Стивън Кинг
Куджо (14)

* * *

Дона просто застана до колата и стоя така половин минута движейки бавно краката си върху чакъла, за да изчезнат леките „иглички“, които усещаше поради изтръпването. Продължаваше да гледа фасадата на гаража, чувствайки, че ако Куджо се появеше, той щеше да дойде или от зейналата пас на гаража, или някъде отстрани, или пък откъм големия камион, който сам приличаше на куче на лунната светлина — огромен, прашен, черен мелез, потънал в дълбок сън.

Тя стоеше там, все още нерешена да тръгне. До нея достигна дъхът на нощта — едва доловими аромати, напомнящи й какво значи да си дете и да усещаш всички тези миризми с пълна сила и почти всеки ден. Детелината и сеното от къщата в подножието на хълма, сладникавият мирис на див жасмин…

И тогава Дона чу нещо — музика! Беше съвсем слаба, почти неуловима, ала слухът й сякаш свръхестествено настроен към шумовете на нощта, я долови. „Нечие радио е“, помисли си тя отначало, а после с нарастващо удивление и разбиране осъзна, че това бе концертът на общинската мера. Чуваше се Диксиленд джаз. Дона дори разпозна мелодията — „Метни се на един бизон“. „Десет километра“, мина през ума й. „Никога не бих повярвала! Колко тиха е нощта! Колко спокойна!“

Тя се чувстваше извънредно жива.

Сърцето й беше малка, мощна машина, пулсираща в гърдите й. Кръвта й вреше. Очите й се движеха без никакво усилие в своите влажни орбити. Усещаше бъбреците си тежки, но не бе неприятно. Ето това беше! Това бе инстинктът за самосъхранение. Мисълта, че залагаше живота си, нейния собствен истински живот, имаше огромна и неумолима, притегателна сила, като че ли бе някаква свръхтежест, наклонена до крайна точка на равновесието си. Дона затвори вратата със замах — скръц! Постоя така неподвижна, душейки въздуха като животно. Нямаше нищо. Зейналата паст на Кембъровия стобор-гараж бе черна и безмълвна. Хромираната броня на „Пинто“-то мъждукаше в тъмнината. В далечината се чуваше музиката на Диксиленд, която се носеше енергично, живо, весело. Дона се наведе, очаквайки коленете й да изпукат, ала нищо такова не стана. Напълни шепата си с малки камъчета от настилката и започна едно по едно да ги хвърля над капака на колата на мястото, което не виждаше.

* * *

Първото малко камъче падна току пред носа на Куджо, разбута няколко други камъчета от настилката и застана неподвижно. Куджо леко трепна. Беше изплезил език. Изглеждаше така, като че ли се усмихваше. Второто камъче прелетя далеч над него. Третото камъче уцели рамото му. Той не помръдна. ЖЕНАТА все още се опитваше да го изкара оттам.

* * *

Застанала до колата, Дона се намръщи. Тя чу как първото камъче изчатка върху чакъла. Второто също. Обаче третото… то сякаш не падна на земята. Не се чу никакъв шум. Какво означаваше това?

Изведнъж на нея вече не й се искаше да тича до задната врата на къщата, докато не се убедеше, че пред колата няма нищо. Но после… да, добре! Просто… за всеки случай.

Тя направи стъпка напред. След това две, три.

* * *

Куджо се приготви. Очите му светеха в мрака.

* * *

Четири стъпки от вратата на колата. Сърцето й се блъскаше в гърдите.

Сега Куджо виждаше хълбоците на ЖЕНАТА. След миг щеше да го забележи. Той искаше тя да го види.

* * *

Пет стъпки от вратата на колата.

* * *

Дона извърна глава. Вратът й изпука като пружините на стара, паянтова врата. Тя имаше предчувствие — някаква примитивна увереност. Извърна глава, търсейки Куджо. Куджо беше там. Той бе стоял там през цялото време — клекнал ниско, скрит от нея, чакайки я, легнал в храстите.

За миг очите им се срещнаха — нейните сини и широко отворени, а неговите замъглени и кръвясали. За секунди само Дона погледна през неговите очи и видя, видя ЖЕНАТА… дали той се виждаше през нейните очи?

