Лей Грийнууд
Дейзи (27)

Глава двадесет и шеста

Тайлър толкова силно я беше притиснал върху седлото, че едва дишаше. Дръпна юздите на Найтшейд така, че ядосаното животно изцвили и се изправи на задните си крака. Звукът от свистящия куршум последва този на изстрела само с частичка от секундата.

Найтшейд нададе рев. Тайлър заби пети в хълбоците му и едрият кон хукна по пътя в бесен галоп. Вторият куршум мина много близо.

Тайлър отклони Найтшейд от пътя, като постоянно сменяше посоките през обраслата с мескит, хвойна и борове местност, за да не може убиецът да се прицели добре в тях. Нападателят изстреля още дузина куршуми, но си остана само с надеждата да улучи. Тайлър и Дейзи скоро се скриха зад едно ниско било. Като продължаваше да стои приведен, Тайлър пришпорваше Найтшейд в галоп, докато не стигнаха лагера. Дорестият кон на Дейзи ги следваше.

Дейзи се плъзна от седлото твърде слаба, за да може да стои на краката си. Щеше да се отпусне на земята, когато видя кървящата следа през гръдния кош на Найтшейд.

— Прострелян е! — каза тя.

— Само е одраскан — рече й Тайлър, след като прегледа раната. — Ако Найтшейд не се беше изправил, куршумът щеше да попадне в теб.

Сега вече Дейзи се строполи на земята.

— Мислиш ли, че е бил крадец на добитък? Може би приятел на мъжете, които хванахме?

— Не. Това е човекът, който уби баща ти. Предполагам, че не е отишъл в Монтана.

Убиецът отново я преследваше! Тя беше яздила по всички хълмове, без дори да се сети за него.

— Не трябваше да вярвам на Кокрейн — каза Тайлър. — Трябваше да се сетя, че има вероятност той да се върне. Можеше да те убие по всяко време.

— Но как разбра, че е там? Всичко, което видях, бе слънцето, което се отразява в скалата.

— Пребродил съм всеки квадратен фут от тези хълмове. Няма скали, които така да отразяват слънцето. Отражението е било от цевта на пушката му.

Значи ако не беше забелязала отблясъка, ако Тайлър не беше накарал коня да се изправи, тя щеше да бъде мъртва.

Дейзи беше направо потресена, но също така и разгневена:

— Трябва да разбера кой е този човек и защо е така решен да ме убие.

— Отговорът трябва да е някъде в Албакерк. Връщаме се обратно. Побързай, събери си нещата. Искам да стигнем в града по светло.

— Не искам да се връщам.

— Ти и без друго смяташе да ходиш.

— Няма да избягам.

— Не е бягство, ако ще те спаси от смърт. Не можем да останем тук, дори и да спиш в бараката. Веднъж вече едва не те уби. Няма да рискувам втори път.

— Бих искала да зная кое ти дава право да мислиш, че можеш да се разпореждаш с мен? — попита Дейзи.

— Сега не е въпрос за права — каза Тайлър, — а за това да останеш жива.

— Но аз искам сама да реша как да се предпазя.

— Добре. Тогава вземи решение да идем в Албакерк.

— Не това…

— И реши да останеш в хотела при Хен и Лаура. Не вярвам, че Гай може да се грижи за теб.

Дейзи беше бясна. Той ни най-малко не се беше променил. Всичко беше измама, преструвка. Само да се случеше нещо по-заплетено, и той отново ставаше властен. Тя отвори уста да му каже, че няма да избяга в Албакерк като подплашен заек, когато Рио пристигна в галоп в лагера.

— Каква беше тази стрелба? — попита той.

— Някой стреля по госпожица Сингълтън — каза му Тайлър. — Убиецът се е върнал.

— Трябва да отидете в Албакерк — каза й Рио. — Не трябва да се връщате, докато този човек не бъде заловен.

— И аз това й казах, но тя не иска да тръгва.

— Искате да ви убият? — възкликна дребничкият човек. — Искате да разбиете сърцето ми и да оставите Хесус без работа?

Дейзи се чудеше защо животът й трябва да се превърне в мелодрама. На Адора това не би й се случило никога.

— Ще имаш работа.

— Не и ако умрете. Сеньор Кокрейн ще купи това ранчо така, както направи с останалите. Той няма да ни даде работа.

— Че защо ще иска господин Кокрейн тази земя? — попита Тайлър застанал нащрек.

— Той иска всичката земя — каза Рио. — Притиснал е Кордова. Мисля, че е успял да притисне и Грийн. Синьорита Дейзи е последната.

