Лей Грийнууд
Дейзи (8)

Глава седма

На Дейзи й се стори, че животът, изпълнен с преструвки, се сгромолясва. За пръв път тя беше способна да погледне на чувствата, които изпитваше към баща си, честно и прямо. Изобщо не го беше харесвала. Беше голямо облекчение накрая да се почувства свободна да го признае. Измъчваше я тъга, но не вина. Той бе заслужил неодобрението й.

Дейзи се сгуши в прегръдката му.

— Татко беше чудесен, когато бях малка, но като пораснах, той се промени. От неговата безценна дъщеричка аз се превърнах в недодялана повлекана, която не може да си намери съпруг. Трябваше да правя това, което ми заповяда, никога да не споря и да не противореча. Не разбирах. Колкото повече се опитвах да се доближа до него, толкова по-силно ме отблъскваше той. Когато мама почина, стана по-зле. Ако изразях мнение, противно на неговото, ми казваше, че съм глупава. Ако спорех с него, ми крещеше, оплакваше се колко съм неблагодарна, заплашваше, че ще ме пребие. Мисля, че затова ми даваше толкова много книги да чета — не му пукаше дали ще науча нещо, стига да го оставя на мира. След известно време престанах въобще да му говоря. Не можех да дочакам той да замине към своите мини. Единствено тогава се чувствах свободна. Но не бях свободна. Бях захвърлена в онова ранчо на двадесет мили от света. Ходех в града само когато той получаваше пари от вложенията си. Тогава отсядахме в някой хотел, докато парите свършеха. Така се запознах с Адора и разбрах, че не всички се отнасяха с дъщерите си като него. Започнах да спестявам пари за бягство.

— Къде възнамеряваше да отидеш?

— Не зная. Сега няма значение. Сигурна съм, че парите ми са изгорели в пожара.

— Не бих си мислил повече за човек като баща ти. Той не го заслужава.

— Но не мога просто така да забравя, че беше убит.

— Какво искаш да направиш?

— Да открия кой го е убил. Но не зная откъде да започна. Цялата тази история изглежда безсмислена.

— Убийците може да са били скитници. Някои хора просто са си подли.

Но Тайлър знаеше, че онези мъже не бяха попаднали там случайно. Отишли са, за да убият. Имали са достатъчна причина да последват Дейзи, за да приключат с тази работа.

— Опитай се да не мислиш за това сега. Когато се почувстваш по-добре…

— Не мога да не мисля.

— Това няма да върне баща ти.

— Зная, но не мога да забравя. Какво щеше да ти е, ако беше твоят баща?

Какво ли наистина? Той нямаше да може да си тръгне, без да открие кой го е направил. Нито пък братята му. Въпреки че мразеха баща си, те биха чувствали непреодолимо желание да открият убийците и да си отмъстят. Не бяха хора, които прощават.

— Щях да се чувствам точно както и ти. Дори по-зле.

— Тогава ще ми помогнеш ли да открия кой го е направил?

Тайлър застана нащрек:

— Трябва да говориш със съдия-изпълнителя в Албакерк или с шерифа на окръг Берналило. Аз нищо не разбирам от преследване на убийци.

— Сигурно няма да отнеме много време, особено за някой умен колкото теб.

Тайлър нямаше намерение да бъде подмамен в нещо подобно само с няколко ласкателни слова. Дори и да искаше, нямаше време за това. И без друго беше изгубил много дни заради снега. Не можеше да си позволи да загуби още.

— Не зная нищо за работите на баща ти, за съседите ви, за хората от града.

— Можеш да разбереш. Няма много хора, с които да се заемеш, а аз бих могла да ти кажа всичко, което ти трябва да знаеш.

— Тогава ти ще узнаеш името на убиеца и причината да го направи.

— Няма да ми помогнеш, така ли?

— Не мога.

— Искаш да кажеш, че не искаш.

— Не, просто не мога.

Тя очевидно не му повярва. Тайлър почувства как се отдръпва. Това леко движение го накара да осъзнае рисковете на ситуацията, в която беше изпаднал. Той се изправи:

— Опитай се да поспиш. Това няма да промени нищо, но ще ти помогне да се почувстваш малко по-добре.

Унищожителният поглед на Дейзи му показа, че тя не вярва ни на една дума на страхливец като него. Действителността отново се стовари с трясък и беше толкова ужасна, колкото преди.

 

 

На следващата сутрин Дейзи вече бе решила да избяга.

Тя бе лежала будна през по-голямата част от нощта, като преценяваше прегрешенията на Тайлър. Отказът му да й помогне да открие убиеца на баща й беше последната капка.

