Лей Грийнууд
Дейзи (16)

Глава петнадесета

Тайлър замръзна.

— Ти си какво? — поиска да знае той, а лицето му беше само на няколко инча от нейното.

Дейзи знаеше, че трябваше да му каже по-рано. Имаше няколко възможности, но просто не й се беше струвало, че е подходящо да го каже точно тогава.

— Сгодена съм и ще се омъжа за Гай Кокрейн. — Тя не искаше Тайлър да я гледа така.

— Брата на твоята приятелка?

Тя кимна в знак на съгласие.

— И ти ме остави да те целуна — каза той учудено. — Почти ми позволи да…

— Нямах намерение да ти позволя нещо повече от това да ме прегръщаш — каза Дейзи. — Не мислех, че ще се получи така. Но толкова много ми харесваше, че не те спрях, когато трябваше.

— Да ме спреш, когато е трябвало! — повтори Тайлър, а очите му бяха потъмнели от гняв и я гледаха студено.

Отдръпна се от нея.

— Една почтена жена нямаше да се остави дори да я целуна. Щеше да ми удари шамар, ако само си помислех за това, което направих.

Това болеше повече от всичко.

— Съжалявам, предполагам, че не отговарям на твоите представи за почтеност — каза Дейзи почти разплакано. — Но това няма значение. Изглежда всички други също мислят като теб.

— Явно господин Кокрейн не мисли така. Иначе нямаше да ти предложи да се омъжиш за него.

— И аз не зная защо го направи — призна си Дейзи, която беше твърде разстроена да мисли какво казва. — Сигурна съм, че не ме обича.

— Тогава защо си приела?

Не можеше да му каже, че е приела предложението на Гай, защото беше сигурна, че няма да получи друго предложение.

— Не всички бракове се градят от любов — отговори Дейзи. — Всъщност привързаността е повече от това, което получават по-голямата част от жените. Много от тях дори прекарват живота си с мъж, когото презират.

— Но това е немислимо. Никоя жена не трябва да го прави.

— Явно не знаеш нищо за това, какво е да си жена. Аз бях по-щастлива от много други.

— Но не чак толкова щастлива, че да отклониш възможността да се позабавляваш малко, преди да дадеш клетва.

— Това не е справедливо! — извика Дейзи. — Нямах намерение да изтървам нещата. Държах се глупаво. — Тя се бореше със сълзите. — Както и да е, сега това наистина няма значение. Гай няма да се омъжи за мен при моя външен вид. И двамата се притесняваме за нищо.

— Не в това е спорът — каза Тайлър. — Докато си сгодена, не трябва да позволяваш на друг мъж да те докосва.

— Като вземем предвид това, че и двамата с брат ти прекарахте нощта в леглото ми, съмнявам се, че който и да било ще ме сметне за недокосната. Имам намерение да освободя Гай Кокрейн от обета в минутата, в която го видя.

— Защо ще го правиш?

— Точно поради тази причина, поради които ти ми се сърдиш. Прекарах една седмица заключена в хижа с двама мъже и нито една жена, която да гарантира, че съм останала девствена.

— Няма защо това да се знае. Можем да измислим нещо.

— Мога също така и да те оставя да ме съсипеш. А сега иди да правиш нещо — готви или иди на лов, или се погрижи за мулетата. Имам нужда да остана сама.

Тя го избута от своя кът и дръпна плътно одеялото. След това сълзите бликнаха от очите й. Отпусна се на леглото. Защо беше оставила Тайлър да стигне чак дотам? Никога досега не е била жертва на подобни страсти. Дори не беше съзнавала, че има такива. А сега бе искала да я люби.

Защо?

Защото го обичаше. Може и да го смяташе за най-непрактичния човек на този свят, но беше се влюбила в него точно защото той никога не би подчинил мечтите си на тесния калъп на благоразумието. Имаше смелостта да иска, куража да преследва това, което иска, въпреки неодобрението на всички останали.

Не се съмняваше в себе си. Беше уверен, че ще съумее да направи всичко, което реши. Той беше всичко, което тя искаше да бъде. Той имаше силата, която тя искаше да има, решимост, която й липсваше. Не се страхуваше да мечтае.

