Нора Робъртс
Заливът на тайните (17)

17

Барът бе като място за гмуркане. Място, където пиенето беше сериозно и най-често самотно занимание. Синята завеса на дима от цигарите, достатъчно плътна, че да бъде разделена с ръка или разсечена с нож, превръщаше всичко в зле аранжирана сцена от черно-бял филм. Светлините приличаха на мътни, забулени от облаци луни, които помагаха на постоянните клиенти да се задълбочат в собствените си мисли, но също така скриваха конфузните или неприлични сцени, когато някой решеше да се намеси в мислите на съседа си.

Миришеше на миналогодишни цигари и миналогодишна бира.

Мястото за забавление и общуване се състоеше от тесен барплот покрай стената, наблизо бе поставена маса за билярд, на която група момчета играеха с осем топки, а още толкова стояха наоколо с бири в ръка. Израженията на досадно недоволство и отвращение по лицата им показваха какви непрокопсаници са всички до един.

На един от прозорците посредством лист шперплат бе закрепен климатик, но единственото, което постигаше, беше шум и смесване на зловонните миризми.

Сет седна в единия ъгъл на бара и правейки се на невъзмутим си поръча бира в бутилка. Помисли си, че предложението на Глория да се срещнат на подобно място е много подходящо. Атмосферата му бе до болка позната, помисли си със самоирония той, като роден дом. Когато беше дете, тя постоянно го влачеше по такива места, а ако случайно имаше транспорт, той обикновено спеше в колата, докато тя се забавляваше вътре.

Глория може да бе израснала в добро семейство от висшата класа, но всички предимства на произхода й бяха загубени напълно и завинаги, благодарение на лошотията в нея, която постоянно търсеше и намираше ниското, долното, грозното в живота.

В един момент Сет престана да си задава въпроса какво я караше да мрази, да отхвърля всичко почтено и прилично. Каква невидима сила вътре в нея я принуждаваше да използва всеки, който имаше някаква причина да я обича, докато не пресушеше, не изсмучеше от него всичко — пари, чувства, жизненост, или не разрушеше живота му.

Лошите й привички — мъже, наркотици, алкохол — не бяха причината. Те бяха просто само още една форма на стремежа й към абсолютно задоволяване на собствените й желания.

Но мястото за срещата беше много подходящо, мислеше си Сет, докато седеше и слушаше острите удари на топките, неприятното хленчене на уредбата, и вдишваше миризми, които го връщаха далеч назад към кошмара на детството.

Глория посещаваше подобни места, за да си хване някой мъж, спомни си Сет, ако се нуждаеше от джобни пари. Ако пък имаше пари, тогава ходеше, за да се напие, ако бе избрала пиенето за дрога и забавление през нощта.

Ако целта беше мъж, Глория го водеше в дупката, в която живееха. През тънката стена Сет чуваше звуците от секса и дивия пиянски смях. Ако майка му беше пияна или дрогирана, а това обикновено подобряваше настроението й, понякога спираха в някой денонощен ресторант и тогава той ядеше.

Ако настроението й беше гадно, вместо храна получаваше юмруци.

Това продължи, докато не порасна достатъчно, за да се пази от ударите.

— Ще я пиете ли тази бира — попита го барманът — или ще я гледате цяла нощ?

Сет повдигна очи и студеният му поглед накара мъжа да отстъпи назад. Като продължи да го гледа втренчено, той бръкна в джоба си извади банкнота от десет долара и я остави до недокоснатата бутилка бира.

— Защо, проблеми ли има? — попита. В гласа му се чувстваше лека заплаха.

Барманът сви рамене и без да отговори, се зае с друга работа.

Когато Глория влезе, мъжете, които играеха билярд, я изгледаха преценяващо. Сет забеляза как тя прие техните похотливи подвиквания като комплимент.

Беше облечена с къси джинси, които разкриваха кльощавите й бедра, а подгъвът им стигаше точно до чатала й. Впитата в гърдите й горница бе яркорозова, на няколко сантиметра от голия й корем. На пъпа си имаше халка и татуирано водно конче. Ноктите на ръцете и краката й бяха лакирани и изглеждаха почти черни на мътната светлина.

Глория се плъзна на стола и погледна към играчите на билярд. Погледът й беше похотлив и горещ.

Трябваше му само секунда, за да установи, че част от парите, които й бе дал, са отишли.

— Джин с тоник — рече Глория на бармана. — И по-внимателно с тоника.

Тя си взе цигара, запали я със сребърна запалка и издуха бавно дима към тавана. Кръстоса краката си и залюля единия.

— Горещо ли ти е? — попита тя Сет и се засмя.

— Закъсня пет минути.

— За къде бързаш? — Глория всмукна още дим и потропа с лакираните си нокти по бара. — Пий си бирата и се отпусни.

— Не пия с хора, които не харесвам. Какво искаш, Глория?

