Лей Грийнууд
Дейзи (14)

Глава тринадесета

— Улучи ли го? — попита Дейзи, като се изправяше.

— Не вярвам, след като ти така отби ръката ми — протестираше Зак. Той вдигна пушката и я махна от обсега на Дейзи.

— Поне я прогонихме — каза той, като посочи към клона.

— Но още преследва сърнето! — Дейзи хукна към дървото. — Побързай!

— Спри! Не можеш да преследваш пума — извика Зак, като тръгна след Дейзи. — Може да я хванеш.

Дейзи не намали. Препъваше се в снега и вдигаше колкото може повече шум. Искаше да изплаши пумата, но се надяваше, че няма да изплаши и сърнето, тъй че да избяга и да не може тя да го намери. Зак я последва, като вдигаше почти толкова шум, само че той крещеше на Дейзи, а не на пумата. Тя не му обръщаше внимание, а продължаваше да оре снега, докато едно смразяващо кръвта ръмжене не я спря внезапно.

Пумата беше недалеч от нея. Но вместо да тръгне след елена, тя гледаше към Дейзи. Едва тогава забеляза червените петна на снега. Зак беше я ранил достатъчно, за да я разяри. И пумата възнамеряваше да излее яростта си върху Дейзи.

Дейзи се обърна и се насочи обратно, но един поглед, хвърлен през рамо, й показа, че въпреки раната в хълбока, пумата я настига. Не можеше да види Зак. Поне да й беше дал пушката.

След като беше се изкачила на билото, беше притеснена от целувката на Тайлър и беше проследила елена, Дейзи не беше сигурна, че има достатъчно сили да стигне до хижата. Тя се препъна и веднага се изправи на крака. Беше изненадана да види кръв по ръцете си. Порязала ги е на леда, когато е паднала.

Забравила за кръвта, тя с мъка продължи напред. Помисли си дали да не се качи на някое дърво. Полите на роклята й щяха много да я затруднят, но може би пумата нямаше да е в състояние да се качи с ранен хълбок. Дейзи отново се препъна. Опита се да стане, но се подхлъзна на леда и падна. Погледна през рамо с мисълта, че котката вече я е настигнала.

Отекна изстрел. Котката нададе ужасяващо ръмжене, от което Дейзи едва не припадна. Втори изстрел прекрати ръмженето.

Дейзи погледна нагоре и видя Тайлър да стои до нея с пушка в ръка. Изражението на лицето му беше като балсам за душата й. Беше твърде уплашен, за да е ядосан, но това нямаше да продължи дълго. Сега тя знаеше, че е имал някаква причина за онази целувка на билото.

Тайлър й помогна да стане.

— Добре ли си?

— Да — каза тя, като изтупваше снега от дрехите си. — Просто се подхлъзнах.

— Порязала си се.

— Не е много. Само одраскано.

— Сигурна ли си?

— Да.

Тайлър погледна натам, където пумата лежеше неподвижно в снега:

— Беше много близо.

— Зак я рани.

— Къде е сърнето? — попита Зак, който се появи зад брат си.

— Не зная — отговори Дейзи. — Предполагам, че си е заминало.

— Защо го пусна? — поиска да знае Тайлър, а търпението му беше на ръба.

— Трябва да си оставил вратата отключена — каза Дейзи. — Когато излязох, беше изчезнало.

— И ти тръгна след него?

— Трябваше. Ранено е.

— Не беше толкова ранено, колкото уморено. Вече вероятно е изминало половината път до Колорадо. — Той се обърна към Зак:

— Трябваше да проявиш поне малко здрав разум и да не я пускаш навън.

— Аз! — възкликна Зак.

— Знаеш повече за живота сред дивата природа, отколкото тя.

— Тя е тази, която е израснала на това ужасно място. Аз бях в Бостън, не забравяй. А там нямаме глупави сърни и хищни пуми.

— И все пак знаеш повече — каза Тайлър, този път наистина ядосан. — Сега трябва направо да ти извия врата. — Тайлър хвана Дейзи за лакътя и тръгна към хижата. — Можеше да бъде убита или сериозно ранена. Теб държа отговорен.

Зак невярващо зяпаше към брат си:

— Ти се опитай да я спреш да не прави шантавите неща, които й идват в главата. Казах й никъде да не ходи. Трябва да си ми благодарен, че измъкнах пушката от ръцете й. Иначе сигурно щеше да се застреля.