— Е, аз няма да умра — каза Дейзи — и няма да продам земята си. Ти и Хесус ще имате работа, стига да я искате.

— Добре, тогава значи ще отидете в Албакерк.

— Това не значи, че…

— Да, ще отиде — каза Тайлър. — Защо не й помогнеш да събере багажа си, а аз ще се погрижа за конете. — Той говореше разсеяно, сякаш мислите му са другаде.

— Няма да отида — извика Дейзи след него.

— Не бъди глупава жена — каза Рио. — Иди с човека. Той ще се погрижи да не пострадаш.

— Но аз мога да се грижа сама за себе си.

Рио я погледна с изражение, което можеше да се нарече само бащинско:

— Какво хубаво има в това да се грижиш сама за себе си, когато си самотна на този свят?

Дейзи отвори уста да спори, но се спря.

— Върви с него. Остави го да се грижи за теб. Той ще го направи много добре. А ти се грижи за него.

— Той няма нужда от мен. Може да прави всичко по-добре отколкото аз.

— Външно, да. Но вътрешно е също като дете, изплашен и самотен. Няма да остави другите хора да му помагат. Но на теб ще позволи.

— Тайлър не се страхува от нищо.

— Страхува се от това, което другите хора могат да му направят. Аз зная. Наблюдавал съм го. Той е като човек, който играе роля.

— Но защо ще го прави?

— Защото иска да се омъжиш за него.

— Ако се промени, ако наистина…

— Човек като него не може да се промени — каза Рио. — Той е направен по един начин и така ще си остане. Жената, която се омъжи за него, ще трябва да го приема такъв, какъвто го е намерила.

— Той се налага и иска да командва. Достатъчно съм търпяла това.

— Опитва се да командва, защото е загрижен за теб.

— Тогава нека намери друг начин да показва загрижеността си.

— По-добре се научи как да оставиш един добър мъж да се грижи за теб. Ако не, ще завършиш живота си като самотна стара мома.

Дейзи беше изненадана от яда, който долови в думите на Рио. Още по-сепната беше обаче, когато той се отдалечи и я остави сама да стяга багажа. Ядоса се. Предполагаше се, че Рио й е приятел. Нямаше право да взема страната на Тайлър.

Той не разбираше защо тя има нужда да бъде свободна. Изглежда, никой мъж не разбираше. Те всички си мислеха, че тя трябва да си избере съпруг и да предаде живота си на него. Е, тя не можеше да го направи. Обичаше Тайлър. Само мисълта за нощта, когато се любиха, й действаше разрушително, но тя нямаше да се предаде. Цял живот беше чакала тази свобода. Нямаше сега да я предаде така лесно.

— Мислех си, че жените ги бива в събирането на багаж.

Дейзи се отърси от мислите си, когато видя, че Тайлър се е втренчил в нея. Вече беше приготвил всичко, а тя все още не беше направила нищо.

— Мислех си…

— Можеш да мислиш, когато стигнеш в града.

Дейзи припряно хващаше нещата си и ги пъхаше сред завивките и в торбите, които Тайлър й подаваше.

— Не си се променил ни най-малко, Тайлър Рандолф — гневеше се тя. — Само се преструваше и се опитваше да заблудиш и двама ни. Почти ме беше убедил. Исках да ти вярвам — толкова много, че желаех да забравя всичко и…

— И какво? — попита Тайлър. — Щеше ли да забравиш всичко и да се омъжиш за мен?

Само тази дума имаше способността да я смрази. Тя значеше обвързване, робство, подчинение. Не можеше да направи това.

— Не искам да се омъжвам за никого.

— Но би искала да остана тук, да ти помагам в ранчото, може би дори да те любя.

Дейзи се изчерви. Тя наистина го обичаше, не искаше той да си тръгва, но се страхуваше да му се подчини.

— Не съм решила още какво точно искам — каза тя. — Нещата се променят толкова бързо.

— И за мен нещата се промениха много бързо, но зная, че искам да се оженя за теб — каза Тайлър. — Искам да те обичам до края на живота си. Искам всеки ден, като се събуждам, да знам, че имам цяло денонощие с теб. Но когато знам, че си в опасност, ще правя всичко, което мога, за да те защити. Ако имам време, ще ти обяснявам. Ако нямам, ще правя това, което трябва.

— Не те моля да се промениш. Обичам те такъв, какъвто си, но не мога да се омъжа за теб. Моля те, нека оставим нещата такива.

— Не.

— Не?

