Стивън Кинг
Куджо (15)

* * *

Дона Трентън седеше с ръце леко опрени във волана на „Пинто“-то. Най-после Тад бе заспал отново, ала сънят му не беше спокоен. Той се свиваше и въртеше, понякога стенеше. Тя се боеше, че малкият изживява всичко, което се бе случило по-рано.

Дона докосна челото му. Тад измърмори нещо и се дръпна назад. Клепките му трепнаха два-три пъти и пак се спуснаха надолу. Челото му гореше. Почти сигурно бе, че е резултат от непрекъснатото напрежение и страх. Тя самата бе трескава и чувстваше силно болка. Коремът я болеше, ала тези рани бяха повърхностни — по-скоро драскотини. В това й бе провървяло. Куджо бе наранил левия й крак много повече. Раните там (ухапванията, настояваше съзнанието й, сякаш наслаждавайки се на ужаса, който предизвикваше думата) бяха дълбоки и страшни. Те бяха кървили обилно, преди да хванат кора, а и Дона не се бе опитала да ги превърже веднага, въпреки че в кутията на арматурното табло имаше аптечка. Тя смътно се надяваше, че шуртящата кръв ще прочисти раните… така ли бе станало всъщност или това бе просто бабини деветини? Дона не знаеше. Имаше толкова много неща, които не знаеше. Дяволски много!

Когато най-сетне разкъсванията хванаха кора, цялото й бедро и шофьорската седалка бяха лепкави от кръв. Трябваха и три дебели марли от аптечката, за да покрие раната. Бяха последните. „Трябва да купя нови“, помисли си тя и нададе кратък, истеричен кикот.

На слабата светлина, плътта й точно над коляното изглеждаше като разоран чернозем. Откакто кучето я бе ухапало, усещаше непрекъснато, болезнено пулсиране. Беше глътнала няколко аспирина от аптечката без вода, но болката не бе намаляла ни най-малко. Усещаше и силно главоболие, сякаш че цял сноп жици стягаха слепоочията й все повече и повече.

Когато свиваше крака си, болезненото пулсиране се превръщаше в остър, стоманен свредел. Дона не бе сигурна дали изобщо ще може да стъпва на крака си сега, а още по-малко пък да тича до вратата на къщата. Всъщност, имаше ли значение? Кучето седеше върху чакълестата настилка между колата й и вратата на къщата, обезобразената му глава бе наведена надолу, а очите му бяха неизменно приковани върху нея. Върху нея!

На Дона някак не й се вярваше, че Куджо ще може да се движи тази вечер. Утре слънцето навярно щеше да го вкара в гаража, ако се окажеше толкова горещо, колкото вчера.

— Той иска мене — прошепна тя с напуканите си устни.

Вярно беше. По някакви причини, предопределено от Съдбата или по свои собствени, неведоми причини кучето искаше нея.

Когато Куджо падна на пътеката, Дона бе сигурна, че той умира. Никое живо същество не би понесло ударите, които тя му нанесе с вратата. Дори гъстата му козина не можа да ги омекоти. Едното ухо на Сан Бернара висеше сякаш на косъм. Ала кучето постепенно се изправи на крака. Дона не вярваше на очите си… Не искаше да вярва на очите си.

— Не! — изкрещя тя, напълно загубила контрол над себе си. — Не! Лягай долу, ти трябва да си мъртъв! Лягай долу, ти мръсно псе!

— Мамо, недей… — измърмори Тад, обгръщайки с ръце главата си. — Боли… боли ме…

Оттогава положението бе все същото. Времето отново бе започнало да се влачи. Няколко пъти Дона приближи своя часовник до ухото си, за да се увери, че не беше спрял, тъй като й се струваше, че стрелките изобщо не се движат.

Дванадесет часа и двадесет минути.

„Какво знаем за болестта бяс, деца?“

Безценно малко! Мъгляви и откъслечни факти, прочетени навярно в неделните вестници. А също и една брошура, която Дона небрежно бе прелистила в кабинета на ветеринарния лекар в Ню Йорк, където бе завела домашната котка Дайна, за да й бият инжекция против гана. Ах, извинете, против гана и против бяс!

Бяс — болест на централната нервна система. Добрата, стара ЦНС. Предизвиква бавно разрушаване на същата… но може би иначе болестта изобщо не би била толкова опасна. „Естествено“, мислеше си с надежда Дона, „аз дори не съм сигурна, че кучето наистина е бясно. Единственото бясно куче, което някога съм виждала, е това, гдето Грегъри Пек го застреля с пушка във филма «Да убиеш присмехулник». Освен факта, разбира се, че онова куче всъщност не беше бясно, а само изглеждаше такова. Вероятно бе някакъв мръсен помияр от местния кучкарник, когото обилно бяха напръскали с пяна за бръснене «Жилет»“…

Дона насочи мисълта си към същината на въпроса. По-добре да направи макар и лош анализ на положението, както казваше Вик, поне засега. Освен това в сърцето си тя бе уверена, че кучето е бясно — какво друго би го накарало да се държи така? Куджо бе напълно побъркан.

Също така бе я ухапал. И то лошо. Какво означаваше това?

