П. Г. Удхаус
Бил Завоевателя (6)

1.

Тихото царство на господин Кули Парадийн в Уестбъри, Лонг Айлънд, се приличаше на априлското слънце. В такъв ден всеки би излязъл, за да се порадва на галещия ветрец, но господин Парадийн както винаги се бе заровил в библиотеката си.

На бюрото пред него лежаха най-новите му придобивки. Насладата от прелистването, галенето и разглеждането им го бе накарала да изостави писмото до стария си приятел Синклер Хамънд, което бе започнал. Всъщност бе написал само „Скъпи Хамънд“.

С решително изражение господин Парадийн натопи перото в мастилницата и се захвана за работа:

Скъпи Хамънд,

Благодаря ти за писмото и за любезната покана отново да ти гостувам. С радост ти съобщавам, че най-накрая съм в състояние да я приема. Ако нещо ненадейно не промени плановете ми, възнамерявам да отплавам за Англия в средата на следващия месец. С голямо нетърпение чакам отново да се видим.

Имам да ти показвам няколко невероятни образеца. На разпродажбата на колекцията „Мортимър“ имах късмета да се сдобия доста евтино, само за осем хиляди долара, с личния екземпляр на Браунинг на „Полин“ („Сондърс и Отли“, 1833 г.), с „Парацелз“ (Е. Уилсън, 1835 г.) и „Страфорд“ (Лонгманс, 1837 г.). Уверен съм, че ще оцениш и друг мой трофей — ръкописа на „Дон Жуан“, песен девета, несъмнено с почерка на Байрон. Това е единствената част, която липсва в колекцията на Пирпонт Морган. Не бих я дал и за двайсет хиляди долара. Когато се видим, ще ти покажа още това-онова.

Ще ти бъде интересно да научиш, предполагам, че осинових едно прекрасно малко момче…

Чукане на вратата прекъсна писането му. Господин Парадийн вдигна глава:

— Влез.

Няма да си свършим добре работата, ако опишем звука, който изтръгна господин Парадийн от творческото му занимание, с общото понятие „чукане“. „Блъскане“ би било много по-близо до истината. Господин Парадийн свъси вежди. Не беше свикнал на подобни покушения срещу отшелническата му обител. Каква бе изненадата му, когато на вратата се показа икономът Робъртс.

Както е известно, класата на икономите е превърнала чукането по вратите в изтънчено изкуство. До този момент дискретното почукване на Робъртс винаги по-скоро се бе сливало с мислите, отколкото да ги прекъсва. Господин Парадийн си рече, че само нещо изключително би го принудило да налага вратата така ожесточено, и в следващия миг слънчевият лъч, попаднал върху лицето на крачещия към него иконом, потвърди подозренията му. Робъртс имаше пяна на устата.

Изразът „пяна на устата“ обичайно се използва за описание на чисто душевни състояния, затова се налага да уточним, че в настоящия случай употребата му е съвсем буквална. Жълто-бели мехурчета покриваха цялата долна половина от лицето на Робъртс. Той злобно ги обърса с носната си кърпичка, но веднага се издуха нови. Ако беше куче и господин Парадийн го бе застрелял на място, несъмнено щяха да го оправдаят. Но понеже Робъртс беше човек, на това отгоре доверен служител, господарят на дома просто се втренчи онемял в него.

— Мога ли да говоря с вас, сър? — изрече Робъртс с пълна уста.

— Какво, за Бога, се е…

— Бих искал да попитам, сър, дали младият господин Хорас ще остане за постоянно у дома.

Господин Парадийн подуши бурята на хоризонта. Думите на иконома му прозвучаха многозначително и зловещо. В тона им се долавяха нотки на неодобрение спрямо това чудесно момче, неговия осиновен син. Сви устни. Той беше упорит човек, а неодобрението към Хорас го засягаше лично. То означаваше критика към решението му да го доведе в този дом, а той ненавиждаше критиката, все едно дали само намекната или открито изразена.

— Разбира се, че ще остане — отвърна любезно.

— В такъв случай — запени се още повече икономът — трябва да ви помоля да приемете оставката ми, сър.

Изключителната рядкост на подобни изявления красноречиво говореше за обстановката в дома на господин Парадийн. Неговите служители по правило бяха предоволни да останат. За четиринайсет години само веднъж бе сменил готвача. А преданият Робъртс, постъпил преди около осем лета, досега изглеждаше побит непоклатимо като колоните на предната веранда. Докато наблюдаваше как от устата на неговия всеотдаен прислужник изскачат балончета заедно с приказки за напускане, господин Парадийн бе завладян от мъчителното усещане, че сънува някакъв кошмар.