Тогава Куджо се хвърли към нея.

Ала този път Дона не се вцепени. Тя бързо отскочи назад, опипвайки зад себе си дръжката на вратата. Куджо се зъбеше и се хилеше. Между зъбите му на конци се стичаше гъста лига. Той се приземи точно на мястото, където преди миг стоеше Дона, подхлъзвайки се върху чакъла, здраво запънал крака. Това й даде още една скъпоценна секунда.

С палеца си напипа бутона под дръжката и го натисна. Дръпна назад. Вратата бе заяла и не се отвори! Куджо скочи върху нея!

Сякаш някой запрати гюле в меката, лесно уязвима плът на гърдите й. Тя усети силен натиск към ребрата си — заболя я! А после Дона хвана кучето за гърлото, забивайки дълбоко пръстите си в гъстата му и груба козина, мъчейки се да го държи на разстояние от себе си. Дишайки забързано и накъсано, сякаш хлипаше. Светлината от звездното небе се отрази в безумните очи на Куджо, очертавайки бледи полукръгове. Челюстите му щракаха само на няколко сантиметра от лицето й и Дона усети дъха му, миришещ на трупове, смъртоносна болест и безсмислени убийства. Изведнъж й мина абсурдната мисъл за задръстената отходна тръба, която избива точно преди коктейла, даван от майка й, опръсквайки целия таван със зелена помия.

Куджо се изстреля напред с помощта на задните си крака и отново връхлетя върху Дона. Като напрегна всички сили, тя успя някак да го отхвърли от себе си, удряйки безпомощно с ръка зад себе си в търсене на бутон за вратата. Тя го ритна и с подметката на сандала си удари муцуната му, която бе вече доста разкъсана от предишните му самоубийствени удари във вратата. Куджо падна на задницата си и зави от болка и ярост.

Дона отново усети бутона с пръста си, прекрасно осъзнавайки, че това бе последният й шанс. Последният шанс и на Тад. Дона натисна бутона и дръпна вратата с всичка сила, когато кучето отново налетя отгоре й — пъклено изчадие, което щеше да напада отново и отново, докато умреше или тя или пък то. Не беше удобно за ръката й и мускулите извънредно се напрягаха. Дона почувства остра, пронизваща болка в гърба, малко над дясната плешка, когато нещо изпука. Ала вратата се отвори. Тя успя само да се тръшне върху седалката и кучето отново връхлетя върху нея.

Тад се събуди. Той видя как майка му е притисната назад и нещо ужасно и космато, с червени очи мърдаше в скута й. Тад разбра какво бе то. О, да! Беше онова нещо от килера, което бе обещало да идва все по-близо и по-близо, докато най-накрая „СТИГНЕ ДО ЛЕГЛОТО ТИ, ТАД“ Да, да! То беше, то беше! Думите за Чудовището не бяха помогнали. Чудовището бе тук сега и убиваше мамичка. Тад започна да пищи, закривайки с длан очите си.

Щракащите челюсти на Куджо бяха на сантиметри от голия корем на Дона. Тя го задържаше на разстояние както можеше и съвсем бегло долавяше писъците на сина си отзад. Куджо не я изпускаше от очи. Изглеждаше невероятно, но той дружелюбно помахваше с опашка. Мъчеше се да забие задните си крака в чакъла, за по-стабилна опора, та да може да скочи право в колата. Но чакълът се изплъзваше изпод риещите му задни лапи.

Куджо се хвърли напред, ръцете на Дона се плъзнаха покрай него и изведнъж той я захапа. Заби зъбите си в голия й стомах точно под белите чашки на памучния сутиен, дълбаещ за вътрешностите й.

Дона нададе грозен и пронизителен рев от болка. Заудря с все сила и с двете си ръце. Тя отново седеше изправена, а кръвта се стичаше към колана на панталона й. Държеше Куджо с лявата си ръка, а с дясната опипваше за дръжката на вратата отвътре. Откри я и започна да блъска вратата в кучето. Всеки път когато я удряше в ребрата на Куджо, се чуваше силен, но кух и тъп звук, какъвто издава тупалката, бъхтеща килима, метнат на въжето. Всеки път, когато вратата го удряше, Куджо изръмжаваше и с хъркане изпускаше дъха си срещу нея.