Хората се заразяваха от бяс. Дона го знаеше, и смъртта бе ужасна. Може би най-ужасния начин да умреш. Имаше ваксина против бяс и можеше да се лекува с инжекции. Инжекциите бяха доста болезнени макар и сигурно не толкова болезнени, колкото онова, което се бе случило с кучето. Но…

Спомни си, че някъде бе чела за два случая, в които хората бяха оцелели, макар и в напреднал стадий на бяс — тоест случаи, които не са били диагностицирани преди заразените да покажат явните симптоми на болестта. Единият от оцелелите беше момче, което изцяло се бе възстановило. Другият беше един изследовател — биолог, който бе останал с трайни увреждания в мозъка. Добрата, стара ЦНС се бе разпаднала.

Колкото по-дълго болестта не се лекуваше, толкова по-малко шансове имаше. Дона потърка с ръка челото си, овлажнено от студената пот.

Какво означаваше дълго време? Часове? Дни? Седмици? Може би месеци? Тя не знаеше.

Изведнъж колата сякаш се смали и доби размерите на „Хонда“, после на онези малки коли с три колела, каквито даваха на инвалидите в Англия, после доби размерите на кош за мотоциклет и накрая — размерите на ковчег. Двоен ковчег — за нея и за Тад. Те трябваше да излязат от тук, да излязат, да излязат…

Ръката й заопипва за дръжката на вратата, преди тя да успее да се съвземе. Сърцето й блъскаше и усилваше пулсирането в главата й. „Моля те!“, мислеше си тя, „И без страх от затворени пространства е достатъчно тежко! Така, че моля те… моля те… моля те!“

Отново я налегна свирепа жажда. Погледна навън, а Куджо неумолимо се втренчи в нея. Сребърната пукнатина в прозореца сякаш разполовяваше тялото му.

„Нека някой да ни помогне“, мислеше си Дона. „Моля ви, моля ви, помогнете!“

* * *

Роскоу Фишър бе паркирал колата в сянката на „Джери Ситгоу“, когато чу повикването. Официално Роскоу следеше за нарушители, превишаващи скоростта, а в действителност си подремваше. В дванадесет и половина в сряда сутрин шосе № 117 бе напълно безлюдно. В главата си той имаше малък будилник и Роскоу му се доверяваше, че ще бъде събуден някъде към един часа, когато започваше притокът на коли от Норуей. Тогава можеше да има известно раздвижване.

— Кола три, обади се! Кола три! Край!

Роскоу се сепва разсънен, разливайки по чатала си кафето от пластмасовата чаша.

— О, триста лайняни дяволи! — рече плачливо той. — Ето на това му се вика готино изпълнения, нали? Майка му!

— Кола три, чуваш ли ме? Край!

Роскоу грабна микрофона и натисна копчето отстрани.

— Чувам те, база!

Искаше му се да добави: „Надявам се, че си струва, защото в момента си кисна топките в цяла локва от студено кафе“, но пък не се знаеше кой или коя подслушва полицейските обаждания на скенера си… дори в дванадесет и половина през нощта.

— Трябва да идеш на „Ларч Стрийт“ номер осемдесет и три. — каза Били. — Това е къщата на мистър и мисис Виктор Трентън. Провери къщата. Край.

— За какво ще проверявам, база?

— Трентън е в Бостън и никой не отговаря на повикванията му по телефона. Той смята, че в къщата му трябва да има някой. Край.

„Ето, на! Колко прекрасно, нали?!“, помисли си кисело Роскоу Фишър. „Само заради това ще трябва да дам четири долара за химическо чистене. И дори да спра някой нарушител, той ще сметне, че така съм се натегнал за евентуално повишение, та чак съм се напикал.“

— Десет и четири минути е. Искам почивка. Край. — каза Роскоу, включвайки стартера.

— Моят часовник показва дванадесет и тридесет и четири след полунощ — рече Били. — Кола три, под стряхата до главния вход на къщата има окачен ключ. Мистър Трентън иска направо да влезеш вътре и да видиш дали къщата изглежда напусната. Край.

— Прието, база! Край и прекъсвам.

— Прекъсвам.

Роскоу включи фаровете и се понесе по безлюдната главна улица на Касъл Рок, минавайки покрай общинската ливада с естрадата за концерти и острия й, зелен покрив. Заизкачва височината и някъде, преди да стигне равното, сви вдясно по „Ларч Стрийт“. Къщата на Трентънови беше втората след ъгъла и Роскоу видя, че през деня те имаха хубава гледка към града долу. Той спря голямата полицейска кола номер три до бордюра, излезе навън и тихо затвори вратата. Улицата беше тъмна и дълбоко спеше.

Роскоу спря за миг и дръпна мокрия плат от чатала си, при което направи гримаса. После тръгна нагоре по алеята. Тя беше пуста, както и малкият гараж в горния й край. Вътре видя паркирана тротинетка — същата, каквато имаше и синът му.

Роскоу затвори гаража и отиде до главния вход. Видя, че тазседмичния брой на „Кол“ беше опрян на външната врата. Той го взе и натисна бравата. Не беше заключено. Роскоу влезе вътре, чувствайки се като крадец. Метна вестника върху широкия парапет на стълбището и натисна звънеца при вътрешната врата. Звънът се разнесе из цялата къща, но никой не му отвори. Той позвъни още два пъти в интервал от три минути, за да даде време на госпожата да се събуди, да си сложи халата и да слезе долу… ако госпожата изобщо беше тук.

Когато и след третото позвъняване, никой не слезе, Роскоу натисна бравата. Беше заключено.

