Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вещерът
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ostatnie Zyczenie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 127гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
piligrim(2008)
Корекция
ultimat(2008)
Допълнителна корекция
TriAM505(2011)

Издание:

Анджей Сапковски. Вещерът. Последното желание

Сборник разкази

ИК „ИнфоДар“, София, 2008

 

Превод: Васил Велчев

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Формат 52/84/16

 

© Andrzej Sapkowski, 1993

Ostatnie życzenie

ISBN 978-954-761-311-9

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция

7

I

На поляната, в пълно бойно снаряжение, без шлем, преметнал през рамо карминеночервения плащ на Ордена, стоеше Фалвик. А до него, с кръстосани на гърдите ръце — набито брадато джудже с лисичи кожух и шлем с нашийник от железни брънки. Тайлес, без доспехи, с къса стегната камизола, бавно се разхождаше напред-назад, като от време на време размахваше оголен меч. Вещерът се огледа наоколо, спря коня си. Наколенниците, нагръдниците, налакътниците и плоските каски на обкръжилите поляната въоръжени с пики войници хвърляха отблясъци.

— Проклятие — измърмори Гералт. — Това можеше да се очаква.

Лютичето направи завой с коня и тихо изруга, когато видя воини с пики, препречили пътя им назад.

— Какво става, Гералт?

— Нищо. Затваряй си устата и не се меси. Ще се опитам някак да ги баламосам.

— Питам какво има? Отново приключение, така ли?

— Млъквай.

— Идеята да отидем до града си беше глупава — простена трубадурът и погледна към извисяващите се над гората кулички на близкия храм. — Трябваше да си седим при Ненеке и да не си подаваме носа…

— Нали ти казах да млъкнеш? Ще видиш, всичко ще се оправи.

— Няма такива изгледи.

Лютичето имаше право. Такива изгледи нямаше. Тайлес продължаваше да крачи нервно и да размахва меча, без да ги поглежда. Войниците, подпрени на пиките си, гледаха мрачно и равнодушно, с израз на професионалисти, при които убийството не предизвиква усилено отделяне на адреналин.

Гералт и Лютичето слязоха от конете. Фалвик и джуджето бавно се приближиха.

— Вие оскърбихте благородния Тайлес, вещерю — изрече графът без предисловия и без изискваните от обичая приветствия. — А Тайлес, както вероятно си спомняте, ви хвърли ръкавица. На територията на храма не вървеше да настояваме, затова изчакахме да се пуснете от полата на жрицата. Тайлес ви чака. Длъжен сте да се биете.

— Длъжен съм, така ли?

— Да.

— А не ви ли се струва, господин Фалвик — с крива усмивка поде Гералт, — че благородният Тайлес ми оказва твърде голяма чест? Не съм имал удоволствието да бъда посветен в рицарско звание, а що се отнася до раждането, май ще е по-добре да не споменавам съпътстващите го обстоятелства. Боя се, че едва ли съм достоен… Какво се казваше в такива случаи, Лютиче?

— Недостоен съм да ви дам удовлетворение и да се срещна с вас на бойното поле — издекламира поетът, издувайки бузи. — Рицарският кодекс гласи…

— Капитулът на Ордена се ръководи от свой собствен кодекс — прекъсна го Фалвик. — Ако вие предизвиквахте на дуел рицар от Ордена, той би могъл да ви откаже или напротив, в зависимост от желанието си. Но нещата стоят по друг начин: рицарят ви хвърля ръкавица, като с това ви издига до своето ниво, разбира се само за времето, необходимо да се измие срама на оскърблението. Вие не можете да откажете. Отказът временно да сте равен с него по достойнство ви прави недостоен.

— Логично — каза Лютичето и направи маймунска гримаса. — Изглежда, сте изучавали философия, благородни рицарю.

