Нора Робъртс
Заливът на тайните (11)

11

Сет се прибра в ателието си, зарови се и не излезе оттам. Рисуваше, за да избяга, да се скрие, да се извини и да потисне яростта и раздразнението, които го изпълваха.

Знаеше, че семейството му се притеснява за него. Почти не се виждаше с тях, по-точно не бе видял никой през последните три дни. Не беше в състояние да се срещне с когото и да е, след като се раздели с Глория.

Струваше му се, че ще внесе част от нея и нейното зловоние в домовете им, в живота им. Не искаше това. Тя бе като маймуна върху гърба му, като хищен лешояд, впил нокти в раменете му. Трябваше да направи всичко възможно, за да й попречи да скочи и върху техните гърбове.

Парите бяха най-нищожната цена, която бе готов да плати, за да се отърве от нея. Знаеше, че тя пак щеше да се върне. Глория винаги се връщаше. Но ако десет хиляди щяха да му осигурят известно спокойствие и мир, той бе готов да ги плати.

Така че се хвана за работа, за да потисне гнева и страха, докато намери покой.

Извади голямо платно и започна да рисува онова, което усещаше в себе си. Един объркан свят от чувства и образи приемаше форма и цвят, такива, каквито извираха направо от душата му.

Сет ядеше, когато бе гладен, и спеше, когато погледът му се замъгляваше. През останалото време рисуваше така, сякаш от това зависеше животът му.

Точно това си помисли Дру, когато застана на вратата на ателието. Беше като битка между живота и смъртта, между разума и безумието, между надеждата и отчаянието. Битка между него и четката.

Той я държеше в ръката си като оръжие и сякаш мушкаше с нея платното, режеше го със сабя, промушваше го с шпага. Друга четка стърчеше между зъбите му като кинжал, който държи в резерв. Музиката гърмеше, някаква китара безумно плачеше, барабаните отмерваха ритъма като изстрели. Навсякъде имаше боя — по ризата, по джинсите, по обувките му. И по пода. Сякаш бяха капки кръв, помисли си Дру, като стисна вазата, която държеше в ръцете си.

Той не бе чул нейното почукване на вратата заради силната музика. Сега обаче, като го гледаше, тя осъзна, че не би я чул дори ако в стаята цареше пълна тишина и тя бе извикала името му.

Той не беше тук. Не бе нито в тази стая, нито в този свят. Сет рисуваше. Беше в картината.

Каза си, че ще е по-добре да се върне и да затвори вратата след себе си, да не нарушава работата му. Но не можа да го направи.

Да го гледа как рисува в това състояние, беше възбуждащо, интимно и странно еротично усещане. Той я изкушаваше, привличаше, прелъстяваше сетивата й със сила и страст, които бяха извън границите на човешкото възприятие. Не можеше да проумее и разбере тези чувства. Бяха далеч от всичко, което й бе познато, далеч от нейния свят, както луната от земята.

Затова стоеше замръзнала и онемяла край вратата и го гледаше как сменя едната четка с другата, как удря, как разбърква боята и я нанася върху платното. Чисти, резки, почти яростни движения, след това неочаквано деликатни, сякаш да потушат някакъв огън и гняв.

Макар че бризът нахлуваше през отворения прозорец, Дру можеше да види тъмното петно от пот, образувало се в средата на ризата му, както и влажния блясък по ръцете и шията му.

Това беше тежък физически труд, помисли си тя, съвсем не удоволствие.

Веднъж й бе казал, че никога не страда, когато рисува, но грешеше. Всичко, което се ражда с такава нажежена страст, не може да не е съпроводено с болка.

Когато Сет отстъпи назад от платното, стори й се, че гледа така, сякаш картината се е появила от въздуха, от нищото. Все едно не я е нарисувал той и я вижда за пръв път. Ръката, която държеше четката, бавно се отпусна. Той извади другата четка от устата си и я остави на масата. Сетне разтърка мускулите на дясната си ръка, размърда пръстите си. Като сомнамбул.

Дру започна да отстъпва леко назад, но той се обърна и я загледа като човек, който излиза от транс. Изглеждаше напълно изтощен, леко замаян и мъчително безпомощен.

След като бе пропуснала възможността да се измъкне незабелязано, трябваше да направи единственото, което й оставаше. Затова пристъпи, отиде до уредбата и намали звука до минимум.

— Извинявай. Ти не ме чу, като почуках. — Не поглеждаше към картината. Просто се страхуваше да го направи. Затова гледаше право в него. — Прекъснах работата ти.