„Съпругът го няма и тя вероятно е отишла у свои приятели“, помисли си Роскоу, ала фактът, че госпожата не бе уведомила съпруга си, се стори на Роскоу Фишър малко странен. Той опипа пад стряхата и пръстите му докоснаха ключа, който Вик бе окачил малко след като се бяха нанесли в къщата. Роскоу свали ключа и отключи входната врата… ако бе опитал да влезе през вратата на кухнята, както го направи Стийвън Кемп същия следобед, то той щеше да влезе веднага. Като повечето жители на Касъл Рок, Дона беше небрежна и не винаги заключваше, когато излизаше навън.

Роскоу влезе в къщата. Беше взел и фенерчето си, но предпочете да не го използва. Така щеше да се почувства още повече като закононарушител — крадец с голямо петно от кафе върху чатала си. Заопипва за електрически ключ. Попадна на два — горният беше за външната лампа при стълбището. Нея той бързо изгаси. Долният ключ беше за лампата във всекидневната и Роскоу я запали.

Той се заоглежда наоколо цял един безкраен миг, невярвайки на очите си — отначало си помисли, че е някаква оптическа измама и че зрението му не може да свикне със светлината или нещо такова. Ала нищо не се промени и сърцето му лудо заби.

„Не трябва нищо да пипам“, мина през ума му. „Мама му стара, каква е тази работа?!“ Роскоу забрави за петното от кафе върху панталона си и вече не се чувстваше като крадец. Беше изплашен и развълнуван.

Ама тук наистина се бе случило нещо! Всекидневната беше обърната наопаки. Статуетките от полицата бяха изпочупени и парчетата, разпилени по целия под. Мебелите бяха прекатурени, книгите — разхвърляни навсякъде. Огледалото над камината също беше на парчета. „Седем години нещастна любов за някого“, каза си Роскоу и изведнъж без всякаква причина се улови, че мисли за Франк Дод — дружелюбното ченге в малкия градец, който също така се оказа психопат, убиващ жени и малки деца. Роскоу настръхна. Тук не му беше мястото да мисли за Франк.

Роскоу влезе в кухнята, където всичко бе смъкнато от масата. Той внимателно и на пръсти пристъпи сред бъркотията. По гръбнака му отново полази мраз. Кухнята изглеждаше още по-зле. Тук някой беше вилнял като луд. Вратите на барчето бяха отворени и теренът бе използван кота панаирджийско игрище, където всеки се бие срещу всеки. Навсякъде се търкаляха канчета, тенджери и нещо бяло, подобно на сняг, което най-вероятно бе пяна за бръснене. На дъската за съобщения беше написано с големи, набързо надраскани, печатни букви:

„Оставих горе нещо за тебе, миличко.“

Внезапно Роскоу, загуби желание да се качва на втория етаж. За нищо на света той не желаеше да отиде гора. Роскоу, бе помагал при разчистването на три от бъркотиите, оставени от Франк Дод — включително трупа на Мери Кейт Хендерсен, която бе изнасилена и убита на естрадата на общинската ливада в Касъл Рок. Повече не желаеше да вижда такива неща… Ами ако жената горе беше простреляна, заклана или удушена? Роскоу беше видял доста касапници по пътищата и дори свикна до известна степен. Преди две години той и шерифът Банърман измъкнаха от картофобелачката еди човек, накълцан на парчета. Каква история беше само?! Тъкмо да я разказваш на внуците си. От случая с момичето Хендерсен обаче не беше виждал убити. Нито пък искаше да вижда сега.

Роскоу не знаеше какво точно изпитва — дали облекчение или погнуса — от това, което видя върху покривката на леглото в спалнята на Трентънови.

Той се върна в колата и включи радиостанцията.

* * *

Когато телефонът иззвъня Вик и Роджър не спяха, седяха мълчаливо пред телевизора и пушеха като луди. Даваха „Франкенщайн“ — оригиналния филм. Беше един и двадесет минути през нощта.

Вик грабна слушалката, преди да дочака края на първото иззвъняване.

— Ало? Дона? Ти ли…

— Мистър Трентън ли се обажда? — попита мъжки глас отсреща.

— Да?

— Обажда се шериф Банърман, мистър Трентън. Боя се, че имам малко тревожни новини за вас. Съжаля…

— Мъртви ли са? — попита Вик.

Внезапно той се почувства нереален и с две измерения — не по-истински от лицето на някой второстепенен актьор, като фон на някой стар филм, какъвто гледаха с Роджър в момента. Зададе въпроса си със съвсем обикновен тон. С периферното си зрение видя сянката на Роджър, когато той бързо стана от стола. Нямаше значение. Както и всичко останало. В тези няколко минути от обаждането по телефона до този миг Вик бе успял да хвърли поглед назад и видя, че целият му живот бе сценичен декор и фалшиво лустро.

— Мистър Трентън, полицаят Фишър бе изпратен…

— Оставете тъпите официалности и отговорете на въпроса ми! Мъртви ли са? — Вик се обърна към Роджър, който го гледаше с побеляло лице и озадачен. Зад него на телевизионния екран се виждаше някаква фалшива вятърна мелница, на фона на фалшиво небе. — Родж, имаш ли цигари?

Роджър му подаде една.

— Мистър Трентън, чувате ли ме?

— Да. Мъртви ли са?

— За момента не знаем къде точно са жена ви и синът ви — рече Банърман и Вик усети как вътрешностите му се върнаха на мястото си. Светът доби част от предишните си цветове. Разтрепера се. Незапалената цигара се затресе между устните му.

— Какво става? Какво знаете? Нали казахте, че сте шерифът Банърман?