— Искам този джин с тоник. — Тя взе чашата, която барманът остави пред нея, и отпи една голяма, дълга глътка. — Може би искам малко екшън. Действие, разнообразие. — Хвърли към играчите още един поглед, облиза предизвикателно устните си, от което стомахът на Сет се преобърна от погнуса. — А като мисля напоследък, искам едно малко хубаво местенце на плажа. Може би в Дейтона. — Тя отпи още една глътка и остави следа от червило по ръба на чашата. — А ти? Ти не искаш ли да си имаш свое местенце? Все още ли живееш в онази стара къща, заобиколен от деца и кучета? Ти си един бездеен глупак. Влачиш се в коловоза и не смееш да излезеш от него.

— Стой далеч от семейството ми.

— Или какво? — Тя го изгледа с подигравателна усмивка, лъскава и черна като ноктите й. — Ще кажеш на батковците си за мен ли? Мислиш си, че някой на име Куин може да ме уплаши? Всички те са мекушави и глупави. Тъпаци, които цял живот влачат скапаното си съществуване в един скапан град, отглеждат ревящите си деца и гледат всяка вечер телевизия като шибани зомбита. Единственото умно нещо, което направиха, бе да те приберат, за да могат да вземат парите на стареца! Също както оня задник Фил се ожени за безгръбначната ми сестра заради парите й.

Тя изпи остатъка от питието и почука силно два пъти върху бара, за да даде знак на бармана да й направи второ. Тялото й бе в непрекъснато движение — клатещият се крак, почукващите по бара пръсти, въртенето на главата.

— В моите вени тече кръвта на стареца, а не в техните. Тези пари трябваше да са мои.

— Ти достатъчно го изцеди, преди да умре. Но не ти стигна, нали?

— Майната му! — Тя си запали друга цигара. — Ти обаче доста си поумнял през тези години. Закачил си се за… Друсила Уиткомб Бенкс. Охо! Голяма работа! — Глория отметна глава и свирна. — Богаташка. Красавица. Това, че си успял да я уловиш, е единственото умно нещо, което си направил. Ще си осигуриш живота. — Тя грабна чашата в мига, в който барманът я постави пред нея. — Разбира се, ти изкарваш добри парички и с рисуването на картините си. Дори по-добри, отколкото предполагах. — Тя разклати чашата и бучките лед се удариха в стените й. — Не мога да разбера защо хората пилеят всички тези пари, за да закачат нещо по стените си.

Сет постави ръка върху китката й и бавно затвори пръстите си в хватка, достатъчна да я стресне.

— Слушай и ме разбери добре! Ако се приближиш до семейството ми или до Дру, ако се приближиш до някой, на когото държа, ще откриеш на какво съм способен. И трябва да знаеш, че ще бъде много по-лошо от последния път, когато Сибил те изрита по задника преди години.

Глория наведе лицето си към него.

— Заплашваш ли ме, синко?

— Обещавам ти го.

През опиянението от алкохола и дрогата тя все пак осъзна смисъла на думите му. И се отдръпна от него така, както барманът преди известно време.

— Това ли е твоето условие? — Тя взе чашата със свободната си ръка и слабото й изхабено лице стана сиво. — Искаш от мен да стоя далеч от най-любимите ти и мили хора?

— Точно това.

— Тогава аз да ти кажа моето условие. — Със свободната си ръка тя взе цигара. — Доста дълго време вече с теб си играем на дребно. Ти гребеш от кацата с мед благодарение на картините си и си отхапал голям залък от баницата. И аз си искам моето парче. Една последна сделка, една прилична сумичка и изчезвам. Ти нали това искаш, да изчезна?

— Колко?

Доволна, Глория отпи здрава глътка и издуха дима в лицето му. Този неин смешен и глупав син винаги е бил много лесен за обработване.

— Един милион.

Сет дори не мигна.

— Значи искаш един милион долара.

— Направила съм си домашното, сладурче. Ти получаваш големи пари, защото будалите се избиват за картините ти. Сигурно си натрупал цяло състояние, докато беше в Европа. Обаче кой знае колко дълго ще продължи това. Като добавим и апетитното парче, с което си се забъркал и което се въргаля в пари… Какво представлява един милион за теб!

Тя се намести на стола и свали краката си. Смесицата на алкохола и тревата в кръвта я накара да се чувства по-силна и смела. Правеше я да се чувства жива.