— Не се намесвай. — Гералт вдигна глава и погледна Фалвик в очите. — Доизкажете се, рицарю. Искам да знам накъде биете. Какво ще стане, ако аз, току-виж, се окажа… недостоен?

— Какво ще стане ли? — Фалвик се усмихна ехидно. — Ами ще стане това, че аз ще заповядам да те обесят на някой клон, негоднико.

— По-спокойно — внезапно се обади с дрезгав глас джуджето. — Без нерви, господин графе. И без обиди, става ли?

— Не ме учи на обноски, Цранмер — процеди през зъби рицарят. — И помни, че си длъжен да изпълняваш точно дадените ти от княза заповеди.

— Вие сте този, който не трябва да ме учи, графе. — Джуджето положи длан на пъхнатата в колана му двуостра брадвичка. — Знам как се изпълняват заповеди, ще мина и без вашите поучения. Господин Гералт, разрешете. Аз съм Денис Цранмер, капитан от стражата на княз Херевард.

Вещерът изискано сведе поглед. Очите на джуджето бяха светлосиви, стоманено проблясващи под сламено-розовеещите рунтави вежди.

— Удовлетворете желанието на Тайлес, господин вещер — спокойно продължи Денис Цранмер. — Така ще е по-добре. Целта е не да бъде убит, а да бъде обезоръжен противникът. Приемете предизвикателството и му разрешете да ви обезоръжи.

— Какво да направя, прощавайте? Че не разбрах.

— Рицарят Тайлес е любимец на княза — рече Фалвик със зловеща усмивка. — Ако ти, изрод такъв, по време на двубоя дори го докоснеш с меча, ще бъдеш наказан. Капитан Цранмер ще те арестува и ще те достави пред сияйния поглед на Негово Височество. За да бъдеш наказан. Такава е заповедта.

Джуджето дори не погледна рицаря, не откъсваше от Гералт студените си стоманени очи.

Вещерът се усмихна леко, но достатъчно презрително.

— Ако съм разбрал добре — каза той, — ще съм длъжен да се съглася на двубой, защото при отказ ще бъда обесен. Обаче ако се бия, съм длъжен да позволя на противника да ме осакати, защото ако аз го раня, ще ме побият на кол. Много оптимистични перспективи. Дали пък да не ви спестя излишен труд? Да си ударя главата в дънера на някой бор и сам да се… разоръжа? Това устройва ли ви?

— Без шегички — изсъска Фалвик. — Не си влошавай положението. Ти оскърби Ордена, скитнико, и трябва да бъдеш наказан. Сега загряваш, надявам се? А младият Тайлес се нуждае от славата на победител на вещери, затова капитулът реши да му предостави такава възможност. Позволиш ли да те победят, запазваш мизерния си животец. Не ни трябва трупът ти, искаме Тайлес да остави белег на кожата ти. Която, понеже е кожа на мутант, ще зарасне бързо. Хайде, да тръгваме. Решавай, нямаш избор.

— Така ли смятате, господин графе? — Гералт се усмихна още по-неприятно и плъзна по войниците преценяващ поглед. — Пък аз смятам, че имам.

— Да, вярно е — призна Денис Цранмер. — Имате. Обаче тогава ще се лее кръв, много кръв. Като в Блавикен. Това ли желаете? Да обремените съвестта си с кръв и смърт? Защото излиза, че кръвта и смъртта са изборът според вашите сметки, господин Гералт.

— Умеете да поднасяте чаровно, дори по пленителен начин аргументите си — пошегува се Гералт. — Нападате човек в гората, след което го удряте на хуманизъм, призовавате към извисени чувства. Доколкото разбрах, молбата ви е да не проливам кръвта на нападналите ме разбойници? Като гледам вашите момчета с пиките, виждам, че им се разтреперват коленцата само при мисълта да се бият с Гералт от Ривия, вещера, който с голи ръце се оправя с вампири. Тук няма да се пролее нито капка кръв, никой няма да пострада. Освен ония, които счупят или навехнат крак, докато бягат към града.