— Какво?! — успя да изрече само той.

Мъчителността на предстоящата раздяла след тези благополучни години явно тормозеше и иконома. Стойката му леко се отпусна, в гласа му прозвучаха патетични нотки:

— Съжалявам, сър, дълбоко съжалявам — започна той. — Да бъде на вашите услуги, е истинско щастие за един иконом. Но не мога да остана в този дом, при положение че младият господин Хорас продължи да живее тук.

Припряната и властна страна в природата на господин Парадийн го подтикваше да приключи незабавно разговора, като скастри човека с няколко цветисти израза и го прати да си гледа задълженията. Но ако Робъртс излезеше, без да обясни какво е докарало пяната на устата му, можеше да почине преждевременно от любопитство. Знаем, че подобни исторически загадки не оставят на мира хората с векове.

— Какви възражения имаш срещу господин Хорас? — подпита той.

В продължение на няколко мига Робъртс грижливо сгъваше кърпата си.

— Имам, сър, както общи, така и конкретни възражения.

— За какво, по дяволите, говориш? — настоя за нещо по-определено господин Парадийн.

— Ще разрешите ли да обясня, сър.

— Разрешавам.

— Долу, сър, не харесваме поведението на младия господин Хорас. Един от по-младшите прислужници го изрази накратко само преди няколко дни, като нарече младия джентълмен „тиква зелена“. Вас, ако позволите, сър, така искрено ви обичаме, че се опитахме да го търпим без оплаквания. Но сега нещата отидоха твърде далеч.

Господин Парадийн се наведе. Любопитството бе прогонило всякакво друго усещане у него. Ей сега, усети той, Робъртс ще си каже за пяната.

— Преди няколко дни отказах да пусна младия господин Хорас да опустоши килера с припасите.

— Правилно — съгласи се господин Парадийн. — Ще надебелее.

— В първия момент възприе зле отказа. Нарече ме с няколко обидни прозвища — Робъртс се замисли, — които не съм забравил. Но днес следобед, точно преди да излезе на разходка с господин Бастабъл, така добросърдечно ми поднесе извинение, с такава искреност, че нямаше как да не го приема. Предложи ми и един сладкиш, сър. Приех и него. Обичам сладко. Не го изядох веднага отчасти защото току-що бях хапнал, отчасти защото младият господин Хорас ме помоли да го запазя за по-късно. Но когато го…

Господин Парадийн бе човек в напреднала възраст, но и той някога е бил момче. Ослепителна светлина проблесна в мрака.

— Мили Боже! — възкликна той. — Нима искаш да кажеш, че е сложил вътре сапун?!

— Точно така, сър — бълбукна икономът.

Настана тягостна тишина. Колкото и да е странно, в този миг господин Парадийн беше не толкова шокиран и ужасен, колкото изпълнен с остра меланхолия — чувство, което древните римляни наричали desiderium.

— Сигурно са минали петдесет години — промълви той, — откак не съм правил този номер.

— Аз — обяви икономът сухо — никога не съм го правил. Нито на мен го бяха правили. Пълна изненада.

— Много лошо — господин Парадийн се завърна от миналото, преодолявайки с известно затруднение желанието да се изкиска, което явно би било ненавременно. — Много лошо. Малък негодник! Ще трябва да поговоря с него. Разбира се, човек може да погледне историята и от неговата гледна точка.

— Опасявам се, че не съм в състояние да го сторя, сър — отсече Робъртс.

— Искам да кажа, момчетата са си момчета.

Икономът изрази неодобрението си към тази философия на търпимостта с такова смразяващо повдигане на едната вежда, че господин Парадийн побърза да продължи:

— Не че го оправдавам. Нищо подобно. Такова нещо не можем да търпим. Категорично не! Но, за Бога, Робъртс, нали няма да зарежеш една отлична служба само защото…

— Напускам с най-искрено съжаление, сър, уверявам ви.

— Глупости! Изобщо няма да напускаш! И един ден не мога да изкарам без теб.

— Много мило, че го казвате, сър — икономът започваше да омеква.

— Ще го накарам да ти се извини най-смирено. Това ще оправи нещата, нали?

— Ами, сър…

— И ще си избиеш от главата тая глупост за напускане?

— Е, ако желаете, сър.

— Разбира се, че желая. Та ти си с мен от осем години! Връщаш се долу и си наливаш едно хубаво питие.