— Точно така. Шериф съм на Касъл Рок и ако ми дадете малко време, ще се опитам да ви изясня картината.

— Да, добре.

Сега вече Вик се боеше, че всичко се развива някак много бързо.

— Полицаят Фишър бе изпратен в дома ви на „Ларч Стрийт“ номер осемдесет и три в дванадесет и двадесет и четири минути тази сутрин в съответствие с вашата молба. Той установил със сигурност, че нито в алеята, нито в гаража има кола. Няколко пъти позвънил на входната врата, но след като никой не му отворил, Фишър влязъл вътре, използвайки ключа, окачен под покрива на стълбището. Видял, че в къщата някой свирепо е вандалствал — мебелите били преобърната, бутилките, съдържащи алкохол — изпочупени, сапун на прах бил поръсен по целия под и шкафовете в кухнята…

— Господи, Кемп! — прошепна Вик.

Агонизиращото му съзнание се спря на бележката: „Да имаш някакви въпроси?“. Той си спомни какво си бе помислил тогава — че освен всичко друго, бележката бе един обезпокояващ показател за психиката на този мъж. Беше зъл акт на отмъщение за това, че е бил зарязан. Какво бе направил Кемп този път? Какво бе направил, освен че бе минал през къщата им като някой войнстващ мародер?

— Мистър Трентън?

— Чувам ви.

Банърман се прокашля, сякаш това, което предстоеше да каже, го затрудняваше.

— Полицаят Фишър се качил на горния етаж. Горе нямало поразии, той открил следи от… хм, някаква белезникава течност, най-вероятно сперма, върху покривката на леглото в голямата спалня. — След кратко мълчание Банърман добави с непреднамерен комизъм: — Върху леглото не личало някой да е спал в него.

— Къде е жена ми?! — изкрещя Вик в слушалката. — Къде е момчето ми?! Имате ли някаква представа?!

— Успокой се — рече Роджър и сложи ръка върху рамото на Вик.

Лесно му беше на Роджър да каже „успокой се“, защото неговата жена си беше в леглото, както и близначките. Вик отърси ръката му от рамото си.

— Мистър Трентън, всичко, което мога да ви кажа засега е, че една група детективи е на местопроизшествието и моите хора им помагат. Няма следи вашата спалня или спалнята на сина ви да са били тършувани.

— Искате да кажете — като изключим следите от сперма — рече Вик вбесен, а Роджър трепна като да бе ударен. Долната му челюст увисна глуповато.

— Тогава къде са Дона и Тад?

Грубостта на Вик се превърна в объркване и в ъгълчетата на очите си той усети парещите сълзи на безпомощно малко момче.

— До този момент нямаме представа.

„Кемп!… Мили боже, ами ако Кемп ги е отвлякъл?!“

Само за миг в съзнанието му проблясна искра от онзи объркан сън снощи: Дона и Тад се крият в дупката в скалата, нападнати от ужасен звяр. После изведнъж картината изчезна.

— Ако имате някаква идея, мистър Трентън, за това кой би могъл…

— Отивам на летището и там ще наема кола — каза Вик. — Ще бъда при вас в пет часа.

— Да, мистър Трентън — рече Банърман с разбиране. — Но ако изчезването на жена ви и сина ви по някакъв начин е свързано с този вандализъм, времето може да бъде от изключителна важност. Ако имате и най-малка представа кой би могъл да има зъб на вас и на жена ви по причини както реални така и въображаеми…

— Кемп — отвърна Вик тихо и сподавено — вече не можеше да сдържа сълзите си. Всеки миг те щяха да бликнат от очите му. Усети как се стичат по лицето му. — Кемп го е направил. Сигурен съм, че е той. О, боже мой, ами ако ги е отвлякъл?!

— Кой е този Кемп? — попита Банърман. Гласът му не беше смутен. Звучеше рязко и настойчиво.

Вик държеше телефонната слушалка в дясната си ръка. Лявата сложи върху очите си, скривайки от погледа си Роджър, хотелската стая, бръмченето на телевизора — всичко. Сега бе сам в тази чернота — сам с несигурния си глас и горещите сълзи, обливащи лицето му.

— Стийв Кемп — каза той. — Стийвън Кемп. Имаше магазин наречен „Селският Сваляч“^[1] тук в града. Сега го няма. Поне жена ми каза, че си е заминал. Той и жена ми… Дона… те… те имаха… ами, те имаха връзка. Разбрах, защото той ми изпрати бележка. Доста отвратителна бележка. Искаше да си го върне, предполагам. Струва ми се, че не му харесва много да го зарязват. Това… думите ми твърде елегантно изразяват съдържанието на онази бележка.

Вик силно разтърка с ръка очите си, съзирайки рояк опашати, червени звезди.

— Може би никак не му се е понравило, че бракът ни просто не се е разпаднал — продължи той. — Или може би просто… се е скапал. Дона казваше, че той се скапвал, когато губел някоя игра на тенис. Дори не се ръкувал над мрежата. Въпросът е… — Внезапно гласът му секна и Вик трябваше да се прокашля, за да може отново да говори. Около гърдите му сякаш имаше обръч, който ту го стягаше, ту го отпускаше. — Мисля, че въпросът е докъде може да стигне. Банърман, той би могъл да ги отвлече! От онова, което съм чувал за него, Кемп е способен да го направи.

От другият край не се чуваше нищо. Не, не съвсем. Чуваше се драскането на молив върху лист хартия. Роджър отново сложи ръка върху рамото на Вик и този път Вик я остави, благодарен за топлината. Чувстваше студ.