— Много пари има в нея. Стари пари. Пари, които не обичат скандали. Представяш ли си какво ще стане, ако в пресата излезе новината, че изключителната, единствената, несравнимата внучка на сенатора си разтваря краката и се чука с едно нещастно помиярче? Едно копеленце, което е било изтръгнато от ръцете на беззащитната му майка, когато тя отишла при незаконния си баща за помощ. Мога да го изиграя по какъвто начин искаш — добави с ехидна ирония тя. — Ти и всичките ти велики братя Куин няма да излезете чисти от калта. А мръсотията ще полепне и по приятелката ти. Едва ли ще иска да стои пред вентилатора, когато започнат да се пръскат лайната. — Глория направи знак на бармана за трето питие. — Ще се отърве от теб, при това много бързо, а може би и хората няма да имат повече желание да купуват скапаните ти картини, след като чуят моята версия на историята. „О, аз му купих първите боички с оскъдните си пари!“ „Колко трогателно — ще подсмърчат те. — Горката му майка! Каква неблагодарност!“ — Тя отметна глава и се разсмя. Смехът й беше изпълнен със злоба и гнусна радост и бе толкова силен и неприятен, че играчите спряха да се целят в топките и я погледнаха. — Пресата ще лапне историята като топъл хляб. Бих могла да я продам и с това да спечеля малко пари. Но ти давам възможността да я купиш пръв. Можеш да го смяташ за инвестиция. Ти ми плащаш и аз излизам от живота ти завинаги. Ако не ми платиш, от него ще излезе някой друг.

Лицето на Сет беше пребледняло по време на цялата й тирада. Той обаче не й показа дори отвращението си.

— Историята ти нищо не струва.

— Може би. — Тя се разсмя и отново отпи от джина. — Но хората обичат подобни глупости, особено когато се отнасят до някой известен. Ще ти дам една седмица да ми донесеш парите. В брой. Но искам предплата. Да го наречем подсигуряване, за да си имаме повече доверие. Десет хиляди. Утре вечер, тук. В десет часа. Ако не дойдеш, започвам да звъня по телефоните. И можеш да бъдеш сигурен, че ще ги загрея здравата.

Той се изправи.

— Ако изхарчиш още десет хиляди за алкохол и дрога, Глория, ще умреш в склада на някоя мръсна дупка като тази много преди да можеш да се порадваш на милиона си.

— Ти не бери грижа за мен. Мога да се пазя сама. Плати питиетата ми.

Сет, без да каже нито дума, се обърна и тръгна към вратата.

 

 

Не можеше да се върне вкъщи. Не и когато възнамеряваше да седне в мрака и тихо и кротко да се напие.

Знаеше, че това е бягство, самосъжаление, еднопосочен билет. Здравото напиване бе нещо като патерици, които ще ти помогнат да вървиш, но краката ти ще останат счупени. Една илюзия, но и капан.

Много важно! Пет пари не даваше за това! Трябваше да се излекува. Затова си наля още една чаша „Джеймисън“ и загледа тъмнокехлибарената течност на светлината на едничката лампа, която бе запалил в ателието си.

Братята му му дадоха да вкуси първото си уиски на двадесет и една години, на рождения му ден. Бяха само четиримата. Седяха на кухненската маса, а децата и жените ги нямаше.

Това бе един от онези силни, изпълнени с очарование мигове, които никога нямаше да избледнеят или да изчезнат. Ароматният дим на пурата, която Етан пушеше тогава, го обгърна и сега. Вкусът на питието беше стипчив и остър върху езика му, сетне слезе по гърлото и го изгори, докато накрая се разля и стопли стомаха му. Звукът от гласовете на братята му, техният смях и абсолютната сигурност, че той е част от тях, че принадлежи на тази общност, бяха живи и реални и в този миг.

Сега не го интересуваше вкусът на уискито. Но то бе онова, което човек търси, когато целта му е да постигне забвение.

Сет отдавна бе престанал да се пита какво представлява Глория Делаутер и как и защо е станала такава. Част от нея беше и в него самия и той приемаше, че е бил белязан по рождение. Не вярваше в греховете на бащите, нито на майките. Не вярваше в покварената кръв. Всеки един от братята му беше преминал през някакъв вид ужас, но въпреки това те бяха най-добрите мъже, които познаваше.

Каквато и частица от Глория да носеше в себе си, тя е била изтръгната и изхвърлена благодарение на почтеността, гордостта и състраданието, което му бяха дадени от семейство Куин.

Може би това бе една от причините, поради които тя ги мразеше. Него и всички останали. Всъщност нямаше значение защо. Глория беше част от неговия живот и той трябваше да се справи сам с нея.

По един или друг начин.

Сет седеше и пиеше под светлината на единствената лампа в стаята, пълна с картини и инструменти за работата, която обичаше. Вече бе взел своето решение и щеше да живее с него. Но поне тази нощ можеше да забули бъдещето, да го забрави с бутилката ирландско уиски и тъжните блусове, които бе избрал за фон.

Когато клетъчният му телефон започна да звъни, той изобщо не му обърна внимание. Надигна бутилката и пи направо от нея.

 

 

Дру затвори телефона и започна да крачи из стаята. През последните два часа бе звънила повече от десетина пъти и бе изкопала пътечка върху пода от вървене напред-назад, като звяр в клетка. От момента, когато се обади Обри да го търси.

