Лей Грийнууд
Дейзи (22)

Глава двадесет и първа

Дейзи седеше като глътнала бастун в най-неудобния стол в гостната на семейство Кокрейн. Ужасяваше се от този разговор. Беше си повторила няколко пъти това, което иска да каже, но думите не излизаха. Все пак нямаше път назад. Беше крачила из стаята си цяла сутрин, тормозеше се в търсене на нови решения, но знаеше, че няма други. Обичаше Тайлър Рандолф, въпреки че беше глупаво, и никога нямаше да обича друг. Без него богатството и другите хубави неща, които майка й я беше учила да иска, не струваха нищо.

Страхуваше се. Никога не беше изпитвала нещо подобно. Най-плашещото от всичко беше, че няма да има на кого да разчита, освен на себе си. От години си казваше, че точно това иска, но сега не беше сигурна.

Влизането на Гай разпръсна мислите й. Бързо се съвзе.

— Долорес каза, че си искала да ме видиш.

Дейзи беше помолила слугинята да намери Гай, защото не искаше никой друг от семейството да разбере.

— Трябва да поговоря с теб.

Гай спря пред стола й с усмивка и протегна ръце към нея:

— Можеш да говориш с мен по всяко време. Долорес ме накара да си помисля, че е нещо сериозно. — Когато тя не сложи ръце в неговите, той ги отпусна и се намръщи. — Какво има? Не си се влюбила в някой друг, нали? — шеговито попита той.

Дейзи си помисли, че има ирония в това, че причината, която му се струваше най-малко вероятна, е всъщност разковничето на проблема.

— Не съвсем.

Усмивката изчезна от лицето на Гай:

— Какво искаш да кажеш с това „не съвсем“?

— Моля те, седни, Гай. Не мога да мисля, когато стърчиш така над мен.

— Мисля, че ти стърчиш над мен през цялото време. — Опитът му да се пошегува мина незабелязано. Той дръпна един стол и седна на ръба му.

— Не мога да се омъжа за теб — каза Дейзи, преди да е загубила смелост. — Съжалявам. След всичко, което ти и семейството ти направихте за мен, трябва да съм голяма неблагодарница. Но през последните дни много мислих и реших, че трябва да развалим годежа ни.

На Гай сякаш не му достигнаха думи.

— Защо? — попита той най-накрая.

Знаеше си, че ще попита. Искаше й се да каже, че просто така е решила, и да си тръгне без обяснения, но не можеше. Поне това му дължеше.

— Когато ми предложи да се омъжа за теб, аз много те харесвах. Мислех си, че мога да се науча да те обичам. Мислех си, че така трябва да стоят нещата.

— Това е така.

— После прекарах девет дни с Тайлър Рандолф и сега не съм сигурна в нищо.

— Обичаш ли го?

— Въпросът не е в това дали го обичам — каза Дейзи, като се надяваше да избегне отговора. — Но това, че го харесвам, ме накара да преоценя чувствата си към теб. Сега си мисля, че може би любовта трябва да дойде преди брака.

— Ако това е всичко, можем да почакаме, докато…

— Не е всичко. Не зная как да го кажа, без да прозвучи дори още по-неблагодарно, но искам да бъда самостоятелна. Ти и твоето семейство бяхте много мили, но вие искате да правите всичко вместо мен.

— Просто се опитваме да помогнем.

— Зная, но имам чувството, че ще се задуша.

— Кажи ми какво не ти харесва и ще го променя.

Дейзи стана и измина няколко крачки. Накрая се обърна с лице към Гай:

— Не е толкова просто. Не зная какво точно искам. — Дейзи скръсти ръце и направи няколко крачки. — Когато бях на десет, баща ми ми даде една книга за английската кралица Елизабет. Толкова много обичах тази книга, че я четях и препрочитах. Мога дори да цитирам части от нея:

„Младата принцеса беше притисната от всички страни, волята й никога не беше нейната собствена, животът й беше постоянно старание да угоди на по-силните от нея. Но каквото и да правеше, никога не можеше да угоди на наставниците си.“

— Точно така ме караше да се чувствам баща ми. Независимо какво правех, никога не беше добре. Но Елизабет е станала най-великата кралица на Англия. Заплашвали са трона и кралството й, но никога не се е омъжила. Управлявала е сама цяло кралство в продължение на четиридесет и пет години. Възхищавах й се и исках да бъда като нея, но през целия ми живот ми беше внушавано, че не мога да оцелея без мъж до себе си. Тайлър беше първият човек, който повярва в мен, повярва, че мога да направя всичко, което поискам. Сега дойде време аз да разбера дали е прав. Не мога да го направя, като оставя теб и баща ти да се грижите за мен.