— Мистър Трентън, у вас ли е бележката, изпратена ви от Кемп?

— Не, скъсах я. Съжалявам, но при дадените обстоятелства…

— Случайно да е била написана с печатни букви?

— Да. Да, така беше.

— Полицаят Фишър намерил послание, написано с печатни букви върху дъската ви за съобщения в кухнята. Там пишело: „Оставих горе нещо за тебе, миличко.“

Вик тихо изръмжа. Последната слаба надежда, че би могъл да е някой друг — крадец, или може би просто деца — се изпари. „Качи се горе и виж какво съм оставил върху леглото!“ Това беше неговият стил. Съвсем същия като в онази негова бележчица.

— Съобщението сякаш доказва, че жена ви не е била в къщата, когато Кемп го е извършил — рече Банърман и, въпреки че бе в състояние на шок, Вик долови в гласа на шерифа фалшива нотка.

— Но тя може да е влязла, докато той все още е бил там и вие го знаете — рече безизразно Вик. — Може да се е върнала от пазара, от поправката на карбуратора. Всичко може да е било.

— Знаете ли каква кола караше Кемп?

— Мисля, че той нямаше кола, а камионетка.

— Цвят?

— Не зная.

— Мистър Трентън, предлагам ви да тръгнете от Бостън. Съветвам ви да наемете кола и да карате бавно. Ще бъде дяволска история, ако се окаже, че хората ви са добре, а вие се пребиете с колата на път за тук.

— Да, добре.

Не му се искаше да кара за където и да било — бързо или бавно. Искаше да се скрие. Дори нещо повече — искаше последните шест дни да се повторят.

— Има още нещо, сър.

— Какво е то?

— Докато пътувате насам, помъчете се мислено да си направите списък с имената на приятелите и познатите на жена ви в нашия район. Напълно възможно е все пак тя да е отишла на гости у някого.

— Разбира се.

— Най-важното, което трябва да запомните сега, е, че няма следи от насилие.

— Всичко долу е опустошено — каза Вик. — Това ми се вижда като доста гадно насилие.

— Да — отвърна Банърман сконфузено. — Да, хм.

— Ще дойда — рече Вик и затвори телефона.

— Вик, съжалявам — каза Роджър.

Вик не можа да срещне погледа на своя стар приятел. „Нося рога“, помисли си той. „Нали така казват англичаните? Сега Роджър знае, че аз нося рога.“

— Няма нищо — отвърна Вик и започна да се облича.

— С цялото това бреме в съзнанието ти… и все пак се реши да тръгнеш.

— Какво щеше да помогне, ако си бях останал вкъщи? — попита Вик. — Случи се. Аз… аз разбрах в четвъртък. Смятах, че… известна дистанция… време за размисъл… перспектива… какви ли не проклети глупости си мислех! И сега това.

— Вината не е твоя — сериозно каза Роджър.

— Родж, в този момент вече не зная коя е моя вина и коя не. Тревожа се за Дона, обезумял съм от страх за Тад. Искам да се върна. И ми се ще да спипам оня ебалник Кемп. Аз бих… — гласът му непрекъснато се извисяваше, докато накрая внезапно секна. Раменете му хлътнаха. В този миг Вик изглеждаше измъчен и стар, и почти напълно изхабен. Тогава отиде до куфара на пода и затърси чисти дрехи. — Обади се в „Авис“ на летището, моля те, и ми наеми кола. Портфейлът ми е върху тоалетния шкаф. Ще им трябва номера на кредитната ми карта „Американ Експрес“.

— Ще се обадя и за двама ни. Идвам с теб.

— Не!

— Но…

— Никакво „но“!

Вик нахлузи тъмносиня риза. Закопча почти половината копчета и разбра, че е сгрешил: единият край висеше много по-надолу от другия. Разкопча я и започна отначало. Сега вече действаше, а да действаш бе много по-хубаво. Обаче чувството за нереалност упорстваше. Вик продължаваше да си мисли за клипове, където всичко, приличащо на италиански мрамор, бе всъщност дебел картон, където всички пространства бяха ограничени от обсега на камерата и където винаги имаше някой, който се мотаеше отзад с клапа^[2] в ръка. Сцена номер четиридесет и едно — „Вик убеждава Роджър да продължи напред“. Първи дубъл. Той беше актьор, а филмът — напълно смахнат и абсурден. Но е безспорно много по-хубаво, когато тялото е в движение.

— А бе, човече…

— Роджър, това не променя нещата между „Ад Уъркс“ и компанията „Шарп“. Аз тръгнах да пътувам, след като вече знаех за Дона и онзи човек Кемп, отчасти защото не исках да се издавам (предполагам, че никой мъж не разтръбява, когато разбере как жена му е вършила оная работа с някой зад гърба му), но най-вече защото знаех, че хората, които зависят от нас, трябва да продължават, независимо от това с кого на жена ми е хрумнало да се чука.

— Имай милост към себе си, Вик. Не се измъчвай повече.

— Май че не мога — рече Вик. — Дори сега сякаш не съм в състояние.

— Аз пък не мога просто ей тъй да отида в Ню Йорк, като че ли нищо не се е случило!

— Доколкото имаме информация, нищо не се е случило. Ченгето непрекъснато ми го повтаряше. Ти можеш да продължиш. Ти си вътре в нещата. Навярно ще се окаже, че всичко е било една главоблъсканица, но… човек трябва да опита, Роджър. Нямаме друг избор. Освен това какво би могъл да направиш в Мейн сега, освен да се мотаеш?