— Аз не мога да кажа нищо лошо за своите колене — спокойно изрече джуджето и куражлийски вирна брада. — Досега не съм бягал от никого и няма да променя навиците си. Не съм женен, нищо не знам за евентуални деца, пък и майка ми, жена, която почти не познавам, бих предпочел да не я намесвам в тая история. Обаче дадените ми заповеди ги изпълнявам. Както винаги точно. Без да се обръщам към никакви чувства — нито към извисени, нито към низши. Моля ви, господин Гералт от Ривия, да вземете решение. Ще се съглася с него, каквото и да е то, и държанието ми ще е подобаващо.

Те се гледаха един друг в очите, джуджето и вещерът.

— Добре — изрече накрая Гералт. — Хайде да приключваме. Жалко ще е да изгубим цял ден.

— Което означава съгласен? — Фалвик вдигна глава, очите му заблестяха. — Съгласен за двубой с благородния Тайлес от Домдал?

— Да.

— Прекрасно. Пригответе се.

— Аз съм готов. — Гералт надяна ръкавицата си. — Да не губим повече време. Лютиче, ти запази спокойствие. Нямаш нищо общо с цялата тази работа. Нали, господин Цранмер?

— Абсолютно — твърдо отсече джуджето. — Напълно, господин Гералт. Каквото и да е станало, то засяга само вас.

Вещерът измъкна иззад гърба си меча.

— Не — заяви Фалвик. — Няма да се биеш с този твой бръснач. Вземи моя.

Гералт сви рамене. Взе оръжието на графа и го размаха пробно.

— Тежи — студено отбеляза той. — Със същия успех можем да се бием с мотики.

— Тайлес има същия. Шансовете са равни.

— Какъв шегаджия сте само, рицарю Фалвик. Направо невероятен!

Войниците завардиха поляната в рехав кръг. Тайлес и вещерът се изправиха един срещу друг.

— Не желаете ли да се извините, господин Тайлес?

Рицарчето стисна зъби, сложи лявата си ръка зад гърба и замря в позицията на фехтовчик.

— Не? — подсмихна се Гералт. — Няма да се вслушате в гласа на здравия разум, така ли? Жалко.

Тайлес приклекна, скочи и нападна мълниеносно, без предупреждение. Вещерът дори не помисли да парира, избягна плоския удар с бърза чупка в кръста. Рицарчето замахна широко, острието отново разсече въздуха. Гералт с виртуозен пирует се изплъзна на острието, отскочи с лекота назад, направи къс финт и наруши ритъма на Тайлес. Тайлес изруга, удари с широк замах отдясно, за миг изгуби равновесие, направи опит да си го възвърне, като неловко вирна меча, за да се предпази. Вещерът удари с устрема и силата на мълния, директно, с изпъната докрай ръка. Тежкото оръжие срещна със звън острието на Тайлес, което се изметна и удари притежателя си по лицето. Рицарят изрева от болка, тръшна се на колене и заби чело в тревата. Фалвик изтича при него. Гералт заби меча в земята и се извърна.

— Стража! — кресна Фалвик. — Хванете го!

— Стой! Не мърдай! — викна на стражата Денис Цранмер и сложи ръка на тъпото на брадвичката.

Войниците замръзнаха на място.

— Не, графе — бавно изрече джуджето. — Винаги изпълнявам заповедите… точно. Вещерът не докосна с пръст рицаря Тайлес. Хлапакът се удари в собственото си желязо. Извади лош късмет.

— Ранен е в лицето! Обезобразен е за цял живот!

— Кожата е нещо, което заздравява. — Денис Цранмер впери стоманения си поглед във вещера и оголи зъби в усмивка. — Белегът ли? За един рицар белезите са спомен за почит, повод за слава и възхвала, каквито толкова му желаеше капитулът. Рицар без белег е нищо и половина. Попитайте него самия, графе, и ще се убедите, че той се радва на случилото се.

