П. Г. Удхаус
Бил Завоевателя (13)

1.

Облечен в халат на едри цветове, Джъдсън Коукър закусваше в Мърмонт меншънс. Ветрецът носеше нежни пролетни ухания, примесени с аромат на кафе и пържен бекон. На каничката с кафе стоеше подпрян брой на „Ню Йорк Уърлд“, пристигнал сутринта с пощата от Америка. Часът беше 10.30.

Особено усещане за задоволство изпълваше Джъдсън. Хапна още малко бекон и не за пръв път през последните дни се зачуди колко здрав се чувстваше. Помисли си, че загадката на здравното му благополучие би заинтригувала докторите, защото беше постигнато въпреки почти двумесечната липса на така горещо препоръчвания и дори изискван от медицинските среди алкохол. Беше в страхотна форма. В Ню Йорк би заклимал с глава като плашлив кон, ако някой му кажеше, че ще излапа на закуска ей такава порция бекон, а сега се чудеше дали да не си поиска още.

В крайна сметка стигна до заключението, че причината бе лондонският въздух. Явно притежаваше чудодейни ободряващи свойства. Нямаше да мине без още една порция бекон и той се отправи към кухнята. На връщане завари Бил Уест да се взира мрачно в отрупаната маса.

— Здрасти, Били — поздрави той весело. — Ще хапнеш ли с мен? Сядай и си вземай стол, не, вземи си стол и сядай. Хуманитарната помощ ей сега ще дойде.

— Откога съм закусил — още по-мрачно отвърна Бил. — Ти няма ли да свършваш вече? Масата ми трябва, ще пиша писмо.

Ободряващият лондонски въздух, възвърнал живота в Джъдсън, изглежда, бе заобиколил Бил, докато разнасяше благодеянията си из метрополията. През последните няколко седмици Бил бе станал неспокоен, податлив за внезапни пристъпи на раздразнителност и Джъдсън се тревожеше. Преливащ от почти умилно благоразположение към всичко живо, Джъдсън искаше да вижда край себе си само усмихнати лица.

— Имаш цял ден пред себе си — отбеляза той. — Паркирай се на един стол, докато хапна. Няма да е задълго.

— Има писмо за теб в дневната. От Алис.

— Така ли? — отвърна Джъдсън с безразличие, каквото само един брат може да прояви. Той разгърна вестника. — Ей, слушай: „Госпожица Люела Фипс от Уелингтън в Масачузетс отместила ухо от радиоапарата си в най-неподходящия момент миналата вечер и така пропуснала да чуе гласа на любимия си от Ню Йорк, който обявил по радиото техния годеж. Щастливецът Джеймс Роупър е радиоводещ. Хрумнало му да пусне в ефир благата вест за предстоящата женитба…“

— Пълни тъпотии — отегчено каза Бил.

— Е, не е ли вълнуващо? — почуди се щастливецът иззад кафеника. Преливащото му сърце бе отворено за всички.

— Никак даже!

— О! — Джъдсън се върна към литературните си изследвания. — „Ще победи ли госпожица Бауър мъжете плувци“ — продължи той, обърнал на спортната страница. — „На шестдневните плувни състезания госпожица Бауър подобри четири световни рекорда и два…“

— Е, и?

Джъдсън прелисти нататък.

— Чуй това: Момиче се опитва да хване такси, а шофьорът казва: „Аз съм сгоден.“ „Чудесно — отвръща му тя. — Пожелавам ви да бъдете много, много щастлив“… Джъдсън го погледна, но лицето на Бил остана безизразно. Накрая го попита угрижен:

— Какво ти става бе, човек?

— Нищо.

— Не е нищо. Все си оклюмал. Напоследък си като дъждовен неделен ден в Питсбърг. Да не си болен?

— Не съм.

— Как да не си? Направо проявяваш всички симптоми. Изнервен си, не можеш място да си намериш, да не говорим, че не си се усмихвал от шест седмици. Слушай, Били, все повече се убеждавам, че трябва да се снабдим с малко бренди или нещо друго за цяр в случай на нужда.

— О, не се и съмнявам, че си убеден в това!

— Много хора са били връщани от гроба с глътка бренди в подходящ момент. Има стотици такива случаи. Изтръгнати от лапите на смъртта. Ще го държим в килера, никакво място не заема…

По лицето на съквартиранта си разбра, че всяка надежда е напразна.

— Е, аз само за твое добро.

Втората порция бекон пристигна и той се нахвърли докачен върху нея. Накрая се оттегли във всекидневната, а Бил си освободи място на масата и седна да пише.