— Не си. — Той отмахна кичурите коса, който бяха паднали върху челото му. — Мисля, че свърших.

Надяваше се да е така, защото знаеше, че повече не може да направи нищо. Тази картина го бе изпразнила напълно.

Отиде до работната маса, за да изчисти четките си.

— Какво мислиш? — попита я, като кимна с глава към платното.

Представляваше буря в морето. Силна, яростна, жестока, свирепа и удивително истинска, жива. Цветовете бяха тъмни и страшни — синьо, зелено, черно, порочно жълто, което приличаше на избелели синини от болезнени контузии.

Сякаш можеше да дочуе рева на вятъра и да почувства ужаса на мъжа, който се бореше отчаяно да удържи лодката си, заплашена всеки миг да бъде погълната от издигналата се като кула стена от вълни.

Водата шибаше безмилостно, от небето се стичаше порой, сред който като камшици се извиваха светкавици. Тя видя лица — някакви призрачни, загатнати като намек лица сред подивелите смъртоносни облаци, които изливаха сърдит, яростен дъжд. И още лица в морето, сред бездната на вълните.

Изглеждаха сърдити и някак си лакоми — да заситят глада си с нова жертва.

Самотната лодка и самотният мъж бяха съвсем сами в тази първобитна война със стихиите.

А някъде там, в далечината се виждаше земя. Имаше светлинка. Имаше малко късче чисто небе. То беше ясно и синьо. Там беше домът.

Мъжът се бореше да стигне до него.

— Много е силна — успя да произнесе Дру. — И има много болка в нея. Ти не си показал лицето му, така че се чудя дали ще видя отчаяние или решимост, страх или възбуда. Всъщност си го направил нарочно, нали? Не си нарисувал лицето му, за да можем, като гледаме, да видим онова, което ще почувстваме, ако ние сме на негово място и се борим със собствените си страхове и демони.

— А питаш ли се дали ще победи?

— Знам, че ще победи, защото иска да се върне вкъщи. Там го очакват. — Тя погледна към него. Все още чистеше четките и ръцете си от боята, като ожесточено ги търкаше. — Добре ли си?

— Какво? — Той я погледна, а сетне отново сведе очи към ръцете си. — А, да. Понякога ми се схващат, когато работя прекалено дълго.

— От колко време работиш?

— Не знам. Какъв ден е днес?

— Значи дълго. Мисля, че трябва да си отидеш у вас и да си починеш. — Тя вдигна вазата с цветя, която бе оставила до уредбата. — Донесох ти това. — Изнесе я напред. — Предлагам ти мир.

В тумбестата ниска синя ваза имаше пъстър букет полски цветя.

— Благодаря. Красиви са.

— Не знам дали съм разочарована или облекчена, че през последните няколко дни не те видях, за да изясним недоразумението между нас.

Той помириса цветята. Нещо в букета леко ухаеше на ванилия.

— Това недоразумение ли беше?

— Добре де, аз сбърках. По принцип много рядко греша.

— Нима?

— Да, много рядко. Така че за мен винаги е шокиращо, когато го сторя. Но ако се случи, предпочитам да си призная, да се извиня и да оправя нещата възможно най-бързо.

— Добре. Защо не ми кажеш къде си сгрешила? В коя част от нашето „недоразумение“?

— За теб и Обри. Не само по отношение на вашите взаимоотношения, а и защото нямам никакво право да се намесвам в нещо, което си е твоя лична работа.

— Аха. Значи си сбъркала два пъти.

— Не. Просто грешката е от две части. Извинявам ти се.

Той остави цветята, след което размърда раменете си, сякаш да се освободи от някаква скованост.

— И как разбра, че си сгрешила?

Е, помисли си Дру, ако очакваше да приеме само извинението й, без да зададе въпрос, значи отново не бе на правилен път. Трябваше да го знае.

— Обри мина онзи ден покрай мен в магазина и ми обясни нещата съвсем ясно. Сетне двете вечеряхме и пихме вино у нас.

— Я чакай, чакай. Значи когато аз ти обясних нещата, ти ме изрита…

— Никога не съм те ритала!

— Метафорично казано. А когато Обри ти обясни нещата, всичко ти стана от ясно по-ясно… все едно, че гледаш през стъкло? Така ли?

— Да.

— И ти просто така й повярва, след което ядохте ориз със зеленчуци?

