Хал Клемент
Огнен цикъл (9)

IX. Тактика

Земята се намира на около петстотин светлинни години от Алциона и звездния куп, към който принадлежи тя. Това не е чак толкова много в сравнение с галактичните разстояния, така че сведенията, събрани от „Алфард“, стигнаха до родната планета доста време преди Крюгер да срещне за първи път Дар Ланг Ан. Корабът бе събрал спектрални изображения, фотометрични и стереометрични данни и материални проби от около петстотин точки от пространството, заето от Плеядите, а така също и биологични и метеорологични сведения за десетина планети от този звезден куп, поради което се наложи да бъде обработено значително количество суров материал.

Въпреки това планетата, на която се предполагаше, че бе загинал Нилс Крюгер, привлече много бързо общото внимание. Събраните данни се оказаха недостатъчни за определяне на нейната орбита около червеното джудже, тоест слънцето, около която тя навярно обикаляше, или на нейната връзка с близката Алциона, но тази планета, червеното джудже и близкостоящото гигантско слънце, разположени в облак от галактичен газ, образуваха група, която бе наистина доста странна от гледна точка на повечето космогонични теории. Астрофизикът, който попадна пръв на данните, ги прегледа отново, а после повика един свой колега; бяха направени съобщения, които веднага привлякоха вниманието на всички астрономи. В същност дали Нилс Крюгер бе мъртъв, жителите на Земята не бяха толкова сигурни, колкото той си мислеше.

Но самият Крюгер не бе астроном и макар че вече бе разбрал доста неща за орбитата на Абиормен около нейното слънце, нямаше особени основания да предполага, че системата можела заинтересува другиго, освен него. Бе почти изхвърлил от главата си мисълта за Земята, защото му се налагаше да се съсредоточи върху други неща. Трябваше да прекара живота си на Абиормен, а досега бе намерил само едно същество, което можеше да приеме за приятел. На всичко отгоре този приятел го бе осведомил, че им остава да бъдат заедно още няколко месеца според Крюгеровите представи за времето, защото трябваше да умре от естествената си смърт.

Крюгер не повярва или поне не пожела да повярва, че това бе неизбежно. Още описанието на Учителите, направено от Дар Ланг Ан, бе породило известни съмнения у него. А сега видът на големите същества потвърди тези съмнения; той започна първия си разговор с тях твърдо решен да направи всичко, което бе във възможностите му, за да отложи неизбежния според Дар Ланг Ан край. Не му хрумна само да попита дали по този начин щеше да помогне на самия Дар Ланг Ан.

Не можеше да се каже дали Учителите, които задаваха въпроси на Нилс Крюгер, доловиха скритата му враждебност към тях; по време на нищожния остатък от живота им никой не ги запита за това, а и самите те не обръщаха внимание на случайните съмнения. Не показаха съвършено никаква враждебност; бяха любезни по собствените си норми и отговориха на почти толкова въпроси, колкото зададоха. Външно не показаха изненада от астрономическите данни, които Крюгер даде за мястото, откъдето бе дошъл; повториха повечето от въпросите, които му бе задал и Учителят в селото. Но той подчерта, че същият Учител бе задържал запалката му, когато разговорът стигна дотам; при това отрече абсолютно всякаква връзка на Дар Ланг Ан с огъня, но този факт сякаш не направи никакво впечатление на Учителите. Облекчението на Дар бе очевидно даже за Крюгер. Учителите му показаха толкова подробности от Ледените укрепления, колкото не бе видял самият Дар Ланг Ан. Пещерите в планината се оказаха нещо като преден пост; основният корпус бе под земята на много мили навътре в материка. Известен брой тунели водеха до площадки за кацане, подобни на мястото, където те се приземиха. В основния корпус се намираха хранилищата на книгите; той видя неизброимите товари книги, които бяха пристигнали от градовете, пръснати по Абиормен; те бяха подредени в очакване на следващото им разпределение. Когато бе запитан кога ще стане това, Учителят отговори без всякакво смущение:

— Ще минат около четиристотин години между края на този живот и началото на следващия. Само десет години след това градовете ще се изпълнят отново с хора и обучението ще започне.

— Значи сте започнали да напускате вече вашите градове? Всичките ви хора ли идват тук, за да умрат?

— Не. Ние не изоставяме градовете си и хората ни живеят с тях до самия край.

— Но градът, който намерихме с Дар Ланг Ан, бе безлюден!

— Този град не е наш. Хората, които живеят близо до него, не са от нашия народ, а техните Учители не са като нас.

— Вие знаехте ли за този град?