Беше й омръзнало други да й казват какво да прави. Беше й омръзнало да пренебрегват мнението й. Отнасяше се с нея като със затворничка. Най-много се възмущаваше от решението му да я заведе при друг член на неговото семейство, а не при Кокрейнови. Бащата на Адора би помогнал. Той беше приятел на баща й. Не би се спрял, докато убийците не си получат заслуженото.

За кратко си помисли дали да не помоли Зак да й помогне, но се съмняваше, че той би направил нещо, с което да издаде убежището си.

— Отивам на лов — обяви Тайлър след закуска.

— Виж дали можеш да намериш друго, освен сърна.

— Ще бъда щастлив да намеря какъвто и да е дивеч — отговори Тайлър.

— В коя посока ще тръгнеш? — попита Дейзи.

— Защо искаш да знаеш?

Тя виждаше подозрението в погледа му.

— Просто съм любопитна. Каза, че не можеш да отидеш никъде заради снега.

— Не мога да отида в Албакерк. Проходът е затрупан.

— Щом можеш да отидеш на лов, значи трябва да има и други пътеки.

— Винаги има пътеки по хребетите или в защитените от скалите места. Но трябва да вървиш натам, накъдето те водят. А това рядко е посоката, в която искаш да отидеш.

— Няма ли да има по-малко сняг в по-ниските части на планината?

— Да.

— Тъй че ако успееш да слезеш достатъчно надолу, ще можеш да отидеш навсякъде, където пожелаеш.

Тя можеше да разбере, че не го е заблудила. Очите му проникваха в нея така, че тя не знаеше къде да се дене от смущение.

— Във всеки случай, съмнявам се, че можеш да слезеш от планината. Аз самият не съм сигурен дали ще мога да измина и неколкостотин ярда, въпреки че използвам снегоходки.

— Само се чудех — каза тя.

— Все още не ми вярваш, когато ти казвам, че е твърде опасно. Мислиш си, че ако продължаваш да питаш, ще се предам и ще те върна веднага.

Той не знаеше защо пита тя. Дейзи едва се сдържа да не въздъхне облекчено.

— Просто искам да си ида вкъщи — каза, като се опитваше да звучи трогателно. Очевидно успя. Зак подскочи като лалугер, който бяга от дупката си, нападнат от змия:

— Аз мога да търся зайци — каза той, като сграбчи обувките си. — Не е много, но поне ще е различно.

— Не се отдалечавай много от хижата — предупреди го Тайлър. — Не си все още напълно здрав.

— Само съм малко скован в движенията си.

Тайлър погледна към Дейзи:

— Надявам се, че нямаш нищо против да те оставим сама за малко.

— Не.

— Не излизай навън.

— Че защо да излизам?

Тайлър погледна строго Дейзи:

— Опитай се да поспиш.

— Добре, ще се погрижа за себе си — обеща Дейзи.

— На печката има достатъчно задушено. Само да го претоплиш.

— Тя ще се оправи — каза Зак нетърпеливо, като сграбчи палтото си. — Колко ли бели може сама да си докара?

— Нямам навика да стоварвам на главата си бели — каза Дейзи.

— Може би не — каза Зак. — Но досега със сигурност си вдигнала достатъчно шум.

Тайлър подаде на Зак пушка и го избута навън от вратата:

— Заключи вратата и не пускай никого вътре — каза той на Дейзи.

— Няма. — Тя се съмняваше, че и месец да стои, пак няма да види друг човек.

В момента, в който братята се изгубиха от погледа й, Дейзи започна да събира храна, достатъчна за два дни. Стопли задушеното и яде толкова, колкото можа. Така щеше да приготвя едно ядене по-малко.

Избра си едно палто с качулка. Поразтършува се и откри чифт ръкавици, които не се изхлузваха напълно от ръцете й. Облече панталоните, които Тайлър й беше дал. Обу най-малкия чифт ботуши, който успя да намери.

Вън оседла едно от мулетата. След това върза всичко за седлото и тръгна надолу в планината.

Почувства вина, че взема храната и дрехите на Тайлър. Чувстваше се виновна също така, че бяга в минутата, когато той за пръв път й обръща гръб. Така изглеждаше, че не оценява всичко, което той е направил за нея. Не беше така, но тя никога нямаше да му даде да разбере защо трябваше да се махне.

Най-учудващото беше, че си тръгваше с известно нежелание. Усещаше смътно, че оставя нещо важно зад себе си. Но това не можеше да е вярно. Тайлър се беше опитал да бъде мил и грижовен, но без успех. Тя се съмняваше, че той някога ще се научи да бъде такъв. Особено това — последното нещо, от което тя имаше нужда, беше да се забърква с мъж, обзет от златната треска. В неговия живот нямаше да има място за нищо друго. Златото щеше да му бъде и жена, и любовница.