2.

Бил пишеше на Алис Коукър всеки вторник и петък. Днес беше петък и той съответно се захвана с любовното послание. Би могло да се очаква, че целият ще сияе трепетно. Ала очите му оставаха празни и тъжни и след като написа десетина думи, спря и загриза ядно писалката.

Процесът на писане нерядко е бавен и мъчителен, но има един случай, когато пишещият може без всякакво усилие да излее на листа напиращите в него златни словосъчетания, и това е съставянето на писмо до любимата. Все по-мъчното запълване на страниците започваше да гнети духа на Бил. Колкото и богохулна да бе мисълта, че писмата до Алис започваха да се превръщат в досада, честността го задължаваше да признае, че основният мотив да пропъди Джъдсън от стаята бе желанието колкото може по-бързо да свали от себе си това задължение.

Той прекара пръсти през косата си. Нямаше смисъл. Думите не идваха и не идваха.

Най-странното бе, че в началото на лондонския престой се справяше с абсолютна лекота. Писалката сама бягаше по листа. Трепетните нежни фрази сами се явяваха в главата му и той едва успяваше да ги следва. Изречения, с които някой романист би спечелил хиляди, сякаш от само себе си лягаха на листа. А сега главата му беше празна.

Стана и отиде във всекидневната. Само едно можеше още да го вдъхнови — дванайсетте снимки на Алис, които се усмихваха с такова царствено великолепие от камината и от още няколко места. Бил се вторачи в третата отляво и зачака да почувства някакъв порив, когато от дълбините на фотьойла един печален глас изрече името му.

— Били.

Бил се обърна рязко.

— Какво има пак? — сопна се той.

Разбира се, не беше прав да се сопва така на верния си приятел и все пак острият му тон не беше съвсем без основание. Джъдсън се кокореше насреща му с доста озадачаващо изражение на прискърбие и цинизъм. Дори в нормално състояние Джъдсън беше труднопоносим, а с тази странна муцуна направо не се изтрайваше.

— Какво си ме зяпнал? — повиши тон Бил.

Джъдсън не отговори. Стана мълчаливо, отиде до Бил и го потупа по рамото. След това взе ръката му и я разтърси. Накрая го потупа още веднъж и пак седна.

— Има новина за теб, Били — съвсем тихо каза той.

— Каква новина?

— Слушай, Били — с особена сериозност започна Джъдсън, — не си прав, повярвай ми. Изцяло грешиш, като отхвърляш предложението да си вземем малко бренди.

— Каква е новината?

— На всеки може да му призлее. Затова във всяка къща трябва да има малък запас от бренди или някое друго животоспасяващо питие, та да е подръка в случай на нужда. Чел съм за брендито, има извънредно много приложения в медицината: ободряващо, стимулиращо, газогонно, успокояващо…

— Ще престанеш ли най-сетне да дрънкаш и ще ми кажеш ли…

— Наблюдавани са хиляди случаи, когато при получаването на лоша вест здрави като канари хора са се строполявали в несвяст и ако не е имало наблизо човек, който да им влее глътка от живителния цяр, направо да са си отишли. Дай ми пари, Били, ей сега ще изтичам до ъгъла и ще се върна с една-две пинти…

— Каква е новината?

— Баща ми е разказвал как пострадал при финансовия крах през 1907 година. Не, не беше баща ми, а негов приятел. Та като разбрал, че е разорен, си отишъл право вкъщи, отворил една бутилка и само след няколко глътки се почувствал като двегодишен. И не само това, ами пиенето му подсказало как да спаси половината от състоянието си, дори повече от половината… Ей къде е кръчмата. За десет минути ще съм се върнал…

— Ако не ми кажеш веднага за какво става въпрос, ще си останеш на място във фотьойла!

Джъдсън поклати тъжно глава, жалейки за безразсъдната припряност на младостта.

— Щом толкова настояваш… Алис се е сгодила за някакъв богаташ от стоманодобива. Моли ме да ти го съобщя по-внимателно.

3.

Бил не помръдна. Съдбовното съобщение бавно си пробиваше път до съзнанието му.

— Сгодила се е!

Джъдсън кимна безпомощно.

— Така е.

— За богаташ от стоманодобива?

— Да, Били.

Последва дълга тишина и внезапно Бил с изненада установи, че единственото недвусмислено усещане, което изпитваше в този знаменателен момент, беше облекчението, че не се налага да дописва писмото. Цяла сутрин задължението му тежеше като чувал с камъни и сега колкото и да се опитваше, не можеше да спре чувството за освобождение.

