Сидни Шелдън
Пясъците на времето (29)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

Рикардо Меладо беше близко до планинската пещера, когато изведнъж видя към входа да се приближава голям сив вълк. Замръзна за един кратък момент, след това тръгна така, както никога през живота си не се беше движил. Тичешком се хвърли във входа на пещерата.

— Сестро!

Видя в бледата светлина как огромната сива фигура се хвърля към Грасиела. Инстинктивно посегна към пистолета си и стреля. Вълкът изскимтя от болка и се обърна към Рикардо. Той усети как острите нокти на раненото животно разкъсват дрехите му и почувства зловонния му дъх. Вълкът бе по-силен, отколкото бе очаквал — тежък и с яки мускули. Рикардо се опита да се освободи, но беше невъзможно.

Почувства, че губи съзнание. Смътно усети, че Грасиела се приближава към него и извика:

— Махай се!

Тогава видя ръката на Грасиела над главата си и когато започна да се спуска към него, забеляза огромен камък в нея. Помисли си:

„Ще ме убие.“

Момент по-късно камъкът мина покрай него и се стовари върху черепа на вълка. Вълкът издаде последно свирепо хриптене и падна неподвижен на земята. Рикардо лежеше на пода, поемайки дъх. Грасиела коленичи до него.

— Добре ли си? — Гласът й трепереше от тревога.

Той успя да кимне. Обърна се, когато чу скимтене зад себе си, и видя вълчетата, сгушени в ъгъла. След като си пое дъх, стана с труд.

Потресени, излязоха, залитайки на свежия планински въздух. Рикардо поемаше дълбоко дъх, докато главата му се избистри. Физическият и емоционален шок от близкия им контакт със смъртта бе взел голям данък от двамата.

— Да се махаме от това място. Може да дойдат да ни търсят тук.

Грасиела потрепера, като си спомни колко много опасности ги очакваха още.

Пътуваха един час по стръмната планинска пътека и когато най-после стигнаха до един малък поток, Рикардо каза:

— Да спрем тук.

Без превръзки и дезинфекционни средства те изчистиха драскотините, колкото можаха, измивайки ги в чистата студена изворна вода. Ръката на Рикардо беше толкова схваната, че едва я държеше. За негова изненада Грасиела каза:

— Нека аз да го направя.

Той се изненада още повече от нежността, с която тя си изпълняваше задачата.

Изведнъж Грасиела почна да трепери силно от последиците на шока.

— Няма нищо — каза Рикардо. — Всичко свърши.

Тя не спираше да трепери.

Той я взе в прегръдките си и каза успокояващо:

— Шшт. Той е мъртъв. Няма от какво повече да се страхуваш.

Той я държеше плътно и можа да почувства бедрата й, притискащи се към тялото му, меките й устни върху своите. Тя го притискаше към себе си, шепнейки неща, които не можа да разбере.

Имаше чувство, че е познавал Грасиела винаги. И същевременно не знаеше нищо за нея.

„Освен че е Божие чудо“ — помисли той.

Грасиела също си мислеше за Бога.

„Благодаря ти, Господи, за това щастие. Благодаря ти, че най-после ми позволи да почувствам какво е любов.“

Тя изпитваше емоции, за които нямаше думи, надхвърлящи всичко, което някога си беше представяла.

Рикардо я наблюдаваше и красотата й продължаваше да го зашеметява.

„Сега тя ми принадлежи — мислеше той. — Не е необходимо да се връща в манастир. Ще се оженим и ще имаме красиви деца — силни синове.“

— Обичам те — каза той. — Никога няма да те пусна да си отидеш, Грасиела.

— Рикардо…

— Любима, искам да се оженя за теб. Ще се омъжиш ли за мен?

Без дори да помисли, Грасиела каза:

— Да. О, да.

Тя отново се озова в прегръдките му, мислейки си: „Това е, което желаех и мислех, че никога няма да притежавам.“

Рикардо й говореше:

— Ще живеем във Франция за известно време, където ще бъдем в безопасност. Тази борба ще свърши скоро и ще се върнем в Испания.

Тя знаеше, че би отишла навсякъде с този мъж, и ако съществуваше опасност, щеше да я сподели с него.

Те си говореха за толкова много неща. Рикардо й разказа за това, как се бе присъединил към Хайме Миро, за разваления годеж и за недоволството на баща си. Но когато очакваше Грасиела да говори за своето минало, тя мълчеше.