Той се отдръпна малко, за да скочи. Дона се премери добре и с цялата си сила, която й бе останала, дръпна вратата към себе си. Този път тя срещна врата и главата на Куджо. Чу се пукот от счупено. Куджо зави от болка, а Дона си помисли: „Той трябва да се оттегли, трябва! ТРЯБВА!“ Ала вместо да се оттегли, Куджо се стрелна напред и събра челюстите си върху долната част на бедрото й, малко над коляното. С рязко дръпване на главата той отскубна парче месо от нея. Дона изпищя.

Тя заблъска вратата в главата на Куджо, отново и отново, а писъците й се сляха с тези на Тад… сляха се в един сив свят на безсъзнанието. Куджо не изпускаше крака й, докато най-накрая го превърна в нещо друго, нещо червено, пихтиесто и раздрано. Главата му бе покрита с гъста, лепкава кръв, толкова черна на оскъдната светлина, колкото кръвта на някое насекомо. Малко по малко Куджо отново започна да се предвижва навътре. Силите на Дона я напускаха.

Тя дръпна вратата навътре още един, последен път с отметната назад глава, отворена в крива гримаса уста и сивосинкаво лице, движещо се като неясно петно в тъмнината. Беше наистина за последен път. Просто нямаше повече сила.

Ала изведнъж Куджо се отказа.

Той се оттегли като квичеше жално и залиташе. Внезапно се строполи на чакъла, треперейки и махайки вяло с крака във въздуха. С дясната си предна лапа започна да посяга към окървавената си глава.

Дона затръшна вратата и се отпусна назад, хлипайки тихо.

— Мамо… мамо… мамо…

— Тад… добре…

— МАМО!

— … добре…

Ръце: Неговите ръце върху нея — пърхащи като криле на птица; нейните върху лицето на Тад — докосващи, успокояващи, отдръпващи се.

— Мамо… у дома… моля… Татко и у дома…

— Да, добре, Тад. Ще бъдем… ще си отидем, кълна се в бога! Ще те заведа в къщи. Ще…

Нямаше смисъл от думи. Всичко беше наред. Тя усети как отмалява и потъва в онзи синкав свят на безсъзнанието, в онези мъгли, стелещи се в нея, за които тя не бе подозирала до сега. Думите на Тад зазвучаха по-дълбоко, сякаш говореше в кънтяща зала! Ала всичко беше наред. Да…

„Не, не беше наред.“

Защото кучето я бе ухапало…

„… а кучето бе бясно.“

* * *

Холи каза на сестра си да не изглупява и да набере директно номера, но Черити настоя да се свърже чрез телефонистката, за да таксуват разговора за нейна сметка. Приемането на подаяния, дори на такова дребно нещо, каквото бе междуградски телефонен разговор по ненатоварената тарифа, не бе в стила й.

Телефонистката я свърза с „телефонни услуги“ на Мейн и Черити попита за номера на Алва Торнтън в Касъл Рок. Няколко минути по-късно телефонът на Алва зазвъня.

— Ало, тук птицеферма „Торнтън“.

— Здрасти, Беси!

— Кой там?

— Черити Кембър. Обаждам ти се от Кънектикът. Алва наблизо ли е?

— Божичко, Черити, не е! Тази вечер отборът по боулинг има мач. Всички са в „Пондичъри Лейнс“ в Бриджтън. Случило ли се е нещо?

Внимателно и съвсем съзнателно Черити бе обмислила точно какво да каже. Ситуацията беше малко деликатна. Като всяка втора омъжена жена в Касъл Рок (това не значеше непременно, че неомъжените правят изключения), Беси обичаше да клюкарства.

Ако разбереше, че Джо Кембър е тръгнал да мърсува някъде без знанието на жена си, веднага щом Черити и Брет бяха заминали за Кънектикът… е, ами това би било една много пикантна тема за разговор сред приятелки, нали?

— Не, освен че аз и Брет сме на гости у сестра ми, а Джо е по работа в Портсмут.

Това бе опашата лъжа, но безопасна. От време на време Джо наистина ходеше в Портсмут да купува части (при разпродажбите не се плащаше данък) и да участва в търгове на коли втора употреба.