Смътно долавяше, че това не е съвсем редно. Срамота беше мъж в неговото положение, изправен пред краха на мечтите и надеждите си, да се радва, че се е отървал от необходимостта да напише едно трудно писмо. Освен това нямаше причина съчиняването на писмото да е трудно. Всички доказателства сочеха само едно — липсата на всякакви чувства.

Докато стоеше и се опитваше да не бъде весел и доволен, усети, че наследникът на Коукърови се държи странно. Джъдсън отново бе станал и, пристъпвайки боязливо, натика лист хартия в ръката му, после въздъхна, отново го потупа по рамото и се заизмъква към вратата. Там спря за миг, кимна два пъти с подчертана угриженост и изчезна. Трябваше да минат няколко секунди, преди Бил да се досети, че това бе представата на Джъдсън за държане при деликатна ситуация. В някои моменти, смяташе Джъдсън, е по-добре силните мъже да бъдат оставени насаме, за да се преборят с мъката си.

Щом остана сам, Бил се напъна да изпълни своята част от програмата. Погледна листа в ръката си и позна почерка на Алис. Явно това бе писмото, донесло новината. Джъдсън очевидно искаше той да го прочете. Но защо? След като човек схване простия факт, че жената, за която е смятал, че е сгоден, се омъжва за някакъв червив с пари стоманодобивник, допълненията са излишни. Той остави писмото на масата.

Хрумна му едно добро обяснение за странната липса на благопристойна мъка у него. Когато те застрелят, в първия миг не изпитваш друго освен вцепенение. Явно такъв беше и неговият случай. Сега сетивата му бяха зашеметени. Агонията несъмнено щеше да дойде по-късно.

След като му поолекна от това обяснение, реши да излезе да страда на чист въздух. Спомени от прочетеното в романите му подсказаха, че такава е обичайната процедура. В тези романи, спомняше си той, както си пасат стадата по ветровитите хълмове, овчарите изведнъж смаяни съзират някой едър силен мъж с бледо изпито лице, който язди през бурята, вторачил пламтящ поглед в нищото изпод надвисналия над очите му шлем. Той се обу, огледа се за шапката си и изведнъж се изправи пред проблема със снимките.

Дванайсет снимки! Какво да ги прави?

Спрямо изображенията на невярната любима пред изоставения влюбен се отварят два пътя. Може да ги скъта и да прекара самотния си живот умислен над тях, докато косите му бавно побеляват. Или да постъпи като мъж и да ги унищожи. Поредното изненадващо откритие чакаше Бил, когато след петминутен интензивен размисъл, без да се трогне, избра втория вариант. Ръката му дори не трепна, когато напъха снимките в една кесия със също толкова съжаление, колкото изпитва бакалина, докато опакова кило чай. Наистина му бяха зашеметени сетивата.

Бил възнамеряваше да се освободи от реликвите някъде навън, защото вече повече от седмица времето бе прекалено топло за палене на огън, лишавайки го от твърде удобен начин за раздяла с тях. От друга страна, чувствителната му душа не позволяваше просто да ги накъса и да ги изхвърли в кофата, където можеше да ги види Джъдсън. Бил не желаеше да обсъждат действията му. Сега се радваше на безразличието на брата към портретите на сестра му. Джъдсън не бе особено наблюдателен и имаше голяма вероятност изобщо да не забележи празнотата над камината.

Един от недостатъците на Лондон от гледна точка на човек с току-що разбито сърце е пълната липса на по-диви места, където да се разхожда, замаян от мъка си. Най-близкото място, що-годе наподобяващо брулените от вятъра хълмове, беше Батърси парк. Натам се запъти Бил с кесията, пристъпвайки на пръсти към входната врата, за да не го усети териерът Боб, който неизбежно би пожелал да се включи в разходката. Колкото и да обичаше и да уважаваше Боб, сега не желаеше компанията му. Бобовците могат да бъдат водени в парка само на каишка и на Бил му изглеждаше нелепо в такъв момент да бъде прикачен за теглещо се насам-натам куче. Агонията можеше да настъпи всеки миг и тогава важен момент в постановката щеше да бъде самотата. Той успя да се измъкне и забърза по стълбите.

