Фредрик Браун
Поне малко зелено

Огромното тъмночервено слънце пламтеше на виолетовото небе. На хоризонта зад кафявата равнина, осеяна с кафяви храсти, се виждаха червеникавите джунгли.

Макхари се отправи с едри крачки към тях. Търсенето в червеникавите джунгли беше трудна и опасна работа, но крайно необходима. Макхари беше пребродил стотици такива гъсталаци; този път му предстоеше да огледа още един.

— Да вървим, Дороти — каза той. — Готова ли си?

Малкото същество с пет крайника върху рамото на Макхари не отвърна нищо — впрочем както винаги. Дороти не умееше да говори, но на нея можеш да й приказваш. Такава или инаква, все пак е компания. Дороти беше толкова лека, че предизвикваше у Макхари странно усещане — като че ли през цялото време на рамото му лежи нечия ръка.

Дороти беше с него вече… колко години? Не по-малко от четири. Той е тук вече пета година, а с Дороти са заедно вероятно около четири. Той причисли Дороти към слабия пол само заради мекотата, с която се отпускаше на неговото рамо — точно като женска ръка.

— Дороти — продължи той, — трябва да бъдем готови за всичко. В гъсталаците може да има лъвове и тигри.

Той разкопча висящия на пояса му кобур и здраво стисна лъчевия пистолет. За стотен път благодари на щастливата си съдба за това, че по време на аварията успя да спаси безценното оръжие, което практически беше вечно. Достатъчно беше да подържи пистолета някой и друг час на слънце, под което и да от ярките слънца, за да започне да поглъща енергия, която после отделя при натискане на спусъка. Без това оръжие Макхари положително не би могъл да изкара толкова време на планетата Крюгер-III.

Още не беше стигнал до червените джунгли, когато видя лъва. Разбира се, това животно с нищо не напомняше на земен лъв. Имаше червена кожа, почти незабележима на фона на кафявите храсти, в които се криеше, осем меки, гъвкави и мощни лапи, а люспестата му муцуна завършваше с птичи клюн.

Макхари беше нарекъл това чудовище лъв. Със същия успех би могъл да го нарече и другояче, защото то нямаше име. Пък и неговият кръстник не беше се връщал на Земята, за да разкаже за флората и фауната на Крюгер-III. Според официалната статистика, преди Макхари тук е кацал само един кораб, но той така и не можал да стартира обратно. Точно него търсеше Макхари, търсеше го през всичките тези пет години.

Ако успее да го намери, там може би ще е оцеляла електронната апаратура. Тогава той ще може да се върне на Земята.

Макхари се спря на десетина крачки от червените храсталаци и се прицели там, където се бе притаил звярът. Натисна спусъка, блесна ослепителна зелена мълния — само един миг, но какъв прекрасен миг! — и храстите, и осмокракият лъв изчезнаха безследно.

Макхари се изкашля самодоволно.

— Видя ли, Дороти? Тя беше зелена, само този цвят го няма на твоята кървавочервена планета. Зеленият цвят — това е най-чудесният цвят в цялата Вселена. Аз познавам една зелена планета и ние с тебе скоро ще полетим към нея. Разбира се, че ще полетим. Това е моята родина, Дороти, по-прекрасна от всичко на света. Сигурно и на теб ще ти хареса.

Той се обърна, огледа кафявата равнина, осеяна с кафяви храсти, разпростряла се под виолетовото небе, на което пламтеше тъмночервеното слънце, винаги тъмночервеното слънце на Крюгер. То никога не залязваше зад хоризонта, тъй като планетата беше обърната към него само с едната си страна.

Тук няма нито ден, нито нощ, ако не се пресече границата между дневната и нощната страна на планетата; на нощната страна е толкова студено, че не е възможен никакъв живот. Тук няма годишни времена, температурата е постоянна и винаги еднаква: няма ни ветрове, ни бури.

За кой ли вече път му хрумна, че да се живее на Крюгер-III съвсем не би било лошо, ако тук-там се срещаше зеленина като на Земята, ако можеше да се види нещо друго зелено, освен пламъка на слънчевия пистолет. Тук се дишаше леко, температурата беше нормална, а храна — колкото искаш, отдавна се бе научил да разпознава годните за ядене растения и животни.

Да, това беше превъзходна планета. В края на краищата Макхари се беше примирил с мисълта, че е единственото разумно същество на нея. Много му помогна и Дороти — все пак имаше пред кого да си излее душата, въпреки че Дороти не можеше да му отговаря.

