

— Ако искате да бъдете предсказуем.

Той погледна момичето изненадано и с любопитство.

— Тогава нека да бъда непредсказуем. Ще ми помогнете ли?

— Момент. Имам нещо отзад, което сигурно ще ви хареса.

Когато тя се обърна и излезе през страничната врата, Сет си помисли, че всъщност тя бе нещото тук, което най-много му харесва. При тази мисъл сърцето му направи неочакван скок.

Филип сигурно щеше да одобри класическата чиста линия на костюма й с цвят на узряла праскова. Етан сигурно щеше да се чуди как да й помогне в работата по магазина. А Кам… ами Кам просто щеше да я огледа и да се ухили.

Сет имаше чувството, че носи по малко и от тримата у себе си.

Момичето се върна с ръце, пълни с екзотични цветя, чиито чашки с цвят на патладжан сякаш бяха покрити с восък.

— Кала-лилия — обясни тя. — Елегантна, естествена, класическа и с необикновен цвят.

— Заковахте в десетката. Тя е точно такава.

Дру постави цветята във ваза с формата на конус.

— Следващата?

— Добра, топла, старомодна и консервативна в най-добрия смисъл на думата. — Само като си помисли за Грейс и се усмихна. — Естествена и обикновена, също в най-добрия смисъл на думата. Сладка, но не сочна и с гръбнак от стомана.

— Лалета — рече момичето и отиде до малкия охладителен шкаф. — С този рядък нежнорозов цвят. Едно скромно цвете, което е много по-издръжливо, отколкото изглежда — добави, като ги донесе, за да му ги покаже.

— И този път право в целта. Много сте добра.

— Да, така е. — Вече изпитваше истинско удоволствие, не заради продажбата, а заради играта. Нали точно поради тази причина беше открила магазина. — Номер три?

Обри, помисли си той. Как можеше да бъде описана Обри?

— Млада, свежа като утринна роса, весела. Упорита и буйна, но безкрайно лоялна.

— Задръжте така. — С образа, който й бе описан, Дру отново се върна в склада. И излезе с цял сноп слънчогледи с лица колкото десертна чинийка.

— Господи! Та те са прекрасни! Вие сте си избрали много подходяща работа, Друсила.

Това беше най-милият комплимент, който бе получавала, помисли си Дру.

— Смятам, че няма смисъл човек да прави нещо, което не му е приятно и не му доставя удоволствие. И след като сте на път да биете рекорда за покупка от пръв път, моля, казвайте ми Дру.

— Чудесно.

— А четвъртата щастливка?

— Дръзка, красива, умна и секси. Със сърце като… — Ами, това бе просто сърцето на Анна, помисли си той. Как да го опише човек! — Със сърце, което не подлежи на описание. Най-удивителната жена, която съм познавал.

— А вие очевидно познавате доста жени. Една минута. — Дру отново отиде отзад.

Сет все още се възхищаваше на слънчогледите, когато тя се върна с азиатски лилии в пурпурночервен цвят.

— О, господи! Те са също като Анна. — Той протегна ръка, за да докосне едно от червените цветчета. — Напълно й подхождат. Вие току-що направихте от мен герой.

— Щастлива съм да ви бъда от полза. Ще ги опаковам и ще ги вържа с панделка, подхождаща на цветовете им. Ще можете ли да ги пренесете невредими?

— Мисля, че ще се справя.

— В цената е включена и картичка. Можете да си изберете от картичките на щанда.

— Нямам нужда от картички. — Сет погледна ръцете й, които подреждаха стръковете. Нямаше пръстен на пръстите, забеляза веднага. Искаше да я рисува, но ако беше омъжена, трябваше да се прости с тази мисъл.

— А вие какво цвете сте?

Тя му хвърли един поглед, докато подреждаше първия букет в бяла кутия.

— Всички заедно. Обичам разнообразието. — Завърза кутията с тъмночервена панделка и добави: — Вие очевидно също го обичате.

— Не ми е особено приятно да разсея илюзията, че имам цял харем от жени около мен. Но на вас ще ви призная. Те са ми сестри — обясни, като посочи към цветята. — Всъщност слънчогледите са за племенница, братовчедка и сестричка едновременно. Точната роднинска връзка е малко сложна.

— Аха.

— Това са съпругите на тримата ми братя — продължи той. — И най-голямата дъщеря на единия от тях. Мисля, че съм длъжен да ви дам това обяснение, след като смятам да ви рисувам.

— Така ли? — Тя завързваше втората кутия с розова панделка поръбена с бяла дантела. — Наистина ли искате да ме рисувате? И защо?

Той извади кредитната си карта и я постави на щанда, докато тя опаковаше слънчогледите в голяма оранжева кутия.

— Сигурно си мислите, че само се чудя как да ви съблека, макар че не бих имал никакво възражение да го направя.

Дру издърпа една златиста панделка.

— И защо?

— Да започнем първо с лицето. Имате хубаво лице. Наистина ми харесва формата на главата ви.

За пръв път пръстите й леко потрепнаха. С лек смях тя спря и го погледна.

— Формата на главата ми ли? Интересно. Никой не ми е казвал това.

— Да. Вие също я харесвате, иначе не бихте си направили тази прическа. Създава силно енергично излъчване с минимално суетене и грижи.

Тя стегна възела.

— Много сте добър в описанията на жените с няколко сдържани и кратки фрази. Имате дарба.

— Защото харесвам жените.

— И аз тъй предположих. — Докато довършваше опаковането на червените лилии, влязоха двойка клиенти и започнаха да избират цветя.

Слава богу, помисли си Дру. Време беше да остави артистичния господин Куин сам.

— Поласкана съм, че харесвате формата на главата ми. — Тя взе кредитната му карта. — А също и че някой с вашия талант и репутация иска да ме рисува. Но работата ми е много и аз съм непрекъснато заета, нямам никакво свободно време. А малкото, което имам, си е изключително мое. И не обичам да го пилея в глупави занимания. Използвам го само за себе си.

Подаде му сметката, за да я разпише.

— Затваряте в шест всеки ден, така пише на табелката отвън, а в неделя изобщо не работите. Така че не се опитвайте да ме пратите за зелен хайвер.

Трябваше да бъде ядосана, помисли си Дру, но всъщност беше заинтригувана и развеселена. Виж го ти, колко бил наблюдателен!

— Нищо ли не пропускате да забележите?

— За мен всеки детайл има значение. Професионално изкривяване. — След като подписа сметката, той взе една от картичките и я обърна от чистата страна.

Набързо скицира лицето й като цвят върху дълга дръжка, след което добави телефонния номер в къщата на Анна, преди да се подпише.

— В случай че промените решението си — каза, като й подаде картичката.

Дру я разгледа, устните й потръпнаха.

— Бих могла да я продам за една хубава малка сумичка.

— Едва ли. Имате твърде много класа, за да го направите. — Той взе кутиите. — Благодаря за цветята и за помощта.

— Пак заповядайте. — Тя излезе иззад щанда, за да му отвори вратата. — Надявам се… хм, че сестрите ви ще ги харесат.

— Със сигурност. — Той й хвърли един поглед през рамо. — Ще се върна.

— Ще бъда тук. — Като пъхна рисунката в джоба си, Дру затвори вратата.

 

 

Беше страхотно да види Сибил и да прекара един час насаме с нея. Да види удоволствието, което излъчваше, докато подреждаше цветята във висока ваза с изчистени форми.

Бяха изключително подходящи за нея, реши Сет, също както къщата, която двамата с Филип бяха купили и обзавели. Беше масивна стара колониална постройка от викторианската епоха със стилизирани детайли. Тази къща беше идеална за Сибил.

Тя бе променяла прическата си много пъти през годините, но сега се бе върнала към онази, която той харесваше най-много. Косата й бе подстригана на черта и стигаше до раменете. Имаше всички богати оттенъци на безценната кожа на норка.

Не беше сложила червило на устните си, защото работеше у дома, и носеше проста и свежа бяла тениска и черни панталони. Това бе доста стилно и спретнато облекло, но тя със сигурност го смяташе за небрежно.

Беше майка на две деца, много добър социолог и талантлив автор. И изглеждаше, помисли си Сет, ведра и спокойна.

Той обаче знаеше, че това спокойствие бе трудно извоювано.

Тя бе израснала в същото семейство, в което и майка му. Сибил и Глория бяха полусестри, но се различаваха като тъмната и светлата страна на луната.

Само мисълта за Глория Делаутер сви стомаха му на топка. Но Сет прогони мрачния спомен и концентрира вниманието си върху Сибил.

— Когато преди няколко месеца ти, Фил и децата ме посетихте в Рим, не мислех, че следващия път ще се видим тук. При това толкова скоро.

— Исках да се върнеш. — Тя наля на двамата по чаша чай с лед. — Наистина е напълно егоистично от моя страна, но исках да се върнеш при нас. Понякога както си работя или правя нещо, спирам и мисля — нещо липсва. Какво липсва? И се сещам, ами да, Сет липсва. Сет ми липсва. Глупаво, нали?

— Напротив, много мило. — Той стисна ръката й, докато поемаше чашата. — Благодаря.

— Разкажи ми всичко — настоя Сибил.

Говориха за неговата и за нейната работа. За децата. За нещата, които са се променили, и онези, които не са.

Когато стана да си върви, Сибил го прегърна и задържа за миг в прегръдката си.

— Благодаря за цветята. Прекрасни са.

— Купих ги от един хубав нов магазин на Маркет стрийт. Жената, която го държи, очевидно си разбира от работата. — Той отиде заедно със Сибил до вратата, като я държеше за ръка. — Ходила ли си там?

— Веднъж или два пъти. — Тъй като го познаваше много добре, тя се усмихна закачливо. — Много е красива, нали?

— Кой? — Но когато Сибил просто поклати глава, той се засмя. — Хвана ме. Да, има невероятно лице. Какво мислиш за нея?

— Наистина нищо. Дойде тук миналото лято и през есента отвори магазина. Мисля, че е от Вашингтон. Струва ми се, че родителите ми познаваха едни Уиткомб и едни Бенкс там. Може би са й роднини. — Тя сви рамене. — Не мога да кажа със сигурност, пък и родителите ми… Ти знаеш, че не контактуваме с тях много често.

Той докосна бузата й.

— Съжалявам. Не исках да те натъжа.

— Няма защо. Те имат две забележителни внучета, които напълно пренебрегват. Така както игнорираха някога теб. Но толкова по-зле за тях.

— Майка ти никога не ти прости, че застана на моя страна.

— Нейна си работа. Само тя загуби от това — рече внимателно Сибил, като обхвана лицето му с ръце. — А аз спечелих. И никога не съм сама. Никой не е сам в това семейство.

Беше права, помисли си Сет, докато караше към корабостроителницата. В семейство Куин човек не можеше да бъде сам.

Но не беше сигурен, че ще успее да предпази любимите си хора от неприятностите, които, както той се страхуваше, най-вероятно щяха да го настигнат и намерят дори тук, у дома.