Тайлес се търкаляше по земята, плюеше кръв, стенеше и виеше, така че не му личеше да се радва особено.

— Цранмер! — изрева Фалвик и измъкна меча от земята. — Кълна се, че ще съжаляваш за това!

Джуджето си извърна, бавно издърпа брадвичката си и плю в дясната си длан.

— О, господин графе — каза той със скърцащ глас. — Не се кълнете напразно. Не мога да търпя клетвопрестъпници, а княз Херевард ми е дал правото да изпълнявам присъдата на такива от раз. Ще пусна глупавите ви думи покрай ушите си. Но настоятелно ви моля да не ги повтаряте.

— Махай се от Еландер, вещерю — обърна се Фалвик към Гералт, задъхвайки се от омраза. — Незабавно. На мига.

— Рядко се съгласявам с него, но в случая е прав — измърмори Денис, отиде при вещера и му върна меча. — Тръгнете си оттук колкото се може по-бързо.

— Ще се възползваме от съвета ви. — Гералт препаса през рамо меча. — Но първо трябва да кажа нещо на благородния граф. Господин Фалвик!

Рицарят на Бялата роза запримигва нервно и избърса длани в наметалото си.

— Нека се върнем за миг към кодекса на вашия капитул — продължи вещерът, стараейки се да сдържи усмивката си. — Много ме интересува едно нещо. Да предположим, че съм се почувствал оскърбен от държанието ви в цялата тази история, и да допуснем, че ви предизвикам на дуел тук и сега, тогава какво щяхте да направите? Щяхте да ме сметнете за достатъчно… достоен, за да кръстосаме мечовете си? Или щяхте да се откажете, знаейки, че в такъв случай аз бих ви счел за недостоен дори за това да ви заплюя, да ви шамаросам или да ви сритам по задника пред вашите войничета? Бъдете така любезен да задоволите любопитството ми, граф Фалвик!

Фалвик пребледня, отстъпи крачка назад и се огледа. Войниците отбягваха да срещнат погледа му. Денис Цранмер изкриви презрително устни, изплези език и се изплю на солидно разстояние.

— Мълчите — продължи Гералт, — но аз чувам във вашето мълчание да проговаря гласът на здравия разум, господин Фалвик. Вие задоволихте моето любопитство, а сега аз ще задоволя вашето. Ако ви интересува какво ще стане, ако Орденът дръзне, независимо по какъв начин, да досажда на майка Ненеке или на нейните жрици и послушнички, или пък да подходи прекалено грубо към капитан Цранмер, трябва да знаете, графе, че аз ще ви открия и нехаейки за всякакви кодекси, ще ви източа кръвта като на прасе.

Рицарят пребледня още повече.

— Не забравяйте какво съм ви обещал, господин Фалвик. Хайде, Лютиче. Време е да потегляме. Всичко добро, Денис.

— Успех, Гералт — каза джуджето и широко се усмихна. — Всичко добро и на теб! Радвам се на срещата ни, надявам се, че няма да е последна.

— Взаимно е, Денис. Довиждане тогава.

Отдалечиха се преднамерено бавно, без да поглеждат назад. Преминаха в тръс чак когато навлязоха в гората.

— Гералт — изведнъж заговори поетът, — предполагам, че няма да се юрнем направо на юг? Мисля, че трябва да заобиколим Ерандер и владенията на Херевард. Или смяташ да продължиш с този спектакъл?

— Не, Лютиче, не смятам. Ще минем през горите, после ще свием по Търговския път. Помни, че не бива да казваш нито дума на Ненеке за днешния сблъсък. Нито дума.

— Надявам се, че потегляме веднага?

— Незабавно.

II

Гералт се наведе, провери скобата на стремето и намести прекалено силно затегнатия ремък. Оправи сбруята, дисагите и прикачения към седлото сребърен меч. Ненеке стоеше на две крачки от него, неподвижна, със скръстени на гърдите ръце. Приближи се Лютичето, повел за юздите тъмнокафявия си жребец.