Утрото бе чудесно. Безсърдечието на природата в миговете на човешко страдание вече стана предмет на коментар, затова сега само ще кажем, че в този ден тя бе надминала себе си. В такова време и най-предпазливите оставят чадъра у дома. Докато се шляеше по зелените алеи и слушаше веселите подвиквания на децата, гонещи се под яркото слънце, измамното безгрижие не напускаше Бил. Но той бе наясно, че мъката тепърва предстои. Най-сетне намери безлюдно местенце и с едно безгрижно движение на китката изхвърли през рамо товара си. Чу леко тупване зад гърба си и бодро продължи, когато един глас се обади почти в ухото му:

— Ало! Господине!

Тъй ненадейно прозвуча гласът, че за един ужасяващ миг му се стори, че идва от изхвърлената кесия. Та нали току-що се бе уверил, че на стотина метра наоколо нямаше жива душа! Но такива са лондонските паркове, няма съвсем безлюдно място в тях. И пред него се яви — несъмнено изпод асфалта — дребно опърпано момиченце в басмена рокличка. Пристъпваше, цялото сияещо от услужливост и добронамереност. С лявата си ръка влачеше по-малко братче, на свой ред повлякло още по-малко братче. В дясната си ръка момиченцето размахваше кафявата кесия.

— Изпуснахте си нещо, господине.

Бил беше добър човек и не искаше да наскърбява детето. Взе кесията с всичката благодарност, която успя да събере в момента. Усмивката му бе малко механична, когато пусна в шепичката на момиченцето шест пенса. Сестричката и братчетата изчезнаха.

Краткият епизод пообърка Бил и въпреки че премина през няколко затънтени кътчета, може би предвидени от Градския съвет специално за изхвърлянето на снимките на годеници на стоманодобивни босове, не се възползва от тях. Скоро излезе на брега на някакво езерце. Подобно на Зевс при хоразмийския бряг тук той спря.

Брегът беше пълнен с деца и кучета, придържани от бавачките или вързани за пейките. Бавачките си споделяха смразяващи кръвта тайни, децата пускаха лодчици във водата, кучетата лаеха… В дърветата на малък остров в средата на езерото колония врани се опитваше да надкрещи кучешкия лай. Изобщо мястото бе веселяшко, но основното му достойнство се състоеше в това, че всички — деца, бавачки, кучета и врани — бяха потънали в собствените си занимания и едва ли биха забелязали и коментирали загадъчното поведение на добре облечен младеж, тръгнал да изхвърля кафява кесия във водните дълбини. Шансът не беше за изпускане. Държейки под око враните, той запрати кесията и тъкмо когато се обръщаше с нехайно подсвиркване, се разнесе шумен плясък. Явно якото момченце, което си играеше наблизо, бе цопнало във водата. Срамно е да го признаем, но в този миг Бил, явявал се вече спасител на един човешки живот от удавяне, съжали, че трябва да се връща за детето.

Но якото момченце си седеше на брега невредимо. Тялото, предизвикало плясъка, бе на огромно черно куче с дълга козина и малоумно изражение, устремено право към кесията. Захапа я с яката си челюст и се обърна към брега. След минута я остави в краката на Бил, отръска се и го загледа идиотски, очаквайки играта да продължи.

Бил вдигна кесията и побърза да изчезне. Не беше на себе си от бяс. Не защото бе целият изпръскан, нито защото някой си бе позволил да отвърже куче в парк, където законите недвусмислено го забраняват. С бяс го изпълваха преди всичко тая гадна кесия и съдържанието й. Вече недоумяваше как може да е бил влюбен в Алис Коукър. Освен всичко друго, освен вредния й навик да се омъжва за богаташи от стоманодобивната индустрия, тази жена явно бе носителка на някаква прокоба, след като нямаше начин човек да се отърве от снимките й. С цялата си безутешност той обърна гръб на езерото и навлезе в една тиха алея.

Алеята изглеждаше още по-откъсната от света в сравнение с всички кътчета, които вече бе пребродил. Тук в клоните чуруликаха птици, там в цветята жужаха пчели. Вече дори в този пущинак не помисли незабавно да изхвърли товара си, до такава степен се бяха изопнали нервите му. Подсъзнателно долавяше, че тази самота е привидна и само след няколко минути предчувствието му се сбъдна. Иззад един храст на завоя току пред него изскочи млада двойка.

Жената бе добре облечена и мила, но вниманието на Бил бе привлечено от мъжа. Беше висок, с кафяви очи и тъмнокестенява коса, а голямата фльонга от бледо-морава коприна със стърчащи краища му придаваше смътно артистичен вид. Имаше нещо до болка познато в този човек и Бил чувстваше, че го бе виждал някъде.