— Много сте любезен, сър.

— А, да, Робъртс! Справедливо е да ти дам някакво възмездие. Като на страна, в която нечий чужд поданик е направил беля, нали? От следващия месец в плика ти ще има по още десет долара. Щял да напуска! Пфу, такава глупост не бях чувал!

Икономът, влязъл подобно на месец март като лъв, а излязъл като агне, остави работодателя си да гризе писалката. Господин Парадийн бе неспокоен. Не му се искаше да го признае дори пред себе си, но бе разочарован от Хорас. Още не бе приключил с формалностите по осиновяването, но разгласяването на намерението бе отрязало пътя назад за човек с неговия инат, а започваше да мисли, че всъщност прави грешка. Царствен жест, вярно, стоварил се като гръм върху главата на зет му Джаспър и останалите стръвни слагачи, но все пак глупав. Май постъпи припряно. От детинство припряността си беше основен негов недостатък. Опита се да отклони мислите си от този неприятен въпрос, като довърши писмото до Синклер Хамънд, когато гледката през отворения прозорец го върна към Хорас.

Момчето се връщаше от следобедна разходка с учителя си, господин Шърман Бастабъл.

Той проследи с поглед двойката, докато тя прекоси моравата и изчезна зад ъгъла на къщата. Хорас, отбеляза той, изглеждаше посърнал и мрачен, в ярък контраст с жизнерадостната енергичност на господин Бастабъл. Учителят, слаб и ентусиазиран младеж, току-що завършил университета, просто не можеше да ходи бавно. Ако се съдеше по изражението и по отпуснатото влачене, с Хорас бе обратното.

Неведнъж господин Парадийн изпитваше раздразнение, защото въпреки набитото си и атлетично телосложение осиновеният му син очевидно най обичаше да си прекарва времето в клатене на краката. С такъв дух не се става свръхчовек, помисли си той, и раздразнението отново го обхвана. В този миг отвън се разнесе шум и в стаята неочаквано нахълта господин Бастабъл.

— Господин Парадийн! — извика учителят с възбуден фалцет. — Не мога да приема това!

Господин Парадийн се втрещи. Досега винаги бе смятал Шърман Бастабъл за изключително благовъзпитан и тих човек. Учителят се бе преобразил. Тонът му би предизвикал възражения и в спалното помещение на товарен кораб, дори с него да си послужи самият боцман. Лицето му беше зачервено и изкривено и докато говореше, удряше по бюрото.

— Достатъчно търпях! — изрева той.

Господин Парадийн зяпна. Зяпвайки, забеляза нещо, което в първоначалното си учудване беше пропуснал. От самото начало смътно бе доловил нещо нередно във външния вид на учителя и сега установи какво е то. Шърман Бастабъл бе влязъл в личната свещена библиотека на работодателя си с шапка! Кощунството доведе къкрещия гняв на господин Парадийн до точката на кипене.

— Не може повече така! — изкрещя учителят.

— Свалете си шапката! — изкрещя господин Парадийн.

Думите, които трябваше да отрезвят младия мъж, да го накарат да се почувства засрамен, най-неочаквано го разсмяха. Беше жлъчен, дори отблъскващ смях, сякаш изцеден през зъби.

— Много на място! — изхили се той. — Да си сваля шапката! Как не!

— Вие сте пиян — господин Парадийн почервеня.

— Не съм!

— Нахлувате тук с шапка на главата…

— Да — съгласи се господин Бастабъл с горчивина, — точно така. И може би ще попитате защо. Защото не мога да я сваля, без да си сваля скалпа. Този отвратителен хлапак взел, че намазал с лепило вътрешния ръб! И искам да ви кажа, господин Парадийн…

Нещата, които господин Бастабъл искаше да каже и каза, бяха толкова много и изречени с такъв груб и непремерен език, че сме принудени да ги пропуснем. Заслужава да отбележим последните му думи, изревани в краткия миг, преди да затръшне вратата.

— Това е! — обяви господин Бастабъл. — Поднасям ви оставката си. Няма да стоя и ден повече, дори и един милион долара да ми давате.

Трясъкът на вратата откънтя, оставяйки трептяща тишина. Господин Парадийн постоя за миг, потънал в мисли. След това отиде до килера, извади дълга тънка пръчка и след като замахна веднъж-дваж музикално във въздуха, излезе забързано от стаята.

2.

