Метаданни
Данни
- Серия
- Заливът Чесапийк (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Chesapeake Blue, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Таня Виронова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 180гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Начална корекция
- Xesiona(2009)
- Корекция
- ultimat(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- savagejo(2009)
- Допълнителна корекция
- Еми(2014)
Издание:
Нора Робъртс. Заливът на тайните
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2003
Редактор: Олга Герова
ISBN: 954-585-483-9
История
- —Добавяне
- —Корекция от Еми
13
Когато поничките бяха изядени, а Сет се бе наместил в един ъгъл и доизкусуряваше проекта, който Етан бе направил за лодката на Дру, самата тя излезе от магазина, за да отреже някои увехнали цветове от върбинка и хелиотроп във варела от уиски край предната врата, служещ за кофа за боклук.
Нощната буря бе изчистила въздуха, беше издухала влагата и сега утрото бе свежо и чисто.
Заливът бе наситеносин, все още леко развълнуван от снощната стихия. Няколко лодки вече бяха излезли в морето. Имаше рибари с риболовни корабчета и яхти, а също и туристи с взети под наем скифове и моторници. Летовниците, които идваха тук със собствените си лодки и крадяха време, за да ги използват, бяха излезли много по-рано. „Защо да губят дори и една минута от този прекрасен ден?“ — подсмихна се Дру.
След няколко месеца и тя щеше да прекарва по-голяма част от сутрините, занимавайки се със собствената си лодка — полирайки, бършейки и миейки палубата. Да притежаваш лодка, означаваше да се грижиш за нея, бе нещо много повече от това да вдигаш платната и да се носиш по вятъра. Трябваше да изразходваш време, пари и енергия, за да я поддържаш. Но това всъщност беше част от удоволствието. Поне за нея.
Дру обичаше да работи. Работата бе една от многото малки самореализации, които бе осъществила през годините. Тя обичаше да работи, да свърши каквото трябва, след което да застане отстрани и да огледа резултата.
Завършекът, краят на работата и резултатът от нея й доставяше радост. Когато приключеше в цветарницата, продължаваше със счетоводство, доставки, попълване на ордери и заявки, изчисляване на печалбата. Тези занимания бяха продиктувани от чувството й за ред, така както естеството на работата й отговаряше и подхождаше на любовта й към красотата заради самата красота.
Лодката, когато станеше готова, щеше да бъде нейната лична награда, обединила и двете й влечения.
А Сет… За него все още не бе напълно сигурна. Нощта, която прекараха заедно, беше страхотна. Но както и с лодката, връзката й с този мъж никога нямаше да бъде само гладко плаване и сигурно щеше да има нужда от поддържане.
Само че докъде ли щяха да стигнат, ако вятърът, който ги бе довел до тази точка, ги изоставеше? Ако спреше и утихнеше? Какво щяха да правят, ако попаднеха в силна буря или, както много други двойки, предпочетяха да се носят на дрейф, вместо да летят по вълните?
Тя искаше да се наслаждава само на мига, без да търси проблемите, които сигурно стояха пред нея.
Сет я очароваше и предизвикваше. Едновременно я разсмиваше и дразнеше. Беше събудил такива чувства, каквито никой друг досега не бе успял — дори и мъжът, за когото за малко не се бе омъжила.
Беше привлечена от стабилното му чувство за самосъхранение, от честността и лекотата в общуването. И бе омагьосана от скритите страст и непокорство, които бе успяла да зърне под на пръв поглед лекия му нрав.
Той беше най-властният мъж, когото някога бе срещала. Правеше я щастлива. Сега вече бяха любовници и тя очакваше неприятности в бъдеще.
Защото ако човек не гледа в бъдещето, напомни си Дру, може да налети точно на тези неочаквани като подводни скали проблеми и да се провали.
Дру занесе малките ножици вътре в склада и ги остави върху рафта. Щеше й се да може да поговори с някого, с някоя друга жена, за вълнението и безпокойството, които я изпълваха. Искаше да поседне някъде с приятел и да развърже езика си, да се отдаде на безкрайни и глупави разговори, да разкаже всичко, което чувства.