И само — Боже мой! — как му се искаше отново да види зеления цвят. Земята… Единствената планета в цялата Вселена, където преобладава зеленият цвят. При мисълта за това Макхари въздъхна и започна да разсъждава на глас:

— Така е, Дороти, Земята е единствената планета, на която си заслужава да се живее. Зелени поля, зелени ливади, зелени гори… Знаеш ли, Дороти, ако успея да се върна на Земята, никога вече няма да я напусна. Ще си построя къща в някоя тиха гора. С полянка, на която няма да има дървета, за да расте трева. Зелена трева! И къщата също ще боядисам зелена.

Той отново въздъхна и погледна червените храсталаци пред себе си.

— Какво каза, Дороти? — Дороти нищо не бе казала, но Макхари често се преструваше, че чува нейните въпроси: тази игра му помагаше да запази разсъдъка си. — Дали ще се оженя след завръщането си на Земята? За това ме попита, нали?

Умишлено забави отговора.

— Кой знае… Може би да, а може би не. Помниш ли, аз ти разказвах за жената, която оставих там. Трябваше скоро да се женим, но пет години са много време. Вероятно са ме обявили за безследно изчезнал, а може би и за загинал. Тя едва ли ще ме чака. Разбира се, ако ме дочака, аз ще се оженя за нея… А ако не ме дочака, тогава? Какво да ти кажа — нямам представа… Защо трябва да се вълнувам предварително. Разбира се, ако можех да си намеря зелена жена, или поне зеленокоса, бих се влюбил безумно в нея. Но на моята планета почти всичко е зелено, освен жените.

Той се усмихна на собствената си шега и с насочен пистолет навлезе в червените храсталаци; в храсталаците, където нямаше нищо зелено и само понякога зелените мълнии на неговия пистолет озаряваха всичко наоколо.

Освен Дороти, може би и тези изстрели му помагаха да не полудее. Няколко пъти дневно той виждаше зеления пламък — едва-едва зелен, само колкото да му напомни за цвета, просто да не отвикнат очите му да го различават, ако все пак някога му се случи да види нещо зелено…

Оказа се на малко островче с джунгла. Вероятно тук имаше милиони такива островчета, тъй като Крюгер-III е по-голяма от Юпитер. За да се изследва нейната повърхност, не би стигнал цял живот. Макхари го знаеше, но не искаше да мисли за това. Ако допуснеше да се усъмни, че ще намери останките на единствения кораб, спуснал се на тази планета, или ако изгубеше надеждата, че ще намери там апаратите, без които не можеше да задейства собствения си кораб, с него е свършено.

Макхари излезе на еднообразната кафява равнина.

— И този път няма нищо, Дороти — каза. — Може би ще ни провърви повече в онези там на хоризонта.

Виолетово небе, тъмночервено слънце, кафява равнина, кафяви храсти…

— Зелените хълмове на Земята, Дороти! Те сигурно ще ти харесат…

Кафява, безкрайна равнина…

Неизменно виолетово небе…

Но какво се чува отгоре? Някакъв звук?… Не може да бъде, тук това не се е случвало никога. Той вдигна очи към небето и видя…

Високо-високо във виолетовото небе той видя малка черна точка. Тя се движеше! Космически кораб. На Крюгер-III няма птици. Пък и никъде няма птици с огнени опашки…

Той знаеше какво трябва да направи; вече хиляди пъти си беше представял как ще съобщи за своето присъствие, ако някога се появи кораб. Извади пистолета и стреля в небето. Блесналият пламък, разбира се, не беше голям, но беше зелен. Ако пилотът гледа планетата, ако поне веднъж погледне, преди да отлети, той непременно ще забележи зеленото припламване на планетата, на която няма нищо зелено.

Той отново натисна спусъка.

И пилотът видя. След като на три пъти изхвърли струи пламък (това беше общоприетият отговор при сигнал за тревога), той започна да се приготвя за кацане.

Макхари стърчеше прав и трепереше. Толкова дълго бе чакал — и ето, край на всичко! Сложи ръка на рамото си и докосна малкото същество с петте крайника, като мека женска ръка.