Гай изглеждаше замаян.

— Какво ще направиш?

— Ще се върна в ранчото.

— Не можеш. Къщата е изгоряла.

— Ще си купя палатка…

— Ще бъдеш сама.

— … и ще наема Рио Мендоса да ми помага.

Той е възрастен човек.

— На четиридесет е. И е добър работник. С него ще се чувствам спокойна.

Гай скочи от стола си:

— Не можеш да го направиш. Какво ще кажат хората?

— Предполагам, ще кажат, че си се измъкнал леко от един неизгоден брак.

— Нямам това предвид. Говоря за твоята репутация. Не се ли тревожиш?

— Нямам репутация, поне не добра. Мислех, че госпожа Естерхаус добре го показа.

— Не ме интересува госпожа Естерхаус. Интересуваш ме само ти. — Гай се опита да я прегърне, но Дейзи се измъкна.

— Не зная защо толкова искаш да се омъжиш за мен. Не ме обичаш. Може и да ме харесваш, но не си влюбен. Аз не съм красива. Нямам никакви пари. По-висока съм от всички в Албакерк.

Гай изглеждаше изненадан, но бързо се съвзе:

— Разбира си, че си красива. Всички казват…

— Казват, че съм недодялана и по-висока от всеки мъж наоколо. Вероятно са забравили луничките ми заради белега и косата, но никога няма да забравят баща ми и бедността ми.

— Не е вярно. Ти си поразителна жена. Всички го казват.

Дейзи се изсмя. И тя не знаеше защо. Не й се струваше забавно, но смехът сякаш излезе сам.

— Удивителна, поразителна, зашеметяваща, шокираща, смайваща или нещо от този сорт?

Гай хвана Дейзи за раменете:

— Не се предавам. Ще идвам да те виждам всеки ден. — Гласът му прозвуча отчаяно, дори малко уплашено.

— Не. Искам да започнеш да си търсиш друга. Заслужаваш жена, която да те обича с цялото си сърце. Заслужаваш ти самият да бъдеш влюбен. Обещай ми, че няма да се ожениш за жена, които не обичаш.

— Имам чувството, че самата ти си влюбена.

— Зная какво е. — Дейзи стана. — Моля те, не казвай нищо повече. Вече съм приготвила всичко. Ще кажа на Адора, но не искам да говоря с родителите ти. След цялата им любезност не мисля, че мога да застана лице в лице с тях.

 

 

— Не си тръгвай — изскимтя Адора. — Искам да ми станеш сестра. Защо реши да си заминеш?

Дейзи остави Гай, объркан и зашеметен, за да отиде при Адора. Искаше да й каже, докато все още имаше смелост. Намери я в спалнята й.

— Така е най-добре.

— Това е абсурдно. Никой не те кара. Точно обратното.

— Аз сама се карам — каза Дейзи. — Не обичам Гай. Няма да е честно да се омъжа за него.

— Обичаш някой от братята Рандолф, нали, онзи младия, за когото каза, че е много красив?

— Не, не обичам Зак.

— Тогава е другият. Зная, че е така. Откакто се върна, не си същата.

— Добре де, обичам го, но няма да се омъжа за него.

— Но ако го обичаш…

— Той не ме обича.

Адора замълча за момент.

— Откъде знаеш?

— Той се върна в Албакерк. Гай и аз го срещнахме във фоайето на хотела.

— Гай ми каза, че е дошъл да каже на татко, че убиецът те е последвал в града.

— Да, но не се е върнал заради мен.

— Може просто да е срамежлив да ти го признае.

— Тайлър никога не се е затруднявал да каже каквото иска.

— И го обичаш?

— Глупаво, нали, но нищо не мога да направя.

— Защо?

— Поради много причини, които ще ти се сторят глупави. Той беше първият мъж, който ме накара да се чувствам женствена.