— Прекарах три години в търсене на злато. Предполагам, че мога да прекарам поне три години в опити да те спечеля.

— Но аз само казах…

— Тук си само от няколко седмици. Можеш да решиш, че не ти харесва. Или можеш да решиш, че предпочиташ мен повече.

— Никога няма да се откажа от властта да избирам — заяви Дейзи.

— Всички се отказваме от това в даден момент. Въпросът е просто в чия полза и кога. За момента ти си оставила това на мен.

— Не съм ти оставила нищо. Ти сам си реши.

— Не, ти реши да ми повериш решенията.

Дейзи искаше да спори още, но той не й даде възможност. Завърза багажа за седлото, даде на Рио и на току-що пристигналия Хесус няколко кратки разпореждания, помогна й да се качи на седлото и тръгнаха към Албакерк.

През целия път към града Тайлър говореше само за времето, за възможностите за паша през лятото, за броя на кравите, които може да очаква да се отелят, за броя на небелязаните телета, които ще трябва да търси през есента, за това колко години ще трябва да минат, преди да има достатъчен брой млади бикове за продажба, за цените, които може да очаква, за най-добрите пазари, как да закара добитъка до там, за броя и вида работници, които трябва да наеме, за качествата, които трябва да търси в добрия надзирател, за помещенията, които да са най-удобни, къде трябва да направи малки водоеми, за да контролира отичането на водите и да подпомогне напояването.

През цялото време Дейзи търсеше начини да докаже на Тайлър, че иска да бъде истински освободена от всички мъже. Тя все още се опитваше да намери някакво разрешение, когато стигнаха града и слязоха от конете пред хотела. Едва беше пристъпила във фоайето, когато чиновникът й каза:

— Тъкмо се канех да пратя някой във вашата ферма, госпожице Сингълтън. Братовчед ви и чичо ви от Ню Йорк са тук.

Дейзи се закова на място невярващо, когато Гай дойде да я посрещне, придружен от двама непознати мъже. Тя разбра, че по-възрастният е чичо й. Приликата му с баща й беше поразителна. Красивият млад мъже с него очевидно му беше син. Поне в един от клоновете на семейство Сингълтън красотата се предаваше по наследство.

— Тъкмо се канех да отида в ранчото и да те доведа — каза Гай, а по лицето му беше размазана широка усмивка. — Чичо ти и братовчед ти пристигнаха точно както ти очакваше.

Езикът на Дейзи залепна в устата й. Тя изобщо не беше очаквала, че семейството й ще се обади, а камо ли да дойдат чак до Ню Мексико.

— Съжалявам, че ни трябваше толкова време да дойдем дотук — каза чичо й. — Не видяхме обявата сами, един приятел ни каза.

— Беше ни много трудно да те открием — добави братовчед й.

— Уолтър скъса връзките със семейството — обясни чичо й. — Не бяхме получавали новини от него от години.

— Съжалявам, но дори не знаехме, че майка ти е починала.

— Не очаквах, че ще дойдете — успя да каже Дейзи. Помисли си, че сигурно се държи като идиот, но беше твърде объркана да се държи нормално.

— Разбира се, че ще дойдем — каза чичо й. — Не си си помислила, че можем да оставим единствената си племенница на място като това, нали? Годеникът ти ми каза, че през последния месец си живяла в някакво изгоряло ранчо. Скъпа моя, не можеш да правиш така.

Дейзи възстанови способността си да мисли, когато научи, че Гай е казал на чичо й, че все още са сгодени.

— Още преди седмици развалих годежа си — каза тя на чичо си. — Нямах друг избор, тъй като ранчото е единствената ми собственост. Опитвах се да възстановя някои от нещата, които татко е пренебрегвал. Имам наемни работници, които ми помагат. Дойдох в града да намеря някой да ми построи нова къща.

— Не трябва да живееш в ранчото — каза Гай. — Искат да те вземат с тях в Ню Йорк. Ти си богата. Дядо ти ти е оставил парите си.

— Само част от тях — поправи го вуйчо й. Погледът му се спря на Тайлър. — Може би е по-добре да се оттеглим в някоя стая, за да не ни слушат.

— Това е Тайлър Рандолф — каза Дейзи. — Помагаше ми в ранчото.

Смръщеното чело на вуйчо й се проясни:

— Младият господин Кокрейн ми каза, че сте спасили племенницата ми от мъжете, които са се опитвали да я убият. Не мога да изразя огромната си благодарност. Ще се погрижа да бъдете достойно възнаграден.

Дейзи се изчерви от неудобство:

— Тайлър не иска награда.

— Много правилно от негова страна да не настоява, но съм сигурен, че ще приеме парите.

— Госпожица Сингълтън е права — каза Тайлър. — Сега ще ви оставя да се запознаете с племенницата си. — Той отиде на рецепцията. — Брат ми тук ли е? — попита той.

— Преди малко се върна с момчетата.

Тайлър се върна при групата.

— Дейзи е отседнала при брат ми и жена му. Ще очакваме да дойде при нас след час.

— Аз вече съм се погрижил за настаняването на племенницата си.

— Много предвидливо. Но е нямало начин да разберете, че е било излишно — каза Тайлър. Устата му се усмихваше, но очите — не.

— Ние с удоволствие ще я приемем у дома — каза Гай. — Ще бъде много по-подходящо отколкото в хотел.

Дейзи се почувства, сякаш е в центъра на цирк с три манежа:

— Предпочитам да остана при Лаура — каза тя. — Всичките ми неща са тук. — Тя бе наредила да изпратят багажа й тук веднага щом развали годежа си. Не искаше Гай да си мисли, че може да промени решението си.

— Мила моя, трябва ли да останеш при непознати? — попита чичо й.

— Щом споменахте това — каза Дейзи, като започваше да се дразни от опитите на всички да правят с нея каквото си поискат, — вие сте непознатите. Лаура и аз сме приятелки.

— Но само отскоро — намеси се Гай. — А Адора познаваш от години. Тя се надяваше, че ще останеш при нея.

— Не, няма — каза Дейзи. — А сега защо не идеш да кажеш на Адора, че много ми се иска да я видя тази вечер. Чичо ми и аз имаме много неща, за които да говорим.

Виждаше как на Гай не му се иска да бъде изключен от разговора и си търсеше причина да остане.

— Майка ми би искала всички да дойдете на вечеря.

— Някой друг път — каза Дейзи. — След ездата съм много уморена.

Като се предаде най-после, Гай се оттегли.

— А сега — каза Дейзи, като се обърна към чичо си, — какво е това за дядо, който ми оставил пари?

 

 

— Каза, че е намерил злато само един час след като ти си тръгнал — каза Хен на Тайлър. — Намерил го е точно там, където ти си му посочил да копае.

Тайлър с мъка задържаше мислите си върху това, което говореше Хен. Странно беше, че брат му мисли, че златото така го интересува. Той почти го беше забравил. Как можеше да си мисли за нещо подобно, когато Дейзи е долу и се запознава със семейството си и разбира, че е наследница? Сега тя наистина ще бъде свободна. Може да се върне на Изток и да си живее в каквато къща си поиска.

А той ще е нещастен.

— Вече накарах да му направят анализ. Доста е богато. Мисля, че ще искаш да го продадеш, а не да се занимаваш сам с него. Можеш да получиш повече от достатъчно, за да построиш хотелите си.

— Какво? — каза Тайлър, като се отърси от мислите си.

— Не чу ли нищо от това, което ти казах? Това е най-голямото златно находище в Ню Мексико.

— Казах на Уили, че ще му дам една трета.

— Няма да я вземе. Каза, че не е направил нищо друго, освен да изкопае няколко лопати. Прие надница на работник и тръгна да търси свой участък.

— Кой е на моя участък?

— Той вече е регистриран и се пази добре. Всъщност вече имам предложение за него. — Той даде на Тайлър лист хартия.

Цифрата беше с твърде много нули.

— Никога не съм си мислил, че ще успееш — каза Хен. — Поне не чак с такъв удар. Пази се. Мадисън ще иска да те убеди да инвестираш парите в железниците.

— Като говорим за железници, Рио предаде ли ти съобщението за Кокрейн?

— Да, но не можах да науча много. Доста хора го мразят, но всички те използват банката му. Никой няма да каже и думичка срещу него.

— Убеден съм, че той стои зад убийството на бащата на Дейзи. Това трябва да има нещо общо с железницата. Но не мога да се сетя какво. Рио каза, че той може всеки момент да купи земите на Грийн и Кордова. Защо купува мили пасбища и защо иска дори да убие, за да ги получи?

— Железницата ще трябва да си купува правото на път.

— Може да направи много повече пари, като купува земя около гарата в града.

— Не виждам защо ще иска да убие Дейзи. Тя трябваше да се омъжи за сина му. Така веднага ще получи земята й.

— Не е искал да я убиват — каза Тайлър, като изведнъж си спомни. — Не е трябвало да си бъде вкъщи. Станало е случайно.