— Боже господи! Не е редно! Чувствам, че не е редно!

— Редно е. Ще ти се обадя в Балтимор веднага щом разбера нещо. — Вик вдигна ципа на панталона и нахлузи обувките си. — А сега се обади на „Авис“ вместо мен. Аз ще взема такси за Лоуган отдолу. Ето, ще ти напиша номера на кредитната ми карта.

Вик го написа, а Роджър стоеше безмълвен, гледайки как приятелят му си взима сакото и тръгва към вратата. После Вик се обърна и Роджър го прегърна тромаво, но изненадващо силно. Вик също го прегърна, притисна буза в рамото му.

— Ще се моля всичко да е наред — рече Роджър прегракнало.

— Добре — отвърна Вик и излезе.

* * *

Асансьорът се спускаше с леко бръмчене… „Сякаш изобщо не се движи“, помисли си Вик. „Звуков ефект“. Двама пияни, крепящи се един-друг, се качиха в асансьора от фоайето, когато Вик слезе. „Бакшиши“, мина през ума му.

Той заговори портиера (още един бакшиш) и след около пет минути под синия брезентов навес на хотела спря такси.

Шофьорът на таксито беше черен и мълчалив. Бе настроил радиото си на стерео и слушаше соул-музика. „Темптейшънс“ пееха „Пауър“ до безкрай, докато таксито се носеше към летище Лоуган през почти безлюдните улици. „Адски готин декор за снимки“, помисли си вик. „Темптейшънс“ затихнаха и изведнъж се чу гласът на някакъв джазтъпанар-диджей, който съобщаваше прогнозата за времето. „Вчера беше горещо“, нареждаше дисководещият, „но още нищо не сте видели, братя и сестри! Днес ще е най-горещият летен ден до този момент и може би ще счупи рекорда! Великият Метеоролог Лу МакНели — Надморската височина предрече температури по-високи от 100 градуса^[3] във вътрешността на страната и не много по-ниски по крайбрежието. Огромна маса топъл въздух, дошъл от юг, се е настанил над Ню Ингланд под влиянието на мощен циклон… Тъй че, готин, искате ли да стигнете брега, тръгвайте още сега“, заключи дисководещият, добавяйки: „Надали ще ви се нрави да клечите в градския пек като стари крави. И за да ви уверя в това, ето го и Майкъл Джексън, който ще ви изпее «Далеч от стените»“^[4].

Прогнозата за времето не означаваше почти нищо за Вик, но би ужасила Дона дори повече, ако я бе чула.

* * *

Също както и предната сутрин, Черити се събуди преди зазоряване. Събуди се и миг-два се ослушваше без дори да е сигурна за какво точно се ослушва. После се сети: скърцащи дъски, стъпки. Ослушваше се, за да разбере дали синът й отново ходи в съня си.

Но в къщата цареше тишина.

Черити стана от леглото, отиде до вратата и надникна в коридора. Коридорът беше пуст. След миг на колебание тя слезе до стаята на Брет и погледна в леглото му. Под чаршафа не се виждаше нищо освен черния му перчем. Ако беше ходил в съня си, то той го бе сторил преди събуждането й. Брет спеше дълбоко.

Черити се върна в стаята си и седна на леглото, поглеждайки към светлата, тънка ивица на хоризонта. Тя чувстваше, че решението й е взето. И то някак тайно, през нощта, в съня й. Сега, при първите студени лъчи на зората, Черити можеше да разгледа обстойно онова, което бе решило и усещаше, че то си струва цената.

Мина й през ума, че не бе облекчила душата си пред сестра си Холи, както се надяваше да направи. Преди вчерашния обяд и случая с кредитните карти все още можеше да го стори. А после, същата вечер, Холи й бе казала колко струва това тук, онова там, и прочие — буикът с четири врати, цветният телевизор „Сони“, паркетният под в хола. Сякаш в съзнанието на Холи всяко от тези нещо все още имаше невидим етикет с цената и винаги щеше да има.

Черити продължаваше да обича сестра си. Холи беше щедра, добра, импулсивна, обичлива и сърдечна. Ала начинът й на живот я бе принудил да зачеркне в сърцето си някои жестоки истини за това как бяха израсли бедни с Черити в провинциалния Мейн. Истини, които повече или по-малко бяха накарали Черити почти насила да се омъжи за Джо Кембър, докато щастливия случай… всъщност не по-различен от случая с лотарийния билет на Черити, бе дал възможност на Холи да срещне Джим и да избяга от ежедневието в бащиния си дом завинаги.

Черити се боеше, че ако каже на сестра си как цяла вечност се бе опитвала да спечели съгласието на Джо, за да дойдат с Брет тук и че това пътуване се бе осъществило само благодарение на властното й и неотстъпчиво поведение и как то едва не накара Джо да я нашиба с каиша си… ако кажеше на Холи тези неща, реакцията на сестра й щеше да бъде по-скоро ужас или гняв, отколкото нещо разумно, което би могло да й помогне. А защо ужас и гняв? Навярно защото дълбоко някъде в човешката душа, където големите буици, цветни телевизори „Сони“ и кинескопи „Тринитрон“ и паркетни подове не можеха напълно да убият порива, Холи щеше да осъзнае, че тя на косъм е избегнала женитба или живот като тези на Черити.