— Благодарности за гостоприемството, уважаема — сериозно каза той. — И моля те, не ми се сърди. Знам, че въпреки всичко ме обичаш.

— Разбира се — сериозно отвърна Ненеке. — Обичам те, нехранимайко такъв, макар и аз да не знам защо. Е, хайде…

— До нова среща, Ненеке.

— До нова среща, Гералт. Пази се.

Вещерът се усмихна горчиво.

— Предпочитам да пазя другите. От това има повече полза, общо взето.

Иззад храма, иззад обвитите с бръшлян колони излезе Йола, съпроводена от две младши послушнички. Носеше сандъчето с нещата на вещера. Избягваше неловко погледа му, смутената усмивка ту се появяваше, ту изчезваше от нежното й луничаво и изчервено личице. Придружаващите я послушнички не криеха многозначителните си погледи и с мъка сдържаха смеха си.

— Велика Мелителе — с въздишка каза Ненеке. — Цяла прощална процесия. Вземи си сандъчето, Гералт. Попълних запасите от еликсирите ти, налице е всичко, което не достигаше. И онова лекарство, знаеш кое. Пий го редовно, на всеки две седмици. Не забравяй, важно е.

— Няма. Благодаря, Йола.

Девойката сведе глава, подаде му сандъчето. Копнееше да каже нещо. Но не знаеше какво точно, какви думи да изрече. И не знаеше какво би казала, ако можеше. Не знаеше. И не искаше. Ръцете им се докоснаха.

Кървища. Кървища. Кървища. Кости като бели счупени пръчици. Сухожилия като белезникави върви, изтръгнати изпод кожата, раздирана от огромни, настръхнали лапи и остри зъби. Ужасяващ звук на разкъсвана плът и вик — безсрамен и ужасяващ в своето безсрамие. В безсрамието на края. На смъртта. Кръв и вик. Вик. Кръв. Вик…

— Йола!!!

С невероятна за нейното телосложение бързина, Ненеке се спусна към лежащата на земята, напрегната, разтърсвана от конвулсии девойка, и я подхвана за раменете и главата. Едната от послушничките се беше вцепенила като ударена от гръм, другата, успяла да запази самообладание, коленичи в нозете на Йола. А тя се беше извила на дъга, отворила уста в беззвучен вик.

— Йола! — викаше Ненеке. — Йола! Говори, дете! Говори!

Девойката се напрегна още по-силно, прехапа устни, тънка червена струйка потече по бузата й. Ненеке, почервеняла от усилие, изкрещя нещо, което вещерът не разбра, но медальонът така дръпна шията му, че той неволно се наведе и се преви като от невидим товар.

Йола застина.

Лютичето, блед като платно, въздъхна шумно. Ненеке се изправи. Бавно. С усилие.

— Вземете я — подметна тя на послушничките. Бяха дотичали още момичета — сериозни, сащисани, смълчани.

— Вземете я — повтори жрицата. — Внимателно. И не я оставяйте сама. Аз ще дойда след малко.

После се извърна към Гералт. Вещерът стоеше неподвижно и въртеше юздите в потната си ръка.

— Гералт… Йола…

— Мълчи, Ненеке.

— Аз също видях това… За миг. Не заминавай, Гералт.

— Трябва.

— Ти видя ли… видя ли това?

— Да. Не за пръв път.

— И какво?

— Няма смисъл да се оглеждаме назад.

— Не заминавай, моля те.

— Трябва. Погрижи се за Йола. Довиждане, Ненеке.

Жрицата бавно поклати глава, подсмъркна и с рязко, отсечено движение избърса сълзата си.

— Сбогом — прошепна тя, като го гледаше в очите.

Край
Читателите на „Гласът на здравия разум“ са прочели и: