Лей Грийнууд
Дейзи (9)

Глава осма

Тайлър бе очаквал да е ядосан и наистина беше. Не беше очаквал, че ще се почувства толкова успокоен, че чак краката му да омекнат. Обаче така си беше. Но въпреки че тялото му се поотпусна от облекчението, той чувстваше надигащия се в него гняв, че е направила толкова невероятно глупаво нещо.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш, като излизаш навън, след като ти казах да си стоиш в хижата? — раздразнено каза той, докато слизаше от мулето, а гневът му преливаше подобно клокочещ крем, който извира от тенджерата.

— Исках да си отида вкъщи — отговори тя.

— Казах ти, че ще те заведа веднага след като снегът се стопи. — Той я хвана за раменете и я извъртя. — Това прилича ли ти на разтопен сняг? — попита, като я накара да погледне снежния пейзаж.

Дейзи се изскубна от хватката му.

— Ти си проби път — каза тя, после се обърна и го погледна. — Мислех си, че и аз ще мога.

— Как? Да виждаш криле на това муле?

Дейзи не отговори.

— Можеше да свършиш като вечеря на онази котка. Защо не остави мулето и не се покачи на някое дърво? Пумите предпочитат месо от муле.

— Не знаех.

— Предполагам, не знаеше и че можеше да се загубиш или да паднеш в снега и да останеш там.

Беше го изплашила почти до смърт. Дори и сега, когато знаеше, че тя е в безопасност, сърцето му продължаваше да бие твърде бързо и силно. Той не можеше да опише с думи ужаса, който почувства, когато видя Дейзи да се отбранява от пумата с боров клон. Не смееше дори да помисли какво можеше да се случи, ако беше пристигнал няколко минути по-късно. Щеше да носи вина, от която нямаше да може да се отърси до края на живота си. Тя нямаше право да му причинява подобно нещо.

— Не си рискувах главата да те измъкна от онзи пожар, за да умреш в снега. Нито пък ми харесва, че ти отстъпвам леглото си и половината си хижа само за да избягаш веднага щом ти обърна гръб.

— Съжалявам — запъна се Дейзи. — Исках просто да се прибера вкъщи.

Снегът валеше още по-силно отпреди.

— Нямах предвид…

— Може и да не ти пука за твоя собствен живот, но трябваше да си помислиш за мулето. То не ти е направило нищо. Не заслужава да умре.

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам! — изкрещя му Дейзи с юмруци, притиснати към слепоочията.

— Ако толкова много съжаляваш, тогава защо го направи?

— За да се махна от теб! — изстреля Дейзи.

Мулето, уплашено от тона й, почти се изправи на задните си крака, а юздата в ръката й я дръпна напред.

Тайлър не би бил по-учуден, ако беше направила снежна топка и го беше ударила в лицето.

— За да се махнеш от мен! — невярващо повтори той.

— Оценявам, че се грижиш за мен, но не мога да понасям да ме командваш през цялото време — рече Дейзи и успя да се обърне едва след като убеди мулето, че не се сърди на него.

— Аз те… какво? — Тайлър реши, че сигурно е получила мозъчно сътресение при раняването.

— Постоянно ми казваш какво да правя.

— Никога не ти казвам какво да правиш. Аз…

— О, точно обратното — противопостави се Дейзи. — По цял ден го правиш. Чувствам се като затворничка. Ти ми казваш кога да си лягам, кога да ставам, колко време да стоя, какво и колко да ям, колко бързо да го ям. Ти ме пазиш така, че чак ми иде да пищя.

— Само правех това, което мислех, че е най-добре.

— После реши, че ще ме заведеш при брат си, а не при семейството на Адора — каза тя все едно не забелязала, че я е прекъснал. — И той вероятно ще ме хареса толкова, колкото и Зак. После Джордж ще ме обвини за това, че Зак не се е върнал на училище.