Не беше с Обри, а я бе уведомил, че ще прекара вечерта с нея. А на Обри и семейството си бе казал, че ще бъде при Дру.

Така че, къде беше, по дяволите?

Беше се покрил. Сигурно нещо се бе случило, реши тя. Нещо се бе случило още предишната вечер. Дори преди приема у родителите й, още преди да тръгнат. Бе забелязала някаква потисната свирепост, някаква необяснима ярост, която той се опитваше да скрие с голямо усилие. И това вероятно се бе изразило под формата на по-грубия секс.

Дори и след него, след като и двамата достигнаха до точката на пълно изтощение, тя чувстваше как нещо бурно и непокорно продължава да клокочи под повърхността. Трябваше да го извади отгоре, да го пусне да изтече. Но не бе в природата й да си пъха носа където не й е работа или да изкопчва тайни, които човек не иска да споделя. Не обичаше и отхвърляше начина, по който родителите й я разпитваха и искаха да знаят причините за всяко нейно настроение. Настроенията, както и мислите според нея бяха лични неща.

Ето че Сет я бе излъгал. А тя чувстваше, че лъжата не е в характера му. Значи имаше причина.

Ако се бе случило нещо лошо, трябваше да му помогне. Не бе ли това част от задълженията на любовта?

Дру погледна часовника си и с усилие се възпря да не започне да чупи пръсти. Минаваше полунощ. Ами ако беше ранен? Ако бе катастрофирал?

А може би просто бе пожелал да прекара една вечер сам.

— Ако е така, можеше да го каже. Щяхме да го разберем — промърмори сама на себе си Дру и тръгна към вратата.

Знаеше едно място, където бе най-вероятно да се е скрил. А тя нямаше да се успокои, докато не го намери. Караше колата по пътя към града и си говореше сама. Изпитваше нужда да обсъди ситуацията на глас. Връзката й със Сет не означаваше, че той трябва да й докладва всяка минута къде е и с кого е. И двамата имаха свой собствен живот, интереси, задължения. Тя със сигурност не бе от жените, които не могат да организират живота си без мъжко присъствие.

Но това не му даваше право да я лъже за плановете си. Ако бе отговорил на проклетия телефон, сега нямаше да кара към града посред нощ, за да го търси като някаква досадна и ревнива съпруга.

И освен това беше готова да му трие сол на главата заради това, че я бе принудил да се държи като такава.

Беше насъбрала страшно много гняв, когато зави зад магазина и видя колата му на паркинга. За малко да обърне и да се върне на минутата вкъщи. Не можеше ли да й каже, на нея и на останалите, че иска да работи! Не можеше ли просто да вдигне телефона и…

Дру удари спирачките.

Ами ако не може да вдигне телефона? Ако не е в състояние да отговори, защото е в безсъзнание или е много болен и дори не може да стане от леглото? — помисли си с ужас тя.

Затова паркира колата си до неговата, изскочи от нея и изкачи стълбите на бегом.

Картината, как Сет лежи безпомощен на пода, беше толкова ясна, че когато отвори със замах вратата и го видя да седи на леглото и да се налива с алкохол направо от бутилката, не можа да реагира.

— О, слава богу! Значи си добре. — Първото, което почувства, бе облекчение. То почти подкоси коленете й. — О, Сет! Господи! Толкова се притесних за теб.

— За какво? — Той остави бутилката и я загледа с мътен поглед.

— Никой не знае къде… — Дру неочаквано осъзна каква е причината и кръвта й кипна. — Ти… ти си пиян! — извика възмутено.

— Не съвсем, но след малко ще бъда. Все още работя по въпроса. Какво търсиш тук?

— Обри се обади преди няколко часа да те търси при мен. Лъжите ти излязоха наяве. Не си нито с нея, нито с мен. И понеже не отговаряш по телефона, бях достатъчно глупава да се притесня за теб и да тръгна да те търся.

Все пак беше достатъчно трезвен. Дотолкова, че да осъзнае как настроението й може да бъде полезно и за двамата.

— Ако си дошла с надеждата да ме хванеш с друга жена, съжалявам, че те разочаровах.

— Не. И през ум не ми е минавало, че можеш да ме измамиш. — Напълно объркана от обида и гняв, тя приближи до леглото и погледна нивото на питието в бутилката. — Освен това изобщо не съм допускала, че можеш да ме излъжеш. Нито че можеш да се скриеш тук сам и да се наливаш с уиски.

— Ще ти кажа, че има много неща, които не знаеш за мен, скъпа. — Той потупа бутилката. — Искаш ли едно? Чашите са в кухнята.

— Не, благодаря. Има ли все пак някаква причина, поради която се е наложило да тревожиш близките си и да правиш този алкохолен маратон?

— Аз съм вече голямо момче, Дру. И няма нужда да се влачиш след мен само защото съм искал да изпия няколко питиета. Да пия уиски, е повече в моя стил, отколкото глътките скъпо шампанско на скучна галавечеря с прочути политици. Не можеш да се справиш с това, но то не е мой проблем.

