Хал Клемент
Огнен цикъл (1)

I. Логистика^[1]

 

Като се знае колко е твърда застиналата лава, планерът остава учудващо здрав. Опашният възел бе непокътнат; единствената повреда на корпуса се оказа откъснатата тъкан в долната му част; дори тесните крила изглеждаха здрави. Ако на разстояние от три хиляди мили наоколо се намираше някое катапултно устройство, навярно всеки би се поддал на изкушението и би опитал да засили отново планера. Дори Дар Ланг Ан би могъл да се излъже, ако се налагаше да разчита единствено на зрението си.

Но той имаше не само очи. Бе му се паднал лошият шанс да блъсне своето летателно средство. Той бе видял как изровената черна повърхност полетя внезапно към него, когато ненадейният порив на вятъра го отпрати към безименния вулкан; бе почувствувал сблъсъка и слабия отскок, когато еластичната дървена конструкция на планера се опита да поеме силата на удара; но най-важното бе, че бе чул звука от счупването на двата главни лонусерона Първият въпрос в съзнанието му не можеше да бъде свързан с повторното излитане; просто се бе запитал дали ще трябва да повреди по-осезателно своя планер, преди да го изостави, макар че и това не бе главният въпрос. Основното бяха книгите.

Те не бяха много, разбира се; Рий Пел Юн бе достатъчно предвидлив, за да повери голяма част от познанието на града на един единствен летателен апарат. И все пак той не можеше да ги изостави; негов дълг бе да ги пренесе непокътнати до Ледените укрепления, а осемстотин години са достатъчно дълъг срок, за да се изработи силно чувство за дълг. Толкова много бе живял Дар Ланг Ан.

За щастие книгите не бяха тежки. Той се залови да събере в пакет такава част от тях, каквато можеше да носи, без да му пречат да върви, или да използва оръжието си. Когато свърши и се отдалечи от мястото на катастрофата, той се бе натоварил с книги, които тежаха половината от собственото му тегло, храна, която не бе повече от една десета част от тежестта му, а така също арбалет и стрели, с които не се бе разделял от времето на своята младост. По-голямата част от храната остави, но прибра всички книги.

Докато стягаше вързопа, бе мислил за посоката. Голямата дъга до крайната му цел бе дълга малко повече от две хиляди мили, почти половината от които заемаше океанът. Пътят по въздуха щеше да бъде много по-дълг, но сега островите му даваха възможност да пресече океана на етапи — под петдесет мили всеки. Той реши да следва този маршрут, защото го бе изминавал много пъти досега и познаваше добре особеностите му. Вярно бе, че ориентирите щяха да изглеждат по-различни тук, на земята, но това нямаше да затрудни особено много неговата фотографична памет.

Разбира се, че той не се отправи веднага в посоката, която бе решил да следва. Тя водеше направо през планината, в чиито склонове се бе разбил планерът. Дар бе по-добър катерач от всяко човешко същество благодарение на естествените преимущества на своята физика, но от върха на планината непрекъснато се издигаше стълб от бледожълт пушек, а полето от лава под краката му бе доста топло и му се струваше, че това не се дължи единствено на слънчевата светлина. Най-близката му цел на отсамния бряг на океана лежеше на североизток, а полето от лава бе най-късо в северна посока; затова той се обърна и се отправи на североизток, така че кървавочервеното слънце, наричано от него Тиър, остана отляво, а синьото — Арин — се спря точно зад гърба му.

Не е лесно да се прекоси едно голямо поле от лава, дори без тежък товар. А Дар Ланг Ан бе натоварен така, че пътуването се оказа същинско мъчение. Краката му бяха достатъчно яки, за да устоят на острите ръбове на скалите, които не можеше да заобиколи, а и през тях не се виждаше никаква пътека. Отново и отново се налагаше да променя предварителната преценка за времето, необходимо за път, но не допусна нито веднъж, че няма да го измине.

На два пъти той яде и пи вода, ако нищожната глътка и оскъдните хапки, които си позволи, могат да бъдат наречени така. Не спря нито веднъж. Между мястото, където се разби планерът, и края на пространството, покрито с лава, имаше по-малко от петдесет мили, но ако му се случеше да заспи, преди да ги измине, почти сигурно щеше да загине от жажда. Доколкото знаеше, в лавата нямаше да намери вода, лятото наближаваше, а тя му бе така необходима, както и на всяко човешко същество, попаднало в същото положение.