— Не съвсем точно, макар и да сме чували по нещо от онези Учители. Все още не сме решили как да действаме по-нататък.

Тук Дар го прекъсна:

— Просто ще се върнем с достатъчно хора, за да си прибера книгите, а мисля, че и вие ще искате да видите запалката на Нилс, макар и да не ползваме огън. Това е познание и то трябва да влезе в библиотеките.

Учителят направи одобрителен жест с ръка.

— Имаш право, макар и не напълно. Въпреки всичко, повече от съмнително е, че ще успеем да си върнем нещата със сила. Ти нали каза, че книгите са занесени в подслона сред езерцата с горещата вода?

— Да, но… не е възможно те да са останали там!

— Не съм сигурен толкова, колкото си ти. Но дори да предприемем нападението, което ти предлагаш, те ще имат достатъчно време и навярно ще ги скрият на друго място.

— А защо да не ги накараме да ни кажат къде са? — попита Крюгер. — След като овладеем мястото, това ще бъде въпрос на споразумение: техният живот срещу нашата собственост.

Учителят гледа известно време момчето с двете си очи.

— Не мисля, че мога да одобря подобен залог — каза той най-сетне.

Крюгер се почувствува малко неудобно от настойчивия му поглед.

— Е, те може и да не знаят, че ние няма да пристъпим към неговото изпълнение — отбеляза той доста неубедително.

— Представи си обаче, че нещата са все още при техните Учители. Какъв смисъл ще има да заплашваме хората?

— Но няма ли да заловим и Учителите?

— Съмнявам се в това. — Крюгер не успя да долови нищо заради сухотата в отговора му.

— Дори да не го направим, нима те не държат на живота на своите хора толкова, че да върнат нещата и да ги спасят?

— Може би имаш право — каза Учителят и добави по-бавно: — В същност това би могло да стане. В твоите идеи има нещо, което малко ме безпокои, но трябва да призная, че в последните ти думи има зрънце истина. Все пак не е необходимо да ги заплашваме с убийство; достатъчно е само да преместим хората оттам, или по-скоро да ги сплашим с преместване. Налага се да обсъдя въпроса с останалите. Ако искаш, можеш да останеш и да разгледаш библиотеката, но ми се струва, че ще предпочетеш да чакаш в предното помещение, когато ние вземем решението.

Крюгер бе видял всичко, което го интересуваше от съхранението на книгите и от самите изпълнители на тази процедура, и тъй като те бяха хора с ръста на Дар, а не на Учителите, той предпочете да се върне горе. Дар Ланг Ан го придружи в дългия обратен път в тунела. Крюгер се чувствуваше добре тук, макар че температурата бе около четиридесет и четири градуса по Фаренхайт^[1]. Докато вървяха, той се питаше защо бе нужно подобно скривалище — според думите на Учителя над главата му имаше половин миля скала и повече от три мили лед. Още по-изненадващ бе фактът, че хора с толкова елементарни на вид сечива бяха построили подобно място. Очевидно те са разполагали с инструменти, когато са пристигнали тук; сега Крюгер вярваше, че катастрофата с кораба, оставил подобните на Дар в този свят, бе станал преди няколко поколения, защото хората на планетата бяха повече от един корабен екипаж.

Обсъждането на проекта на Крюгер и измененията, направени от Учителите, отнеха доста време и момчето го използва, за да разгледа добре както отвътре, така и отвън.

Навън той мръзнеше, в което нямаше нищо чудно при толкова много лед наоколо. Крюгер не можеше да остава за дълго по време на излизанията, тъй като бе приготвил набързо дрехите си с мисълта да му пазят хлад. Добре поне, че синтетичната материя, от която бяха направени, не пропускаше вятъра; той ги привърза на врата, в глезените и в китките, така че имаше известна защита от студа. Дар Ланг Ан, който го съпровождаше при повечето от разходките му навън, изглежда бе също така безразличен към мраза, както и към топлината.

Веднъж Крюгер остана отвън наистина по-дълго, но не по свое желание. Бе излязъл сам и след като бе преодолявал с мъка преспите и купчините лед с коварна повърхност в течение на почти половин час, се озова пред вратата, но я намери заключена. Когато излезе, не провери бравата, а тя очевидно бе автоматична. Той чука дълго, но без резултат — вратата се намираше на четвърт миля от голямата пещера на същото ниво; наложи се да заобиколи планината, за да отиде до площадката за приземяване. Стигна до нея по-скоро мъртъв, отколкото жив; оттогава бе особено внимателен с вратите.

Вътре също правеше грешки, макар и не често. Веднъж едва не се задуши в едно малко помещение за складиране на храни, а друг път насмалко не падна в дупката на един улей за изхвърляне на боклук. По-късно научи, че улеят стигал до тесен пролом, пълен с полузамръзнала вода, която отнасяла боклука. Ето защо посрещна с облекчение края на обсъжданията; бе възприет планът за атаката.

Той бе доста остроумен. Двамата с Дар трябваше да се върнат до града с планер и да покръжат над селото, за да ги видят оттам. По същото време голяма група стрелци щеше да се приземи от другата страна, далече от града, и да влезе незабелязано в него. Двете групи трябваше да се срещнат на място, избрано от Дар, който начерта подробна карта на града с помощта на фотографичната си памет.

Предполагаха, че жителите на селото щяха да изпратят отново група, за да улови нарушителите. Дар и Крюгер трябваше да я подмамят на един площад, заобиколен от сгради, в които щяха да чакат стрелците от ледената шапка. Съществуваше опасност да задържат Нилс и Дар и дори да ги убият на място, но това сякаш не направи никакво впечатление на Дар; Крюгер предпочете да скрие собствените си чувства.

Този път Крюгер провери дали бяха оставили храна и вода в големия планер, въпреки че според Дар те бяха излишни при подобно пътуване.

Връщането към тропика зарадва Крюгер, но само за малко. Не след дълго спареният въздух от другата страна на океана го накара да си спомня с копнеж за ветровете от ледената шапка, забравил, съвсем по човешки, разбира се, че веднъж същите ветрове едва не го бяха убили. Трудно бе да се предположи реакцията на Дар Ланг Ан, ако бе успял да долови мислите на своя спътник. Но тъй като Крюгер внимаваше да не се издаде, пилотът можа да се съсредоточи върху задълженията си.

Конусите на вулканите бяха намерени без затруднение. Повечето от останалите планери се намираха вече на брега, на няколко мили от тях; още веднъж по-леките летателни апарати показаха по-добро време. Дар и Крюгер видяха как екипажите им се събираха, за да тръгнат към града, и решиха да останат още малко във въздуха, за да бъдат сигурни, че стрелците щяха да имат достатъчно време да заемат позиция.

Те продължиха нагоре по брега отвъд вулканите и положиха много усилия да открият от въздуха селцето на своите предишни пазачи.

Оказа се, че самите колиби бяха скрити много добре между дърветата, но районът с гейзерите бе забелязан съвсем лесно. Неговата топлина създаваше превъзходно възходящо движение на въздуха и Дар кръжа няколко минути над него, докато двамата оглеждаха внимателно местността, но не видяха никакъв признак на живот. На края Дар върна планера към вулканите и се приземи на брега, колкото бе възможно по-близо до града.

 

Влязоха в него, оставяйки ясни следи по пясъка, но не се безпокояха. В същност това се отнасяше само за Дар Ланг Ан; Крюгер се питаше дали шумотевицата не бе повече от необходимото. Сподели тревогите си със своя спътник, който обаче се изненада.

— Струва ми се, че няма от какво да се плашим — каза той най-сетне. — Те знаят, че сме принудени да кацнем на брега, защото планерът не може да се приземи в джунглата, а да вървиш по пясък и да не оставяш следи, е направо невъзможно. В града е по-друго.

— Добре.

Крюгер бе започнал да подозира, че хората на Дар Ланг Ан не бяха особено опитни във военните дела. Но и обитателите на селото, които трябваше да паднат в капана, можеха да се окажат също така неопитни; поне засега това бе единственото успокоение.

Градът бе тих, също като миналия път. Наскоро бе минал дъжд и по равните участъци на настилката се виждаха локви. От време на време се налагаше да газят през тях и част от пътя им до площада, където трябваше да ги чакат стрелците, бе белязан с мокри следи от стъпки. Крюгер изпитваше леко безпокойство при мисълта, че те щяха да се виждат доста дълго в почти изцяло наситения с влага въздух, но Дар сякаш не се бе сетил за това.

Те стигнаха до определеното място преди другите. А когато дойдоха всички, пристъпиха веднага към заемане на удобни позиции. Щом и това бе направено, за Дар и за Крюгер не остана нищо друго, освен да разглеждат околните сгради.

— Не виждам какво интересно можем да намерим — отбеляза момчето. — Вече бяхме на повечето места. Поне да бяхме избрали нещо, което не сме разглеждали така внимателно.

— Тогава няма да бъда сигурен, че ще се върнем на мястото на засадата — отбеляза на свой ред Дар. — Знаеш, че вървя само по памет.

— Вярно. Тогава да влезем. Може пък да намерим нещо интересно.

Крюгер влезе пръв в най-близката постройка; всичко се повтори, така както много пъти досега. Предположенията им се потвърдиха: над земята не видяха нищо ново, а и двамата не изпитваха абсолютно никакво желание да влизат под земята.

Часовете минаваха. От време на време Дар Ланг Ан се връщаше при сградата, където се бе скрил водачът на стрелците, за да обсъдят заедно развитието на нещата, но в същност нямаше никакво развитие. На края Крюгер заяви, че навярно жителите на селото или техните Учители са разкрили плановете им, така че сега трябва да съберат веднага цялата група и да тръгнат към селото. Той видя обаче, че думите му разтревожиха сериозно неговите спътници, защото противоречаха на дадените им нареждания.

— Трябва да почакаме поне още известно време — настоя водачът на групата Тен Лий Бар.

— Но с колко време разполагате вие? — попита Крюгер. — Струва ми се, че това не е чак толкова важно за мен, макар че предпочитам да бъда на другата страна на океана, преди и последният от вашите планери да остане на земята заради липса на пилоти; ако вие не вземете скоро тези книги, това няма да стане никога, а вашите Учители ще трябва да чакат прекалено дълго електрическия апарат, който искат да видят.

Местният жител изглеждаше объркан.

— В известен смисъл ти несъмнено си прав. И все пак, ако не сполучим само защото не сме изпълнили нарежданията… — заглъхна само за миг гласът му и отново зазвуча ясно: — Спомням си, че ти спомена за електрически съоръжения тук, в града. Не можем ли да запълним част от времето си, като ги разгледаме. Искам да дойда с теб, за да взема образци.

Крюгер бе сигурен, че може да разпознае решимостта дори когато тя бе изразена от едно нечовешко същество. Той сви рамене.

— Е, щом си решил така… Ела с мен, да видим какво може да намерим.

Той свърна към най-близката сграда; Дар Ланг Ан и Тен Лий Бар го последваха през откритото входно помещение до една от вътрешните стаи. И в нея, подобно на всяка друга стая в града, имаше електрически контакти; двамата местни жители наблюдаваха, а той извади капачките на кутиите и им показа проводниците.

Дар Ланг Ан бе слушал вече неговите обяснения и затова в началото почти не обръщаше внимание; постепенно обаче и неговият интерес се събуди. Това стана, когато Крюгер обясняваше предназначението на двата проводника и резултата от неправилната връзка между тях. Налагаше се да се задоволи само с обяснения, защото липсваха условия за демонстрационни опити; за беда Тен Лий Бар обаче допря проводниците, сякаш бе решил да разбере по-точно думите на момчето, и в същия миг сребристите жици почервеняха, а той отдръпна ръката си с рев на учудване и болка.

Нилс Крюгер бе изненадан не по-малко от него. Няколко секунди той се взираше в нажежените жици, а после ги раздели с изолираната дръжка на ножа.

— Само топлина ли почувствува, или и нещо друго? — попита хапливо Крюгер.

— Не знам. Ако това бе топлина, сега разбирам защо книгите ни предупреждават да се пазим от нея — отговори стрелецът и допря ръка до устата си с изненадващо човешки жест.

След като разбра, че няма да научи нищо от съществото, което дори не знае какво е изгаряне, Крюгер реши да опита сам. Той извади няколко искри с острието на ножа и прецени, че напрежението бе много ниско. После провери дали подът бе сух — доколкото това бе възможно при подобна атмосфера, разбира се — и хвана проводниците с два пръста. Не почувствува удар и затова се наложи да провери още веднъж с ножа дали напрежението във веригата не бе изчезнало току-що.

Положението бе следното: или градът се захранваше и при нормални условия с ток с много ниско напрежение и генераторите продължаваха да работят, или това бяха последните искрици от някаква аварийна акумулаторна система. Освен това не се знаеше със сигурност дали Учителите в съседното село бяха в течение на нещата и именно поради тази причина бяха забранили всякакъв достъп до града.

Крюгер вече се чувствуваше съюзник на народа на Дар Ланг Ан, въпреки своята враждебност към техните Учители. Щом те не искаха да проявят инициатива, за да научат онова, което бе важно за тях, тогава той, Нилс Крюгер, щеше да ги накара! Обърна се рязко към Тен Лий Бар.

— Това променя нещата. Дар Ланг Ан и аз отиваме до селото, защото трябва да разберем какво става там. Ти и твоите хора трябва да решите сами за себе си.

— Но след като вие отивате, ние какво ще правим тук?

— Нямам никаква представа. Решавайте сами. Ние отиваме.

Крюгер напусна сградата, без дори да попита Дар дали идва с него. Тен се загледа за миг след тях, после и той излезе и започна да вика своите хора, скрити по местата си. Крюгер се обърна само веднъж; видя, че го следваха, усмихна се на себе си и продължи, без да каже дума.

Не бе трудно да следват посоката; бяха минавали неведнъж с Дар по този път. Всичко бе спокойно. Нито слухът, нито очите долавяха следа от животно или жител на селото. Същата тишина цареше и в откритото пространство около гейзерите, когато стигнаха до тях. Там, където пътеката се разклоняваше и водеше до мястото за техните редовни разговори с Учителите, Крюгер спря и се отправи към езерцето, което насмалко не ги погълна във врящите си води. Няколко минути по-късно цялата група наобиколи каменното убежище, щръкнало от едната страна на ръба на езерцето.

Все още мълчанието бе нарушавано само от драскането на нокти по камъните. След като почака още малко, Крюгер се изкачи смело до убежището и затърси внимателно следи от вход. Той започна със страната откъм водата, надвесвайки се над ръба, тъй като винаги бе мислил, че входът бе някъде там. Но в скалата не се виждаше никакъв процеп. Огледът на другите две страни и на челото бе също така неуспешен.

На върха резултатът бе по-задоволителен. Макар и едва забележими, тук се виждаха мънички пукнатини, които очертаваха нещо като люк, но през евентуалния му отвор дори Дар Ланг Ан щеше да мине много трудно. За нищо на света люкът не би пропуснал огромното тяло на някои от Учителите. Да, книгите и запалката бяха минали оттук, но мястото на самите Учители оставаше загадка.

Крюгер продължи да търси на много ярдове около езерцето. След като разбраха какво търсеше и преодоляха страха си от парата, която се издигаше над водата, всички от групата започнаха да му помагат. Открити бяха много пукнатини, но всички бяха случайна игра на природата. Крюгер се опита да погледне през малките дупчици, за които вярваше, че са били използвани от Учителите, но отново удари на камък: дълбочината на всяка от тях бе не повече от няколко инча. Той се питаше дали цялата работа не бе едно огромно представление и умишлено отклоняване на вниманието. Може би през цялото време на разговорите Учителите ги бяха наблюдавали от края на гората или от друго удобно място. В такъв случай къде бяха те сега? Жителите на селото не се виждаха; не се чуваше и гласът на Учителя — Крюгер внезапно почувствува тревога.

Останалите се бяха отказали да търсят и се върнаха при него за по-нататъшни заповеди; той се бе замислил, но не бе спрял, за да се наслади на удоволствието, че бе поел ръководството на операцията.

— Към селото! — каза кратко той и ги поведе натам.

Нямаше никакви признаци на живот. Те приближиха внимателно до края на откритото пространство и спряха веднага, щом видяха първите колиби. По заповед на Крюгер се разпръснаха, за да не са толкова добра цел за евентуалните скрити стрелци, и продължиха напред; на края всички влязоха в селото.

Все още нищо не помръдваше; не се чуваше никакъв звук. Внимателно влизаха по къщите и ги претърсваха, но без резултат — всички се оказаха празни. Мястото бе наистина безлюдно.

— Значи са отнесли книгите със себе си! — бе горчивото заключение на Дар Ланг Ан.

— Страхувам се, че имаш право, но ако искаш, ще се върнем при езерцето и ще избием вратичката на люка. Освен това не сме влизали и в малката колиба, откъдето те докладваха на своите Учители, макар и да не мога да си представя, след като ги видях, как някой от тях се е разположил вътре.

— Това не е толкова важно сега.

Дар излетя към споменатата колиба като стрела от собствения си арбалет. Изчезна вътре и само след миг повика Крюгер.

— Какво има? — крещеше момчето, докато тичаше към колибата. — Да не са ти оставили книгите като жест на добра воля, а?

— Не, не са книгите. Кой знае какво е.

Крюгер влезе при последните думи на Дар. Спря за миг, за да привикнат очите му към тъмнината; после разбра какво е искал да каже малкият летец.

В колибата не се виждаха никакви мебели, освен една груба маса в средата. На масата лежеше някакъв апарат. Той не бе поставен в кутия, така че личаха всичките му бобини, кондензатори и лампи. Крюгер разбра почти веднага какво вижда пред себе си, но не успя да проговори. Изпревари го глас откъм масата:

— Влез, Нилс Крюгер. Отдавна те чакам. Имаме да си кажем много неща един на друг.