Тя застина и автоматично, инстинктивно вирна брадичка.

— Бях длъжна да отида. Ти не бе длъжен. Изборът беше твой. И сега е твой. Щом искаш да се потопиш и да потънеш в алкохолното опиянение, твоя си работа. Но не е необходимо да ме лъжеш. И нямам намерение да се правя на глупачка.

Сет сви рамене, отново отпи голяма глътка, решавайки, че тя най-добре знае какво е най-доброто за нея. Още няколко безмилостни удара по гордостта й и тя сама щеше да си отиде.

— Знаеш ли какъв е проблемът с жените? Човек спи с тях няколко пъти, казва им онова, което искат да чуят. Качва ги на седмото небе и те си мислят, че могат да му се качат на главата. А когато си вземе малко почивка, скачат върху него като… върху маймуна. Господи! Знам, че не трябваше да правя всичко онова снощи. То сигурно ти е подсказало някои идеи.

— Идеи ли каза? — повтори Дру. Чувстваше се унижена, а гърлото й беше сухо и гореше. — Идеи?

— Не може ли да оставим нещата да се развиват от само себе си? — Той поклати глава и отпи. — Винаги ли гледаш напред, какво ще стане утре, или чак другата седмица? Ти правиш планове за бъдещето, скъпа, а точно това най̀ не го обичам. Много е приятно човек да бъде с теб, но хайде по-добре да спрем навреме, докато все още не е станало късно.

— Ти… ти ме гониш?

— Е, не така де! Не говори толкова грозни думи. Просто трябва малко да намалим темпото.

Изведнъж я обзе печал.

— Всичко е било само заради секса и позирането? Не, не ти вярвам. Не.

— Хайде да не правим трагедии. — Той отново посегна към бутилката. Наливаше се като каруцар. Защото не можеше да погледне към нея, нито към сълзите, които пълнеха очите й.

— Аз ти повярвах. Вярвах ти с тялото и със сърцето си. Никога не те помолих за нищо. Ти ми го даваше, преди аз да поискам. Не заслужавам да се отнасяш с мен по този начин, само защото се влюбих в теб.

Тогава той я погледна и изписаните на лицето й болка, тъга и гордост го стреснаха.

— Дру…

— Обичам те — рече тихо тя. — Но това си е мой проблем. Ще те оставя с твоите проблеми и с бутилката ти.

— О, господи! По дяволите, не си тръгвай! — извика Сет, когато тя се упъти към вратата. — Дру, моля те! Недей. — Остави бутилката на масата и обхвана главата си с две ръце. — Не мога да го позволя. Не мога да я оставя да те вземе от мен — прошепна едва чуто.

— Ти какво си мислиш, че ще стоя тук и ще плача пред теб? Че ще ти говоря, когато си пиян и ме оскърбяваш?

— Съжалявам. Извинявай. Моля те!

— Защо ми се молиш? Защо съжаляваш? — Ръката й, която бе на дръжката на вратата, трепна. — Не ми трябва твоята гузна, виновна мъжка съвест, след като ме нарани и обиди дотолкова, че да се разплача. Онова, което искам сега, е да вървиш по дяволите право в преизподнята.

— Моля те! Да не си посмяла да излезеш. Мисля, че няма да го преживея. — Всичко в него — вина, мъка, отвращение от себе си и любов, се надигнаха и хванаха гърлото му като гигантски ръце, които го душаха. — Мислех си, че ще успея да те прогоня. Не можах. Не мога да го понеса. Не знам дали е егоистично и кое е правилно, но няма да ти позволя да си отидеш. В името на Бога, не си отивай.

Дру се обърна и видя истинско отчаяние, изписано на лицето му. Сърцето й сякаш се разкъса на две.

— Сет, моля те, кажи ми какво има. Кажи ми какво те измъчва. Виждам, че нещо не е наред.

— Не биваше да ти казвам тези неща. Това беше глупост.

— Тогава защо ги изрече? Кажи ми защо седиш тук сам и пиеш до безсъзнание.

— Аз бях почти в безсъзнание още преди да взема бутилката. Не знам откъде да започна. — Той прекара ръка през косата си, личеше, че е силно объркан. — От началото, предполагам. — Притисна с пръсти слепоочията си. — Малко съм пиян. Трябва да пия кафе.

— Ще ти направя.

— Дру. — Сет вдигна ръце и ги отпусна безпомощно. — Всичко, което ти казах, откакто влезе тук, беше лъжа.

Тя си пое дълбоко въздух. Засега реши да потисне гнева и болката и да го изслуша.

— Добре. Ще ти направя кафе и ти ще ми кажеш истината.

 

 

— Всичко започнало много, много отдавна. Много преди дядо ми да ме доведе тук. Преди Рей Куин да се ожени за Стела. Преди да я срещне дори. Дру, съжалявам, че те обидих.