— Просто исках да се уверя, че се е погрижил някой да храни кучето. Знаеш ги какви са мъжете — додаде Черити.

— Ами че Джо беше тук вчера… или оня ден, май беше — рече Беси колебливо.

Всъщност беше предишният четвъртък. Беси Торнтън не пращеше от ум (нейната пралеля, покойната Еби Чалмърс обичаше да крещи на всеки, който би спрял да послуша, че Беси „не би изкарала нито един тест за интелигентност, ала има добро сърце“.). Животът на Беси в птицефермата на Алва бе труден и тя го издържаше главно чрез нейните „историйки“. „Докато земята се върти“, „Докторите“, „Всичките ми деца“ (беше опитала „Младите и неспокойните“, но историята й се бе видяла прекалено пикантна.). Тя бе доста непроницателна в онези области от реалността, които нямаха нищо общо с храненето и поенето на пилетата, нагласяването на хранилките и поилките им, събирането и сортирането на яйцата, миенето на плодовете, прането, миенето на съдове, продаването на яйца, поддържането на градината. А през зимата, разбира се, тя би могла да каже на всеки, желаещ да научи, точната дата на следващото събрание на „Снежните дракони“ от Касъл Рок — Клубът, в който тя и Алва членуваха.

Джо беше ходил у Алва Торнтън онзи четвъртък, за да върне залепената гума от трактора на Торнтън. Джо бе извършил работата безплатно, защото Кембърови купуваха яйца от фермата на Торнтънови на половин цена. Освен това всеки април Алва почистваше с греблото малката градина на Джо и той бе щастлив за залепи гумата. Така общуваха помежду си хората, живеещи в провинцията.

Черити отлично знаеше, че Джо бе отишъл у Торнтънови със залепената гума миналия четвъртък. Знаеше също, че Беси бе склонна да обърква дните. Всичко това я постави пред разрешаването на сложната дилема. Тя можеше да попита Беси, дали Джо е носил със себе си гумата, когато е идвал у тях „вчера или оня ден“. И ако Беси отговореше: „Да, бе! Сега, като ми каза се сетих, че носеше“, това щеше да означава, че Джо не е помолил Алва да храни Куджо, а това пък означаваше също, че Алва нямаше никаква информация за здравето и благосъстоянието на Куджо.

Но пък Черити можеше сама да измисли нещо, с което да успокои Брет. И те щяха да се радват на останалите дни до заминаването си без непрекъснато да се тревожат за вкъщи. И… е, тя ревнуваше малко от Куджо точно сега. Защо да не каже истината, та да пропъди злото? Куджо отвличаше вниманието на Брет от онова, което можеше да се окаже най-важното пътуване в живота му. Черити искаше момчето да види един съвсем друг начин на живот, съвсем различен кръг от възможности, така че, когато дойдеше времето няколко години по-късно и Брет трябваше да реши през кои врати иска да мине и кои ще остави да се затворят, да можеше да вземе решенията си с оглед на по-добра перспектива. Навярно тя грешеше като си мислеше, че ще може да го направлява, но нека поне той да има достатъчно представа, че да съумее сам да вземе решението си.

Нима беше честно тревогите му за онова проклето куче да му попречат?

— Черити, чуваш ли ме? Казах, че тъй ми се струва…

— Да, чувам, Беси. Е, тогава той навярно е помолил Алва да храни Куджо.

— Ами, ще го попитам, когато се върне, Черити. И после ще ти кажа.

— Ще го направиш ли? Много ти благодаря, Беси!

— Моля ти се, за нищо!

— Добре. Е, довиждане — каза Черити и затвори телефона, осъзнавайки, че Беси бе забравила да попита за телефонния номер на Джим и Холи, което всъщност бе хубаво. Тя се обърна към Брет, овладявайки изражението си. Нямаше намерение да говори лъжи. Никога не би излъгала сина си.

— Беси каза, че баща ти е ходил у Алва в неделя вечерта. Сигурно го е помолил да се грижи за Куджо.

— О! — Брет я изгледа, разсъждавайки върху нещо, което накара Черити да се почувства неловко. — Но ти не говори със самия Алва.

— Не. Той беше излязъл за мача по боулинг. Но Беси каза, че ще се обади, за да ни съобщи…

— Тя не знае телефонния номер тук.