Той никога не би приел предложението на Гай Кокрейн.

Но преди шест месеца, когато Гай й направи предложение, тя не разсъждаваше така. Чувстваше се облекчена, че най-после някой й беше предложил да я освободи от тиранията на баща й. Нямаше да живее във Филаделфия като майка си, но все пак щеше да има хубава къща, сносни дрехи и възможност да ходи на събирания. След годините на бедност и скучни следобеди тя с нетърпение очакваше подобен живот.

Освен това харесваше Гай. Той беше много привлекателен и беше джентълмен. Очакваше, че ще се чувстват приятно заедно. Не беше се притеснявала от това, че я ухажваше рядко и небрежно. Майка й я беше учила, че благовъзпитаните мъже и жени внимателно сдържат чувствата си един към друг преди брака, а после не ги проявяват пред други хора. Можеше да се наслаждава на този тип целувки, които си разменяха с Тайлър само в уединението на спалнята или никога, ако се държеше според общоприетите нравила.

Но после някой беше убил баща й и всичко се бе объркало. Репутацията й беше съсипана. Не се беше замисляла преди, но след това, което една не се случи, тя трябваше да се изправи срещу фактите. Гай щеше да развали годежа им. Не можеше да очаква от него да направи друго.

Но това нямаше значение. След Тайлър, каквито и да бяха отношенията им с Гай, тя нямаше да бъде доволна от тях. Почувства как сълзите текат по бузите й. Единственото логично нещо, което й оставаше да направи, беше да се омъжи за Зак или Тайлър, но тя никога не би го направила. Не обичаше Зак и въпреки че беше влюбена в Тайлър, не искаше да прекара остатъка от живота си в хижа в планината и в очакване той да намери злато, което не съществува.

Не знаеше какво да предприеме, но трябваше да има и друго решение. Тайлър беше казал, че тя може да направи всичко, което си пожелае, но тя не знаеше как да направи каквото и да било, освен да готви, да разтребва къщата и да чете книги. Може би беше възможно да си намери работа като икономка. Поне не би гладувала и няма да се наложи да се омъжва за мъж, когото не обича.

Сълзите потекоха още по-бързо.

Нямаше смисъл да се надява, че Тайлър ще се промени, ще улегне и ще си намери истинска работа. Той не я обичаше. Не се и беше преструвал, че я обича. Може и да е казвал, че я харесва, че е привлекателна, но като се върне в града, мнението му ще се промени, защото там има много други жени, с които да я сравнява.

 

 

— Снегът в по-голямата част от планината се е стопил — обяви Тайлър на вечеря. — Мисля, че можем да тръгнем утре.

— Добре — едва отрони тя. Чувстваше се куха. Той искаше да се отърве от нея.

— Брат ми и жена му са в Албакерк и очакват раждането на първото си дете. Мисля да те заведа при тях. Така никой няма да разбере, че не си била с тях през цялото време.

— Ще се съгласи ли брат ти?

— Разбира се.

— Ами жена му?

— Ще направи всичко, което може да помогне.

Всичко, което може, за да откачи Тайлър от тази въдичка. Не Тайлър, а тя щеше да понася последствията от последните няколко дни.

— Ще можеш да останеш при Хен и жена му, докато твоите приятели се върнат от Санта Фе.

— Нямам никакви пари. — Не искаше да прави такова признание.

— Хен ще се погрижи за всичко, от което имаш нужда.

Той и Зак наистина се разпореждаха както си искат с парите на братята си.

— Искам да ти благодаря за всичко, което направи за мен — каза тя след дълго мълчание. — Зная, че бях голямо притеснение, и сега, когато всичко се обърка…

— Не се притеснявай. След няколко дни всичко ще се оправи.

Помисли си за косата, за белега на главата, за белега в душата си. Нещата никога няма да се оправят.

През останалата част от вечерта не говориха много. Дейзи се оттегли в своя ъгъл. Много се беше привързала към това малко пространство. То й даваше повече усамотение от това, на което беше свикнала в бащиния си дом. Но и останалите неща тук бяха различни от нещата в дома й. Баща й не можеше да понася, когато тя или майка й не бяха наблизо, освен за съвсем кратко. И тъй като той не харесваше други хора, това значеше, че не живеят сред обществото.