За това как сърцето й подскача, когато той й се усмихне. Как кръвта й закипява и пулсът й се ускорява, когато я докосне. Колко страшно и прекрасно е да бъдеш с някой, който те харесва и приема само заради онова, което си.
Искаше да признае на някой, вълнуващото откритие, че е влюбена.
Нито една от жените в предишния й живот нямаше да я разбере. Не и по начина, по който тя се нуждаеше да бъде разбрана. Те щяха да се заинтересуват, със сигурност щяха да й предложат помощ, опора, поддръжка. Но не можеше да си представи да разкаже на някоя от тях как той захапва шията й, след което да ги остави да въздишат и ръмжат от завист.
Ето точно това искаше Дру.
Не можеше да се обади на майка си и да й каже, че е правила най-невероятния секс в живота си досега, с един мъж, в когото се бе влюбила.
Всяка от тях щеше да се чувства неловко от подобен разговор.
Макар инстинктите й да подсказваха, че може да сподели с Обри, без да я шокира, връзката на новата й приятелка със Сет правеше подобна изповед малко неудобна.
Ето защо всичко си оставаше вътре в нея. Всъщност точно това бе искала първоначално, от деня, в който дойде тук. Но сега, когато имаше толкова много неща за споделяне, когато чувстваше как животът й отново се изправя на крака, Дру нямаше никой, на когото да разкаже, с когото да сподели, от когото да получи подкрепа.
Това, разбира се, бе нейна лична работа и зависеше само от нея. Можеше да продължи да живее по този начин или да започне да го променя. Да се отвори към хората, означаваше повече от това да си хване любовник. Означаваше повече от това да опита водата на новото приятелство с пръст.
Означаваше да работи върху себе си. Така че трябваше да се напъне.
Звънчетата на вратата предупредиха за влизането на първия посетител тази сутрин. Дру изправи рамене и взе бързо решение. Беше доказала вече веднъж, че може да промени живота си. Щеше да го направи втори път.
Решена да бъде много по-мила от една учтива цветарка, тя излезе от склада с усмивка на устните.
— Добро утро. Какво мога да направя за вас?
— О, не съм сигурна. Просто влязох да погледна.
— Заповядайте. Прекрасен ден е днес, нали? — Дру отиде и отвори предната врата. — Толкова прекрасен, че човек не бива да стои затворен. Във ваканцията ли сте в Сейнт Кристофър?
— Точно така — отвърна Глория. — Една малка хубава ваканция.
— Избрали сте идеалното време. — Дру реши да не обръща внимание на неприятния начин, по който непознатата жена я разглеждаше. — Със семейството си ли сте тук?
— Не, сама съм. — Глория докосна с пръсти цветчетата в букета на щанда и отново вдигна очи към Дру. — Понякога момичетата трябва да остават сами. Нали?
— Вярно е. — Жената не изглеждаше от тези, които отделят време и пари за цветя, помисли си Дру. По-скоро бе… ръбеста, грубовата и евтина. Късите панталони бяха прекалено тесни и прекалено къси, а блузката прекалено впита. Когато долови през аромата на парфюма и дъх на уиски, Дру си помисли дали посетителката няма да опита да я обере.
Сетне отхвърли това си предположение. Никой не обираше цветарки, със сигурност не и в Сейнт Кристофър. А ако тази жена носеше някакво оръжие, то трябваше да е много малко, за да бъде скрито в дрехите й.
Но да правиш заключения за някой само защото не ти харесва стила му на обличане не бе най-подходящият начин за започване на нов етап в живота и поведението. Нали бе решила да стане по-приветлива и приятелски настроена с клиентите, напомни си тя.
— Ако търсите нещо, с което да освежите хотелската си стая тук, имам карамфили на специална цена тази седмица. Те са с много хубав аромат и не изискват особени грижи за поддръжка.
— Може би. Знаете ли, изглеждате ми позната и не говорите като местен човек. Може би съм ви срещала някъде и преди. Да сте живели във Вашингтон?
Дру облекчено въздъхна. Значи затова я разглеждаше така!
— Там съм родена и израснала.
— Ето на! Знаех си още в минутата, в която ви видях. Почакайте! Вие сте дъщерята на Катерин. Прусила… Не, Друсила.