С предизвикателно вдигната глава Дейзи тръгна назад по следата, а мулето я следваше. Тайлър също трябваше да ги последва, ако искаше да разговаря с нея.

— Джордж никога не би направил така. Той е разумен човек.

— Не в това е работата — изрече Дейзи през рамо. — Не съм дете и вече не съм болна. — Тя дръпна превръзката, но не успя да я махне.

— Досега не съзнавах… — започна Тайлър.

— Никога не слушаш. Обикаляш наоколо и правиш каквото си поискаш, освен това си толкова едър, че никой не може да те спре.

Тайлър беше бесен от това как тя вижда нещата, които той правеше. Знаеше, че жените са слепи, но не очакваше, че Дейзи е толкова вироглава неблагодарница.

— Мога сама да си решавам — осведоми го Дейзи.

— Предполагам, че си свикнала да те раняват в главата, да те затрупват снежни бури, да бъдеш преследвана от убийци — каза Тайлър със саркастични нотки в гласа.

— Не, но…

— Предполагам, не те притеснява това, че убийците все още те търсят или че вероятно имат намерение да убият също Зак и мен.

Дейзи се обърна назад, а лицето й бе пребледняло:

— Какво искаш да кажеш?

По дяволите! Нямаше намерение да споменава за следите, но тя така го беше ядосала, че не можеше да разсъждава.

— Намерих следите им на няколко мили надолу в планината — каза той, като се опитваше това да прозвучи така, сякаш не му отдава голямо значение. — Те се отдалечават от нас, но все още те търсят. Ако беше слязла надолу, можеше да се натресеш право на тях.

Тя го погледна право в очите:

— Не трябваше да тръгвам. Не трябваше да ти вземам мулето. Извинявай.

— Ще има време да поговорим за това по-късно — каза той с пресипнал глас. Гневът му се бе поохладил. — Ела, нека ти помогна да седнеш на седлото.

Дейзи се противопостави, но въпреки това той я качи на своето муле.

— Разбираш ли какво имам предвид?

— Какво? — Той нямаше време да играе игричките на Дейзи.

— Не си и мислех, че разбираш.

— Изчакай, докато се кача — каза той.

— Мога и сама да яздя.

— Ще яздя зад теб. Твоето муле е изтощено. — Тайлър вдигна юздите на нейното муле и се качи на седлото. — Няма да поема повече рискове. Причини достатъчно бели за един ден.

Това беше несправедливо и той не искаше да го казва, но нямаше да си вземе назад нито една дума. Това бяха спасителни думи, тя щеше да знае, че е ядосан, но нямаше да знае, че толкова се е уплашил за нея.

Пък и наистина беше ядосан.

Беше бесен, че така глупаво бе рискувала живота си. Беше разгневен, че всеки негов опит да бъде любезен тя тълкува като безсърдечна решимост да налага собственото си мнение за всичко. В същото време беше разстроен, защото, въпреки всичко, което беше направил, тя не се чувства добре дошла в неговата хижа.

Той не знаеше дали вината е повече негова или нейна, но всичко това му показваше, че не е способен да има каквито и да било отношения с жени. А тя още не му беше простила за това, че отказа да й помогне да открие убийците на баща си. Е, поне това нейно желание щеше да бъде изпълнено. Той трябваше да направи нещо. Не можеше да позволи да я открият отново.

 

 

Дейзи мълчаливо яздеше, а умът и тялото й се разкъсваха от противоречиви чувства. Тайлър яздеше зад нея, ръцете му я обгръщаха, краката му висяха до нейните, тя буквално бе обвита от неговото тяло. Това я накара да воюва с ума и сърцето си.

Беше толкова ядосана на Тайлър, че не можеше да проговори. Нямаше право да се отнася с нея като с бунтуващо се дете, нито пък имаше право да я води при брат си против волята й. Беше жестоко от негова страна да я обвинява, че с готовност е изложила на опасност живота на Зак и неговия. Как можеше тя да знае, че убийците все още я преследват?