Черити не й бе казала нищо, защото Холи се бе окопала в градското ежедневие на висшата средна класа, като войник на стража в бойната си кула. Не беше й казала, защото гневът и ужасът не можеха да разрешат проблемите й. Не беше й казала, защото никой не обича да е второстепенен актьор в някоя забравена мелодрама, прекарващ дни, седмици, месеци и години с един неприятен, мълчалив и понякога плашещ съпруг. Черити бе разбрала, че има неща, които човек не искаше да казва. И то не само от срам. Понякога беше по-добре… по-достойно… да не се издава.

Не беше казала най-вече заради това, че тези работи бяха нейна грижа. Неин проблем си беше, какво ще се случи с Брет… а през последните два дни тя все повече стигаше до убеждението, че онова, което синът й щеше да направи със собствения си живот в крайна сметка щеше все по-малко да зависи от нея и Джо, отколкото от самия Брет.

Тя нямаше да се развежда. Щеше да продължи нелегалната си война с Джо за сърцето на момчето, каквото и да й струваше. В своята тревога, че Брет иска да превърне баща си в кумир, Черити навярно бе забравила (или може би бе пропуснала факта), че идваше време, когато децата трябваше да решат сами, а родителите (майките както и бащите) трябваше да се оттеглят. Брет беше забелязал вулгарния показ на кредитните карти на сестра й. Черити само мажеше да се надява той да забележи и това, че баща му ядеше с шапка на главата… освен всичко друго.

Зората се пукваше. Черити взе халата си, окачен на вратата, и го облече. Искаше да се изкъпе, но не и преди другите да станеха от сън чуждите хора. Да, такива бяха. Дори лицето на Холи сега й беше чуждо — лице, което съвсем слабо напомняше на онова от снимките в семейните албуми, донесени от Черити. Дори самата Холи ги бе разглеждала леко озадачена. Щяха да се върнат в Касъл Рок, за да се върнат в къщата на края на шосе № 3, да се върнат при Джо. Тя щеше отново да подхване задълженията си и животът продължаваше. Така би било най-добре.

Черити си напомни да се обади на Алва малко преди седем часа, когато той щеше да закусва.

* * *

Едва минаваше шест часа сутринта и яркият ден току-що бе настъпил, когато Тад получи първият пристъп.

Той се събуди от явно дълбок сън някъде към пет часа и петнадесет минути и бе разбудил и Дона от дрямката й, казвайки й, че е гладен и жаден. С това той сякаш натисна някакъв бутон, скрит дълбоко в нея, и за първи път Дона осъзна, че тя също е гладна. Знаеше, че е жадна — това горе-долу бе постоянно усещане, ала не беше мислила за храна всъщност от вчера сутринта. Сега изведнъж почувства вълчи глад.

Залъга Тад криво-ляво с празни приказки, които вече не означаваха нищо реално за нея, така или иначе. Говореше му, че скоро ще дойдат хора, ще отведат лошото куче и ще ги спасят.

Истинското нещо бе мисълта за храната.

Например, закуска. Две закуски, моля! Два пъти яйца, пържени в масло (келнер, моля не ги препържвайте, ако обичате). Френски хлебчета. Големи чаши току-що изстискан портокалов сок, толкова студен, че по стъклото избиват малки капчици. Канадски бекон, бухти, ядки със сметана, посипани отгоре с боровинки… „бобинки“ както винаги ги наричаше баща й. Още една смешна измислица, която извънредно много ядосваше майка й!

Стомахът й изкъркорваше и Тад се разсмя, което я сепна и зарадва със своята неочакваност — беше като да видиш роза, поникнала на бунище. Дона се засмя. Усмивката разцепи устните й. Заболя я.

— Чу ли това?

— Мисля, че и ти си гладна.

— Ами, няма да се откажа, ако някой ми спретне една голяма пица.

Тад изстена, а това накара и двамата отново да се разсмеят. В двора Куджо наостри уши. Той изръмжа като чу смеха им. За миг понечи да се изправи на крака и може би отново да се хвърли срещу колата, ала после се отпусна уморено на задницата си и наведе глава.

Дона чувстваше онази необяснима приповдигнатост на духа, която настъпваше с новия ден. Разбира се, че всичко щеше скоро да свърши! Та те бяха минали най-лошото! Всичко беше против тях, но дори и най-лошият късмет се обръщаше.

Тад си беше същият. Доста блед, твърде отпаднал, ужасно уморен, въпреки съня, но все още несъмнено бе нейният Тад. Дона го погледна и той отвърна на прегръдката й. Болката от раните по корема й беше поутихнала, но те изглеждаха подпухнали и сякаш възпалени. Кракът й бе по-зле, но тя откри, че може да го сгъва, макар да я болеше и отново да започваше да кърви. Щеше да й остане белег.

Двамата с Тад си говореха през следващия половин час и повече. За да го държи буден, а също и за да минава някак по-бързо времето, Дона предложи да играят на въпроси и отговори. Тад въодушевен се съгласи. Той можеше да играе с часове. Единствената трудност бе, да накара някой от родителите си да седне и да играе с него. Тъкмо бяха започнали четвъртата си игра, когато дойде пристъпът.

Още преди пет въпроса Дона се бе досетила, че обектът на въпросите е Фред Рединг, едно от приятелчетата на Тад от детския лагер, но нарочно се бавеше с отговора.

— Косата му червена ли е? — попита тя.

— Не, той е… той е… той е…

Внезапно Тад изхриптя задавено. Дъхът му излизаше накъсан, с такова раздиращо свистене, че ужас сграбчи гърлото на Дона и тя усети вкус на пясък и кръв.