— Гай каза, че е много висок.

— Не е заради това. Той просто не съзнава, че в мен има нещо по-различно. Мисли, че съм хубава, няма нищо против луничките ми, предпочита косата ми да е къса и изгаряше от желание да ме люби.

— Не си…

— Не, но бих искала да бях. Това не те ли шокира? Аз съм много учудена, но досега никой не ме е целувал така, както той.

— Как беше? — попита Адора. Учудването й се замени с диво любопитство.

— Мечтаех да бъда целуната от мъжа, когото обичам, но нищо не може да се сравни с това. Той не можеше да се владее. Всичко се случи толкова бързо. Когато ме прегърна, бях безсилна да го спра. Той така ме притисна в себе си, че се страхувах тялото ми да не се възпламени от топлината на неговото. Тогава той ме целуна и едва можех да повярвам, че толкова силно усещане може да се изпита само при допира на устните на някой мъж. Устата му беше груба и търсеща. Имах чувството, че цялата ми воля се е стопила. Чувствах се изцяло негова. Но той продължаваше да иска още и още, докато не можех да направя друго, освен да му го дам.

— Да му го дадеш? — повтори Адора почти без дъх.

— Езикът му се промуши в устата ми и аз цялата бях обхваната от огън. Имах чувството, че ме е нападнал, търси всичко мое и го прави свое. Чувствах се като освободена от пашкула си и сякаш внезапно се бях превърнала в друго същество, което всеки миг може да се слее с него. Но тогава той се отдели от мен и бях обхваната от страх, че ще рухна. Ако не ме беше държал, сигурно щях да падна.

Адора втренчено гледаше Дейзи с разширено от удивление очи.

— Подобна целувка не може да се случи с мъж, който само ти се възхищава или ще чака почтително, докато му станеш законна съпруга — каза Дейзи. — Само мъж, който трябва да те има въпреки законите на обществото, въпреки чувството си за чест, въпреки твоите протести, може да те накара да се чувстваш така.

— Преди никога не си била такава.

— Не звуча ли сега глупаво? Татко щеше да ме заключи в стаята ми, докато ми мине. Точно затова не мога да се омъжа за Гай. Той ще очаква тиха, покорна жена. Никога не би разбрал.

— Какво ще направиш с Тайлър?

— Нищо.

— Ако го обичаш, трябва да направиш нещо. Не можеш просто да го оставиш да съсипе живота ти.

— Нямам живот, който да бъде разрушен, но ще си изградя. Отивам в моето ранчо. Тайлър каза, че мога да направя всичко, което си поискам.

— И ти му вярваш?

— Налага се. Да вярвам на него, значи да вярвам в себе си.

— Но ти ще бъдеш сама.

— Зная.

— Аз никога не бих могла да направя нещо подобно. Щях да се страхувам.

— Аз съм ужасена — призна си Дейзи.

— Значи наистина го обичаш, така ли?

Дейзи кимна.

— Тогава той ще се върне при теб. Ако толкова много го обичаш, това е единственото, което може да направи.

Но Дейзи не би се надявала. Не мислеше, че ще издържи още едно разочарование.

 

 

— Каза й, че си се върнал, за да се научиш да управляваш хотел? — Лаура гледаше Тайлър учудено, сякаш беше официално признат глупак.

— Какво трябваше да й кажа?

— Всичко друго, но не и това. Учудена съм, че не ти е ударила шамар още тогава.

— Предупредих я за убиеца.

— Обичаш ли я?

Въпросът учуди Тайлър и той мълчеше.

— Не ми казвай, че не си помислял за това. Тя е помислила. Обича те, знаеш го.

— Как… — Тайлър не беше способен да довърши изречението.

— Мога да твърдя това, като съдя само от начина, по който говори за теб. Била е влюбена в теб още преди да я доведеш тук.

Тайлър не знаеше какво да каже. Просто седеше там като огромна статуя.

— Не зная защо мъжете са толкова глупави — оплака се Лаура. — Това прави всичко толкова трудно за жените. — Тя хвърли строг поглед на Хен. — Мъжете от семейство Рандолф са особено твърдоглави.

— Но в края на краищата се научаваме — каза съпругът й.