Навън в градината под сянката на една голяма акация, недалеч от красив рододендронов храст, причината за всички тези домашни сътресения си почиваше след усилията на следобедната разходка. Малкият Хорас лежеше със затворени очи в шезлонг с лениво вдигнати на една масичка крака и се възстановяваше. На тревата до него празна чаша с бучка лед говореше, че с наслада е изпил една лимонада, а по-внимателният наблюдател би забелязал и трохи от сладкиш върху жилетката му. Живот си живееше малкият Хорас.

Топлото слънце предразполагаше към дрямка и тихото подсвирване от храстите не стигна веднага до съзнанието му. Отначало момчето приписа звука на някой от пернатите обитатели на градината, но след малко подсвиркването стана толкова настоятелно, че наруши съня му. Отвори очи и се загледа сънливо в посоката, от която идваше. Едно лице се пулеше насреща му от рододендроните.

Тук думата „лице“ е използвана в най-широк смисъл. Онова, което очите на Хорас срещнаха, бе само набор от черти, криво-ляво съединени от неумела ръка, сякаш без да подозират една за друга.

Носът очевидно е бил предназначен за значително по-дребен човек, докато брадичката, щръкнала като предната скара на локомотив, не би останала незабелязана и у великан. От двете страни на челото — тясна необрасла ивица между веждите и скалпа — гордо стърчаха под прав ъгъл огромни уши.

Мнозина биха се стреснали, ако видят нещо толкова невъзможно да наднича от рододендронов храст. Хорас понесе гледката спокойно, почти с безразличие. Дори се прозя.

— Здрасти, Джо — поздрави той. — Ти ли си?

— Аз съм, я — подчертано недружелюбно отвърна привидението. — Дойдох да проверя к’во прайш и те сварвам да прайш к’вот си знайш — нищо.

— Мисла — нехайно отвърна Хорас.

Джо Джебчията — както е отгатнал читателят, това беше именно той — огледа стихналата градина и предпазливо се подаде от храста си. Когато целият излезе на открито, общественият му статут стана още по-очевиден. Освен това някои веднага биха познали, че е по-скоро от изпълнителния, а не от организационния отдел на бандата си. Трябват ли ви хора за тънка работа, няма да се сетите за Джо. Но има ли в програмата пребиване с пясъчно чувалче по тъмно, моментално ще извикате „Еврика!“ и ще пратите да извикат Джо. По телосложение беше якичък, среден на ръст, с широки сведени рамене и големи плоски ходила.

— Мислиш, а? — отбеляза той с горчивина. — И друго не прайш, нали? Слушай, фъстък, много път бих до тая къща и искам да знам к’во става. Шефът взе да се нерви.

— Ами?

— Всички взехме да се нервим. Намъкна се в тоя палат и се разплу, само лапаш тлъсти мръвки…

— Не ям тлъсто.

— Вярно, само това не ядеш. Задника си не помръдваш. Аз да бях, откога да е станало, каквото има да става.

— Така ли!

— Така, я. К’во те спира? К’ъв ти е проблемът?

Хорас се настани по-дълбоко в шезлонга и изгледа невъзмутимо надзирателя си.

— Нали ти казах, мисла.

— Нема време за такиа неща — скастри го Джо Джебчията. — Действие тряа.

— Мисла — продължи Хорас — дали верно да ошмулваме тоя Парадийн.

— К’во? — зяпна Джо.

— Гледам аз кино долу в селото и по филмите все така става. Поправи ли се бандюгата, накрая го дават облечен във фрак. Тряа да е истина.

Джо трескаво облиза устни. Явно мислеше, че е нужна по-строга цензура във филмовата индустрия.

— Снощи гле’ах един… — продължи Хорас замечтано. — Некъв гаден злобен катил караше едно дете да обере дърт джентълмен. Идентична случка, а?

— Глей сеа…

— Обаче дъртият се усеща и му вика, че той самият е много печен, и праща хлапето да иде в не’къв град и там да се прави на честен, пък после ще дойде дъртият и шъ напра’ят двамата голямата далавера. И хлапето отива и прави к’вот тряа, накрая идва дъртият и му вика: „Хайде сега!“ Обаче хлапето — не! Аз съм честен човек, вика, и не ща да си цапам ръцете, па съм и шеф на банката. И оня дъртият вика: „Е, слава на Господа, сичко беше, за да те направя честен човек!“ К’во шъ каиш, а?

— Мисли му! — развълнува се Джо.

И загледа младия си приятел, дишайки тежко.

— Майтапи ти разпраям, бе — ухили се непринудено Хорас.