Тръпки я побиха. Установи, че иска да се притисне до Тайлър, но това я ядоса още повече. След всичко, което беше й казал, искаше да го намрази.

Но не можеше. Всичко, за което можеше да мисли, бяха силните ръце, които я държаха на седлото. Искаше да остане с него, да приеме закрилата му. Дори гневът й не можеше да спре чувството, че е в безопасност, докато е с него.

Но тя чувстваше нещо повече от сигурност. Докато краката му се притискаха в нейните, а ръцете и гърдите му се триеха в ръцете и гърба й, тя почувства как един бавен огън се разгаря някъде дълбоко в слабините й. Никога преди не бе чувствала нещо подобно, но веднага разбра, че причина за това бе близостта на Тайлър. Опита да си напомни, че му е сърдита, но с това не охлади горещината, която сякаш проникваше във всяка част от тялото й. Да се докосва до мъж, бе нещо ново за нея. Дори един лек допир би взривил фойерверки в тялото й. Прегръдката му бе предизвикала голям пожар.

Особено в гърдите й. Тя остро съзнаваше странното усещане, което се усилваше от триенето на ръцете на Тайлър отстрани на гърдите й. Опита се да се измести, но това не беше възможно. Ръцете му минаваха под нейните и здраво държаха юздите.

Тя сякаш беше потънала в тялото му. Чувстваше се някак си застрашена. Опита се да съсредоточи съзнанието си върху пейзажа, върху поклащането на животното, върху гнева на Тайлър. Но това сякаш още по-силно й напомняше за близостта му.

Тя си повтаряше, че това не е приятелска прегръдка — можеше да бъде и клопка, но някак си не я чувстваше като такава.

 

 

Когато се върнаха, Зак чакаше край хижата.

— Виждам, че си я намерил — рече той на Тайлър.

— Къде беше?

Дейзи знаеше, че той рано или късно ще разбере за пумата. Тя предпочиташе това да стане сега.

— Бях в една пряспа с опасност да бъда изядена от голяма котка. Беше глупаво, че се опитах да избягам, и още по-глупаво, че взех мулето на Тайлър.

Зак нямаше да се остави да бъде измамен лесно с едно признание, което не звучеше ни най-малко като разкаяние:

— Няма нужда да си толкова горда от себе си.

— Но аз не съм.

— Държиш се, сякаш си.

— Прибери мулетата — рече Тайлър. — И хубаво ги почисти от снега.

— Ще се погрижа за тях, но искам да разбера защо е тръгнала. Може да си чупи главата, но няма защо да се опитва да въвлича и теб.

— Хайде, размърдай се — каза Тайлър с остри нотки в гласа.

— Знаеше, че той ще те последва, нали? Дори и ако това значи да загине в снежната буря. — Зак грабна юздите на двете животни от Тайлър и гордо се отдалечи. — Не само си дяволски проклета егоистка, но си и глупава.

Порицанието на Зак принуди Дейзи да се размисли за постъпката си. Може би наистина бе очаквала, че Тайлър ще я последва, но не й беше хрумвало, че може нещо да му се случи. Той изглеждаше твърде силен да го сполети беда. Мразеше да я наричат глупава, но допусна, че този път наистина е била такава.

— Не обръщай внимание на Зак — каза Тайлър, тръгвайки към хижата. — Той просто се притесняваше, че ще трябва сам да си сготви вечерята.

Дейзи не се усмихна. Тя изпревари Тайлър и влезе вътре. Болезнено съзнаваше, че ще трябва да намери начин да се извини. Искаше й се да избяга в ъгъла си, да се скрие зад завесата, докато се почувства в състояние отново да го погледне, но знаеше, че трябва веднага да го направи, защото после никога няма да се осмели.

Погледна го с бялото на очите си. Той прибираше пушката и събличаше дрехите си.

— Намери ли елен?

— Не.

— Защо не?

— Твърде е студено, предполагам.