Дру си представи майка си, която не би могла да има каквато и да е връзка с тази слаба, зле облечена жена, воняща на евтин парфюм и уиски. Според нея подобно познанство беше невъзможно. След което се наруга наум заради снобизма си.
— Точно така.
— Ами да! Знаех си, дяволите да ме вземат. — Глория удари с ръка бедрото си и се опита да се усмихне широко и приятелски. Беше направила добре проучванията си. — И какво, по дяволите, правите тук?
— Живея. А вие откъде познавате майка ми?
— О, с Кати работихме в няколко благотворителни комитета. Не съм я виждала от известно време. Може би от три-четири години. Последния път мисля, че се срещнахме на някакво представяне на книга и автор в Шорехам.
Събитието беше описано във „Вашингтон Поуст“ достатъчно подробно. А Глория си бе направила труда да прегледа архивите, за да подготви версията си.
— Е, как е тя? И баща ви също?
Дру си помисли, че не е сноб. Просто можеше много добре да преценява характери. Въпреки това продължи да говори спокойно.
— И двамата са добре. Извинете, но как се казвате? Не знам името ви.
— Аз съм Гло. Гло Хароу — рече Глория като използва моминското име на майка си. — Светът е малък, нали? Винаги съм го казвала. Струва ми се, че когато за последен път говорих с Кати, вие бяхте сгодена? Тя бе толкова щастлива, почти на седмото небе. Изглежда обаче нищо не е излязло от този годеж?
— Така изглежда.
— Ами нали знаете, мъжете са като автобусите. Един ще мине, друг ще дойде. След мъж и автобус не се тича. Знаете ли, родителите на майка ми бяха близки с дядо ви. — И това също бе истина, макар че би било по-правилно да се каже познати. — Сенаторът, какъв човек! Олицетворение на цялата институция!
— Да, дядо ми е голям човек — отговори този път доста по-студено Дру.
— Аз му се възхищавам. Продължава да работи на неговата възраст! Като си помисли човек, с всички тези пари, които семейството ви има, можел е изобщо да не работи през живота си. Но той въпреки това се е посветил на политиката. Трудна и тежка работа, и много хлъзгав терен за млад човек. Особено като се има предвид начинът, по който хората се плюят и хвърлят кал един върху друг. Напоследък.
— Хората винаги са хвърляли кал. А моето семейство, в това число дядо ми, никога не е смятало, че финансовата осигуреност позволява на някой да не работи или да прехвърли задълженията си на друг.
— Достоен за възхищение, както вече казах.
В този момент влезе един мъж и Дру, като потисна надигащото се раздразнение, се обърна към него.
— Добро утро.
— Здравейте. Не ми обръщайте внимание, свършете си работата с дамата. Аз не бързам.
— Искате ли да разгледате още малко, госпожо Хароу?
— Не. — Беше стояла повече отколкото трябва за първо посещение. — Мисля да взема една дузина от онези… на специалната цена.
— Карамфилите. — Дру посочи вазата, в която ги бе аранжирала различни по цвят. — Искате ли еднакви, или да ви направя пъстър букет?
— Да, сложете от всички цветове.
Глория погледна цената и пресметна, че са достатъчно евтини и е минала много тънко за разузнаването, което направи. След това плати в брой, като остави парите на щанда.
Сега, след като бе установила контакт, тя бързаше да си отиде. Изобщо не я интересуваше начина, по който я гледаше младият мъж, и опитите му да скрие това.
— Надявам се, че ще ви доставят радост.
— Вече ми я доставиха. Предайте на майка си много поздрави, когато се чуете — добави Глория и тръгна да излиза.
— Да, непременно. — Дру се обърна към новия клиент. Помраченото й настроение бе хвърлило сянка върху лицето.
— Виждате ми се разстроена. Да не би нещо да не е наред?
— Не, не, всичко е наред — опита да си върне дружелюбното изражение тя. — С какво мога да ви помогна?
— Първо да ви се представя — аз съм Уил. Уил Милър. — Той й подаде ръка.
— О, вие сте приятелят на Обри. — Много е сладък, беше казала Обри. И освен това е чудесно възпитан и точен, добави на себе си Дру, докато стискаше ръката му. — Радвам се да се запознаем.
— Аз също. Връщам се от нощно дежурство и смятам да намина да видя Об, а може да хвана и Сет, преди да се прибера и да се скрия в тъмната си стая за няколко часа, където ще се отдам на съня. Цветята, които Сет подари на моето момиче преди няколко седмици, бяха голям хит. Всички само за тях говорят. Не мога да му позволя да ме бие. Дали нямате нещо, с което да му натрия носа и да си възвърна първенството?
— Колко пари имате?
— О, току-що получих заплатата си. — Той се потупа по джоба. — Неограничен лимит.
— В такъв случай почакайте малко. — Тя замълча и размисли. Неуспешната първа среща не биваше да проваля решението й да се държи по-приятелски с хората. — Не, я по-добре елате с мен отзад. Или ако искате, седнете и си вдигнете краката за няколко минути, докато аз приготвя букета, от който имате нужда.
— Толкова зле ли изглеждам?
— Направо изтощен. — После му махна с ръка. — Хайде, елате. — След което отиде до хладилника. — Доставиха ги тази сутрин, съвсем свежи са — каза, като извади една роза с дълга дръжка и с цвят на розов захарен памук. — Една дузина от тези и ви гарантирам, че Обри ще падне само като ги види.
Той помириса розата, докато Дру вадеше още.
— Миришат страхотно. Може би трябва да взема две дузини. Отложих цели две срещи през последните десет дни.
— Две дузини ще я накарат да припадне.
— Това е целта. Може ли да ги сложите в една от онези изящни кутии?
— Разбира се. — Тя се насочи към работната си маса. — Вие с вашия брат ще се превърнете в най-добрите ми клиенти. Преди седмица той изкупи всички жълти рози в магазина.
— Сгоди се.
— Знам. Не вървеше, а летеше половин метър над земята. Разбрах, че със Сет сте приятели от много време.
— От деца — уточни Уил. — Не мога да повярвам, че е тук вече цял месец, а аз все още не съм го видял. Дан каза, че бил много зает — с рисуването, с лодките и с вас. Опа! Изтървах се! Винаги е така, когато съм изморен след нощна смяна. Не знам какво говоря — разтърка очите си Уил.
— Няма страшно. Не мисля, че трябва да пазим в тайна нашето… — Какво бе то по-точно? Как да го нарече? — … виждане със Сет — довърши Дру.
Уил с все сили се опита да потисне прозявката си.
— Ами, ако успеем някой път да съгласуваме програмите си, може би шестимата ще излезем заедно.
— С голямо удоволствие. — Дру положи прекрасния букет в една кутия. — Дори много ще ми е приятно.
— Добре. А, може ли да ви попитам нещо? Тази жена, която преди малко беше тук? Досаждаше ли ви?
— Защо питате?
— Не знам, просто имам някакво гадно усещане. Освен това в нея имаше нещо… Познавам я отнякъде. Не мога да си отрежа главата, но имам чувството, че нещо не е наред. Разбирате ли за какво говоря?
— Разбирам много добре. — Тя го погледна. Уил беше приятел на Обри и на Сет. Значи беше и неин приятел. Новата, откритата и отворената към хората Дру можеше и трябваше да обсъди онова, което я тревожеше, с един приятел. — Тя твърдеше, че познава майка ми. Но съм сигурна, че не е вярно. — Никой, помисли си Дру, абсолютно никой не наричаше майка й Кати или Кат. Може Катерин, в редки случаи Кейт. — Не знам какво преследваше, каква беше целта й, но се радвам, че вие влязохте в този момент.
— Искате ли да остана още малко, в случай че се върне?
— Не, благодаря ви. Тя не ме притеснява, нито ме заплаши с нещо.
— Нарекохте я Хароу. — Уил поклати замислено глава. — Тази фамилия нищо не ми говори. Но аз определено я познавам отнякъде. Когато се сетя, ще ви кажа.
— Благодаря.
Беше грешка да се обажда на майка си. В мига, в който позвъни, Дру осъзна това моментално. Но не можеше да изхвърли сутрешната посетителка от главата си. Единственият начин да се отърве от натрапчивите мисли, бе да провери дали онова, което жената й разказа, беше истина.
Майка й веднага отрече да познава някоя Гло Хароу, макар че познавала една Лаура Хароу и една Барбара с моминско име Хароу. Дру се успокои от бодрото настроение на майка си и от новината, че двамата с баща й се бяха сдобрили.
Поне за момента.
Разговорът им обаче скоро потече по неизменните канали и правила. Защо не се приберяла вкъщи за уикенда? Или още по-добре, за цялото лято? Защо не отидела с цялото семейство за няколко дни в семейната къща в Северен Хамптън?
Всички причини бяха отхвърлени, извиненията игнорирани и когато затвори, Дру беше сигурна, че майка й е толкова нещастна и ядосана, колкото и тя самата.
Това й напомни, че да останеш сам е много лошо.
Но откри, че може да бъде и още по-зле, когато десет минути преди да затвори магазина същия ден, майка й влезе в него.
— Миличка! — Катерин разпери ръце, втурна се към дъщеря си и ги обви около нея. — Толкова съм щастлива да те видя. Наистина съм щастлива.
— Мамо! — Дру потупа майка си по гърба и се ядоса на желанието си да я отблъсне. — Какво правиш тук?
— Веднага след като затвори телефона, осъзнах, че просто трябва да те видя. Липсваш ми. Чакай да те огледам. — Катерин я пусна и прекара ръка по косата й. — Защо си се подстригала така? Имаше толкова хубава коса, а си я окастрила като момче? И защо си толкова кльощава! Ти си отслабнала!
— Не съм отслабнала.
— Напротив, нали виждам! Сигурно не се храниш добре. Ако си наемеш персонал или поне готвачка…
— Мамо, не ми трябва никакъв персонал и никаква готвачка! Освен това се храня много добре. Не съм свалила нито грам, откакто ме видя миналия месец. А ти изглеждаш чудесно.
Това беше самата истина. Майка й наистина изглеждаше перфектно, облечена с много елегантен къс розов жакет и перленосиви панталони, които стояха като излети на фигурата, поддържана със зверска диета и гимнастика.
— О, чувствам се като вещица тези дни — оплака се Катерин и махна превзето с ръка.
Дру я съжали.
— Не, не бива, защото наистина изглеждаш превъзходно. Освен това знам, че имаш много остро зрение и безброй огледала вкъщи. Така че не може да не си го забелязала.
— Толкова си мила, дано няма и малко сарказъм!
— Сама ли кара дотук? — смени темата Дру.
— Не, Хенри ме доведе — отговори майка й. Хенри беше шофьорът. — Казах му да се разходи за час и половина из градчето. Тук е много приятно наистина, прекрасно е да прекараш лятната си почивка или ваканцията.
— Да, така е. — Дру се опита да отговаря любезно. — Ние, местните жители, сме много доволни, когато туристите намират градчето ни очарователно, както и когато оценяват какво правим за тях.
— Каква местна жителка си ти! И какво ли толкова важно правиш! — извика Катерин, махна с ръка и отиде до предната витрина. — Добре, добре! Само не се ядосвай. Господи, как може да живееш в това село! Толкова далеч от града! От всичко, което той предлага и на което си свикнала! Скъпа, та ти можеше да отидеш където пожелаеш по света и да имаш каквото си поискаш! Макар че, господ ми е свидетел, сигурно щях да полудея, ако се бе преместила да живееш някъде надалеч, на друг континент например. Но да те гледам как се погребваш тук… просто ми се къса сърцето.
— Не се погребвам. А Сейнт Кристофър не е на края на света. Ако поискам да получа нещо от онова, което предлага големият град, за един час съм там с кола.
— Не говоря в географски, а в културен план. Тук е много живописно, но ти се откъсваш от средата си, от живота си, от семейството и приятелите. Скъпа, я ми кажи кога за последен път си излизала на среща с подходящ мъж?
— В интерес на истината снощи.
— Какво? Наистина ли? — Катерин вдигна изненадано вежди по същия начин, по който го правеше Дру. — И какво правихте?
Дру реши този път да не си прехапва езика и отговори направо.
— Ядохме пица и правихме секс.
Устата на Катерин се отвори, сякаш от нея щеше да излезе едно ужасено „О“, след което се затвори. Като умряла риба, помисли си дъщеря й.
— Господи, Друсила — успя да промълви тя.
— Но не е там работата. Аз не бях доволна от живота си, така че реших да го променя. Сега съм доволна. Бих искала ти да си щастлива заради мен.
— Всичко това е заради Джона. Той е виновен за всичко. Иде ми да го удуша.
— Не, той е само едно малко камъче по пътя. Не искам да се връщам отново към тази история, мамо. Съжалявам, че с теб не можем да се разберем.
— Искам само ти да си добре. Искам най-доброто за теб, момичето ми. Ти си целият ми живот.
Главата на Дру започна да пулсира.
— Не искам да бъда целия ти живот! И не съм! Татко…
— Разбира се, баща ти. Един господ знае защо продължавам да съм с него. Но ние сме инвестирали двадесет и осем години в брака си. Не мога да го оставя току-така.
— Това ли е твоят брак? Инвестиция?
— Защо изобщо говорим по този въпрос? Не дойдох тук да разискваме това.
— Обичаш ли го? — настоя Дру и загледа втренчено майка си.
— Разбира се, що за въпрос. И независимо колко сме несъгласни за разни неща, за едно нещо сме винаги на едно и също мнение. Ти. Ти си най-скъпоценното нещо в живота ни. А сега — тя се наведе и целуна дъщеря си по двете бузи, — сега имам една чудесна изненада за теб. — Катерин хвана ръката на Дру. — Ще отидем до твоята малка къщичка, за да си вземеш паспорта и да си опаковаш някои вещи. Нямаш нужда от много неща, ще купим всичко там на място.
— Къде е това там?
— В Париж. Всичко съм уредила. Тази блестяща идея ми дойде, след като говорихме по телефона тази сутрин. Обадих се на баща ти и той обеща да се присъедини към нас след ден-два. Самолетът вече ни чака на летището. Ще прекараме известно време в апартамента на леля ти Мишел, ще се пошляем из Париж, ще пазаруваме и… ами да, разбира се, ще дадем малък вечерен прием. Само за отбрани гости. После ще отидем на юг и ще останем няколко дни на вилата. Далеч от горещината и тълпите.
— Мамо…
— След това смятам двете с теб да избягаме и да си устроим един хубав уикенд по женски. Не сме прекарвали заедно от доста време. Има един прекрасен курорт с минерални бани недалеч от…
— Мамо…
— О, не ставай глупава! Всичко е уредено. Ти няма да си мръднеш пръста за нищо.
— Не мога да дойда. Имам си работа.
— Слушай, Дру! Сигурно можеш да затвориш за няколко седмици, или да помолиш някой да те замести. Смешно е заради някакво си тъпо хоби да се отказваш от живота и удоволствията.
— Това, с което се занимавам, не е хоби. И не ми пречи на нищо. Не мога да затварям магазина, за да си развявам опашката из Франция.
— Не искаш, не че не можеш.
— Добре, така да е. Не искам.
От очите на Катерин потекоха сълзи.
— Нима не виждаш колко много желая да направя нещо за теб? Ти си моето момиченце, моето сладко бебе. Знаеш ли колко се тревожа, как не мога да спя по цели нощи, все мисля какво ли правиш тук, съвсем сама.
— Не съм сама. И не съм бебе. Почти на двадесет и седем години съм. Трябва да оправя и да подредя живота си. А вие с татко трябва да оправите вашия. Моля те, не плачи.
— Не знам къде сбърках. — Катерин отвори чантата си, за да извади кърпичка. — Защо не отделиш малко от времето си, за да бъдеш с мен? Чувствам се толкова изоставена, толкова излишна…
— Не съм те изоставила. Моля те! — В този момент звънчетата известиха влизането на посетител. Дру погледна към вратата и възкликна: — Сет!
В гласа й ясно личеше облекчение.
— Мислех да намина, преди да… — Той видя жената, която бършеше очи с кърпичка и спря. — Извинете ме. Ще дойда по-късно.
— Не! Почакай — извика Дру и едва се сдържа да не скочи и да препречи пътя за излизане. Знаеше, че нищо няма да пресуши сълзите на майка й така бързо, както срещата с друг човек. — Радвам се, че намина. Искам да ти представя майка си. Катерин Уиткомб Бенкс. Мамо, това е Сет Куин.