Тя го погледна и си помисли:

„Не мога да му кажа. Ще ме намрази.“

— Прегърни ме — помоли Грасиела.

Те спаха и се събудиха призори, виждайки как слънцето изпълзява иззад билото на планината, заливайки хълмовете с топло червено сияние.

Рикардо каза:

— Ще бъде по-безопасно да се крием тук днес. Ще тръгнем, когато се стъмни.

Ядоха от торбата с храна, която циганите им бяха дали, и обмисляха бъдещето си.

— Тук в Испания има чудесни възможности — каза Рикардо. — Или ще има, когато настъпи мир. Имам десетки идеи. Ще имаме свой собствен бизнес. Ще купим красива къща и ще отгледаме хубави синове.

— И красиви дъщери.

— И красиви дъщери. — Той се усмихна. — Никога не съм мислил, че може да бъда толкова щастлив.

— Нито пък аз, Рикардо.

— След два дни ще бъдем в Логроньо и ще се видим с другите — каза Рикардо. Той взе ръката й. — Ще им кажем, че няма да се връщаш в манастира.

— Мисля си, дали ще разберат. — Той се засмя. — Всъщност не ме интересува. Бог разбира. Обичах живота си в манастира, — каза тя нежно — но… — Тя се наведе към него и го целуна.

Рикардо каза:

— Имам толкова много да наваксвам за теб.

Тя се изненада.

— Не разбирам.

— Годините, през които беше в манастира, изолирана от света. Кажи ми, скъпа… притеснява ли те това, че си загубила всички тези години?

Как можеше да му обясни?

— Рикардо… не съм загубила нищо. Наистина ли съм пропуснала толкова много?

Той си мислеше за това, не знаейки откъде да започне. Разбираше, че събитията, които смяташе за важни, не биха имали значение за монахините в тяхното уединение. Войни като Арабско-израелската война? Берлинската стена? Убийството на политически лидери като американския президент Джон Кенеди и брат му Роберт Кенеди? И на Мартин Лутер Кинг младши, великият черен водач на мирното движение на черните за равенство? Глад? Наводнения? Земетресения? Стачки и демонстрации срещу нечовешкото отношение на хората към хората?

В крайна сметка в каква степен тези събития биха повлияли върху нейния личен живот? Или върху личния живот на мнозинството от хората на земята?

След пауза Рикардо каза:

— В известен смисъл не си изпуснала много. Но в друг смисъл — да. Нещо важно е ставало. Животът. Докато си била затворена през всичките тези години, деца са се раждали и израствали, влюбени са се женили, хора са страдали и са били щастливи, хора са умирали и всички ние тук, навън, сме били част от това, част от живота.

— И ти мислиш, че аз не съм била никога част от това? — попита Грасиела. И думите й почнаха да се сипят, преди тя да може да ги спре. — Някога и аз бях част от този живот, за който говориш. Той бе за мен истински ад. Майка ми беше развратница и всяка нощ имах различен чичо. Когато бях на четиринадесет години, отдадох тялото си на един мъж, защото ревнувах майка си и това, което вършеше. — Сега думите й се изливаха в неспирен поток. — Аз също щях да стана развратница, ако бях останала там, за да бъда част от живота, за който мислиш, че е толкова цветен. Не, не мисля, че избягах от нещо. Избягах към нещо. Открих безопасен свят, който е мирен и добър.

Рикардо я гледаше ужасен.

— Аз… съжалявам — каза той. — Не исках да…

Грасиела плачеше. Той я взе в прегръдките си и каза:

— Всичко е наред. Това е свършило. Била си дете. Обичам те.

Тя се чувстваше като че ли Рикардо й бе дал опрощение на греховете.

Бе му разказала за ужасните неща, които беше сторила в миналото и все пак той й прости. И — чудо на чудесата — обичаше я.

Рикардо я притисна силно.

Има едно стихотворение от Фредерико Гарсия Лорка:

Нощта не желае да дойде

така че ти не можеш

и аз не мога да тръгна…

 

Но ти ще дойдеш

с език обгорен от соления дъжд.

 

Денят не желае да дойде

така че ти не можеш да дойдеш

и аз не мога да тръгна…

 

Но ти ще дойдеш

през калните канали на мрака.

 

Нито нощта, нито денят желаят да дойдат,

за да умра за теб

и за мен.

Изведнъж тя си помисли за войниците, които ги преследваха, и се запита дали тя и любимият й Рикардо ще живеят достатъчно дълго, за да имат бъдеще заедно.