Тук Зак и Тайлър бяха организирали всичко около нея. Нещо, което не се бе случило дори в дома на Адора. Господин Кокрейн управляваше по същия начин като баща й. Адора никога не беше чувала майка й или брат й да поставят под съмнение нещата, които той казваше. Въпреки че Гай беше добряк, и той показваше признаци, че очаква домът му да бъде като този на баща му. Дейзи би приела това, ако се беше омъжила за него, преди да срещне Тайлър. Сега не знаеше какво да направи.

Всеки мъж, за който можете да се омъжи, ако изобщо някой й предложеше подобно нещо, сигурно ще има още повече изисквания. Беше забелязала, че колкото е по-беден един мъж, толкова повече очаква от жена си. Не познаваше все още добре обществото, за да разбере това, но знаеше какво е виждала.

Бедността превръщаше жените в робини. Тя реши, че ако ще е бедна, по-добре да е сама. Нямаше да бъде робиня на никого.

Но това я връщаше обратно към плашещата мисъл, че ще трябва да се справя сама, а не знаеше нищо за оцеляването със собствени усилия.

 

 

Тайлър се въртеше неспокойно в леглото. Въпреки че цял ден се беше опитвал да не мисли за това, все още беше ядосан на Дейзи. Не можеше да приеме годежа й. Ако го нямаше това, което почти бяха направили, щеше да изглежда като решение на зрели хора. Но сега се чувстваше като развратник.

Никога досега в живота си не беше правил неприлично предложение на жена, която беше обвързана. Може той самият да не искаше да сключва брак, но брачната клетва за него беше нещо свещено, както и за женените му братя. Чувстваше се като мерзавец. Никой свестен мъж не се опитваше да люби сгодена жена.

Да люби! Не това беше искал да прави той. Възнамеряваше да задоволи похотта си — не можеше да се украсява с невинни оправдания.

Наред е всичко друго го притесняваше и тази слабост. Преди никога не би се поддал на изкушението. Какво у Дейзи го караше да губи контрол над действията си?

Тя беше дяволски привлекателна. Не можеше да я нарече страхотна или красива, но имаше нещо в нея, на което той не можеше да устои. Беше си мислил, че е привлекателна дори когато главата й беше превързана. Това трябваше да го предупреди.

Предполагаше, че я харесва отчасти заради куража й. Тя никога не се обезсърчаваше или колебаеше. И не беше досадна. Стараеше се да създава колкото се може по-малко грижи. Дори се опитваше да помага в работата. Беше тръгнала след сърнето заради него. Не можеше да й обясни, че няма друга причина да се грижи за него, освен тази да й достави удоволствие, не и след като беше измъкнала Зак навън, за да й помогне да прогони пумата.

Това беше смешно. След първата си среща с хищника би си помислил, че никога няма да приближи до друга пума. Но въпреки това тя беше излязла в нощта, за да защити неговото сърне.

Неговото сърне!

Радваше се, че тогава за последен път видя това създание. Тя си нямаше представа колко е трудно да късаш клони от дъбове през зимата.

Трябваше да се чувства виновен за това, че седи тук и се самосъжалява, когато Дейзи се крие зад завесата, защото целият й живот се разпада. Не се случваше често бедна жена да има възможността да се омъжи за единствения син на най-богатия мъж в града. Това беше точно едно от нещата, които майка й вероятно я е учила да търси. Това беше единствената роля, за която я беше подготвял баща й.

Тайлър й беше помогнал да загуби всичко това.

Той приписваше по-голямата част от вината на факта, че не е знаел, че е сгодена. Но въпреки че се опитваше да облекчи съвестта си, все пак се ядосваше, че се е съгласила да се омъжи за човек, когото не обича. В живота имаше нещо повече от това. Тя трябва да си има мечти. Сигурно иска да открие някой, когото да обича с голяма и трайна страст.

А защо да иска? Той самия не търсеше това. Ако някой му каже, че утре трябва да се ожени, би търсил разумна жена, която добре да изпълнява задълженията си и да му причинява колкото се може по-малко проблеми и безпокойства. Нямаше право да критикува Дейзи, че и тя прави същото.