— Точно така. — Тя с удоволствие си спомни за вечерта. Беше изключително приятно прекарване. — Тъй като тя не се опитва да ме вкара в леглото си, нямаше никакви причини да ме лъже. А ако е имала някакъв интерес към теб в романтичен или сексуален аспект, то тогава не би имала мотив да ме уверява, че съм сгрешила по отношение на вас двамата, и да разчиства пътя ми. Което означава, че наистина съм сгрешила, за което ти се извинявам.

— Не знам защо — рече след секунда мълчание Сет, — но не мога да реша какво точно изпитвам и затова взе да ми писва. Искам една бира. Ти искаш ли?

— Това означава ли, че приемаш извинението ми?

— Все още мисля по въпроса — извика той от кухнята. — Да се върнем към фразата, която употреби току-що — „да разчиства пътя ми“. Хареса ми. Мисля, че това може да обърне нещата в твоя полза.

Дру взе бирата, която й подаде.

— Не те познавам достатъчно добре.

— Скъпа, та аз съм като отворена книга за теб.

— Не, не си. Нито пък аз съм. Но очевидно искам да те опозная по-добре.

— Какво ще кажеш за пица?

— Не те разбрах.

— Какво ще кажеш да си поръчаме една пица, защото умирам от глад. Освен това искам да прекарам известно време с теб. Гладна ли си?

— Добре, но аз…

— Къде по дяволите е този телефон? — Той започна да тършува сред вещите по масата, потърси по полиците и накрая го откри под възглавницата на леглото. — Гледай сега, скоростно набиране. — Той натисна един бутон. — Запаметил съм всички жизненоважни номера… Здрасти, обажда се Сет Куин. Да, добре съм. А ти как си? Супер. Искам една голяма, с всичко отгоре й.

— Не — рече Дру и той я погледна намръщено.

— Чакай малко — изрече в слушалката и се обърна към нея. — Какво не?

— Без допълнителни екстри.

— Без? — Той я загледа удивен. — Ама хич никакви? Какво ти става, да не си болна?

— Казах без — повтори твърдо Дру. — Когато искам салата, ям салата, когато искам месо, ям месо. Когато искам пица, искам истинска пица.

— Боже! — Той въздъхна и потърка брадичката си както често правеше Етан. — Добре, направи едната половина напълно класическа, а на другата сложи всички сосове и екстри. Да, в апартамента над цветарницата. Благодаря.

След като свърши разговора, той хвърли телефона върху леглото.

— Няма да се забави много. Виж, трябва да се почистя малко. — Бръкна в някаква кутия и извади нещо, което сигурно бяха чисти джинси. — Ще си пусна един душ. Почакай ме, веднага се връщам.

— Може ли да разгледам картините ти?

— Разбира се. — Той махна с ръка, след което се скри с бирата в малката баня. — Може.

И Дру неочаквано осъзна, че всъщност бяха приятели. Сякаш винаги са били.

Каквото и да се случеше между тях, те бяха приятели. Не беше ли чудесно!

Все пак изчака той да затвори вратата на банята и да чуе шума на водата от душа, преди да отиде до картината, поставена на статива до предните прозорци.

Погледна я и дъхът й спря. Сигурно реакцията на всеки, който гледа себе си нарисуван, е такава. Момент на изненада и удивление, да видиш себе си през очите на някой друг.

Не беше си се представяла по този начин. Не и толкова романтично, секси и… Беше доста дръзка, благодарение на цветовете, беше замечтана, благодарение на светлината, беше секси, благодарение на позата, с разголеното бедро и ярката пола, небрежно заметната.

Беше някак си силна, въпреки отпуснатата поза.

Беше я довършил. Да, нямаше какво още да се прави по нея. Картината бе страхотна. Изключително красива.

Бе я нарисувал красива, помисли си Дру. Желана и все пак някак далечна, защото беше ясно, че е сама. Че иска да бъде сама.

Беше му казала, че не го познава достатъчно добре. Сега повече от всякога разбра колко вярно е това. Изобщо можеше ли някой да го познава? Как е възможно да познаваш някой с толкова богата душевност, че да е в състояние да създаде нещо толкова красиво и нежно в една картина и толкова страстно и яростно в друга?

Изпита желание да го опознава все повече и повече, с всяка следваща стъпка, във всяка следваща минута.

Затова отиде до платната, подпрени на стената, седна на земята, остави бирата си до себе си и започна да ги разглежда.