Той нямаше да й помогне. Е, добре, тя можеше и сама:

— Не исках да тръгваш след мен. Не исках да те поставям в опасно положение.

— Зная.

— Мислех, че мога да се справя. Исках да си ида вкъщи.

— Зная.

— Не продължавай да го повтаряш с такъв спокоен, търпелив глас. Изкрещи ми или направи нещо подобно.

— Вече го направих. — Тайлър я погледна скришом. — Няма нужда да се чувстваш виновна.

— О, не, има.

— Добре, щом така предпочиташ.

Дейзи тропна с крак:

— Не искам. Искам да те ударя, защото ме правиш на луда. Опитвам се да се извиня, а ти го правиш невъзможно.

— Не искам да се извиняваш — каза той.

— Тогава можеш да продължиш да ми се ядосваш.

— Искаш ли да го направя?

— Би трябвало. Зак ми се ядосва.

— Той просто се страхува, че…

— Зная, че ще трябва сам да си сготви вечерята.

— Страхувах се, че ще трябва да спасява и двама ни.

Дейзи се спря.

— Щеше ли да го направи?

— Разбира се.

— Защо? Вие двамата си казвате ужасни неща. Ти буквално го зарови в снега вчера.

— Той ми е брат.

Дейзи помисли върху това:

— Значи аз съм застрашила два живота, освен моя.

Тя седна на масата и не проговори до пристигането на Зак.

— Искам да се извиня и на двама ви — изрече тя, преди Зак да може да отвори уста. — Беше глупаво от моя страна да се опитвам да избягам. Нямаше да го направя, ако знаех, че така излагам на риск и двама ви.

Втренченият поглед на Зак се премести върху Тайлър, после отново върху Дейзи:

— Защо избяга?

— Бях ядосана.

— Тръгна в бурята само защото беше ядосана? — с недоверие попита Зак.

— Тайлър отказа да ми помогне да открия убийците на баща си.

— Казах ти, че не мога да го направя така успешно както шерифът.

— Не е заради това. Просто го направи да звучи толкова маловажно, сякаш е без значение.

— Има и друга причина, нали? — попита Тайлър.

Дейзи изглеждаше изненадана от въпроса, но не отговори.

— За какво друго е ядосана? — попита Зак.

— Какво е? — рече Тайлър. — Няма защо да се страхуваш да ни кажеш.

— Не ми е удобно тук — призна си Дейзи след известно колебание. — Вие не ме искате.

— Това ли е всичко? — възмутено попита Зак.

— Причинявам ви много неудобства — прекъсна го Дейзи. — Заех едно легло, половината стая. Ако не бях тук, нямаше да се налага да ходите пак на лов.

— Не съм искал да те карам да се чувстваш така — каза Тайлър. — Просто не зная как да накарам хората да се чувстват добре дошли.

— Ти се опита — каза Дейзи, — но моето място не е тук.

— В началото беше малко странно — съгласи се Тайлър. — Зак и аз нямаме сестри, така че не знаем как да се държим с жени, но се радваме на компанията ти.

Зак погледна брат си така, сякаш той току-що е загубил разсъдъка си:

— Ще се поболея, ако послушам още малко подобни глупости. Когато ти дойде акълът отново, обади ми се.

— Зак не ме харесва — каза Дейзи, след като той тръшна вратата след себе си.

— Зак не може да престане да мисли за себе си дори и за кратко, а какво остава да изпита силни чувства към някой друг.

— Но беше готов да тръгне след теб, ако ти се изгубеше.

— Ние сме странно семейство, но се грижим един за друг.

— Затова ли се грижиш и за мен?

Той си го беше мислил. Мъжете от семейство Рандолф винаги защитаваха жените. Всеки мъж би го правил. Но нейното присъствие го беше накарало да изпита толкова много нови чувства, че вече не можеше да е сигурен защо прави каквото и да е. Чувстваше се объркан.