— Приятно ми е.
— И на мен. — Майка й му се усмихна кокетно, докато подаваше ръката си. — Простете ми. Толкова много ми липсва дъщеря ми, че не мога да сдържам чувствата си. — Изведнъж думите на Дру достигнаха до съзнанието й и тя чак сега осъзна чутото. — Сет Куин ли? Художникът?
— Да, мамо — потвърди Дру, вече доста по-весело. — Ние се възхищаваме на картините му, нали, мамо?
— Много. Брат ми и жена му миналата година бяха в Рим и направо се влюбиха във вашата картина „Стълбите на площад Испания“. Така им завиждах за находката. Вие сте израснал тук, нали?
— Да, госпожо. Семейството ми живее тук.
— Колко е важно човек да не забравя семейството си — рече Катерин и хвърли на Дру един изпълнен с укор и печал поглед. — Колко време ще останете?
— Аз живея тук.
— О, аз мислех, че живеете в Европа.
— Не, бях в Европа за известно време. Но се върнах. Тук е моят дом.
— Разбирам. Ще направите ли изложба във Вашингтон или в Балтимор?
— Може би.
— Нали ще бъдете така добър да ми съобщите кога? Не искам да я изпусна. Искам да видя повече ваши творби. Такова събитие! За мен ще бъде удоволствие да дам прием във ваша чест. Ще ми дадете ли картичката си, за да ви изпратя покана?
— Имате предвид визитна картичка? — попита Сет и се засмя открито и чистосърдечно. — Нямам такава. Но може да съобщите на Дру, тя знае как да ме намери.
— Разбирам. — Наистина вече започваше да разбира. — Ще го направим в най-близко бъдеще.
— Мама заминава за Париж — неочаквано изтърси Дру. — Когато се върнеш — продължи тя, като се обърна към Катерин и започна да я избутва към вратата, — непременно ще обсъдим този въпрос.
— Bon voyage — рече Сет и вдигна ръката си за довиждане.
— О, благодаря, но аз не съм сигурна дали ще…
— Мамо, върви в Париж. — Дру я целуна по бузата. — Повесели се, почини си. Искам да прекарате една романтична ваканция с татко. Пазарувай от „Шанел“. И ми прати картичка.
— Не знам. Ще помисля. Радвам се, че се запознахме, Сет. Надявам се да се видим скоро. Много скоро.
— Би било чудесно. Приятно пътуване.
Той изчака, докато Дру изпрати майка си. По-скоро я избута навън, поправи се наум. Видя през прозореца как Катерин се качи в един кремав мерцедес с униформен шофьор.
Това му напомни дребния факт, който бе забравил. Семейството на Дру беше влиятелно и богато. Но това лесно се забравяше, защото тя не живееше нашироко. Живееше нормално, като обикновен човек.
Тя се върна, заключи вратата и се облегна на нея.
— Извинявай.
— За какво?
— За това, че те използвах, за да се измъкна от една много неприятна ситуация.
— Приятелите са за това. — Той отиде до нея и хвана с ръка брадичката й. — Ще ми кажеш ли защо майка ти плачеше, а ти изглеждаше толкова нещастна?
— Искаше да ме води в Париж. Просто ей така. — Дру вдигна ръце и ги отпусна като отсечени. — Направила е всички резервации, без дори да ме попита, след което идва тук и очаква от мен да подскачам от радост. Да зарежа всичко и да хукна да си събирам багажа.
— Струва ми се, че доста хора биха постъпили точно така.
— Някои хора си нямат друга работа — отвърна остро Дру. — Други пък са били толкова пъти в Париж, че не можеш да ги изброиш. А пък има и такива, които не обичат други да подреждат живота им вместо тях, сякаш са все още на осем години.
— Захарче. — Сет постави ръце на раменете й, защото почувства, че цялата се тресе от възмущение. — Не съм казал, че трябва да го направиш, а само, че някои хора биха го направили. Тя те разстрои, така ли?