Първата закуска той пое доста далече от планината, така че вече можеше да се обърне право на север и да остави Тиър зад гърба си. Арин догонваше червеното слънце, но сенките бяха все още къси. Макар да бе свикнал с двата източника на светлина, сега слънцата много му пречеха, трудно му бе да оглежда терена на няколко десетки метра напред и често пропускаше преките пътища.

И все пак той напредваше. При второто „хапване“ сянката на вулкана остана зад него, а няколко часа по-късно той бе сигурен, че вижда зеленина пред себе си. Наистина това можеше да бъде и мираж, който бе съвсем непознат на Дар Ланг Ан. Можеше да бъде и по-плътна покривка от островръхите, меки, с цилиндрична форма растения, разпръснати тук-там из лавата. Но пътникът бе сигурен, че гората бе от истинска растителност; нейното присъствие означаваше много вода, липсата на която той бе започнал да чувствува твърде силно. На лицето му се появи нещо, което бе равнозначно на усмивка на облекчение; после той намести вързопа с книгите на раменете си и продължи към хоризонта. Откри грешката си, известно време преди да усети истинска жажда.

Ако се движеше по каквото и да е подобие на права линия, той щеше да измине без затруднения разстоянието до гората. Дори със завоите, които бе принуден да прави из полето от лава, щеше да стигне дотам, преди жаждата да го измъчи прекомерно. Просто не бе предвидил извънредни отклонения, тъй като не си спомняше да бе видял от въздуха нещо друго, освен обичайните бразди и хребети върху полето от лава. Оказа се, че паметта му не го бе подвела; виновен бе теренът.

Тиър почти бе престанал да се движи на запад и видимо се издигаше нагоре, готвейки се за годишното си спускане към Арин, когато Дар Ланг Ан откри преградата. Това не бе стена, която в никакъв случай не би приел за непреодолима, а пукнатина, която сигурно се бе образувала, след като лавата като цяло е била почти втвърдена, тъй като бе прекалено дълбока и дълга, за да е причинена само от разпукването на втвърдената тясна кора под силата на налягането или на течната маса отдолу.

Не бе забелязал пукнатината отгоре по простата причина, че тя не беше права; виеше се сред обичайните неравности на терена, така че той трябваше да върви повече от час покрай нея, преди да схване действителното състояние на нещата. А това стана, когато пукнатината започна да извива към вече отдалечения вулкан.

След като си изясни обстановката, Дар Ланг Ан мигновено спря, скри се в сянката на изпъкналия ръб на една скала и се замисли. Не си струваше да се сърди на собствената си глупост, макар и да я съзнаваше достатъчно ясно, а се задълбочи върху пречката, изправила се пред него.

 

Бе немислимо да се катери по стените на дълбоката цепнатина. Обикновено повърхността на втвърдената лава е достатъчно грапава, така че ноктите на човек от неговата раса намираха опора в почти отвесни стени, но сега пред него стоеше разлом през цялото поле. Скалата бе осеяна с газови шупли, много от които бяха разкрити от разлома; те бяха достатъчно големи, за да му дадат опора, но бяха разположени почти до самата повърхност. На отсрещната стена на цепнатината се виждаше, че само на няколко ярда^[2] по-долу шуплите бяха с размер на главичката на карфица; на практика от тях нямаше никаква полза. Освен това стената бе не само отвесна. Тя „извиваше“, така че независимо от мястото на спускането или на страната — ако имаше възможност за избор — тя щеше да надвисне над него, преди да се е спуснал много надолу. Не, катеренето бе изключено.

Пукнатината бе твърде широка, за да я прескочи, като на много места широчината й бе прекалено голяма даже за човек без багаж, а Дар Ланг Ан бе далеч дори от мисълта, че може да изостави своя товар.

Той не разполагаше с въже, а каишите по тялото му и по вързопа не бяха достатъчно дълги. Върху лавата не растеше нищо, от което да се измайстори въже или мост. Вътрешността на растенията се оказа мека, почти без дървесна тъкан, а външните им ципи не бяха препятствие дори за неговите нокти.

Това, което му пречеше най-много да намери отговор на въпроса, беше неговата решимост да не се разделя от книгите, както и трябваше да се очаква. Измина невероятно много време, преди той да схване, че раздялата можеше да бъде и временна; просто трябваше да хвърли книгите и да скочи след тях.