Предполагаше, че беше свикнал да мисли за жените, както мисли за Роуз и Айрис. Би било трудно да се намерят други жени, които да се оплакват по-малко от тях двете. Но той се чудеше какви ли компромиси биха били склонни да направят те, ако не се бяха омъжили за Джордж и Монти. Най-вероятно по същия начин те биха мислили да се омъжат изгодно, въпреки че сега никой не им го натякваше.

В края на краищата, не можа да стигне до заключение, което да дава задоволително обяснение на това защо се държи по начин, който не му е присъщ.

Но едно нещо знаеше със сигурност. Утре трябва да тръгне за Албакерк. Не би устоял на Дейзи, ако изкара още една нощ сам с нея в хижата.

 

 

Дейзи се събуди и видя Тайлър над себе си.

— Трябва да тръгнем рано. Пътуването е дълго и не искам да прекараме повече от една нощ на открито.

Дейзи не виждаше добре лицето на Тайлър.

— Все още е тъмно — каза тя.

— Когато тръгнем, вече ще е съмнало.

Дейзи изпъшка. Не мислеше, че е спала повече от два часа. Но стана. Нямаше багаж за събиране. Всичко, което имаше, беше на гърба й.

— Ще вземем дюшеците и одеялата — каза Тайлър. — Няма да ти хареса да спиш на земята. Аз съм свикнал.

— И аз мога да свикна.

— Не е необходимо. Утре вечер ще спиш в легло.

Искаше да му докаже нещо — имаше нужда да го направи — но беше безсмислено да спори. Той нави дюшека и сгъна одеялата.

— Мога ли да ти помогна да събереш нещата? — попита тя.

Той приготвяше закуската. Най-малкото, което можеше да направи в това време, беше да събере нещата му.

— Събрах всичко, преди да те събудя. Седни да закусиш. Аз ще вържа багажа ти на магарето.

— Ти също седни да ядеш — каза Дейзи, ядосана, че той сам е приготвил всичко. Съвършеният мъж, който няма нужда от други хора. Той си мислеше, че така е по-добре.

Може и да беше. Искаше й се и тя да не изпитва нужда от други хора.

Но с нея не беше така. За нея беше важно да се чувства желана, нужна и обичана. Имаше моменти, в които си казваше, че би направила всичко, за да се чувства така. Когато беше малка, си мислеше, че баща й се нуждае от нея, обича я и иска да си е негова. По-късно откри, че той не обича никой друг, освен себе си.

— Мисля, че е време да тръгваме.

Тайлър я остави да измие чиниите, докато той връзваше дюшеците и одеялата на магарето.

— Бих те оставил да яздиш мулето, но…

— Не се извинявай. Горкото магаре сигурно никога няма да издържи теглото ти.

Докато чакаше да й помогне да се качи на седлото, тя погледна назад към хижата и почувства болка. Щеше да мине известно време, преди да осъзнае последиците от престоя си тук, но в някои отношения последните девет дни бяха за нея най-хубавото време от живота й. Нямаха нищо общо е правилата на предишния й живот, но ги нямаше и задръжките отпреди. Дните й тук бяха щастливи, изпълнени с простота, покой и някакво щастие, което никога вече нямаше да изпита. Беше време за търсене на нови хоризонти, за отхвърляне на ограниченията, за промяна на старите представи.

Сега щеше да се върне към света, където старите ограничения те притискат, докато те смажат, където новите идеи се приемат с неодобрение, където се избягват новите възможности. Изведнъж я обхвана страх.

Тя носеше едно от дебелите палта на Тайлър с обточена с кожа качулка, вдигната на главата й. Чудеше се дали ще й позволи да го задържи. Вероятно ще й предложи да й купи ново, но тя предпочиташе да задържи това. То мълчаливо щеше да й напомня за времето, когато бяха заедно.

Тайлър вдигна Дейзи на седлото и тъкмо сам се качваше, когато видяха Уили Мозел да препуска в тръс към тях през гората.

— Идват — успя задъхано да изрече той.

— Кои? — попита Тайлър.

— Тримата мъже, които ме завързаха. Старецът Карнър ми каза, че снощи са били при него. Планират да тръгнат по билото и да посетят всяка колиба. Трябва довечера да пристигнат тук.

— Благодаря — каза Тайлър. — Пази се! — Той хвана юздите на магарето.

— Кой идва? — попита Дейзи. Не й харесваше да язди в тръст. Магарето имаше неравна походка. Не мислеше, че ще изтърпи дълго болката от това, че е подхвърляна на седлото.

— Мъжете, които се опитаха да те убият — отговори Тайлър.

— Откъде знаеш, че са те? — успя да извика Дейзи на Тайлър въпреки ужасното клатушкане. Страхът от евентуална среща с тях стисна гърлото й, така че й беше трудно да говори.

— Преди няколко дни са отседнали при Уили и са питали за двама млади мъже — отговори й той през рамо. — Вързали го, защото не харесали отговорите му. Той се измъкнал и дойде тук.

— Защо не ми каза?

Той намали хода, за да може тя да се изравни с него:

— Щеше да се притесниш. Нямаше смисъл. Не можеха да го проследят. Снегът беше покрил следите му.

— Но са можели да дойдат всеки момент. — Тя си помисли за времето, което беше прекарала извън хижата, за безумните си разходки, при които никога не беше поглеждала през рамо, никога не беше проверявала дали наоколо не се навърта някой.

— Казах на Зак. Той бдеше над теб.

Тя отвърна поглед от надвисналите клони, за да го погледне гневно:

— Казал си на Зак, но не си казал на мен! — Беше толкова ядосана, че забрави за клатушкането. Той беше единственият човек, който й беше казал, че може да прави каквото си поиска, и все пак беше скрил, че тримата жадни за кръв убийци са по горещата й следа. Какво си мислеше, че ще направи тя, ще умре от страх?

— Какво можеше да направиш? — попити Тайлър. — Между другото, ти все още се възстановяваше.

— Сега говорим за моя живот, Тайлър Рандолф. Мисля, че имам право да знам кога той е в опасност.

— Ами сега знаеш, така че не виждам защо си толкова разстроена.

— Разстроена съм, защото дочух думите на Уили и така разбрах, а не защото ти си имал намерение да ми кажеш.

Пътеката стана толкова стръмна, че трябваше да понамалят темпото. На някои места под дърветата все още имаше дълбок сняг. Ледът, който покриваше снега, беше корав, а земята — замръзнала. Много лесно някое от животните можеше да падне и да счупи крак.

— Уили не искаше ти да чуеш. Не трябваше изобщо да слушаш.

— И ти си като баща ми — подхвърли Дейзи. — Когато мъжете разговарят, жените трябва да са глухи, неми и слепи. Но когато става въпрос за работа, ние трябва да сме достатъчно умни да се оправим сами. — Тя дръпна юздите на магарето. То изрева в знак на протест, когато почти изви врата му, за да го накара да се обърне по тясната пътека, и се блъсна назад в един бор, който посипа отгоре й сняг и лед.

— Какво правиш? — попита Тайлър.

— Връщам се — отговори Дейзи, като заби пети в хълбоците на магарето. — От много дни чакам да откриеш тези мъже.

Тайлър на секундата се оказа до нея. Той се наведе от седлото и грабна юздите на магарето:

— Не можем да се върнем там. Ще сме лесни мишени.

— Защо? — Тя дръпна юздите, но той ги държеше здраво. — Можем да се скрием в хижата. Имаш достатъчно патрони.

— Но нямаме много храна. — Тайлър посочи натам. — Могат да ни оставят да гладуваме. Или да ни изгорят. Те са трима, а аз съм един.

— Забрави мен.

— Можеш ли да стреляш?

Погледът й не беше толкова дързък сега:

— Баща ми не позволи да се науча.

— Аз съм сам — повтори Тайлър. — Не мога да поема такъв риск с живота ти.

— Не можем ли да почакаме, за да им хвърлим един поглед? — Тонът й беше по-примирен.

— Не. Техните животни са по-добри от нашите. Единствената ни надежда е да отидем толкова напред, че да не могат да ни настигнат чак до Албакерк.

Дейзи не се помръдваше. Не беше убедена в правотата му.

— Ако ги спрем сега, никога няма да открием човека зад тях. Няма да си в безопасност, докато не разберем кой е той и защо иска да те убие.

Тази мисъл накара Дейзи да потръпне цялата. Може да не се притеснява, че Гай ще я зареже. Може да е мъртва, преди той да има тази възможност.

— Ти също не си в безопасност — каза Дейзи. — Твоят живот е застрашен колкото моят.

— Но аз мога да се грижа за себе си. А сега хайде да тръгваме. Не можем да си позволим да губим повече време. — Тайлър обърна магарето и тръгна надолу.

— Постигна целта си — каза той, без да се обърне да я погледне. — Обещавам, че повече няма да крия от теб нищо.

Дейзи не очакваше, че ще я обземе такова задоволство от извоюването на тази победа. Тя осъзнаваше, че това е нещо дребно, но се чувстваше така, сякаш е извоювала нещо огромно. За пръв път спореше с мъж и постигаше своето. Това чувство й харесваше и тя реши, че отново ще опита при първа възможност.

— Как изглеждат? — попита Дейзи.

— Никога не съм ги виждал — отговори Тайлър, — но са доста решителни. Върнаха се да проверят пожара и ни намериха в планината по-бързо, отколкото си мислех, че е възможно. Някой страшно много иска да умреш.

На Дейзи й се искаше да не беше питала. Чувстваше се неспособна да се защити.

— Единственият човек, за когото се сещам, че може да иска смъртта ми, е Боб Грийн.

— Защо?

— Искаше земите на баща ми.

— Толкова много, че да те убие?

— Точно това е нелогично. Земята не струва много, дори и като пасбище.

— Колко земя има?

— Не зная. Нашата… моята земя започва от реката и се простира до подножието на планината.

Тайлър подсвирна.

— Това много ли е?

— Баща ти трябва да е бил богат човек.

— Никога не е бил. Живеехме така, сякаш имаме точно толкова крави, колкото да платим разноските по прибирането им. Той казваше, че има много конекрадци. Грийн е единственият човек, за когото се сещам, че може да го е направил.

— Но това не е причина да иска да те убие. Ако е крадял кравите ви, то по-скоро би продължавал да го прави.

— Не мога да се сетя за никой друг.

Намалиха ход, като оставиха животните сами да избират пътя си през един буен поток, придошъл от топенето на сняга. Тъмнозеленият цвят на боровете и смърчовете контрастираше с белия сняг. Тук-там се показваха кафяви и жълти петна земя от скалистите планини, които загрозяваха блестенето на слънчевата светлина по чистата повърхност на снега. От време на време тишината се нарушаваше от крясъка на птичка, но Дейзи не видя животни. Струваше й се, че те с Тайлър, са сами в тази снежна земя на чудесата. Беше почти невъзможно да повярва, че някъде там трима мъже ги преследваха, решени да я убият.

Тя смушка магарето в хълбоците, придържайки се близо до Тайлър. Може и да беше мечтател, който се интересуваше повече от разкошни хотели и златни находища, отколкото от едно прилично бъдеще, но беше единственият човек, който стоеше между нея и убийците. Въпреки склонността си да се занимава с фантастични неща, тя беше уверена, че е напълно способен да се оправи с тях.

След като слязоха от планината, Тайлър и Дейзи яздеха през ниски хълмове и неголеми, равни каньони, оскъдно покрити предимно със степна трева и закърнели борове, хвойнови дръвчета и офики. От всеки един от хребетите почти във всички посоки се разкриваше гледка, обхващаща около седемдесет мили. На около тридесетина мили, отвъд Рио Гранде, подобно на черна стена се издигаше равно плато, което разделяше плодородната долина от сухите планини отвъд. Небето над цялата тази територия беше мрачно сиво-черно.

На хиляда фута под тях река Рио Гранде спокойно се виеше през тясната долина, която никога не изгубваше напълно зеленината си. Канадски тополи, върби и няколко клена, дъбове и елши обгръщаха бреговете й, а листата им шумно трептяха на студения вятър, който се спускаше от покритите със сняг върхове. Десетки ручейчета, образувани от водите на топящия се сняг, блестяха на яркото слънце.

Късно следобед те стигнаха възвишението, където се намираше ранчото на Дейзи.