— Винаги го е правила. А знам, че всъщност не иска. Тя най-искрено смята, че прави най-доброто за мен. И двамата с татко мислят така, а това още повече влошава нещата. Тя прави предположения, които не трябва да прави, взема решения вместо мен, които няма никакво право да взема. А накрая аз я обиждам и наранявам чувствата й, защото не изпълнявам желанията й.
— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ти кажа, че тази сутрин едва не се сбих с Кам. Бях забравил да свърша някои неща, които обещах.
Дру повдигна глава.
— И той какво? Вика ли по теб?
— Уха! Е, бяхме на крачка от сбиването, ако не беше се намесил Фил да ни разтърве — довърши и видя как по устните й плъзна лека усмивка.
— Да, и на мен ми иде да се сбия понякога с мама. Ти сдобри ли се с брат си?
— Напълно. Сега трябва да мина покрай Анна, за да свърша нещо и да измоля милост, но ти донесох проекта за лодката. — Той кимна към голямата папка, която бе оставил на тезгяха.
— А! — Тя притисна с пръсти слепоочията си. — Може ли да го разгледам по-късно? Трябва веднага да затварям, иначе ще закъснея за часа си.
— За йогата ли? Да, разбира се. Не бива да го изпускаш. Уговорката ни за довечера остава обаче, нали?
— Ти продължаваш ли да го искаш?
— Мислих за теб през цялото време. За това, че ще бъда с теб. Денят ми се стори безкраен.
Думите му я стоплиха.
— И аз мислих за теб. Макар че бях доста заета тук през целия ден.
— О, и аз чух същото. Уил дойде в работилницата и Обри щеше да получи сърдечен удар, когато видя гората от рози в ръцете му.
— Харесаха ли й?
— Направо щеше да се разплаче от вълнение, а това е нещо изключително трудно — да развълнуваш и трогнеш Обри. Уил пък от своя страна едва се държеше на краката си. Мисля си, че работата между тях е съвсем сериозна, след като е минал оттук, купил е цветя за нея. Наистина й ги поднесе с вид на човек, който не бе спал цяла седмица.
— Уил много ми хареса, също и брат му. Ти си щастливец, че имаш такива приятели от детинство.
— Защо, ти нямаш ли?
— Не. Чакай да ти разкажа. — Тя реши да смени темата на разговор. — Днес имах и още едно много странно посещение. Някаква жена — продължи Дру, докато изключваше касовия апарат. — Тя твърдеше, че познава майка ми, но когато започна да говори, аз веднага разбрах, че това не е истина. Не само от онова, което каза, а и от това как изглеждаше. Може да ти прозвучи снобски, но моите логически разсъждения са такива. Научена съм да бъда логична.
— И как изглеждаше въпросната дама?
— Каква ти дама! Грубовата, проста, не приличаше на човек, който е работил в благотворителни комитети заедно с моята майка. Тя ме разпитваше, изучаваше, сякаш ме докосваше с лепкавите си пипала… — Дру потръпна от спомена, стана й неприятно. — Имаше поведение, непривично за възпитан човек, произхождащ от влиятелно семейство.
Сет почувства в стомаха си бучка лед.
— Какво ти каза тази жена? И какво направи?
— Всъщност нищо особено. Мисля, че проучваше почвата за нещо, но в този момент влезе Уил. Тогава тя купи един букет карамфили и си отиде. Смешно, но Уил каза, че му се струва позната.
Сега вече ледените пръсти на подозрението сграбчиха и гърлото му.
— Каза ли ти как се казва?
— Ами-и-и, да. — Дру огледа за последен път магазина и взе чантата и ключовете си. — Хароу, Гло Хароу. Наистина трябва да тръгвам. — Тя се сепна, защото той сложи ръка на рамото й и я спря. — Сет? Какво има?
— Ако дойде отново, искам веднага да ме извикаш.
— Защо? Тя е просто неприятна жена, която вероятно иска да измъкне малко пари от мен или да я запозная с дядо ми. Повярвай, свикнала съм на подобни неща. Случват ми се цял живот.
— Обещай ми. Ако тя дойде отново, отиваш отзад, вдигаш телефона и ми се обаждаш.
Дру понечи да му каже, че не се нуждае от защита, но в гласа му имаше толкова гняв, ярост и настоятелност, че само кимна с глава.
— Добре, обещавам.