Дейзи искаше да се държи колкото може по-надалече от маршрутите на Тайлър и Зак, така че реши да заобиколи планината, вместо да слезе надолу, както й се искаше. Един поглед към снега, толкова дълбок, че покриваше и най-горните клонки на младите дръвчета, я убеди, че ще бъде невъзможно да премине през билото.

Тя тръгна на север или на там, където си мислеше, че е север. Един час по-късно разбра, че е направила голяма грешка. Снегът беше по-дълбок, отколкото бе очаквала. Даже под дърветата достигаше до корема на мулето. А там, където беше навят, беше твърде дълбок за преминаване. На места стигаше дори над главата й.

Беше се надявала, че пътуването ще е по-лесно на открито, но никога не беше ходила по източните склонове на планината Сандиа. Очакваше, че и те ще са покрити със скали и закърнели дървета както западните.

Но не беше така. Високи борове, смърчове и дори трепетлики покриваха склоновете. Те пречеха на образуването на дълбоки преспи, но сенките им пречеха на снега да се стопи. Скорошното разтопяване и замръзване на горния слой беше образувало тънка ледена коричка, която не можеше да издържи нейното тегло, но беше достатъчна да се разранят краката на мулето. Дейзи се опасяваше, че ако не намери по-лека пътека, краката му щяха да започнат да кървят. Ако това се случеше, щеше да бъде невъзможно животното да продължи.

Тя си проправи път през един участък, обрасъл с ели, но установи, че пътеката е препречена от снежна стена, по-висока от нея. Мулето отказа да пристъпи. Инстинктът му бе подсказал, че снегът е покрил някакъв опасен участък. След няколко безуспешни опита да заобиколи, Дейзи се върна назад да търси друга пътека. Но не намери. Колкото и да й беше неприятно да го признае, Тайлър беше прав. Беше невъзможно да се стигне до Албакерк, докато не се разтопи снегът.

Налагаше се да се върне обратно в хижата. Тя се сви от страх при мисълта, че ще трябва да срещне Тайлър лице в лице и да си признае, че се е провалила. Беше забележително търпелив с нея. Но сега сигурно ще я завърже за леглото. Може би, ако побърза, ще успее да се върне преди него.

Но да се върне обратно по стъпките си не беше толкова лесно, както беше очаквала. Въпреки че бяха прокарали пътека в снега, мулето се беше уморило да пробива дълбоките преспи. Пък и да се изкачва нагоре бе по-трудно, отколкото да слиза надолу.

На Дейзи й беше ужасно студено.

Беше глупаво, че така се ядоса на Тайлър. Не беше негово задължение да търси убийците на баща й. Нямаше причина да си мисли, че Тайлър въобще някога е преследвал убийци. Просто си беше втълпила, че той може да направи всичко, което си поиска. Някак си й вдъхваше подобно усещане.

Може би не беше добър стрелец. Не беше убил мъжа, който бе се върнал за нея. Трябваше да се изправи срещу трима мъже, които на два пъти се бяха опитали да я убият и вероятно нямаше да се поколебаят да убият и него. Тя вече беше застрашила него и Зак само с присъствието си. Беше неблагодарница и ако доживееше да се върне в хижата, щеше да му се извини.

Внезапно, без видима причина, мулето изпръхтя и нагази в пряспа, като едва не я събори върху снега, покрил някакви клони. Тя отчаяно се опита да сграбчи гривата на мулето, за да се задържи седнала. Ужасено се огледа да види каква е причината за страха на животното.

Отначало не видя нищо. След това й се мярна някакво светлокафяво петно. Като се опитваше да се задържи на седлото, тя протегна врат. След миг забеляза горната част на малка, изящна космата глава с бели и черни ивици. Веднага след това й се стори, че животното сякаш полегна. Мулето изрева и се хвърли в средата на огромна пряспа.

Преследваше ги най-голямата пума, която Дейзи някога бе виждала. Тя си проправяше път през сняг, който почти я покриваше. Дейзи не знаеше дали ще ги настигне, но ако това се случеше, тя нищо нямаше да може да направи.

Беше забравила да вземе оръжие.

 

 

— Избягала е — обяви Зак, когато Тайлър се появи на поляната край хижата.

— За какво говориш? — Тайлър не беше открил никакъв дивеч и беше раздразнен.

— Дейзи. Избягала е. Няма я. Взела е едно от мулетата.

Отново бе започнало да вали.

— Къде е отишла? Кога е тръгнала?

— Тръгнала е натам — каза Зак, като посочи една следа в снега. — Предполагам, че е тръгнала малко след нас.

— Никога няма да премине снега.

— Зная. И ти го знаеш. Но очевидно тя не знае.

