Нора Робъртс
Заливът на тайните (12)

12

Ръцете му се плъзнаха по кожата й и всичко в нея се разтопи. Искаше това да се случи. Искаше този мъж. Решението да легне с него в леглото беше лично нейно. Но Дру знаеше, че ускореният темп на сърцето й се дължи повече на страха, отколкото на желанието.

А също така осъзнаваше, докато неговите прекрасни ръце преминаваха нежно по дължината на гръбнака й, че той също се страхува.

— Отпусни се — прошепна Сет, а устните му докоснаха лицето й. — Няма да оперирам мозъка ти.

— Мисля, че не искам да се отпусна. — Това напрежение бе като отделна част от вълнението, което пробягваше с бързи пръсти по тялото й и пареше. — А и не мога.

— Добре. — Продължи да я гали. Фини ръце, нежни устни. — Сигурна ли си, че го искаш?

— Сигурна съм. — Тя леко се отдръпна. Искаше да види лицето му. — Никога не правя нещо, ако не съм сигурна. — Леко отметна кичурите коса, паднали на челото му. — Само просто… не бързай.

Как можеше да му каже, че бе загубила увереността си точно в тази област? Ако го споделеше, никога нямаше да бъде сигурна, че каквото и да се случи с тях сега, щеше да бъде по нейна воля и желание.

— Тогава няма да бързаме.

Дру се стегна. Винаги бе вярвала, че интимността изисква толкова кураж, колкото и желание. Затова направи първата стъпка. Заключи вратата. Легна в леглото. Сега беше ред да направи следващата.

— Може би. — Като го гледаше, тя разкопча първото копче на ризата си и очите му се спуснаха надолу. Видя как синьото в ирисите им потъмня, докато помагаше на ризата да падне от раменете й. — А може би не.

Сет прокара пръсти по извивката на гърдите й, чиято мека плът бе скрита под ефирната бяла дантела на сутиена.

— Знаеш ли кое е най-страхотното нещо у жените? — попита Сет, докато пръстите му си играеха с дантелата. — Не това, че имат гърди — което не може да бъде подценено, разбира се, а удивителните неща, в които ги слагат.

Това я накара да се засмее, докато кожата й взе да настръхва.

— Като бельо, например. Това ли имаш предвид?

— Точно това. — Той си поигра малко с едната презрамка и я свали от рамото й. — Обикновено разглеждах без позволение каталога на Анна „Виктория сикретс“, така че можех да… — Смъкна и втората презрамка. — Сигурно не бива да говоря за подобни неща точно в този момент. Бикините ти същите ли са?

— Мисля, че ще трябва сам да откриеш.

— Обзалагам се, че са. — Той плъзна устните си по рамото й. — Ти си систематична и подредена жена. Знаеш ли коя друга част от тялото ти харесвам у теб?

Устните му стигнаха до шията й, като по пътя си възбуждаха кръвта й и едновременно с това я успокояваха.

— Колебая се да те попитам.

— Ето тази тук. — Пръстите му докоснаха тила й. — Направо ме подлудява. Предупреждавам те, че ще те позахапя леко, така че да не се уплашиш.

— Благодаря за предупреждението. Мммм. — Зъбите му леко захапаха кожата й и като се спуснаха по челюстта, стигнаха до долната й устна.

— Започваш да се отпускаш — прошепна Сет, когато долови дишането й. — Не мога да допусна това.

Този път устните му уловиха нейните горещо и твърдо. В целувката му вече нямаше дори намек за нежност. Беше като жигосване с нагорещен печат. Беше настойчива, гореща и алчна и упорито търсеше отговора на нейните устни. Скокът от играта към притежанието бе така бърз, че тя не можа да стори друго, освен да се притисне към него.

Той й каза да бъде уверена и стабилна. Трябваше ли? Не, този ритъм, който я оставяше без дъх, бе по-добър и тя го предпочиташе. Много, много повече.

Дру притисна бедрата си към неговите, тялото й бе като опъната тетива. На главозамайващото желание, което целувките му разпалваха в нея, отговаряше със същата безразсъдна пламенност и страст. Сякаш от този контакт помежду им в този момент зависеше животът на земята.