— Тогава кой я преследва?

— Убиецът, защото го е разпознала. Днес се опита отново.

— Но тя няма да се омъжи за Гай.

— Значи все още е в опасност.

— Нищо не можеш да докажеш.

— Зная, но ще успея.

— Добре. А сега за участъка ти.

— Накарай Мадисън да го продаде на този, които даде най-много. Той може да го продаде на по-висока цена, отколкото аз. Аз точно сега имам друга работа.

— Има ли нещо общо с Дейзи? — попита Лаура. До момента тя бе слушала разговора, без да се меси.

— Всичко.

— Добре — каза тя, като се усмихваше. — Крайно време беше да се осъзнаеш.

 

 

— Значи сега си една много богата млада жена — каза Лаура на Дейзи. Те пиеха кафе във всекидневната на Лаура. Дейзи все още беше малко замаяна от разговора с чичо си.

— Изглежда, че дядо ми е бил сигурен, че татко ще пръсне парите и затова ги е оставил на мен вместо на него.

— Какво ще правиш сега?

— Чичо ми иска да се върна в Ню Йорк. Братовчед ми и аз сме единствените от семейството.

— Ти искаш ли да заминеш?

— Не зная. Някога си мислех, че бих дала всичко само да се върна на Изток. Това беше безобидна мечта, защото не си мислех, че някога ще се сбъдне.

— Но сега това се случи и те е страх.

Дейзи кимна:

— Била ли си някога в Ню Йорк?

— Не. Денвър ми дойде много. Всъщност и Албакерк ми е повече от достатъчен. Ще бъда доволна, когато се върнем в ранчото. — Тя премести бебето, което беше заспало, на другата си ръка. — Хен най-после реши, че сме достатъчно силни да понесем пътуването. Следващият път ще му съобщя за събитието едва след като бебето се роди.

— Как ще… о, ти се шегуваш.

— Не съм сигурна. Беше ми по-лесно да родя Адам сама в някакъв каньон, отколкото Харисън в присъствието на всички доктори, които Хен можа да намери. Господ да помага на Айрис, когато забременее! Мъжете в това семейство са свръхпокровителствени.

Дейзи го знаеше. Това беше едната от причините да не иска да се омъжи за Тайлър. Но тогава защо така завиждаше на Лаура?

— Искам да остана тук и да управлявам ранчото си — каза Дейзи. — Но всички, изглежда, си мислят, че където и да отида, трябва да съм омъжена.

— Какво казва Тайлър?

— Иска да се омъжа за него.

— Чичо ти би ли одобрил това?

— Разбира се, особено след като разбра колко са богати семейство Рандолф.

— О!

— Да, О! Изглежда, парите оправят всичко.

— Но не и за теб?

— Това няма нищо общо с парите. През целия си живот съм искала да бъда свободна. Но накъдето и да се обърна, винаги има мъж, който ми казва какво да правя. Включително и Тайлър.

— Тогава, след като не искаш никой от тях, защо не им го кажеш и не се върнеш в ранчото си колкото е възможно по-скоро? — Лаура наблюдава Дейзи известно време. — Има и още нещо, нали?

— Не съм сигурна, че Тайлър ще си тръгне. След като хванахме крадците, се опитах да му наредя да се махне, но той не го направи. Вчера каза, че си тръгва, но е спал някъде из хълмовете.

— Би си тръгнал, ако знаеше, че наистина го искаш.

— Искам го. Не искам да се опитва да се променя заради мен. Това, че не искам да се омъжа за него, не значи, че не го обичам, въпреки че е упорит и нетърпимо налагащ се.

— Предполагам, че ще остане, докато ти продължаваш да чувстваш така нещата.

— Не би останал, ако замина за Ню Йорк.

— Би ли направила това, за да се измъкнеш от него?

— Не се опитвам да се измъкна от него. Просто не искам да се опитва заради мен да стане нещо, което не е. Това би го унищожило.

Лаура сложи сина си да спи в другата стая.

— Той е като всички мъже от семейство Рандолф — каза тя, като затвори вратата на спалнята. — Ще си прави каквото си иска и ти не можеш да направиш нищо, за да промениш това. За тях е трудно да си признаят, че са влюбени. Но след като свикнат с тази идея, не се предават лесно.

— Нито пък аз. Ако търсиш наистина упорит човек, просто попитай за някой Сингълтън.

Но това нямаше нищо общо с упоритостта. Дейзи искаше Тайлър да я напусне, защото тя не можеше да го направи.