Мъжът вдигна очи и на лицето му се изписа изражение, което Бил не успя да разтълкува. Да не беше толкова абсурдно, щеше да помисли, че човекът се изплаши, когато го видя. Кафявите очи се разшириха, лекият ветрец, разрошил в този миг кестенявата коса — мъжът държеше шапката си в ръка, — остави усещането, че е настръхнала.

— Здравейте — поздрави Бил. Изражението на мъжа поне потвърди чувството, че двамата са се виждали.

— Здравейте — отвърна човекът с пресеклив глас.

— Чудесен ден — отбеляза Бил.

Констатацията произведе окуражаващо въздействие върху мъжа. Той сякаш очакваше недружелюбна реакция от страна на Бил и остана приятно изненадан от сърдечния му тон. Видимо се ободри.

— Прекрасен ден! — съгласи се той. — Прекрасен, прекрасен!

След като всеки си каза репликата, настъпи неловко мълчание. И тогава Бил, подтикнат от незнаен порив, натика кесията в ръцете му и отмина с бързи стъпки.

Целият се тресеше, но вече постепенно в него се възцаряваше облекчение. От подсъзнанието му изплува оня епизод от един роман на Стивънсън, когато героят успява най-сетне да се освободи от фаталната бутилка, пробутвайки я на пиян моряк. Беше го чел много отдавна, като дете, но още помнеше неимоверното облекчение, съпътстващо сцената. Точно така се чувстваше и той сега. Човекът вероятно щеше да го помисли за луд, но втурнеше ли се след него, за да му връща кесията, беше готов да предприеме твърди мерки…

Бил се спря. Потокът на мислите му застина при внезапното озарение откъде познаваше този човек. Най-после се сети къде го бе виждал — в градината на Холи хаус, където Бил обезумял го гонеше с цел упражняване на физическо насилие. Това беше Родерик Пайк.

Бил се усмихна мрачно. Родерик Пайк! Не, нямаше начин Родерик Пайк да се затича след него с разни кесии.

Тогава мисълта му рукна лавинообразно, едва успяваше да я догони. След като осъзна, че това беше Родерик Пайк, веднага се зачуди какво, за Бога, прави той с жена в парка? Нали по всички закони на любовта и дори на приличието трябваше да страда от изчезването на годеницата си! Бил дори се докачи, че един мъж, толкова наскоро изгубил Флик, може да бъде така безчувствен.

Тогава мислите му препуснаха в друга посока и този път бяха толкова тежки, че трябваше да поседне на пейка, за да ги приеме.

Флик!… Разбира се, че не я беше забравил и за миг, но от срещата с Родерик споменът изплува толкова ясно, че… Флик!… Все едно стоеше пред него… Флик, щастлива и усмихната, Флик, уморена и тъжна, Флик, изплашена и търсеща помощта му… цяла галерия от нейни образи, един от друг по-ярки. Сякаш винаги го бе знаел, Бил осъзна, че обича Флик…

Ама разбира се! Какъв глупак беше да не забележи по-рано. Джъдсън му каза, че бил като дъждовна неделя в Питсбърг. Съвсем основателно. Наистина се чувстваше като през дъждовна неделя в Питсбърг. И защо? Защото след като Флик излезе от живота му, той остана пуст и безсмислен. Ето какво терзаеше душата му през всичките тия седмици.

Бил стана. Целият сияеше от трепета, който обзема душата в мига на просветление. Опипа джобовете си за лулата си — ситуацията изискваше серия дълбокомислено изпушени лули, — но установи, че я е забравил в апартамента. Беше съвършено невъзможно да мисли свързано, без да пуши, и той се запъти към къщи.

Същински образец на внимание и деликатност, Джъдсън все още бе навън и Бил остана доволен. Искаше да е сам. Намери си лулата при започнатото писмо до Алис и се разположи във всекидневната.

На масата лежеше радиограма. Бил я отвори със слабата надежда, че може да е от Флик, но разочарован установи, че е от чичо му Кули. Пристигаше в Саутхемптън на другата сутрин и искаше да се срещне с Бил в клуб „Антиквар“ в три часа следобед.

Бил изобщо нямаше представа, че чичо му е на път, и съжали, че нямаше много за казване относно господин Уилфред Слингсби. Хрумването на чичо му да се появи точно сега беше пълна глупост.

Тъй или иначе, нямаше начин да го пренебрегне и реши, че ще е по-почтително и ще направи по-добро впечатление, ако не чака до три часа, а го посрещне на гара Уотърлу. След като взе това решение, се настани удобно и се унесе в сладки мечти за Флик.