Строгостта на Лаура се стопи:

— Ти се научи, но не зная за брат ти. — Тя се обърна отново към Тайлър. — Обичаш ли я? Трябва да решиш. Не можеш да я оставиш да се чуди. Тя заслужава да знае, за да може да те забрави, да освободи място за някой друг.

Целият този разговор се развиваше твърде бързо за Тайлър. Той си мислеше, че знае защо се е върнал, но след срещата във фоайето на хотела вече не беше сигурен. След като Гай съобщи за годежа им, сякаш нямаше смисъл да се опитва да разбере.

— Няма значение. Гай Кокрейн каза, че ще обявят годежа си след няколко дни.

— Тя все още те обича.

— Тогава защо се жени за Кокрейн?

— Не мога да ти отговоря, но мисля, че тя ще го стори, ако я попиташ.

Защото Кокрейн е богат. Защото така беше по-лесно. Защото се страхуваше да остане сама. Защото най-лесният път да го забрави беше да се омъжи за някой друг.

— Тя е взела своето решение. Вече каквото и да реша, няма значение.

— Има, ако я обичаш.

— Никога не бих обичал жена, която смята да се омъжва за друг.

— Тогава значи не я обичаш — ядосано каза Лаура. — Ако я обичаше, щеше да тръгнеш след нея, да я молиш да промени решението си, да ти даде последен шанс. Нямаше да има значение какво прави или какво смята да направи тя. Важно е дали те обича.

Мисълта, че може да падне до такова угодническо положение, отвращаваше Тайлър. Никоя жена не заслужаваше такова отстъпление от гордостта. Ако това беше представата на Лаура да бъдеш влюбен, тогава той се радваше, че не му се е случило. Не можеше да разбере как може да се е случило с Хен.

— Безсмислено е да го обсъждаме — каза той сковано. — Утре се връщам. Радвам се, че вие с бебето сте добре. Колко още ще останете тук?

— Още една-две седмици — каза Хен. — Искам да съм сигурен, че Лаура е достатъчно силна да пътува към къщи.

— Няма да мога, когато ме оставяш само за няколко минути — каза Лаура на съпруга си. — Ще ми трябват седмици, за да се науча отново да ходя.

— Ще те занеса на ръце там, където искаш да отидеш.

Тайлър бързо се извини. Чувстваше се неудобно да бъде свидетел на привързаността на Хен към жена му. Караше го да се чувства така, сякаш Хен някак си е изгубил управлението. Това беше нещо, от което се боеше. Не можеше да управлява света около себе си, но можеше да управлява своя живот. От онзи ден в плевнята, когато баща му го намери да плаче, гордостта беше единствената постоянна величина в живота му. Той ревниво я пазеше, беше изградил в душата си стена, така че нищо не можеше да проникне вътре. Беше се държал за нея през последните години във Вирджиния, когато се преместиха в Тексас, когато майка му умря, както и през ужасните години, преди Джордж да се върне.

Сега Лаура му казваше, че трябва да я разкъса, да стане уязвим отново към всички чувства, които почти го бяха унищожили. Не можеше да го направи.

Ако се влюби в Дейзи по начина, по който Лаура мислеше, че трябва, щеше да бъде безполезен. Нямаше да може да работи. Всички щяха да го съжаляват и да се опитват да се възползват от него. Никой няма да зависи от него, защото той няма да има контрол над собствения си живот.

Беше опасно близко до това. Знаеше, че Дейзи ще се омъжи за друг мъж, но не напущаше града. Дори по-зле — възнамеряваше да остане и по-дълго. Не можеше да отиде при Дейзи и да я моли да не се омъжва за Кокрейн, но не можеше и да си тръгне, докато не види, че се е омъжила. Докато не стане жена на Гай, винаги имаше надежда.

Значи беше влюбен, точно така дълбоко и глупаво, както Лаура би желала. Само че не се чувстваше добре. Чудеше се дали Дейзи се чувства по-добре.

 

 

Тайлър се прокле за това, че е такъв голям глупак. Каза си, че трябва да се обърне и да се върне в хотела колкото се може по-скоро. Каза си, че е трябвало да замине обратно в планината в мига, в които Гай му каза за годежа им. Каза си, че е най-големият глупак в Ню Мексико, въпреки това не намали крачка нито пък се поколеба, когато приближи дома на Кокрейн.