Джо въздъхна облекчено.

— Е, ми така кажи…

— Друга е работата…

— А? — стресна се Джо.

— Викам, друга е работата, туй, дет’ сам го рече. Хубавичко се наредих аз тука. Тъй си е, ей Богу! Тряа съм най-големият тъпанар, че да изхвърча от такъв палат. Лошо ли ми е! Дадохте ме за осиновяване на тоя тежкар и шъ си остана осиновен. Пък вие, ако искате книгите, елате си ги земете. Аз пет пари не давам.

Както вече бе изтъкнато, Джо Джебчията не бе човек на бързия ум. Проблемите, които това ужасно предателство пораждаше, му дойдоха в повече. Почувства се съвсем замаян. Питаше се как ще съобщи новината на шефа и какво ще каже той, когато една фигура излезе от къщата и той побърза да се оттегли в уханното си скривалище. Клекна там нещастен.

3.

Фигурата, прекъснала мисловния поток на Джо Джебчията, бе на господин Парадийн, допълнена с пръчка. Разстоянието по стълбите и отвън в градината само усили гнева на този раздразнен човек. Докато крачеше през ливадата, очите му бляскаха зловещо, устните му бяха стиснати. Господин Парадийн отиваше на война.

Удобно настанен в своя шезлонг, Хорас наблюдаваше приближаването му без опасения. Никакво предчувствие за надвисваща заплаха не наруши спокойствието му. Съвестта на младите не е особено чувствителна, а Хорасовата не обели и думичка, за да го предупреди.

— Здрасти, тате — поздрави той жизнерадостно.

Господин Парадийн беше човек на действието.

— Сега ще те науча аз теб как се дава сапун на иконома ми и как се маже с лепило шапката на учителя! — обяви той.

И незабавно пристъпи към изпълнение на обещанието си. Не беше лесно да се всадят послушание и благост в коравия характер на Хорас, но все пак господин Парадийн постигна каквото бе по силите на човек, въоръжен с ръбеста бамбукова пръчка. Случаен човек би оценил физиката на Кули Парадийн като твърде крехка за сериозно мускулно усилие. Само след няколко мига Хорас бе готов с ръка на сърцето да обори подобно твърдение. При това информацията му бе от първа ръка.

— Така! — изпъшка господин Парадийн накрая.

Това, че осиновителят на Хорас не остана съвсем доволен от свършената работа, показва колко диаметрално противоположни могат да бъдат две гледни точки по един и същ въпрос. Според господин Парадийн, раздразнен от попълзновенията на годините върху жилавото някога тяло, тежестта в ръцете и недостигът на въздух го принудиха да спре твърде рано. Хорас не смяташе така. Каквото и да мислеше за дадения от господин Парадийн урок — а той мислеше разни неща, — никой не можеше да го убеди, че му е малко.

— Така… — повтори запъхтян господин Парадийн и се запъти обратно към къщата.

Джо Джебчията не посмя да напусне скривалището си, докато господин Парадийн не се скри напълно от полезрението му. Най-сетне се показа с лице, изкривено в непривична за него усмивка. Скимтенето на Хорас беше като музика за ушите му. Съжаляваше само, че обществените норми не препоръчваха да се появи и да помогне в доброто дело. Огледа доволно Хорас.

— Голям майтап, а! — с тихо задоволство изръмжа Джо. — Хак ти е, изменник такъв!

Хорас стисна зъби. Все още не бе дошъл съвсем на себе си след стоварилия се изневиделица пердах. Подведен от добронамерения вид на господин Парадийн, изобщо не заподозря бушуващите под повърхността пламъци.

— Кой е изменник? — пусна той най-милото си гласче.

— Ти — отвърна Джо Джебчията. — Ако аз държах тая пръчка, нямаше да се отървеш с такова галене. Няма по-вредна гад на тоя свят от оня, дет’ предава приятелите си.

Хорас гледаше кръвнишки. Сега вече укорът го засегна като незаслужен. През последните няколко минути възгледите му за живота в дома на Парадийн претърпяха коренна промяна. Един твърде прибързан анализ го бе накарал да го сравни със земен рай; ала сега виждаше, че го съпътстват неоспорими несгоди.

— Нищо не съм предал! — викна той разпалено. — Вър’и да речеш на шефа, че ше ги пипне тия скапани книги, ако ще с пирон да пробия стената. Само стой, та гледай!

— Евалла ти праим, мъжки! — ентусиазирано го похвали Джо Джебчията. — Така те искам!