Той все още чувстваше леко напрежение от това, че бе яздил с нея. Можеше да си спомни всяка извивка на тялото й, все още можеше да почувства нейната мекота и топлината на тялото й. Това беше всичко, което можеше да си спомни от минутите, когато я спасяваше в снежната буря. На моменти даже не си даваше сметка, че вали сняг.

— Грижа се за теб, защото имаш нужда от помощ, а аз бях онзи, който те намери.

Обърна се настрани не много доволна от отговора му. Не повече от него самия. Тези думи нямаха нищо общо с хаоса от чувства, които бушуваха в него. Бе събудила нещо в него, което беше погребал преди повече от двадесет години. То разстройваше равновесието му по начин, който не можеше да си обясни. През целия си живот бе отхвърлял чувствата. Сега, когато чувстваше нещо, не знаеше какво да прави.

Гледаше я как се скрива зад завесата. Преди си мислеше, че тя е хубавка. Сега дори и превръзката не можеше да загрози красотата й. Чувстваше се като неотстъпчив особняк, като безпомощен мерзавец, който е вперил поглед в тези очи и е готов да обещае всичко, само да може да ги вижда всеки ден. Не мислеше, че Дейзи ще се съгласи, но не можеше да бъде сигурен.

Ще трябва да се увери, че е в добри ръце, когато я заведе до Албакерк. Няма да е след дълго. А после ще може пак да се заеме с проучването. Седемнадесети юни тегнеше над главата му.

 

 

Тоби вдигна палтото си и обърна гърба му към огъня.

— Викам да забравим за тях, докато не се стопи всичкият тоя сняг — рече той. Тримата бяха се приютили в колибата на някакъв златотърсач, който не желаеше или не можеше да им даде информацията, която искаха, и беше вързан в обора.

— Поне трябва да почакаме тук, докато спре да вали — рече Ед. Той вдигна ръце към огъня, който тъкмо започваше да стопля измръзналите му крайници.

— Не можем да си позволим да чакаме — каза Франк, като крачеше из разхвърляната колиба. — Ами ако решат да слязат до Албакерк?

— Е, та какво? — противопостави се Тоби.

— Ще уведомят шерифа.

— Е, и? Никой няма да дойде тук в такова време.

— Тя може да ме опише. Когато слезем долу, шерифът вече ще е нащрек.

Тоби се изкачи на одъра на златотърсача и придърпа завивките до брадичката.

— Ако трябва да се тревожиш за нещо, това е какво ще ядем. От три дни не съм виждал дивеч.

— Тук има някакви неща — каза Ед, докато тършуваше из рафтовете.

— Няма да стигнат за дълго.

— Нямам време да мисля за стомаха ти.

— По-добре помисли — рече Тоби, удобно настанен в леглото. — Идеята да дойдем беше твоя. Ако зависеше от мен, щях да съм си на топличко в Берналило. Няколко пъти вече си мислех, че някой ще намери оглозганите ни кости през пролетта.

— Не се тревожи — каза Ед, като видя, че Франк беше недоволен. — Ако ние не можем да се измъкнем от тези планини, и тя не може. Ще я спипаме.

Но по отношение на това Франк имаше лошо предчувствие. Беше пропуснал два пъти, когато беше лесно. Сега бяха притиснати от убийствена снежна буря на десет хиляди фута височина. Както винаги, нещата продължаваха да вървят на зле. А неговите проклети вуйчо и братовчед не му помагаха. Бедата беше, че нямаха амбиция. Не виждаха нищо лошо в това да са кравари.

Но Франк имаше големи планове за себе си. Тази задача беше първата му стъпка нагоре. Той нямаше намерение да изпусне шанса си.

 

 

Следващия ден беше светъл и слънчев. Но хижата беше затрупана от още един фут сняг.

— Ако се задържи така през целия ден, ще се разтопят няколко инча — обяви Тайлър, прибирайки се в хижата, след като се беше погрижил за мулетата.