— Дороти — прошепна той, — това е…

Не можа да произнесе нито дума повече. Корабът кацаше. Макхари хвърли поглед на дрехите си и внезапно го обхвана срам при мисълта, как ще се представи пред своя спасител. Цялото му облекло беше един пояс, на който висяха кобур, нож и някакви инструменти. Беше мръсен. Навярно миришеше неприятно. Под дебелият слой кал тялото му изглеждаше изтощено и старо. Вярно е, беше гладувал, но завърне ли се на Земята…

Земята! Зелените хълмове на Земята!

Препъвайки се от нетърпение, Макхари се затича натам, където се спускаше корабът. Когато слезе ниско, той забеляза, че е едноместен. В края на краищата, това не е толкова важно; ако се наложи, ще се поберат и двама. Ще попадне на най-близката обитаема планета, а оттам друг кораб ще го отведе на Земята. На Земята! Към зелените хълмове, зелените поля, зелените долини…

Той ту се молеше, ту ругаеше тичайки, а по бузите му се стичаха сълзи.

После почака, докато вратичката се отвори и отвътре излезе строен млад човек с униформа на междузвезден инспектор.

— Ще ме вземеш ли със себе си?

— Разбира се — отвърна младият мъж. — Отдавна ли си тук?

— От пет години.

Макхари знаеше, че плаче, но беше безсилен да спре.

— Охо! — възкликна пилотът. — Аз съм лейтенант Арчър от инспекционната служба — представи се той. — Разбира се, че ще те взема. Само малко да поизстине двигателят и тръгваме. Ще те закарам до Картадж на Алдебаран-III, а оттам ще отлетиш накъдето искаш. Имаш ли нужда от нещо — да хапнеш, да пийнеш?

Макхари мълчаливо поклати глава. Коленете му се подгъваха. Да яде, да пие… та какво значение има това?!

Зелените хълмове на Земята! Пак ще ги види! Само това е важно, нищо друго!

Внезапно виолетовото небе затанцува пред очите му и стана черно. Макхари рухна на земята.

Като дойде на себе си, видя, че лежи и лейтенантът поднася към устните му манерка. Отпи голяма глътка, течността изгори гърлото му. Седна и се почувства по-добре. Огледа се, за да се увери, че корабът не е отлетял, и спокойствие обля душата му.

— Ще почакаме докато събереш сили — каза пилотът. — Ще полетим след половин час, а след шест ще бъдем на Картадж. Искаш ли да си поговорим, докато се съвземеш? Разкажи ми всичко, което ти се е случило.

Те седнаха в сянката на кафявите храсти и Макхари разказа на Арчър всичко. За принудителното кацане, за разбития кораб, който не можеше да подготви за излитане. Как пет години търси другия кораб, където случайно може би са оцелели необходимите му апарати. За дългите лутания. За Дороти, приютила се ласкаво на неговото рамо, така поне има с кого да си говори.

Но когато разказът на Макхари беше към края си, лицето на лейтенант Арчър се промени, стана по-сериозно и някак състрадателно.

— Слушай, старче — внимателно попита той, — в коя година долетя тук?

Макхари се досети накъде клони. Нима можеше точно да измери времето на тази планета без сезони, където е вечен ден и вечно лято?

— В четиридесет и втора — отвърна. — С колко греша, лейтенанте? На колко години съм всъщност? По моя сметка — на тридесет.

— Сега сме седемдесет и втора. Значи си прекарал тук тридесет години и сега си на петдесет и пет. Но не се отчайвай — бързо добави той. — Медицината постигна големи успехи, ще живееш още дълго.

— Петдесет и пет — тихо повтори Макхари. — Тридесет години…

Лейтенант Арчър го погледна със съчувствие.

— Слушай, искаш ли да ти кажа всичко наведнъж? Останалите лоши новини? Вярно, не съм психолог, но ми се струва, че е по-добре да узнаеш цялата истина наведнъж, без отлагане. Ще я понесеш по-леко сега, когато най-после си тръгваш оттук. Е, като е така, ще ме изслушаш ли, Макхари?

Нищо не можеше да бъде по-лошо от вестта, която вече чу. Разбира се, че ще слуша, нали скоро ще се върне на Земята, на зелената Земя. Той отново обгърна с поглед виолетовото небе, тъмночервеното слънце, кафявата равнина и спокойно отвърна:

— Давай, лейтенанте. Разказвай.