— Слушай, просто ми разкажи. С другото ще се оправяме след това.

Сет отпи от кафето.

— Рей срещнал една жена и двамата се харесали. Започнали да ходят заедно. Имали любовна връзка — поправи се той. — И двамата били млади, били свободни, защо не? Всичко хубаво, обаче той не бил мъжът, когото тя търсела. Най-обикновен учител. Някой, който клони надясно, докато тя клоняла наляво. Произхождала от семейство като твоето. Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш. Че е имала определено социално положение, което я е задължавало, и амбиции, които според нея той не можел да задоволи.

— Да. — Сет въздъхна и отпи още кафе. — Освен че си хубава, ти си и прекалено умна. Благодаря за помощта. Така че тя скъсала с него, изоставила го и си отишла. Оказало се обаче, че е бременна, от което никак не била очарована. Поне аз така прецених нещата от начина, по който ми разказаха историята. Срещнала друг мъж и решила да износи бебето, омъжила се за него.

— И никога не е казала на дядо ти за детето.

— Не, никога. След време имала втора дъщеря. Това е Сибил.

— Сибил!… Но? О! — Дру остави нещата да се наместят в съзнанието й, докато ги проумее. — Разбирам. Дъщерята на Рей Куин е наполовина сестра на Сибил. И е твоята майка.

— Не, тя е Глория. Името й е Глория. Тя не ми е майка и не е като Сибил. Глория я мрази. Мисля, че така се е родила — да мрази всичко и всички. Каквото и да е имала или получила, не й е било достатъчно.

Той беше бледен и изглеждаше болен и изтощен. Дру трябваше да се наведе към ръба на масата, за да го чува по-добре.

— За някои хора никога нищо не е достатъчно.

— Да. Глория пораснала, хванала се с някакъв тип, изчукала се. Така съм бил направен аз. Той дори се оженил за нея. Но това не е важно. Никога не съм го виждал. Той не влиза в сметката.

— Баща ти…

— Донорът на сперма — поправи я Сет. — Не знам какво е станало помежду им. Когато Глория изхарчеше парите, се връщаше в родния си дом, за да издои още, като водеше и мен. Не си спомням много от онова време, бил съм много малък. Родителите й обаче не заклали златната кокошчица заради нея. Глория имаше склонност към бутилката и разни химически упойващи средства — трева, дрога. Мисля, че няколко години се връщахме и пак изчезвахме. Знам, че когато Сибил живееше в Ню Йорк, тя ме остави за малко при нея. Не си спомням много. Не си спомнях въобще Сибил, докато не я срещнах отново. Бях само на няколко години. Сибил ми подари едно плюшено кученце. Нарекох го Твое. Нали разбираш, когато я попитах чие е кучето, тя ми каза…

— Твое — довърши вместо него Дру и сложи ръка на главата му. — Тя е била добра с теб.

— Беше страхотна. Както вече ти казах, не си спомням много от този период, освен чувството, че съм в безопасност, когато бях с нея. Сибил ни прибра при себе си, купи ни храна, дрехи. Грижеше се за мен, когато Глория изчезваше и не се появяваше с дни. А Глория й се отплати, като открадна всичко, което можа, докато Сибил я нямаше вкъщи, и избяга с мен.

— Нямал си избор. Децата нямат избор.

— Не, аз не се смятам отговорен за тогава. Просто ти разказвам. Не знам защо не ме остави и не си отиде. Само подозирам, че разбра, усети, че между мен и Сибил се създаде връзка, защото… ние…

— Защото вие със Сибил сте започнали да се обичате. — Дру взе ръката му. — А тя ви е мразила и не е можела да позволи това.

Той затвори за миг очите си.

— Става ми по-леко, когато ти разказвам и ти ме разбираш.

— Нима мислеше, че няма да те разбера?

— Не знам какво съм мислил. Тя ме изважда от равновесие. Това е единственото извинение, което имам.

— Спести си извиненията. Разкажи ми останалото.

Той остави кафето. То не помогна особено срещу главоболието, нито отпусна свития му стомах, но поне го събуди достатъчно.

— Живеехме на различни места, за кратки интервали от време. Глория имаше много мъже. Знаех всичко за секса, преди да мога да пиша. Тя беше или пияна, или дрогирана, така че през повечето време бях сам. Когато свършеше парите и не можеше да намери, си го изкарваше на мен.

— Биеше ли те?

— О, Дру! Колкото и богата фантазия да имаш, просто не можеш да си представиш за какво става дума. И защо ли трябва да си го представяш? Ти или който и да е друг. — Той се отдръпна. — Тя ме биеше, ако имаше настроение за това. Ако не искаше да ме нахрани, стоях гладен. А когато плащаше за дрогата си със секс, слушах всичко от съседната стая. Нямаше нещо, което да не бях видял или чул, преди да стана на шест години.

Тя почувства невероятна жал. Идеше й да се разплаче. Но онова, което Сет искаше сега от нея, беше сила.

— Защо службата за социална помощ не е направила нещо, за да ти помогне?

Той я изгледа за момент, сякаш говореше на непознат за него език.

— Ние не се движехме из места, където възмутените възрастни можеха да се обадят на властите и да ги уведомят, че една пияна майка измъчва и малтретира детето си. Глория беше долна и посредствена отрепка, но никога не е била глупава. Аз мислех как да избягам и започнах да спестявам. Четвърт долар на едно място, двадесет цента на друго. Когато станах на седем, тя ме прати на училище. Така имаше повече свободно време. Харесваше ми да ходя на училище. Обичах го. Не бях силен ученик, как бих могъл да бъда, но го обичах.

— Никой от учителите ти ли не разбра какво става?

— И през ум не ми бе минало, че мога да кажа на някого. За мен това беше животът. И толкоз. И освен това аз страшно много се страхувах от нея. Защото… мисля, че бях на около седем години, когато се случи за пръв път. Един от мъжете, които бе довела със себе си…

Той поклати глава и стана на крака. Дори след всички тези изминали години, спомените бяха толкова ужасяващи, че целият се изпоти.

— Един от тях предпочиташе малки момченца.

Сърцето й направо спря, след което започна лудо да прескача.

— Не! Не!

— Винаги успявах да избягам. Бях бърз и бях умен. Имах си тайни места, където да се скрия. Но знаех какво означава някой от тях да сложи ръцете си върху мен. Знаех какво ще последва. Мина много време, преди да престана да се страхувам от това и да позволя някой да ме докосне. Години не можех да понеса докосването на други хора. Ако плачеш, няма да мога да ти разкажа всичко.

Дру изтри сълзите си, които заплашително се крепяха на края на миглите й. Но стана, отиде при него и без думи го прегърна силно.

— Бедното ми момче — прошепна тя, като го залюля, все едно че е бебе. — Бедното ми мъниче.

Той притисна лице към раменете й. Уханието на косата й беше свежо и чисто. Кожата й миришеше на лято.

— Не исках да знаеш за всичко това, за тази гадост.

— Нима си мислеше, че ако знам, ще те обичам по-малко?

— Не, просто не исках да го знаеш.

— Вече го знам и те уважавам дори още повече. Ти смяташ, че може би не мога да го разбера, заради потеклото си. Но грешиш. — Тя го притисна още по-силно. — Тя не е успяла да те прекърши, Сет.

— Можеше да го направи, но й попречиха. Семейство Куин. Нека да ти разкажа всичко. Позволи ми да довърша.

— Да седнем.

Сет я последва и отново седна на единия край на леглото.

— По време на една от кавгите, които имала с майка си, Глория открила истината за Рей. Това разкритие й предоставило още един човек, когото да мрази и обвинява заради всички несправедливости, които според нея се били стоварили върху главата й напълно незаслужено. Той преподавал в университета, когато тя го открила. Това станало след смъртта на Стела, след като братята ми вече били пораснали и напуснали къщата. Кам бил в Европа, Фил в Балтимор, а Етан вече се бил отделил и имал своя къща в Сейнт Кристофър. Тя започнала да изнудва Рей.

— За какво? Той дори не е знаел за съществуването й!

— За нея това няма значение. Искала пари и той й плащал. Тя искала все повече, започнала да разпространява слухове и лъжи за сексуално преследване от негова страна. Опитала се дори да ме припише за негов син. Номерът не минал, но семената на клюките били посети. Това го накарало да сключи сделка с нея. Пожелал да ме вземе. Искал да се погрижи за мен, да ме спаси.

— Бил е добър човек. Всеки път, когато някой спомене името му в Сейнт Кристофър, то е с уважение и възхищение.

— Той беше най-добрият човек на света. Тя го знаеше и точно това мразеше и не можеше да понесе, но го използваше. Така че тя ме продаде на Рей.

— Добре, това е било грешка — рече замислено Дру. — Но може би е било първото почтено и добро дело, което е сторила за теб.

— Да. — Той въздъхна. — Дори не знаех кой е този човек. Всичко, което знаех, бе, че този голям, стар мъж се отнася към мен честно, че е почтен човек, и аз исках да остана в тази къща край водата. Когато обещаеше нещо, той го изпълняваше. Никога не ме нарани. Научи ме да спазвам правилата. Но знаеш ли, човек сам иска да спазва правилата, когато са на Рей Куин. Освен това имаше малко кученце, а и никога повече не бях гладен. Но най-важното, бях далеч от нея. За пръв път далеч от нея. И тя никога вече нямаше да се върне. Рей ми обеща, че никога няма да ме върне при нея, и аз му повярвах. Но тя все пак дойде.

— Защото е осъзнала грешката си.

— Осъзнала бе, че ме е продала много евтино. Поиска му още пари, като заплаши, че ще ме вземе със себе си. Той й даде и продължи да й дава. Един ден, на връщане от среща с нея, за да й плати, Рей катастрофира. Беше много зле. Извикаха Кам от Европа. Все още си спомням първия път, когато го видях. Тогава видях тримата заедно край леглото на Рей в болницата. Той ги накара да му обещаят, че ще се грижат за мен. Че аз ще остана да живея с тях. Не им каза за Глория, нито за връзката, която съществуваше между мен и него. Може би не бе мислил за това. Рей умираше и го знаеше, но единственото, в което искаше да бъде сигурен, бе, че ще съм в безопасност. Вярваше на своите момчета, че ще се погрижат за мен.

— Познавал е синовете си — рече тихо Дру.

— Да, по-добре от мен. Когато умря, реших, че те ще се отърват от мен. Дори ми хрумна да избягам. Не можех дори да повярвам, че ще ме задържат. Те не ме познаваха, така че какво ги спираше? Но бяха дали обещание на Рей. Промениха своя живот заради мен. Създадоха ми дом — в началото доста див и разхвърлян, защото Кам се грижеше за всичко сам. Все още беше ерген.

За пръв път откакто бе започнал своя разказ, Дру забеляза как скръбта се изпарява и в гласа му се прокрадва хумор.

— Постоянно забравяше и загаряше нещо в микровълновата печка или пък наводняваше кухнята. Човекът не знаеше как да върти домакинство. Аз им причинявах, особено на Кам, толкова грижи и неприятности, колкото можех да измисля. А можех много, бях изобретателен. Постоянно очаквах да ме изритат или да ми залепят някоя плесница. Те обаче ме търпяха и постоянстваха. Останаха с мен и когато Глория се опита да ги издои, така както правеше с Рей. Тогава те се бориха за мен. Дори преди да открият, че всъщност аз съм внук на Рей, те ме приеха като един от тях.

— Те те обичат, Сет. Всеки може да види това. Толкова много те обичат, не само заради обещанието пред баща си, а заради теб самия.

— Знам. На света няма нещо, което да не бих направил за тях. Включително и да платя на Глория, както го правя, откакто съм навършил четиринадесет.

— Но тя не си отива.

— Не. Тя винаги се връща. Ето къде бях тази вечер. Срещнах се с нея, за да обсъдим последните й изисквания. Разбрах, че е идвала в твоя магазин. Мислех, че е искала само да те огледа по-отблизо, но всъщност тя си е правила други сметки.

— А, онази жена. — Дру се вцепени и я побиха студени тръпки. — Хароу, така каза. Гло Хароу.

— Тя е Делаутер. Мисля, че Хароу е майчината й фамилия. Баба ми се казва Барбара Хароу. Знае всичко за твоето семейство. Парите, връзките, политическото ви положение. Ще обърка всичко и ще направи всичко по силите си, за да те нарани, да те очерни. Както и моето семейство, ако не й платя онова, което иска.

— Това е само друга форма на изнудване. Знам как някой използва чувствата ти, за да те изстиска. Тя използва любовта ти като оръжие.

При тези думи го побиха студени тръпки и той сякаш чу ехото от гласа на Стела в главата си.

— Какво каза?

— Казах, че Глория използва любовта ти като оръжие, а ти й позволяваш. Поставяш го сам в ръцете й. Това трябва да престане. Трябва да разкажеш всичко на семейството си. Сега.

— Господи, Дру! Не мисля, че най-правилното нещо е да им кажа всичко. Още по-малко в два часа сутринта.

— Знаеш много добре, че е най-правилното. Единственото, което трябва да направиш. А мислиш ли, че за тях времето е от значение?

Тя отиде до работната маса, където бе телефонът.

— Мисля, че трябва да се обадиш първо на Анна. Тя ще се свърже с останалите. — Дру вдигна слушалката. — Искаш ли ти да й се обадиш и да й кажеш, че тръгваме към тях, или аз да го направя?

— Ти какво взе да се разпореждаш и да командваш?

— Разпореждам се, защото май се нуждаеш точно от това. Нима си мислиш, че ще стоя просто така, със скръстени ръце, и ще й позволя да ти стори това? Нима смяташ, че някой от нас ще го направи?

— Истината е, че тя е като бреме на гърба ми. Като маймунката, която винаги нося на рамото си. Не искам да скочи върху теб или върху семейството. Трябва да ви защитя от нея.

— Да ме защитиш ли? Радвай се, че все още не съм запокитила телефона върху теб. Твоето велико и много умно решение беше да се разделиш с мен, да ме прогониш, да ме накараш да си отида. Какво си мислиш? Че на мен ми трябва такъв самопожертвователен рицар на бял кон?

Той се засмя.

— Това нещо като мъченик ли е?

— Почти.

Сет вдигна ръка.

— Добре, не хвърляй телефона. Дай ми го.