Чул беше, че Регис Кокрейн е най-уважаваният човек в града. И този, от когото най-много се страхуват. Гай щеше да направи всичко, което баща му нареди.

Не можеше да спи спокойно, когато хора като тях контролираха Дейзи. Той трябваше да разбере защо тя не беше идвала в хотела през последните два дни.

Вкъщи нямаше никой, освен Адора. Той беше изненадан от дребничката, колеблива брюнетка, която влезе в гостната. Не приличаше на приятелка за Дейзи. Те двете бяха напълно противоположни.

— Долорес каза, че сте питали за Дейзи — погледът на Адора беше враждебен.

— Не е посещавала снаха ми от два дни. Тревожех се за нея.

— Снаха ви ли помоли да се поинтересувате?

Тайлър почувства, че каквото и да отговореше, щеше да излезе виновен.

— Тя, естествено, е загрижена, както и всички ние.

— Тогава ще й изпратя бележка с обяснение за отсъствието на Дейзи.

— Няма ли да е по-лесно да ми кажете? И без това вече съм тук.

— Не съм сигурна, че Дейзи ще иска вие да знаете.

Тайлър беше объркан. Той беше подготвен за неприветливо отношение, но не и за враждебност:

— Не разбирам.

— Не си и мислех. Вие, изглежда, нищо не разбирате.

Тайлър започваше леко да се ядосва. Омръзнало му беше да го обвиняват за неща, за които не беше виновен.

— Бихте ли ми обяснили какво имате предвид?

— Не мисля, че заслужавате обяснение.

— Дейзи е единственият човек, който може да вземе такова решение. Тъй като тя не е тук и ако не ви е молила да криете това, което знаете, мисля, че трябва да ми кажете.

Адора прекоси няколко пъти стаята, метна му един особено гневен поглед и рязко се завъртя:

— Ти съсипа нейния живот, както и този на брат ми. Тя развали годежа и замина да живее в онова ранчо.

— Но тя няма къща, в която да живее.

— Аз й казах същото, но не ме чу. Изглежда, вие сте й казали, че може да направи всичко, което си поиска, и тя тръгна да го доказва.

— Защо го е направила?

— Защото те обича, глупак такъв! Не го ли виждаш? Въпреки че не разбирам, защо те предпочита пред брат ми. Защо не си остана в планината? Тя щеше да се омъжи за Гай и да се опита да бъде щастлива. Не, ти трябваше да се върнеш в Албакерк. Надяваше се, че си се върнал, защото я обичаш. Съсипана беше, когато разбра, че си коравосърдечен и безчувствен.

Тайлър се почувства, сякаш е бил съборен от муле. Здравият разум му казваше, че Адора не може да е права — чудеше се защо всички в Албакерк, с изключение на него, знаят чувствата на Дейзи, но здравият разум му беше казвал също така да си остане в планината. Тогава го пренебрегна и сега възнамеряваше да направи същото.

— Казвала е, че съм само един мечтател, че се опитвам да я командвам, че по-скоро ще остане стара мома, отколкото да се омъжи за някой като мен.

— И все пак те обича.

— Не звучи разумно.

— Дейзи каза, че любовта не е разумна, че е опасна, но това е част от цялото вълнение.

— Можеш ли да ми го обясниш?

— Не. Сега искам да се върнеш обратно при златните си мини колкото се може по-скоро. Каквото и да правиш, не притеснявай Дейзи. Надявам се, че скоро ще те забрави и ще се омъжи за Гай. Вече липсва на цялото семейство.

— Има ли кой да й помага?

— Да, един човек, който работеше за баща й. Тя ще се оправи. Гай я наглежда. Само си иди. Вече стори достатъчно вреди.

— Тя не разбра ли, когато й казах, че убиецът я преследва?

— Шерифът знае кой е той. Тръгнал е за Монтана. Няма защо да се притеснява от него.

Но докато Тайлър вървеше обратно към хотела, чувствайки се като отрепка, не беше сигурен, че онзи си е заминал. Това нямаше значение. Щеше да види Дейзи. Не можеше да бъде спокоен, като знае, че тя е сама в ранчото. Трябваше да се увери, че е добре. Освен това вече беше разбрал, че не може да живее далеч от нея.