Зак разбъркваше тесте карти:

— Да, но може пак да завали.

— Не, поне в близките два дни.

— Тогава ще мога ли да си отида вкъщи? — попита Дейзи.

— Когато снегът се разтопи, всеки поток оттук до Рио Гранде ще се превърне в кипящ водопад. Ще трябва да минат още ден-два, преди да можем да тръгнем.

Дейзи усещаше тежестта на принудителното стоене на едно място. Беше завладяна и от чувство за вина. Всичко това беше заради Тайлър, но тя нямаше да си признае, че чувствата й към него са толкова силни, че бяха станали причина да извърши лудост. Не искаше да допусне пред себе си, че е избягала, за да си спести неодобрението му. Нито щеше да си признае, че вече нямаше нищо против да е тук. Това повдигаше твърде много въпроси, на които не можеше да си отговори.

Копнееше да види Адора, да я попита дали тя някога се е чувствала така. Но след като бе живяла такъв сигурен и спокоен живот, Адора едва ли щеше да разбере противоречивите чувства, които бушуваха в гърдите на Дейзи. Тя знаеше, че братът на Адора не би ги разбрал. Гай Кокрейн винаги се бе възхищавал на Дейзи за спокойния, разумен поглед към живота. Никога не би разбрал чувствата, които я бяха накарали да избяга в снежна буря.

Дейзи също не можеше да се разбере, но и не можеше и да се съсредоточи достатъчно, за да прецени чувствата си, не и когато Тайлър и Зак бяха толкова наблизо. Тя имаше нужда от по-голямо усамотение от това, което можеше да намери зад одеялата. Имаше нужда от безопасността на стаята на Адора, на мили разстояние от объркващото присъствие на Тайлър. Тя беше също така и отегчена от дългите часове на бездействие. Толкова беше неспокойна, че не можеше дори да седи и да чете. Трябваше да направи нещо или щеше да полудее.

— Имам една идея — обяви тя. — Нека да си кажем тайните мечти.

— Да си кажем какво? — попита Зак.

— Тайните мечти. Това е едно от нещата, които правехме с мама в скучните дни.

— Аз нямам такива.

— Разбира се, че имаш. Всеки има.

— Те не са тайни, защото вече ги е разгласил на всички — обясни Тайлър.

— На мен не е.

— И защо да ти ги казвам?

— Защото си отегчен. Раздал си си най-хубавите карти и дори не забелязваш.

Зак погледна към картите си, вдигна рамене и ги остави.

— Искам да отида в Ню Орлиънс и да играя комар по параходите — каза той.

Усмивката на Дейзи изчезна.

— Няма да ти кажа моите, ако ще се подиграваш с мен.

— Не се подигравам.

— О, напротив. Никой не иска да прави нещо толкова глупаво като това.

— Аз се опитах да му го кажа — обади се Тайлър от другия край на стаята. — И Джордж също.

— Не съм глупав — раздразнено рече Зак. — Да търсиш злато, което никога няма да намериш, или да стоиш в тоя забутан край, да се омъжиш за крайно беден фермер и да отглеждаш дузина хлапета — ето, това е глупаво.

— Е, добре — каза Дейзи с желание да успокои Зак, — искаш да бъдеш комарджия по корабите. И после?

— Какво искаш да кажеш с това и после?

— Трябва да има и нещо друго. Не можеш да правиш само това.

— Че какво друго?

Дейзи не можеше да повярва, че Зак говори сериозно. Тя инстинктивно погледна Тайлър.

— Казва истината — потвърди той. — Единствената му амбиция е да преуспее като паразит.

— Грандиозно да преуспее — поправи го Зак, без ни най-малко неудобство.

— А ти? — попита тя Тайлър.

— Нищо не искам.

— Точно обратното — каза Зак.

— Какво? — попита Дейзи, но Тайлър не отговори.

— Иска да построи разкошни хотели — съобщи й Зак. — Търси злато тук, за да събере пари за тях.