Нямаше вече затруднения, защото си припомни със сигурност няколко места, където можеше да прескочи без товар. Оставаше само да намери някое достатъчно равно място от другата страна на пукнатината, където да хвърли вързопа.

На края откри такова място. Вече не мислеше за изминалите часове; смъкна долу вързопа, провери дали е добре стегнат — не искаше да загуби някоя книга при прехвърлянето — претегли го на едната си ръка, завъртя се около себе си като човек, който хвърля чук, и го изпрати над пукнатината. Не се бе усъмнил нито за миг, че вързопът ще стигне до отсрещната страна; в същност той отиде малко по-далече от очакванията му, така че за миг Дар не бе сигурен дали ще се спре пред неравната повърхност около мястото на целта. Най-сетне вързопът престана да се търкаля и след като се убеди, че всичко е минало без усложнения, Дар се огледа, отново прецени разстоянието и скочи.

Ако трябваше да докладва за тази случка, той нямаше да се спира на други подробности. За повечето хора щеше да бъде трудно да не споменат за своите чувства, когато са тичали към ръба, вложили са цялата си сила в отскока, когато са стигнали до края, погледнали са за миг в замайващата дълбочина под себе си и са се строполили болезнено върху неравната, назъбена и твърда лава на отсрещната страна. Един човек наистина щеше да има за какво да разказва по-късно. Дар Ланг Ан изпита всички тези чувства, докато изпълняваше действията, но след скока мисълта му остана насочена единствено към книгите. И той продължи пътя си нататък.

Тиър се бе издигнал видимо по-високо, когато той се натъкна на друга пукнатина по пътя към гората. Този път му трябваше много по-малко време, за да я преодолее, и все пак тя увеличи закъснението му. Когато червеното слънце се издигна високо над хоризонта и изглеждаше два пъти по-голямо, отколкото го бе зърнал от мястото на катастрофата, той се видя принуден да признае, че му се налагаше да остане в полето от застинала лава през лятото, а това време от годината не трябваше да се прекарва далече от достатъчно вода.

В такъв случай смъртта щеше да дойде малко по-рано от очакванията му, което означаваше, че ще трябва да се погрижи за книгите. Вероятно щяха да го потърсят, след като не се върне в определения срок; той не се бе отдалечил много от обичайния въздушен коридор между Куор и Ледените укрепления, така че не бе нужно особено въображение от страна на спасителите, за да го открият. Налагаше се обаче да направи нещо, за да го забележат от въздуха. Той обмисли възможността да се върне при безмоторника, но си даде сметка, че не може да стигне дотам, дори само за това, че щеше да бъде прекалено изтощен, за да се прехвърли през дълбоките пукнатини. Да, ако бе схванал колко незначителни са били в същност шансовете му да прекоси полето в лава, преди всичко нямаше да изважда книгите от летателния апарат; просто не му бе хрумнало да се усъмни във възможностите си. Сега се налагаше да поправи грешката си или поне да направи така, че някой друг да го стори вместо него.

Естествено, той не бе оставил диря по скалите, така че намирането на планера нямаше да помогне с нищо на спасителите. Те щяха да се досетят, разбира се, за посоката, в която бе тръгнал, но тъй като не знаеха точното време на катастрофата, те в никакъв случай нямаше да могат да определят докъде е стигнал. Подобно на него, те също нямаше да помислят за възможността да не е стигнал до края на полето от лава, защото никой от тях нямаше личен опит в условията на непосредствена близост до вулкан.

Независимо от височината на полета никой наблюдател не би забелязал тялото му на фона на лавата, защото нито ръстът, нито окраската му щяха да породят някакво съмнение. Всички скали бяха с почти еднакъв цвят, така че той не можеше да остави никакъв знак, забележим от въздуха. Във вързопа нямаше нищо, с което да направи сигнален флаг с подходящи размери, или да нарисува някакво означение върху скалите. Според Дар Ланг Ан единственото, което можеше да помогне, бяха токите на ремъците.

Те бяха плоски и изработени от полиран метал, можеха да послужат вместо огледала, макар че бяха твърде малки. Все пак той трябваше да ги приспособи, защото в тях бе единствената му надежда. Той стигна до това решение, без да престава да върви с усилие на север.

Единственият въпрос пред него бе да реши дали да спре дотук и да използва оставащото му време за усъвършенстване на приспособлението от токите, така че да не пропусне нито една от възможностите то да бъде забелязано от някой планер или да продължи напред, докато до края очевидно остане съвсем малко. Втората възможност бе за предпочитане, защото в нея бе скрита вероятността да намери някое особено подходящо място — щръкнала скала или плочи от застинала лава, разположени така, че да привлекат окото на спасителната група. Това, че тя включваше и вероятността да намери навреме вода и да спаси по този начин живота си, бе обстоятелство, на което той не обърна никакво внимание; вече бе убеден, че ще бъде мъртъв, преди да се появи такава възможност. Едничкото преимущество от незабавното спиране бе, че щеше да остане на сянка до края на живота си, което сигурно бе по-приятно, отколкото да продължава по-нататък под огнения блясък на двете слънца. Както и можеше да се очаква, той избра да продължи напред.

Вървеше, пълзеше или се катереше според обстоятелствата, а в това време червеното слънце продължи да се издига и да нараства. То бе започнало да се отклонява в източна посока, но благодарение на непоколебимото движение на Арин на запад бе все още удобно за ориентир. Навярно корекциите, които Дар внасяше в своя курс, бяха донякъде несъзнателни; може би към края въобще не можеше да се нарече курс линията, по която се движеше, защото редом с хода на времето и покачването на температурата мисълта му бе все по-често заета с мъчителните призиви на жаждата, изпращани от тялото му. Всяко човешко същество би загинало отдавна — мъртво и изсъхнало. Но Дар Ланг Ан нямаше потни жлези; нервната му тъкан издържаше температури, които стигаха почти до точката на кипене на водата и затова той не губеше скъпоценната влага в тялото си толкова бързо, колкото би я загубил някой човек на негово място. Макар и по-бавно, но тя намаляваше с всяко издишване, така че болката в дробовете му ставаше все по-осезателна при поредната глътка поет въздух. Той не бе вече убеден дали пейзажът пред него трепти от маранята, или от несигурното му зрение; все по-често му се налагаше да обръща и двете си очи към някой предмет, за да бъде сигурен, че го вижда ясно. За миг някоя щръкнала скаличка му напомняше за живо същество; веднъж щеше да остави набелязания път, за да разгледа по-добре една плоча от лава. Бяха му нужни няколко дълги секунди, за да се убеди, че зад нея не би могло да се крие нищо. Тук нямаше живи същества и нищо не би могло да се движи. Звуците, които стигаха до ушите му, идваха чисто и просто от лавата, която се напукваше, затоплена от слънчевата топлина. Отдавна вече ги чуваше.

И все пак онова движение там бе някак си особено. Може би трябваше да се върне и да погледне…

Да се върне. Това бе единственото, което не биваше да прави. Вече знаеше, че от всички възможни действия то бе най-безполезното за него. Ако халюцинациите бяха започнали да овладяват съзнанието му дотам, че да го подтикват към такива постъпки, той се бе приближил до края повече, отколкото можеше да предположи. Бе време да спре и да монтира рефлектора, докато все още владееше тялото си.

Нямаше време за съжаления и той спря веднага, оглеждайки се внимателно около себе си. На няколко ярда пред него се виждаше плоча от втвърдена лава, откъсната от общата кора и изправена почти отвесно от налягането на някога втечнената скала под нея. Горният й край стърчеше на повече от десет фута^[3] над повърхността непосредствено около нея. Тя бе повече от два пъти по-висока от Дар Ланг Ан, но бе достатъчно грапава, за да предложи опора за ноктите му; той разбра, че няма да му бъде трудно да закрепи токите на върха.

Разкопча вързопа с книгите и го отпусна върху нагорещената скала. Провери дали е завързан добре и го закрепи с единия от каишите; навярно щеше да вали след края на лятото и той не можеше да допусне водата да повреди книгите или да ги отнесе.

После свали ремъците от гърдите си и ги прегледа с едно око, а с другото огледа ръба на скалата, където бе решил да постави токите. Две-три парчета от кожата бяха излишни и той ги остави при вързопа; привърза останалите заедно с токите към тялото си, за да освободи двете си ръце за катерене.