Обвиняваше ли я Брет, или просто гузната й съвест се обаждаше?

— Е, тогава утре сутринта пак ще й се обадя — отвърна Черити, надявайки се да приключи разговора с това и в същото време да уталожи малко гузната си съвест.

— Татко занесе там една гума от трактор миналата седмица — рече Брет, замислен. — Може би мисис Торнтън е объркала дните.

— Мисля, че Беси Торнтън може да брои дните малко по-точно отколкото ти предполагаш — отвърна Черити, като изобщо не мислеше така. — Освен това тя изобщо не спомена пред мене за гуми от трактор.

— Да, но ти не я попита.

— Какво чакаш тогава?! Обади й се ти.

Черити го изгледа гневно. Обзе я внезапен и безсилен гняв — същото грозно чувство, което се бе появило след като Брет бе съобщил противно-точната си преценка за дебелия куп кредитни карти на Холи. Когато го изричаше, той бе имитирал интонацията на баща си и дори бе използвал фрази, които се срещаха в речта на Джо. Тогава изведнъж й хрумна, че единствената полза от това пътуване бе да й покаже на кого принадлежи Брет изцяло.

„Ето, на“, помисли си Черити с тъжна и горчива самоирония, „само преди пет минути уж нямаше да го лъжа“.

Онзи следобед нейният гняв беше запалил и неговия. Но тази вечер Брет само тихо каза:

— Не, няма нищо.

— Ако искаш, ще се обадим на някой друг и ще го накараме да отиде и да провери — рече тя, вече разкайвайки се за избухването си.

— На кого можем да се обадим?

— Ами, какво ще кажеш за някой от братята Миликън?

Брет само я погледна.

— Е, навярно идеята ми не е много добра — съгласи се Черити.

Малко преди края на миналата зима Джо Кембър и Джон Миликън се скараха жестоко за един ремонт на шевролета на „Миликън Брадърс“, който Джо бе извършил. От тогава Кембърови и Миликънови не си говореха много. Последният път, когато Черити отиде да играе „Бино“ в земеделския клуб, тя се опита да размени по някоя дума с Ким Миликън, дъщерята на Фреди, но Ким изобщо не й проговори. Просто вървеше до нея, вирнала глава, сякаш не беше преспала с половината момчета от гимназията в Касъл Рок.

Мина й през ума, че те наистина бяха изолирани там, на края на шосе № 3. Беше толкова самотна. Усети хлад. Не се сещаше на кого би могла да се обади и да го помоли да отиде до тях с фенерчето си, да потърси Куджо и да се увери, че той е добре.

— Няма значение — рече Брет унило. — Както и да е, сигурно съм глупав, та да се тревожа. Навярно той просто е ял репей или нещо подобно.

— Слушай — каза Черити и го обгърна с ръка. — Може да си всичко друго, Брет, но не си глупав. Сутринта ще се обадя лично на Алва и ще го помоля да отиде. Ще го направя веднага щом станем от сън. Става ли?

— Ще го направиш ли, мамо?

— Да.

— Страхотно! Извинявай, че те притеснявам, но май не ми излиза от ума.

Джим подаде глава от вратата.

— Взел съм клечките и дъската! Някой иска ли да играем?

— Аз — каза Брет и стана. — Ако ми покажеш как се играе.

— А ти, Черити?

Черити се усмихна.

— Мисля, че точно сега, не. Ще дойда за пуканките.

Брет излезе с чичо си. Тя остана на канапето, загледана в телефона и мислейки си за това как Брет беше ходил през нощта, как беше хранил някакво въображаемо куче с някаква въображаема храна в модерната кухня на сестра й.

„Куджо никога няма да бъде гладен вече. Никога.“

Внезапно Черити притисна ръце към гърдите си и потрепери. „Утре сутрин ще се погрижа за тази работа“, обеща тя на себе си, „по един или друг начин. Или ще се обадя, или ще се върнем и сами ще се погрижим. Обещавам ти, Брет!“

* * *

В десет часа Вик отново опита да се свърже с дома си. Никой не се обади. В единадесет часа опита пак. Все още нямаше никой, макар че остави телефона да звъни повече от двадесет пъти. Към десет часа той вече започна да се тревожи, а в единадесет бе съвсем изплашен… от какво ли? Не знаеше точно.