Една обляна от слънце Флоренция с червени керемидени покриви, златисти къщи и криви калдъръмени улички.

Друга картина, която щеше да експлодира от цветове и движение — Венеция, разпозна Дру, с петна от хора, неразличими тълпи без лица.

Един пуст път, виещ се сред искрящо зелени полета.

Една прекрасна жена, гола, с тъмни очи, пълни със съновидения, с разточително великолепие от коса, пръсната около лицето и раменете, на фона на Рим, който се виждаше през прозореца зад гърба й.

Поле от слънчогледи, горящи в топлината на летния ден, която сякаш се излъчваше на талази от платното, така че можеше да я почувства с кожата си — и сред тях усмихнатото лице на едно малко момиченце, което тича с червен балон над главата. Балонът сякаш плуваше в маранята.

Видя радост и романтика, тъга и прищявка, желание и отчаяние.

Не, не тя, той ги бе видял, поправи се Дру. Той виждаше всичко.

Когато Сет се върна, тя все още седеше на пода с една картина в скута. Бирата стоеше недокосната до нея.

Той се наведе и вдигна бутилката.

— Какво ще кажеш да я сменим с вино?

— Няма значение.

Не можеше да откъсне погледа си от картината.

Беше акварелен пейзаж, който бе направил през един дъждовен ден в Италия. Спомни си, че беше тъжен, измъчваше го меланхолия. Беше грабнал четката и бе нарисувал блатото, където бе бродил като момче. Блатото с неговите каучукови и дъбови дървета, сплели клоните си в непроходима джунгла, с високи треви и жилави лиани, с мъх, мек като кадифе, и водни лилии, направени сякаш от восък, а водата като че ли не искаше да пусне пленената в капана й светлина.

— Това място е недалеч от нашата къща — обясни той. — Този път излиза в задния двор, по него можеш да се върнеш. — През ума му мина, че бе направил точно това, когато я бе рисувал. Беше се върнал по пътя у дома.

— Ще ми я продадеш ли?

— Ако продължаваш да идваш тук, изобщо няма да имам нужда от агент. — Той седна до нея на пода. — Защо точно тази?

— Защото искам да се разхождам там, сред тази мъгла. Да я гледам как се промъква, как се надига от водата, докато слънцето се мъчи да я прониже. Кара ме да се чувствам…

Тя млъкна, когато вдигна лице от картината, за да го погледне.

Сет не беше си облякъл риза и по гърдите му все още имаше ситни капчици вода. Джинсите му бяха леко смъкнати, не беше закопчал най-горното им копче.

Представи си как плъзга пръста си точно там, а после и малко по-надолу.

— Та какво те кара да чувстваш?

Безумно желание. Копнеж. Нега, помисли си тя.

— Ммм. — С усилие се върна към картината. — Кара ме да се чувствам малко самотна, предполагам. Но не и тъжна. Защото там е толкова красиво, а пътят означава, че си самотен само защото ти така искаш да бъде.

Той се наведе по-близо към картината. Тя долови ароматите на душа — вода и сапун, и мускулите на корема й се стегнаха, а онези на бедрата напротив, сякаш се разтопиха.

— Къде ще я сложиш?

Ако онова, което чувстваше, беше желание, помисли си Дру, или може би похот, то тя досега не бе усещала нищо подобно.

— О, в кабинета си у дома. Така че когато съм изморена от работа или от четене, да мога да я гледам. И ще си представям, че излизам на разходка там. — Тя леко се отдръпна и вдигна картината. — Е, може ли да я купя?

— Вероятно. — Той се изправи и при това движение телата им се докоснаха. От блясъка в очите му Дру разбра, че той отлично си дава сметка за реакцията й и за желанията, които я владееха. — Видя ли портрета си?

— Да. — Това й даде възможност да се дръпне малко от него. — Много е красив.

— Но не искаш да го купиш?

— Той не е за мен. Как ще го наречеш?

— „Спящата красавица“ — отвърна Сет, сетне се начумери, сякаш някакъв спомен изплува в главата му. — „Футбол с хляб с дзукини“ — промърмори под носа си.

— Моля?

— О, нищо. Просто един странен и налудничав проблясък. А, ето я и пицата.

На вратата се почука.

Той взе портфейла си от масата и все още полугол и бос, отиде до вратата.

— Здравей, Майк, как върви?

— Горе-долу.