Тя му беше сърдита. Тайлър го беше видял в очите й по време на закуската, но не беше очаквал, че ще направи нещо толкова безумно да избяга. Отново и отново й беше повтарял, че е твърде слаба. Можеше да припадне и да замръзне в снега.

Тайлър беше бягал веднъж. Джордж го беше намерил и го беше върнал.

— Снегът е хванал коричка — посочи Зак. — Ако разрани до кръв краката на мулето, това ще привлече вълци или пуми.

Нямаше нужда да го казва на Тайлър — той знаеше, че дивите животни усещат кръвта от разстояние. А обонянието им е още по-изострено, когато са гладни. Можеше да бъде нападната от глутница вълци.

Той оседла второто муле.

— Не излизай от хижата. Сигурно ще се върна чак по тъмно.

— Ако не я намериш бързо, следата й може да бъде затрупана — каза Зак, посочвайки към снега, който падаше толкова бързо, че затрудняваше видимостта. — Не мисля, че тя знае как да се върне в хижата.

Тайлър реши, че ако Зак беше жена, щеше да му приляга името Касандра. Той не познаваше друг човек, който можеше да направи толкова много мрачни предсказания за толкова кратко време.

— По-добре си вземи нещо за ядене, в случай че бурята те застигне — каза Зак.

— Нямам време. Освен това, ако бурята ни застигне, храната няма да ни е от голяма полза.

Чертите на лицето на Зак се промениха леко. Той толкова много приличаше на Джордж, че чак беше обезкуражаващо.

— Ако не се върнеш до два часа, ще тръгна след теб — каза той.

— Стой тук.

Зак отново приличаше на себе си.

— Може да съм себелюбив, разглезен и егоцентричен, но не мога да се изправя пред семейството и да кажа, че съм стоял тук и съм те оставил да умреш.

Реакцията на Зак изненада приятно Тайлър. Дивакът може и да беше неразумен, но в него все пак имаше доброта.

— Няма смисъл да умираме и двамата. Трябва да остане някой, който да каже на Джордж какво се е случило.

— И това със сигурност няма да съм аз.

Но когато Тайлър яхна мулето и тръгна след Дейзи, той имаше и още една причина за безпокойство. На две мили надолу в планината, върху една открита скала, където снегът беше не по-дебел от фут, той беше открил следи от три коня. Големият кон с най-тежкия ездач беше един от тях.

Убийците все още преследваха Дейзи.

Те бяха тръгнали в погрешна посока, а и снегът, който сега валеше, щеше да ги затрудни още повече да намерят хижата, но Тайлър трябваше да приеме факта, че тримата имаха намерение да я открият. Той не можеше повече да продължава да разчита на това, че снегът ще ги защити. Рано или късно трябваше да предприеме нещо.

Все още нямаше да казва на Дейзи, ако я намери в безопасност, разбира се. Няма да й внушава да тръгне след убийците. Всичко, което трябваше да стори, за да я накара да направи нещо, беше да й каже точно обратното. Той се възхищаваше на решителността й, но се притесняваше от това, че тя явно не разбираше опасността.

Тайлър чу в далечината рев на хищник, който буквално му изправи косата. Дейзи можеше да бъде зад следващото възвишение или на миля разстояние от него. Беше невъзможно да се определи. Той подкара по-бързо мулето, което също беше чуло пумата, дори може да бе доловило миризмата й. Животното с нежелание се отправи към мястото, където инстинктът му подсказваше, че чака смъртен враг.

Тайлър изпсува сипещия се сняг, който го заслепяваше и почти бе покрил следите от мулето на Дейзи. Някъде отпред изрева муле и той се почувства по-сигурен. Ако животното все още бе на крака, Дейзи ще бъде в безопасност, докато стигне до нея. Но когато обиколи горичка покрити със сняг борове, гледката пред него спря дъха му.

Дейзи беше на земята, потънала до кръста в сняг. Беше хванала юздата на дърпащото се муле с едната си ръка, а в другата държеше един клон и го размахваше пред пумата, която, объркана от клона и от човешкото същество пред себе си — единствения представител на животинското царство, от който се боеше, бдително обикаляше в кръг.

Тайлър извади пушката от калъфа й и даде изстрел в снега край пумата. Котката се обърна и изръмжа.

Дейзи също се обърна, а на лицето й бе изписана смесица от страх, изненада и облекчение.

Тайлър изстреля още един куршум в снега. Не искаше да убива животното, но не искаше и то да ги преследва по обратния път към хижата. Котката все още не искаше да изостави плячката си. Тайлър пусна рязко пушката обратно в калъфа й, подкара мулето и като нададе вик, се хвърли напред.

Котката застина за миг. След това изръмжа, като откри остри зъби, и с подскоци се изгуби от погледа им.

Дейзи се обърна към Тайлър.