Роджър спеше. Вик набра номера в тъмното, чу сигнала в тъмното и затвори в тъмното. Чувстваше се самотен, като изгубено дете. Не знаеше какво да прави, или да мисли. Съзнанието му припяваше непрекъснато едно и също: „Отишла е с Кемп, отишла е с Кемп, отишла е с Кемп.“

Разумът и логиката бяха против. Вик пресъздаде в ума си всичко, което той и Дона си бяха казали — преповтори го отново и отново, заслушвайки се мислено в думите, интонацията и нюансите. Тя и Кемп бяха скъсали. Дона му бе казала да ходи да си разнася хартиите на друго място. Това го бе накарало да отмъсти и да напише онази „любовна бележчица“. Изобщо не ставаше въпрос за розови мечти и двама лудо влюбени един в друг, които се готвят да забегнат някъде.

„Скъсването не изключва сдобряване по-късно“, възразяваше съзнанието му някак тържествено, спокойно и неумолимо.

Ами Тад? Тя не би взела Тад със себе си, нали? От думите на Дона Вик съдеше, че Кемп е някакъв грубиянин и макар тя да не бе споменала нищо специално, Вик доби усещането, че онзи ден, когато Дона бе казала на Кемп да върви на майната си, бе имало и доста грубости.

„Влюбените вършат странни неща“.

Тази непозната и ревнива част от неговото съзнание (той дори и не подозираше за съществуването й до онзи следобед в парка „Диъринг Оукс“) изглежда имаше отговор за всичко, а в тъмното сякаш нямаше значение, че повечето отговори бяха ирационални.

Вик се люшкаше бавно напред-назад между две горещи точки: Кемп от една страна (ДА ИМАШ НЯКАКВИ ВЪПРОСИ?), а от друга — представата за тяхната празна къща в Касъл Рок и телефона, който звъни ли, звъни. Може да е катастрофирала. Тя и Тад може да са в болницата. Може някой да е влязъл в къщата с взлом и те да лежат сега мъртви в спалните си на втория етаж. Разбира се, ако Дона бе катастрофирала, някой служител щеше да се обади. В офиса на фирмата, както и самата Дона, знаеха в кой Бостънски хотел бяха отседнали с Роджър. Ала в тъмнината тази вероятност, която би трябвало да го успокои, след като никой не се бе обадил, го наведе повече на мисълта за убийство.

КРАЖБА С ВЗЛОМ И УБИЙСТВО, шепнеше вътрешният му глас, докато Вик лежеше буден в тъмното. После съзнанието му се понесе към другата гореща точка и вътрешният му глас подхвана първоначалната песен: „Отишла е с Кемп“.

Между тези два полюса съзнанието му съзираше и едно по-разумно обяснение, което обаче го накара да почувства безсилен гняв. Навярно Дона и Тад бяха решили да отидат някъде на гости и да останат да спят там, като просто тя бе забравила да му се обади. Сега вече беше твърде късно да се обажда тук и там да разпитва, без да стресне хората. Би могъл да се обади на шерифа и да го помоли да изпрати някой да провери. Но не беше ли това прекалено?

„Не“, отвърна съзнанието му.

„Да, определено“, каза съзнанието му.

„Тя и Тад са мъртви и лежат със забити в гърлата ножове“, шепнеше съзнанието му. „Вестниците непрекъснато пишат за това. Беше се случвало и преди и то тъкмо в Касъл Рок — малко преди да дойдат и да се заселят в него. Онова побъркано ченге. Онзи Франк Дот.“

„Отишла е с Кемп“, говореше съзнанието му.

В полунощ Вик отново набра номера и този път настойчивото звънене на телефона, оставено без отговор, го накара да почувства ужасната, вледеняваща увереност, че се бе случила беда. Кемп, крадци, убийци, нещо! Беда! Беда вкъщи!

Вик пусна слушалката върху вилката на телефона и светна нощната лампа.

— Роджър — каза той. — Събуди се!

— А? Хъ! Уффф…

Роджър закри с ръка очите си, за да ги предпази от светлината. Беше облечен в пижамата си с малките жълти емблеми.