Слабичкото пъпчиво момче подаде на Сет кутията с пица. После очичките му любопитно зашариха и забелязаха Дру. Начинът, по който адамовата му ябълка подскочи; изненадата, любопитството и завистта, които се изписаха върху младото му, осеяно с пъпки лице, подсказаха на Дру, че младежът със сигурност е решил, че двамата със Сет са гаджета, както и че няма да си държи устата затворена за това, което е открил.

— Ъ-хъ. Хм. Баба ви изпраща салфетки и подправки. — Момчето бутна една хартиена кесия в ръцете на Сет.

— Супер. Кажи й „благодаря“ от мен. Е, това е, Майк. Можеш да си вървиш. Задръж рестото.

— А, благодаря. Добре. Ами… Хм… Довиждане.

— Имам усещането, че Майк ти хвърли око — рече развеселено Сет, след като затвори вратата зад гърба на момчето.

— Аз пък бих казала, че Майк ще се върне във „Вилидж Пица“ два пъти по-бавно от обикновено, защото ще спре навсякъде, където може да разпространи мълвата, че художникът и цветарката ще ядат гореща пица и ще правят горещ секс.

— Надявам се да излезе прав. Ако имаш намерение да изпълним първата част, идвай тук и да се захващаме за работа. — Той остави кутията върху леглото. — Искаш ли чиния?

Сърцето й подскочи няколко пъти, но тя потисна вълнението си и кимна.

— Да, моля те, искам.

— Веднага, само не бързай. Ще ти дам чаша прекрасно кианти вместо бира.

— Мога да пия и бира.

— Разбира се, че можеш — отвърна той, като отиде в кухнята. — Но по-добре ще е, ако е вино. Аз ще изпия бирата. И, захарче, запомни го от мен. Ако не искаш хората да говорят за теб, не бива да живееш в такова малко, затворено и обвързано общество, където всеки познава всеки.

— Не ми пука какво ще говорят хората за мен. — Не и по начина, по който го правеха тук, помисли си Дру. Това беше различно и изобщо не бе толкова гадно, колкото сплетничеха във Вашингтон. — Не ме интересува какво ще говорят до момента, до който не съм го направила.

— Това означава ли, че пицата ще бъде съпроводена със секс? — попита той, като се появи с хартиени чинии.

— Не съм решила. — Тя ровеше из кутията, в която очевидно стояха дрехите му. Измъкна една дънкова риза и му я поддаде. — Облечи я, ако обичаш.

— Веднага, госпожо. Ще благоволите ли да седнете на кревата, за да ядете, ако обещая, че няма да ви се нахвърля?

Дру седна и, използвайки една от пластмасовите вилици, които бабата на Майк бе сложила в книжната кесия, раздели пицата на две. Постави своето парче в чинията си и след това по същия начин вдигна и сервира и неговото.

— Знаеш ли, ето сега всъщност сме на среща.

— Нищо подобно. Това не е никаква среща. Това си е просто ядене на пица.

— Правилно. — Той седна, кръстоса краката си, а ризата му остана разкопчана на гърдите.

Така беше още по-лошо, помисли си Дру. Беше много по-привлекателен и секси, отколкото когато бе гол, без риза.

— Не сме си задали и не сме си отговорили на някои въпроси. Съвсем естествени въпроси, за да сме сигурни, че приятелството ни има шанс и бъдеще.

— И кои са те?

— Къде обичаш да прекарваш ваканциите си? На планина или на море?

— На планина. Защото живеем на морето.

— Съгласен съм. — Той отхапа от пицата. — Кой е любимият ти китарист? Ерик Клептън или Чет Аткинс?

— Чет кой?

Сет пребледня.

— О, господи — простена отчаяно, след което дяволито й намигна. После поразтърка сърцето си. — Ще прескочим този въпрос. Прекалено е болезнен. Най-страшният филм от класиката. „Психо“ или „Челюсти“?

— Нито един от двата. „Екзорсист“.

— Добре. На кого ще вярваш, ако от това зависи живота ти? На Супермен или на Батман?

— На Бъфи — убиецът на вампири.

— Излизаш от играта. Губиш. — Той отпи глътка бира. — Супермен. Трябваше да отговориш: Супермен.

— Глупости. Един полъх на криптонит и той излиза от играта. Освен това — тя изяде парчето и си взе второ — Бъфи има къде-къде по-интересен гардероб.

Сет поклати неодобрително глава.

— Продължаваме. Какво предпочиташ — вана или душ?