— Тад! Тад?

Тад се задъхваше. Той заби нокти в гърлото си, оставяйки там червени следи.

— ТАД!!!

Дона го сграбчи… Разтърси го. Адамовата му ябълка се движеше нагоре надолу като механичен лагер върху стоманен вал. Ръцете му замахаха безцелно във въздуха, после отново се впиха в гърлото му. Тад започна да издава животински хъркащи звуци — задушаваше се.

За миг Дона забрави напълно къде се намира. Тя сграбчи дръжката на вратата, натисна нагоре и я отвори така, сякаш че бе паркирала пред супермаркета и наблизо имаше хора, които да помогнат.

Куджо скочи на крака за част от секундата. Хвърли се върху колата преди още вратата да бе напълно отворена, което навярно спаси Дона да бъде разкъсана в същия миг. Кучето се блъсна в отварящата се врата, падна назад и отново се хвърли, кота грозно се зъбеше и ръмжеше. Изпражненията му свободно течаха върху чакълестата настилка.

Дона изпищя и с рязко дръпване затвори вратата. Куджо отново се хвърли отстрани, огъвайки бронята на колата още повече. Той политна назад, след това скочи върху прозореца. После се търкулна и нещо кухо изпука. Сребърната нишка върху стъклото изведнъж се разклони на десетина по-малки. Звярът отново се метна към стъклото и то поддаде навътре, изведнъж изпъстрено с рояк малки звезди, все още цяло, но забележимо хлътнало. Външният свят изведнъж потъна в бяла мъгла.

„Ако се хвърли пак…“

Ала Куджо се отдръпна, чакайки Дона да направи следващата стъпка.

Тя се върна към сина си.

Тад се тресеше целият, като от епилептичен пристъп. Гърбът му бе извит на дъга, задницата му се надигна от седалката — спускане, повдигане отново, спускане. Лицето му посиняваше. Вените на слепоочията му силно се издуха. Дона беше ходила на военно обучение три години — последните две от гимназията и първата в колежа и разбираше какво става в момента. Той не си бе глътнал езика — извън евтините детективски романи това бе невъзможно. Обаче езикът му бе хлътнал надолу в гърлото и бе запушил дихателната му тръба. Тад се задушаваше и щеше да умре пред очите й.

Дона сграбчи брадичката му и с рязко дръпване отвори устата му. Паниката я правеше груба — челюстните му сухожилия изпукаха. Тя пъхна пръсти в гърлото му и напипа езика му, толкова назад, че в първия миг не можа да повярва — той бе там, където евентуално биха поникнали мъдреците му. Дона се опита да го хване, ала не успя — беше мокър и хлъзгав, като малка змиорка. Опита се да го стисне между палеца и показалеца, без да обръща внимание на лудия ритъм на сърцето си. „Аз май го изпускам“, помисли си тя. „О, мили боже, аз изпускам сина си!“

Тад впи зъби в пръстите й — шурна кръв и се смеси с кръвта от пресъхналите му, напукани устни. Кръв се стичаше и по брадичката му. Дона почти не усещаше болката. Краката му затропаха лудо по мокета на „Пинто“-то. Тя отново се мъчеше да хване върха на езика му. Хвана го… и отново той се изплъзна измежду пръстите й.

(кучето проклетото куче то е виновно проклетото куче проклетото куче дяволско изчадие ЩЕ ТЕ УБИЯ КЪЛНА СЕ В БОГА)

Тад отново впи зъби в пръстите й и точно тогава Дона хвана езика му. Този път тя не се поколеба, а заби маникюра си в гъбестата повърхност на върха на езика отгоре и отдолу и го задърпа навън, както се спускаха транспаранти. В същото време Дона сложи лявата си ръка под брадичката на Тад и наклони главата му силно назад, за да има максимален достъп на въздух. Той отново започна да хрипти — груб, хъркащ звук: като дишането на старец, страдащ от емфизема. Тогава започна отново да се дави.

Дона го плесна по лицето. Не знаеше какво друго да направи и го плесна.

От гърдите на Тад се изтръгна още един, последен раздиращ хрип и дишането му се появи — задъхано и накъсано. Самата Дона също беше задъхана. Внезапно всичко в нея отмаля. Беше свила някак ранения си крак. Усещаше топлината и мокротата от току-що изтеклата кръв.

— Тад! — Дона преглътна с усилие. — Тад, чуваш ли ме?

Той леко кимна. Очите му останаха затворени.

— Успокой дишането си колкото можеш. Искам да се отпуснеш.

— Искам вкъщи… Мамичко… чудовището…

— Шшшшт, Тадър. Не говори и не мисли за чудовища. Ето, дръж! — Листът с Думите за Чудовището беше паднал на пода. Дона вдигна парчето жълта хартия и го сложи в ръката му. Тад го стисна здраво в паниката си. — Сега, съсредоточи се върху дишането си, Тад — бавно и ритмично. Така ще можем да се върнем вкъщи. Бавно и ритмично дишане.

Погледът й мина покрай него и отново тя видя разцепената бухалка, увита със скоч-лента, скрита сред избуялата трева от дясната страна на пътеката.

— Само по-полека, Тадър. Опитай полека.

Тад кимна вяло, без да отваря очи.

— Още съвсем малко, миличък. Обещава ти. Обещавам!

Навън денят просветляваше. Вече беше топло. Температурата в малката кола започна да се покачва.