Но това не бе само желание. Това беше копнеж.

Той се размърда в ризата си, смъкна я с едно движение от раменете си, така че пръстите й да докоснат голата му кожа.

Уханието, което излъчваше Дру, за него беше опияняващо. Сякаш се бе къпала във вана, пълна с диви цветя. Деликатността и копринената повърхност на невероятната й кожа замъглиха съзнанието му. А тихите й гърлени стонове, когато я докосваше, когато я вкусваше, направо кипваха кръвта му.

Светлината се промени и леко притъмня. Сет гледаше как косата слънчева светлина пада върху нея и как очите й сякаш се променят, започват да блестят в зелено и златисто.

Дишането й се накъса и ускори, а тялото й се изви в дъга, когато устните му преминаха по шията й. Сетне се приюти и притихна, докато те слязоха към гърдите й.

Като се бореше с импулса си и се стараеше да не бърза, той вдигна глава и я погледна.

— Много си гъвкава.

— Упражнявам… — тя потръпна цялата — йога. Два пъти в седмицата.

— Майко Божия — беше всичко, което той успя да промълви, докато цялата й дълга и елегантна фигура се изпъна и краката й се обвиха около кръста му.

Почти благоговеещи, ръцете му се придвижиха по нея, опитвайки се да усетят извивката на раменете, хълмовете на гърдите, линията на ханша. Той освободи копчето на панталоните й и свали ципа. Бавно.

— Бях прав. — Свали панталоните и откри бялата дантела на бикините. — Всъщност не съм се и съмнявал.

Докато обгръщаше с ръце бедрата й, той ги повдигна. И зарови лице в корема. Усети мускулите, които играеха под устните му, сетне те се стегнаха и замръзнаха, когато докосна с устни бикините във формата на буквата V.

Трепетът нахлу в него и го обзе, силен и могъщ като юмрук, сетне се разпространи като пръсти, доставящи удоволствие, които те галят до изнемога. Когато почувства, че краката й треперят, той ги притисна с ръце, след което свали надолу бикините й.

— Искам да стигна отново до онова място на шията ти. — Устните и ръцете му бяха върху краката й. — Може да отнеме малко време.

— Всичко е наред. — Тя успя да задържи дъха си и сетне го изпусна във въздишка. — Наслаждавай се, моля те.

Той не бързаше. А тя забиваше ръцете си в чаршафите, за да се възпре и да не му се помоли. Искаше да вплете пръстите си в косата му, да ги прекара по цялото му тяло, но се страхуваше, че ако освободи и пусне котвата, която я задържаше към дъното, дори и само за секунда, ще отплава завинаги в това море от удоволствие и връщане назад няма да има. Щеше да се удави в океана от наслада. Всъщност искаше да направи точно това.

Затова се повдигна леко на едното си бедро и обърна лицето си към матрака, като потисна стенанието. Езикът му се плъзна и премина по цялата линия на дантелата, и стенанията се превърнаха във вик. След което продължи да я гали и викът се превърна в насечени и задъхани въздишки.

Тя го желаеше толкова, колкото и той нея, и ръцете му бяха напълно свободни, когато свали дантеленото бельо още по-надолу и постави ръката си върху излъчващото топлина хълмче. Като я гледаше как се надига импулсивно, а очите й се изпълват със страх и удоволствие, сетне потъмняват и сякаш не виждат, почти ослепели… О, това бе страхотно!

Когато тя се отпусна, той покри цялото й тяло с целувки. Искаше да трепери, да произнася името му, да го прегръща сякаш животът й зависи от близостта й с него. И той щеше да постигне това. Да, тя щеше да зависи от него, обеща си Сет, докато галеше с език гърдите й през дантелите на сутиена. Преди да го направят, тя трябваше да се предаде.

Сърцето й щеше да изскочи от гърлото, а неговата кръв блъскаше още по-забързано, докато той сваляше дантелените бикини.

Пръстите й се заровиха в косата му, притиснаха главата му по-близо до нея, след което преминаха остро по гърба му.

— Позволи ми. — Гласът му бе нисък, плътен и опияняващ, докато сваляше джинсите си. — Моля те, позволи ми.

Музиката беше тиха, очарователна, с примитивен ритъм, същият, в който биеше сърцето й, пулсът сякаш тресеше цялото й тяло. Тя се завъртя, докато той се измъкваше от джинсите си, и се притисна към него. И намери устата му за една отчаяна, главозамайваща целувка, която я захвърли в бездната на нов, разкъсващ тялото спазъм.

Искаше го. Цялото й същество тръпнеше в един луд и жесток ритъм, на който не можеше да се съпротивлява. Искаше той да я изпълни цялата, а тя да го поеме с устни, да го изпива в невероятното си пътуване по лицето, по шията и по гърдите.

Господи, той беше толкова хубав! Толкова страстен, нежен и мъжествен.

Желаеше го, искаше да бъде неин, за да разбере страшната истина да бъдеш притежание на някого и да се слееш с него. Но в мига, в който трябваше да го поеме, тя сякаш изведнъж дойде на себе си и се стресна.

— Не, все още не — и се обърна по корем.

— Искам те…

— Аз също. О, господи! Аз също те искам.

Когато той захапа шията й точно под любимото му място, възбудата я накара да се разплаче. Ръцете й се обвиха около главата му с надеждата, че отново ще получи пристанище, но този път нямаше котва.

Дру полудя.

Въртеше се и се извиваше под него като змиорка, беше обезумяла.

— О, господи! Боже мой! Сега!

Ръката му бе под нея и неговите прекрасни пръсти се плъзнаха там, където бе топло и влажно. Тя се надигна, цялата безпомощна и тръпнеща.

Едва преглътна вика, който се опитваше да се промъкне през устните й.

— Сега — каза той и превзе устата й като погълна стенанието, което бе на път да се отрони.

Дру се притисна към него и го прие в себе си. Почувства някакво бързо издигане и сетне пропадане в пропаст, после пак, плътта му беше влажна. Плът, слята с нейната. Всеки миг, в който поемаше дъха й, сърцето му правеше удар.

Дъх. Удар. Дъх.

След това той я загледа. Последните отблясъци на слънцето падаха върху лицето й и потъваха в онова неописуемо зелено и златисто на очите й, които сякаш бяха пълни със сълзи.

Дру вдигна ръката си към лицето му, а в гласа й имаше нещо като изненада, когато прошепна:

— Сет.

Красотата на мига го разтърси. Той я гледаше и всичко в него се преобръщаше.

 

 

Следващото най-хубаво след правенето на любов, според Сет, бе да се остави да го носят топлите вълни на удоволствието. Съществуваше нещо особено, необяснимо нежно и прекрасно в женското тяло след сливането, което го превръщаше в най-идеалното място за пристанище.

Бяха изпуснали залеза и се носеха към здрача. Отнякъде далеч долетяха последните ноти от песента по уредбата. Не съществуваше нищо друго, освен звука на вятъра и дишането на Друсила.

Скоро щеше да завали. Можеше да го усети, да го вдиша — можеше да почувства бурята, която се задаваше във въздуха.

Трябваше да затвори прозорците. Може би.

Вдигна ръка, за да погали гърдите й.

— Надявам се, че сега си спокойна — прошепна. — Независимо дали ти хареса, или не.

— Надявам се, че съм.

Той със сигурност беше, помисли си Дру. Това бе добър знак. Но дали беше така? Ето на, отново я обземаха съмнения. Мразеше се, защото знаеше, че сега, след като разумът й се избистри отново, в него ще започнат да се промъкват подозрения, неувереност, колебание.

Дори се страхуваше да го попита дали му е било хубаво, за да не прозвучи като смешно клише. Жените толкова често питаха или казваха това!

— Жадна ли си? — попита я той.

— Малко.

— Добре. Ще ти донеса нещо, когато отново мога да се движа.

Тя зарови ръка в косата му. Беше толкова мека, копринена, непокорна и пълна със светлина.

— Ти… добре ли си? — попита го колебливо Дру, макар че искаше да пита съвсем друго.

— Ъ-хъ. Всеки момент ще завали.

Тя погледна през прозореца.

— Не, няма.

— Искам да кажа, че дъждът идва. — Той обърна лицето си така, че да вижда небето. — Заражда се буря. Колата ти покрита ли е?

Защо, по дяволите, я питаше за колата й, когато току-що бе изживяла най-хубавия миг в живота си?!

— Да.

— Чудесно.

Дру погледна тавана.

— Сигурно трябва да си вървя, преди да е заваляло.

— Ъ-хъ. — Той я притисна към себе си и изведнъж се прекатури отгоре й. — Не! Трябва да останеш и ще слушаме как дъждът чука по покрива, докато отново правим любов.

— Отново?

— Ами-и-и да. Случайно да знаеш, че имаш тази малка трапчинка в началото на гръбначния стълб? — Той прекара пръстите си точно по мястото и като отвори очите си, я погледна. — Да не би нещо да не е наред?

— Не знам. Къде, тук ли?!

Той обхвана главата й с ръце и се замисли.

— Познавам това изражение. Ти си малко ядосана и всеки момент ще побеснееш напълно. Какво не е наред? Груб ли бях с теб?

— Не.

— Не бях достатъчно груб, така ли? Хей! Кажи ми, какво става, Дру?

— Нищо, нищо. Ти си страхотен, невероятен любовник. Никога не съм изпитвала подобно нещо с никого.

— Тогава какво има? — Той се отдръпна и седна.

— Казах ти, нищо. — Сама можеше да чуе сприхавостта в гласа си. Господи, помисли си Дру, всеки миг щеше да се разреве. Първият гръм от небето вън бе напълно подходящ и в съзвучие с настроението й. — Можеше да ми кажеш поне нещо. Каквото и да е. Дори и най-стандартното: „О, бейби, беше страхотно“.

— О, бейби, беше страхотно. — Той бе готов да се разсмее, но видя блясъка в очите й, който не бе предизвикан от възбуда. — Почакай. Задръж малко топката. — Трябваше да я сграбчи в ръцете си, преди тя да скочи от леглото. И за да избегне боричкането, я обърна по гръб и я притисна с тялото си. — Я ми кажи, какво се е случило между теб и онова момче, за което си била сгодена?

— Трудно ми е да бъда обективна точно сега и да разказвам за любовните си неуспехи.

— Имаше един момент, в който ти го постави в леглото заедно с нас.

Тя отвори устата си, готова да го обори с остра и осъдителна реплика. След което я затвори и въздъхна.

— Прав си. Абсолютно си прав. А аз съм абсолютна глупачка. Моля те, остави ме да си вървя. Не мога да говоря с теб за тези неща по този начин.

Сет се облегна така, че тя да може да стане. И не каза нищо, когато Дру придърпа чаршафа около гърдите си и се зави с него, макар да знаеше, че жените го правят, когато искат да поставят щит пред тялото си.

Тя се опита да събере вещите и дрехите, които бяха разхвърляни тук и там, докато светкавиците прорязваха мрака.

— Той ме мамеше. И докато ме уверяваше, че ме обича, между другото ми обясни, че всъщност причината да ми изневерява била, че не съм изобретателна в леглото.

— Ти затова ли си започнала да тренираш йога? — Когато тя го погледна убийствено студено, Сет поклати глава. — Скъпа, ако си му повярвала, значи си пълна глупачка.

— Аз щях да се омъжа за него! Бяхме поръчали дори поканите. Бях направила първата проба за сватбената си рокля! След което открих, че той се търкаля в чаршафите — онези, които лично аз бях купила за твое сведение — с някаква адвокатка.

Вятърът се блъсна със страшна сила в прозореца, а след него светкавица разцепи небето. Но Сет не отмести погледа си от нея. Дори не стана да затвори прозореца срещу прииждащия дъжд.

— И очакваше от мен да разбера причините, поради които ми бил изневерявал — продължи ожесточено Дру. — Очакваше да се омъжа за него, защото онова, което правел с адвокатката, било просто секс. Нищо неозначаващ секс! Нещо, което аз всъщност не мога да правя както трябва.

„Господи, какъв идиот!“ — помисли си Сет. Пълен тъпанар. От онези, заради които на свестните момчета им излиза лошо име.

— И ти какво? Смяташ ли, че мъж, който приготвя покани за сватбеното тържество с една жена и в същото време бяга в обедната си почивка, за да спи с друга, заслужава и една минута от твоето време и внимание?

— Не, не смятам. Затова трябваше да си отида, което причини на мен и на семейството ми големи неприятности. Аз не мислех за него. И сега не мисля. Мисля за себе си.

Така. Тя грешеше, но той продължи.

— Искаш ли да ти кажа какво е усещането, когато човек е с теб? Нещо като магия. — Сет се наведе и докосна устните й. — Истинска магия.

Когато хвана ръката й, тя погледна как пръстите им са се преплели. Сетне въздъхна и обърна очи към прозореца.

— Вали — каза тихо Дру.

— Остани с мен. За малко. — Той притисна сплетения им ръце към устните си. — Ще слушаме дъжда.

 

 

Когато Дру стана от леглото, все още валеше. Мекият монотонен ромон след силната буря бе превърнал стаята в уютно гнездо. На човек му се искаше да се сгуши и да не излиза от него цял живот.

— Остани през нощта. Дори ще изляза рано и ще купя понички за закуска.

— Не мога. — Беше така интимно, така романтично да говори с него в мрака, че когато той запали лампата, първата й реакция бе недоволство. А втората, ужас и уплаха, защото осъзна, че през голите прозорци без пердета всичко се вижда идеално и тя е на показ на целия Сейнт Кристофър.

— За бога, какво правиш! — извика Дру и като грабна бельото си, изтича в банята.

— Какво? Да не мислиш, че в този час на нощта и в този дъжд има някой навън? — Без да се стеснява от излишна скромност, той също стана и съвсем гол я последва. И едва успя да спре, преди вратата на банята да се е хлопнала под носа му. — Виж, ще трябва само да слезеш по стълбите, за да отвориш магазина утре.

— Нямам дрехи. Нямам чисти дрехи — поясни тя, когато Сет посочи към ризата, която все още се търкаляше на кревата. — Само мъж може реши, че ще отида на работа на другия ден облечена със същите дрехи като вчера… Ще ми дадеш ли тази риза?

Той й я подаде, но това не му попречи да продължи да я убеждава.

— Донеси си утре дрехи. А аз ще ти купя тоалетни принадлежности. Ще вечеряме заедно. Мога да готвя страхотно! — увери я, когато тя вдигна изненадано вежди. — Е, доста прилично. Учил съм се от Анна. Или пък можем да отидем у вас и тогава ти ще сготвиш.

— Аз не мога да готвя, дори и прилично.

— Тогава можем да излезем, да вечеряме навън и след това да се върнем тук. Или при теб — добави Сет, като я прегърна. — За мен няма значение. Една предварително уговорена среща, а не нашите случайни и непредвидени.

— Това не беше среща. — Тя закопча копчето на ризата. — Това беше секс.

— Извинявай, извинявай! Я да се разберем. Споделихме храна, алкохол, разговор и секс. И това ако не е среща, здраве му кажи!

Дру неволно се усмихна.

— Добре, по дяволите. Убеди ме.

— Къде ще ходиш? — Когато тя се отдалечи от него, той я хвана през кръста и я привлече към себе си. — Хайде, съгласи се! Вечеряй с мен отново, ела при мен в леглото отново, събуди се с мен.

— Добре, но ще вечеряме след осем. Утре имам час по йога.

— Казваш го само за да ме измъчваш, нали? Но понеже говорим на тази тема, я ми кажи наистина ли можеш да слагаш краката си зад врата?

Тя се разсмя.

— Трябва да вървя. Минава полунощ. Ще се върна тук около осем утре вечер. И ще рискувам да ям от онова, което си сготвил.

— Отлично. Хей, искаш ли да поставя акварела в рамка?

Като чу думите му Дру цялата засия.

— Може ли да го взема?

— Зависи. Може да се навия да направя една сделка — картина срещу картина.

— Но ти вече завърши портрета ми!

— Да, обаче искам да нарисувам друг.

Дру обу обувките си.

— Ти направи два.

— Някой ден, когато умра, ще изучават творбите на известния художник Сет Куин, цените на които ще бъдат баснословно високи. И този период ще се нарича „периодът на Друсила“.

— Интересно. Ако като възнаграждение искаш да ти позирам, добре.

— В неделя.

— Става. А ти вече намислил ли си как искаш да изглеждам? Какво трябва да облека?

— Знам съвсем точно как искам да те рисувам. — Той приближи, сложи ръце на раменете й и я целуна. — Колкото до облеклото, ще бъдеш облечена с листенца от рози.

— Моля?

— Червени розови листенца. Тъй като ти си цветарка, сигурно ще можеш да ме снабдиш с големи количества на по-изгодна цена.

— Ако си мислиш, че ще ти позирам гола, само с… Не! Няма да стане.

— Искаш ли акварела?

— Не толкова много, че да ме изнудваш.

Тя се обърна, но Сет хвана ръката й и я завъртя към себе си.

— Ти доста се възхищаваш на картината, искаш да я притежаваш.

— Възхищавам се на работата ти, но няма да ме рисуваш гола.

— Добре, аз ще облека дрехи, а ти ще облечеш розови листенца. Шшт. — Той постави пръста си върху устните й, преди тя да успее да проговори. — Очевидно няма да ми позираш гола. Мога да те нарисувам в леглото и по памет, и без това вече съм те виждал как изглеждаш там. Но няма да се възползвам от спомена си за теб, защото не използвам изкуството по този начин. Този твой образ е заседнал в главата ми от първия миг, в който те видях. Просто трябва да те нарисувам. — Сет хвана ръцете й. — Но ще сключим сделка.

— Каква сделка?

— Няма да покажа картината на никого. Когато я завърша, ти ще решиш какво да правиш с нея.

Той видя как изражението й се промени. Стана замислено и упорито. И разбра, че ще я убеди.

— Аз ли ще реша?

— Да. Вярвам ти, че ще постъпиш честно, а ти ми вярвай, че ще нарисувам онова, което виждам и чувствам. Е?

— Червени розови листенца значи. — Дру наклони леко главата си, сякаш размишляваше. — Ще трябва да поръчам много рози.

 

 

На следващата сутрин Сет вървеше, като си подсвиркваше, към корабостроителницата. Носеше кутия с понички, току-що купени от хлебарницата.

Кам вече бе пристигнал и пробиваше с бормашината корпуса на една яхта.

— Много е красива — извика Сет, като се мушна под прекрасния пропорционален съд. — Вие, момчета сигурно сте си потрошили ръцете, за да я направите толкова бързо.

— Да. Почти е готова, с изключение на няколко довършителни дребни работи и детайли по кабината. Клиентът иска да я си вземе в неделя.

— Извинявайте, че не ви помагах през последните дни.

— Е, справихме се и без теб.

В тона на Кам нямаше укор, но се таеше нещо недоизказано.

— Къде са останалите?

— Фил е горе. Етан и Обри проверяват мрежите за раци тази сутрин. Очаквам Кевин да дойде след училище. След още някоя и друга седмица той излиза във ваканция и ще има повече време.

— Ваканция ли? Нима е дошло време за нея? Кой ден сме днес?

— Щеше да знаеш по-добре, ако се прибираше от време на време вкъщи.

— Бях много зает, Кам.

— Да, и аз така чух.

— Защо си недоволен от мен? Какво ти става? — Сет остави кутията с поничките върху масата. — Нали съм тук!

— Ти се появяваш и изчезваш в зависимост от настроението си. Реши да се появиш днес, защото си щастлив от снощи, нали?

— Какво ти става?

— Какво ми става ли? — Кам остави встрани бормашината и скочи долу на пода. Личеше, че е ядосан. — Искаш да знаеш какво ми става ли? Яд ме е, когато изчезнеш по цели дни и никой не знае къде си, нито може да те види или чуе. Ходиш като черен облак, сетне се забиваш в ателието си и не излизаш с дни. Побеснявам, като гледам как Анна се тревожи за теб, защото не се сещаш дори да ни кажеш какво, по дяволите, те измъчва. Мислиш си, че можеш да се върнеш тук сега, защото се чувстваш чудесно, след като най-сетне си успял да вдигнеш фустата на Дру?

При тези думи чувството за вина, което бе започнало да се надига в него, експлодира като червена светкавица от ярост. Сет пристъпи и без да се замисли, хвана Кам за раменете, разтърси го и го подпря върху корпуса на яхтата.

— Да не си посмял да говориш така за нея! Тя не е някаква си лесна мацка, която си ляга с когото й падне. Да не си посмял никога да говориш така!

Кам го отблъсна силно и Сет отстъпи с цяла крачка назад. Двамата стояха един срещу друг като наежени петли, опрели нос в нос. Като боксьори, които всеки миг щяха да се ступат.

— А ти няма да третираш семейството си по този начин! Сякаш е някакво временно удобство.

Бяха като две разгорещени палета, а гневът напираше като злобно куче и стискаше гърлата им.

— Е, искаш да направиш един рунд с мен, така ли? — покани го Кам, като стисна юмруци.

— Чакайте, чакайте! Спрете! За бога, спрете ви казах! — Фил се появи отнякъде и се опита да ги разтърве, като застана помежду им. — Какво става тук, по дяволите? Чувате се чак горе.

— Хлапето си мисли, че може да ме пребори — отвърна разгорещено Кам. — Аз пък мисля да му позволя да опита.

— Стига, Кам. Ако искате да се биете, моля, само че отвън. Хайде Сет, успокой топката. — Филип посочи с ръка вратата на товарителницата и кея зад нея. — Можете да се тупате колкото искате ей там. Но след малко. Пет минути закъснение няма да променят нищо.

— Работата е лична, между мен и Кам.

— А това тук е работната площадка на всички ни — възрази Филип. — Нашата работа, така че не ми се ежи. Само се опитай да се сбиеш и първият, който ще те просне на земята, ще бъда аз. И без това достатъчно съм ти насъбрал.

— За какво говориш, дявол го взел?

— За това, че когато даваш обещания, трябва да ги изпълняваш. Да помниш задълженията си и да носиш отговорност. Говоря за един клиент, който очаква комбинирана скица на яхта и ти се съгласи да я направиш. Е, къде е скицата, Сет?

Той отвори уста и я затвори. Да, поръчката на Друсила. Беше напълно забравил за нея. Сега, като си спомни за това, се сети и за обещанието си към Анна да занесе тор за новата цветна леха. А също и за обещанието си към Брам да му даде да покара новата кола.

Сет почувства вина и гневът му утихна. Той излезе през вратата с увиснали рамене.

— Пикльо! — измърмори след него Кам. — Трябва му един хубав пердах или ритник в задника.

— Защо не го изрита?

Разстроен и все още вдигащ пара, Кам се обърна към Филип.

— Майната ти! Ти си този, който беше готов да го изрита.

— Защото се притеснявам и безпокоя за него толкова, колкото и ти — отвърна брат му. — Но това е напълно достатъчно. Той е голям и може да прави каквото си иска. Да идва и да си отива, когато пожелае. Когато ти бе на неговите години, обикаляше из Европа и никой не знаеше къде си, да не говорим за фустите, които вдигаше.

— Но никога не нарушавах думата си.

— Не си. — Малко по-спокоен, Фил погледна към Сет, който стоеше на края на кея. — А като го гледам, той също няма намерение да нарушава своята дума. Колко време смяташ да го държиш там наказан?

— Седмица или две мисля, че ще стигнат.

При укорителния и неодобрителен поглед на Фил Кам изруга и се почувства малко по-добре. По-голямата част от гнева му се бе изпарила.

— Дявол да го вземе. Сигурно съм остарял. Мразя се. Ще отида да оправя нещата.

Сет чу стъпки по кея. Обърна се и разпери ръце.

— Хайде, удряй! Но ти пускам аванта само първия удар, сетне ще се защитавам.

— Хлапе, на мен ми стига само първият. Втори няма да има.

— О, господи! — промърмори Сет. — Съжалявам. Съжалявам, че ви предадох. Ще правя всичко, ще върша най-черната работа. Още днес ще направя проекта. Ще ти го донеса до довечера.

Кам прекара ръка през косата си и си помисли: „Мамка му, сега кой се чувства като наказан?“.

— Ти не си ме предал. Притесни ме, отбягваше ме, но не си ме предал. Никой не очаква от теб да прекарваш цялото си време тук. Или всяка свободна минута у дома. По дяволите! Първо Анна ми пили на главата, че стоиш непрекъснато вкъщи, което според нея няма да ти се отрази добре. Сетне пък се оплаква, че не се прибираш въобще, по цели дни и нощи. Как да се оправя? Като съм все по средата, между чука и наковалнята?

— С повече късмет. Имаше някои неща, които трябваше да свърша. Това е всичко. И освен това работих. Просто се увлякох и забравих за всичко. Семейството не ми е за удобство, Кам. Ти не може да мислиш така. За мен то е магия. Ако не беше ти…

— Спри, веднага млъкни. Не става дума за стари работи, а за настоящето.

— За мен нямаше да има настояще, ако не беше ти.

— За теб нямаше да има настояще, ако не беше Рей. Нямаше да има и за никого от нас. Тъй че остави тези работи. — Кам пъхна ръка в джоба си и загледа водата.

О, господи, помисли си. Няма значение колко са пораснали. Децата ти винаги си остават твоите деца.

— И така, ти май имаш доста сериозни намерения към хубавата цветарка?

Без да осъзнае, Сет зае позата на Кам и сега двамата стояха и гледаха водата.

— Така излиза.

— Може би, след като си начеса крастата, ще поработиш малко и за нас?

— Струва ми се, че трябва да изразходвам малко енергия. Чувствам се като зареден акумулатор — отвърна Сет.

— Да, и аз винаги се чувствам така. Какви понички си ни донесъл?

Слава богу, всичко беше наред, помисли си с облекчение Сет.

— Най-различни. Аз предпочитам с баварски крем. Знаеш, че тях ги обичам най-много.

— Аз пък искам с желе. Да вървим, преди Фил да ги е намерил и унищожил.

Тръгнаха заедно, но изведнъж Сет рязко спря.

— Футбол с хляб с дзукини.

Цветът изчезна от лицето на Кам и той пребледня.

— Какво каза?

— Че сте учредили „Хлебната купа“. Че сте играли футбол с хляба, който Стела е замесила. Използвали сте самунчето вместо топка. Тя ми го каза.

— Кога? — Целият треперещ, Кам сграбчи Сет за раменете и го разтърси. — Кога я видя?

— Не знам. Сънувал съм. Струва ми се, че я сънувах. Такова чувство имам — прошепна несигурно. Стомахът му се бунтуваше, но чувството не беше гадно, напротив, беше радостно.

Беше говорил със Стела, помисли си той. Имаше баба, която му бе разказала тази история.

— Вярно е, нали? — Радостта се прокрадна в гласа и се изписа върху лицето му. — А ти, ти си се опитал да хванеш подаването и си получил удар по веждата. Паднал си на земята. Вярно ли е?

— Да — каза сякаш на себе си Кам. Това беше хубав спомен. Имаше много такива спомени. — Мама излезе тичешком от задната врата и започна да вика по нас, когато аз скочих във въздуха. Обърнах се и бам! Видях звезди посред бял ден пред очите си. Хлябът беше като тухла. Тя беше много добър лекар, но въобще не можеше да готви.

— Да, каза ми и това.

— Така че тя дойде при мен, прегледа зениците ми, провери пулса ми. Каза, че все едно съм здравата напердашен. Това й спестило усилията да го направи сама. Сетне всички избухнахме в смях — татко и аз, Фил и Етан. Като някаква банда лунатици. Мама стоеше и ни гледаше под вежди с ръце на кръста. Виждам я и в момента. — Той въздъхна. — После влезе вътре и ни подаде и другото самунче, да играем и с него. Каза ли ти и това?

— Не. — Сет сложи ръка на рамото на брат си и двамата тръгнаха към вратата. — Предполагам, че е искала да ми го кажеш ти.