— Зависи от…

— Не, не. — Той си отчупи още едно парче. — Без зависи. Отговаряй.

— Вана. — Тя облиза соса от пръста си. — Дълга, гореща и пълна с мехурчета.

— Точно както подозирах. Куче или котка?

— Котка.

Той остави парчето недокоснато.

— Това е много лошо.

— Защо? Работя цял ден. Котките са самостоятелни и не е нужно да ги извеждаш на разходка, освен това не ръфат обувки и чехли.

Сет поклати глава с дълбоко отчаяние. Очевидно беше разочарован.

— Това е краят. Между нас всичко е свършено. Може ли тази връзка да бъде спасена? Бързо! Френски пържени картофки или черен хайвер?

— Ама това си е направо смешно. Картофки, разбира се.

— Сигурна ли си? — Така, сякаш надеждата се възвръща в сърцето му, той сграбчи ръката й. — Не ми го казваш просто за да ме убедиш, че можеш да извървиш пътя си с мен?

— Хайверът е много вкусен понякога, но не е съществен елемент от храната на човека във всекидневния му живот.

— Благодаря ти, Господи! — Той целуна тържествено ръката й и се върна към пицата си. — Като изключим твоето отвратително отношение към музиката и бедните животни, наистина ставаш. Ще спя с теб.

— Не знам какво да кажа. Толкова съм трогната. Разкажи ми за жената от картината — онази, брюнетката на фона на Рим.

— Белла? Искаш ли още вино?

Тя повдигна веждите си така, че кръвта му закипя.

— Какво, запъна ли се?

— Да, но все пак отговори, искаш ли още вино?

— Добре, сипи ми.

Той отиде да вземе бутилката и допълни чашата й, след което седна отново.

— Ти вероятно искаш да знаеш дали съм спал с нея?

— Удивително! Гледаш през мен като през стъкло. — Тя си взе още едно парче пица. — Може да отговориш, че това не ми влиза в работата.

— Мога. Мога и да те излъжа. Но ще ти кажа истината. Тя е гид, екскурзовод на туристически групи. Срещах я случайно тук и там, когато посещавах различни места в Италия. Опознахме се. Аз я харесвах. Рисувах я и спах с нея. Наслаждавахме се един на друг, беше ни хубаво. Но не задълбочих нещата, нито ги усложних. Не спя с всяка жена, която ми е позирала. И не рисувам всяка жена, с която съм спал.

— Чудя се. Чудя се дали ме лъжеш. Това ми е навик, да разбера дали някой се опитва да ми пробута цяла торба лъжи вместо по-трудната и по-сложната истина. Ти не си от мъжете, с които съм свикнала.

— Друсила… — Спря насред изречението, защото телефонът иззвъня.

— Върви. Аз ще разчистя.

Тя стана от леглото, взе кутията от пица, чиниите и тръгна към кухнята, а той отговори на телефона.

— Да? Не, добре съм. Бях объркан. Анна, добре съм, казах ти. Свърших една картина, върху която работех. Всъщност не съм умрял от глад. Току-що ядох пица с Дру. Ъ-хъ. Да, сигурно. Утре. Ще се върна вкъщи утре. Абсолютно. И аз те обичам.

Затвори в момента, в който Дру се върна.

— Беше Анна.

— Да, чух. — Тя взе телефона и го отнесе на близката масичка. — Знаеш ли, че имаш бира, вино, безалкохолни напитки, които ще ти стигнат за цял месец, а сега и малко пица в хладилника? Това ли е цялото му съдържание?

— Имаше и няколко кюфтета, но ги изядох.

— О, добре тогава. — Дру отиде до вратата. И я заключи. Звукът от превъртането на ключа сякаш отекна в главата й, но въобще не промени решението й и не я спря.

После се върна при него.

— Последния път, когато легнах с мъж, се случи най-унизителното нещо, което преживях в живота си. Беше преди около две години. Всъщност не мога да кажа, че сексът ми липсва. Много е възможно, в известен смисъл, да те използвам, за да си върна нещо, което смятам, че някой ми е отнел.

Тъй като той продължаваше да седи върху леглото със скръстени крака, тя седна в скута му, обви с нозе бедрата му, а ръцете й прегърнаха врата му.

— Имаш ли нещо против?

— Не мога да кажа, че имам. — Ръката му се плъзна по гърба й. — Но искам да ти кажа, че може да получиш повече, отколкото търсиш.

— Рискът си заслужава — прошепна Дру и намери с устните си неговите.