— Роджър! Роджър!

Роджър отвори очи, примигна и погледна малкия будилник.

— Хей, Вик, кое време е?!

— Роджър… — Вик преглътна и сякаш в гърлото му нещо се счупи. — Роджър, полунощ е, а Дона и Тад още не са се прибрали вкъщи! Много съм притеснен!

Роджър седна в леглото си и приближи будилника до очите си, за да се увери, че Вик бе казал истината. Часът беше четири минути след полунощ.

— Е, може да им е омръзнало да стоят сами вкъщи, Вик. Понякога Алти взема дъщерите и отива у Сали Патри, когато ме няма. Става извънредно нервна и раздразнителна, щом вятърът задуха откъм езерото. Така казва тя.

— Щеше да ми се обади.

Сега, когато бе светло и Роджър говореше с него, седнал в леглото си, идеята, че Дона може да е забягнала със Стийвън Кемп, му се видя абсурдна. Не можеше да повярва дори, че му е хрумнало такова нещо. По дяволите логиката! Тя му бе казала, че е скъсала и той й бе повярвал. И сега й вярваше.

— Да ти се обади ли? — попита Роджър — той още не можеше да свърже фактите.

— Тя знае, че аз се обаждам почти всяка вечер вкъщи, когато съм на път. Щеше да се обади в хотела и да остави съобщение, че няма да спи у дома. И Алти би направила така, нали?

Роджър кимна.

— Да. И тя би се обадила.

— Би се обадила и би оставила съобщение, та да не се тревожиш като мене сега.

— Да, но тя може просто да е забравило, Вик.

Все пак кафявите очи на Роджър гледаха тревожно.

— Разбира се — каза Вик. — Обаче може и нещо да се е случило.

— Дона носи документите си за самоличност, нали? Ако тя и Тад са катастрофирали, да пази господ, ченгетата ще се обадят първо в дома ти, а после — в офиса. Автоматичният секретар ще…

— Нямах предвид катастрофа — прекъсна го Вик. — Мислех си как… — гласът му затрепери. — Мислех си как тя и Тад са сами вкъщи и… майка му стара, не зная… просто се уплаших и толкова!

— Обади се на шерифа — бързо каза Роджър.

— Да, но…

— Какво но?! Със сигурност Дона няма да се уплаши, защото не е там. По дяволите! Успокой съвестта си и се отпусни. Не значи, че ще отидат там със сирени и святкащи лампи. Просто го попитай не могат ли да изпратят някой полицай у вас, за да провери дали всичко е наред. Има хиляди место, където би могла да бъде. Дявол да го вземе, може да е на някой наистина хубав купон!

— Дона мрази купоните.

— Тогава може момичетата да са се събрали да играят на карти, загубили представа за времето и Тад спи в нечия гостна стая.

Вик си помисли как Дона му бе казала веднъж, че не желае да се сближава с никое то „момичетата“ — „не искам да ме свързват с онези, които непрекъснато висят по разни сергии с домашно приготвени сладки.“ Но той не го каза на Роджър. Беше твърде близо до темата „Стийвън Кемп“.

— Да, може да е нещо такова — рече Вик.

— Имаш ли резервен ключ за къщата си, скрит някъде отвън?

— Има един, закачен на кука под покрива, отпред при главния вход.

— Кажи на ченгетата. Някой ще влезе вътре и хубаво ще огледа… освен ако не държиш някъде хашиш или кокаин и се боиш полицията да не се натъкне на тях.

— Няма нищо такова!

— Тогава, направи го! — каза сериозно Роджър. — Тя може би ще позвъни тук, докато ченгетата проверяват у вас и ти ще се почувстваш като глупак, но понякога е добре да се чувстваш като глупак. Знаеш какво имам предвид.

— Да, де — рече Вик и леко се усмихна. — Зная.

Той пак взе в ръка слушалката, поколеба се, после отново набра домашния си номер. Никой не се обади. Част от успокоението, което получи от Роджър, се изпари. Свърза се с „телефонни услуги“ в Мейн и си записа телефонният номер на шерифа в Касъл Рок. Беше дванадесет часа и петнадесет минути в сряда сутринта.