Горният ръб на плочата бе наистина така назъбен, както му се стори отдолу, и той привърза без затруднение ремъците около издадените му краища. Сложи едната от токите така, че отразените от нея лъчи да сочат на юг; опита се да разположи другата удобно за погледа на наблюдател, който се намира точно над нея. Разбира се, че вероятността да привлекат нечие внимание бе много малка и за двете; в същност всичко зависеше от светлината на Арин, тъй като червеното слънце щеше да остане над хоризонта малко преди началото и след края на лятото, а въздушните коридори оставаха празни по време на горещия сезон. И все пак това бе най-доброто, което бе във възможностите на Дар Ланг Ан; когато разположението на двата метални къса го задоволи, той се огледа още веднъж наоколо, преди да слезе.

Край него всичко трептеше още по-силно отпреди. Но този път го обзе почти пълна увереност, че бе видял как нещо изчезва зад една от скалите по пътя, откъдето бе дошъл. Той пропъди лъжливото видение от съзнанието си и се заспуска надолу; внимаваше къде стъпва и за какво се хваща, защото нямаше никакво желание да изживее оставащите му няколко часа в мъчителна болка от някоя счупена кост, макар и да не бе възможно да прекара това време наистина добре.

Той стигна без произшествия до основата на скалата замисли се за миг и примъкна вързопа с книгите в нейната сянка. След това се разположи спокойно, като сложи вързопа за възглавница, скръсти ръце на гърдите си, затвори очи и се отпусна. Бе свършил всичко; може би само чувството му за дълг, възпитавано в продължение на векове, не бе напълно удовлетворено, макар и то да не му подсказваше, че бе пропуснал нещо важно.

Почти е невъзможно да се опишат с думи неговите чувства. Несъмнено съжаляваше, че умира по-рано от своите събратя. Може би бе насочил мислите си към суровия пейзаж, прострял се пред него, питайки се, без определена цел разбира се, още колко път трябваше да измине, за да остане жив. Но Дар Ланг Ан не бе човек и следователно картините в неговото съзнание никога не биха прозвучали разбираемо за един земен жител, просто, защото бяха създадени от представите и културата на среда, която се различаваше коренно от условията, познати на човешките същества. Дори младият Нилс Крюгер, чиято приспособимост бе съвсем нормална и впоследствие той успя да опознае Дар Ланг Ан така добре, както впрочем би го направил всеки на негово място, се отказа да прави предположения за мислите в главата му по времето, когато Дар се приготвяше да срещне смъртта, а той приближаваше към него.

Дар не го чу, въпреки че обикновено слухът му бе много остър. Но той не бе изгубил напълно съзнание и долови мириса на вода, който го накара не само да отвори широко очите си, но и да скочи на крака. За миг погледът му продължи да блуждае напосоки, а после и двете му очи се приковаха във фигурата, която се качваше с мъка по скалата на десетина ярда пред него.

До този момент Дар Ланг Ан никога не бе имал причина да се усъмни в паметта си, нито в здравия си разсъдък, но този път почувствува, че едното от тях не бе в ред. Живото същество пред него имаше горе-долу правилни форми, но ръстът му бе невероятен. То се издигаше с цял фут над неговите четири фута и половина, а това бе просто нередно. Другите му чудатости бяха по-незначителни — очи в предната част на лицето, клюноподобен израстък над устата, възрозов наместо тъмновиолетов цвят; и все пак именно неговата височина не позволи на Дар да намери в паметта си представа за подобен вид. Точно сега хората бяха високи четири и половина фута, с изключение на жертвите на злополука, които е трябвало да започват отначало; колкото до Учителите, те бяха малко по-високи от осем фута. Между тези две граници нямаше нищо живо на два крака.

В този миг друга подробност измести от съзнанието му дори мисълта за ръста. От съществото идеше мирисът на вода, който го бе изправил на крака; навярно то бе буквално наквасено в тази течност. Когато осъзна този факт, Дар Ланг Ан понечи да тръгне към новодошлия, но спря още при първата крачка. Бе прекалено отслабнал. Върна се пипнешком назад, търсейки опора в скалната плоча, в чиято сянка бе легнал. Тя му помогна да се задържи, докато невероятното същество приближаваше; мирисът на вода изгаряше ноздрите му, а после сякаш изведнъж всичко изчезна. Пред очите му падна завеса и грубият камък престана да наранява гърба му. Той почувствува как коленете му се подгъват, но не усети сблъсъка с твърдата лава.