— Ти си се държал смело тук тридесет години, Макхари. Благодари на съдбата задето си повярвал, че корабът на Марлей се е спуснал на Крюгер-III, в действителност той се е разбил на Крюгер-IV. Ти никога нямаше да го намериш тук. Но тези търсения са ти помогнали да запазиш разсъдъка си здрав… почти.

Той замълча за минута и след това продължи още по-меко:

— На рамото ти няма никой, Макхари. Дороти е създадена от твоето въображение. Впрочем, това не е важно: призракът ти е помогнал за устоиш.

Бавно, много бавно Макхари посегна към лявото си рамо. Докосна го. На него нямаше никой.

— Разбери, старче, даже само това, че не си се побъркал, е истинско чудо. Тридесет години самота! Но дори ако сега, след като ти разказах всичко, ти продължаваш да си вярваш, лекарите ще ти помогнат.

— Всичко е свършено — произнесе мрачно Макхари. — Дороти вече я няма. Аз… дори не знам, лейтенанте, вярвал ли съм някога в съществуването на Дороти. Аз я измислих, за да има с кого да си разговарям. Затова не се побърках. На мен ми се струваше… струваше ми се, че на рамото ми лежи нечия нежна ръка. Казах ли за това?

— Да, каза. Искаш ли да узнаеш останалото?

— Останалото ли? — вторачи се в него Макхари. — Аз съм на петдесет и пет години. Тридесет от тях съм загубил в търсенето на кораб, който никога не бих могъл за намеря, защото е паднал на друга планета. През всичките тези години не съм бил на себе си. Но нищо, сега най-важното е, че мога да полетя към Земята!

Лейтенант Арчър поклати глава:

— Само не към Земята, старче. Ако искаш на Марс, на прекрасните жълти хълмове на Марс. Или, ако добре понасяш горещините, на виолетовата Венера. Но само не на Земята. Там вече не живее никой.

— На Земята… Никой ли?

— Да… Космическа катастрофа. За щастие ние успяхме да я предвидим навреме. Преселихме се на Марс; сега там живеят четири милиарда земяни.

— Земята вече я няма — промърмори с безразличие Макхари.

— Да, старче. Но Марс не е никак лоша планета. Ще свикнеш… Разбира се, няма да ти достига зеленина…

— Земята вече я няма — повтори Макхари като вцепенен.

— Радвам се, че прие това спокойно, старче — каза Арчър. — Все пак беше съвсем неочаквано за теб. Струва ми се, че вече можем да летим. Ще отида да проверя уредите.

Той стана и се отправи към малкия кораб.

Макхари извади пистолета. Изстрел — и лейтенант Арчър изчезна. След това Макхари се изправи и тръгна към ракетата. Прицели се, стреля — част от ракетата също изчезна. След шест изстрела с нея беше свършено.

Като напъха пистолета в кобура, Макхари тръгна на път — към червеното петно храсталаци на хоризонта.

Докосна с ръка рамото си — на него отново седеше Дороти, както през всичките тези четири или пет години, които прекара на Крюгер-III. Като нежна и мека женска ръка.

— Не тъгувай, Дороти — каза. — Ще я намерим. Може би е паднала в ония храсталаци. А когато я намерим…

Пред тях като стена се изправи джунглата, червената джунгла. Изскочи тигър — розоват, с шест лапи, с огромна като бъчва глава. Макхари се прицели и натисна спусъка. Видя ослепително зеления пламък. Само миг, но какъв прекрасен миг!

— Видя ли, Дороти? Това беше зелено, този цвят го няма на нито една планета, освен на онази, към която ще полетим. Зеленият цвят е най-красивият цвят в цялата Вселена! Аз знам една зелена планета, тя е по-прекрасна от всичко на света. Това е моята родина, Дороти. Ще ти хареса, ще видиш.

— Разбира се, Мак — отговори Дороти.

Ниският гърлен глас на малкото създание му беше много добре познат. Не се изненада, когато му отговори — тя винаги му отговаряше. Макхари помилва малкото същество, седнало на голото му рамо. Като че ли го докосваше мека нежна ръка.

Той обгърна с поглед кафявата равнина, осеяна с кафяви храсти, виолетовото небе, на което блестеше тъмночервеното слънце. И се усмихна. Скоро ще намери кораба, ще свали от него апаратите и тогава ще може да се върне на Земята.

При зелените хълмове, при зелените поля, при зелените долини.

Отново погали ръката, докоснала рамото му, и се огледа. И навлезе в червените джунгли.