Зак продължи да протестира през цялото време, но Тайлър отказа да говори. Когато стигнаха до хижата, той направи път на Дейзи да влезе. Зак го следваше по петите, но Тайлър му препречи пътя:

— Можеш да останеш вън, докато ти дойде акълът.

С това той затвори вратата под носа на брат си и я заключи. Зак започна да удря с юмруци и крещеше псувни и към двамата, но Тайлър не му обръщаше внимание.

— Не можеш да го оставиш вън — каза Дейзи. — Вината беше моя. Той ми каза да не ходя.

— Можеше да те спре.

— Как?

— Ето така — каза Тайлър и я сграбчи за раменете. — Мислиш ли, че аз бих те пуснал? — попита с напрегнат глас.

— Не.

Зак започна да рита по вратата, но тя не показваше знак, че ще се счупи скоро. Дейзи намираше, че трясъците са ужасни, но Тайлър сякаш не ги забелязваше.

— Нямаш работа навън, дори и в двора.

— Трябваше да намеря сърнето.

— То е диво животно. Знае как да оцелее навън. А ти не знаеш.

— Но то е твоето сърне.

— И каква е разликата?

— Не зная. За мен има разлика.

Тайлър я гледа напрегнато за миг:

— Срещна се с пумата заради мен?

— Не знаех, че е там. Не съм сигурна, че щях да изляза, ако знаех — призна си тя.

Сега Зак тропаше по прозореца. Дейзи имаше чувството, че всеки миг ще разбие стъклата.

— Тръгнала си след сърнето заради мен?

— Мислех, че за теб то е важно — отговори тя объркано. — Направи си толкова труд да се грижиш за него, да му намериш нещо за ядене. Мислех си, че ще си разстроен, когато откриеш, че е избягало.

Зак остави прозореца на мира и започна да удря по вратата с нещо като дръжка на брадва или цепеница. Дейзи не можеше да съсредоточи мисълта си върху Тайлър при целия този шум.

Без да я предупреди, Тайлър я придърпа към себе си и я целуна с толкова сила и страст, че Дейзи си помисли, че краката й ще се огънат. В тази целувка нямаше нежност, любов или кротост. Това беше целувка, породена от едва сдържана страст. Когато Тайлър я пусна, тя остана да стои така, неспособна да се помръдне, нито да си даде сметка за това, което току-що се беше случило.

Вероятно бе останала в шок малко по-дълго, защото не беше чула стъпки по покрива. След тях от печката се разнесе съскане и пращене.

— Зак пуща сняг в комина — обясни Тайлър.

— Не мислиш ли, че вече трябва да го пуснеш?

— Не и преди да е започнал да разваля покрива, което вероятно ще започне след около пет минути. Или ще счупи прозорците.

Дейзи й се струваше, че сънува. Нищо от това нямаше смисъл: нито сърнето, нито пумата, нито целувката на Тайлър, нито Зак на покрива. Това не можеше да се случва. Ако все още не беше полудяла като всички от семейство Рандолф, то скоро щеше да стане.

— Трябва да го пуснеш — каза Дейзи, като тръгна към вратата. — За всичко бях виновна аз. Не мога да ти позволя да го заключваш навън, нито пък той да разруши хижата. Без прозорци ще замръзнем.

— Имам още стъкло и дъски за покрива — каза Тайлър.

Дейзи не беше способна да се справи с нищо повече точно в този момент. Отвори вратата.

— Зак! — извика тя. — Прибирай се.

След около три секунди Зак се приземи в краката й с лавина сняг. Като изрече поредица ругатни, от които очите на Дейзи се разшириха, той наперено влезе вътре. За нейна голяма изненада, не каза ни дума, въпреки че беше бесен. Той тежко пристъпи към масата, седна, взе картите си и започна да раздава. Дейзи погледна към Тайлър, но той не показа никаква реакция към мълчанието на брат си. Само свали палтото си, седна и започна да чисти пушката си.

Дейзи се почувства неспособна да се справи с такова положение и се сви в усамотението на своето кътче.

Тайлър я беше целунал отново. Ако беше се случило само веднъж, щеше да си мисли, че е било случайност. Два пъти не беше случайно.

Той се беше страхувал за нея. Видя го на лицето му. Но имаше нещо друго, освен грижа за безопасността й. Това беше страхът от непоправима загуба. Дейзи не вярваше, че може да е била причината за този поглед.

Трудно беше да се разбере какво е искал да каже с тази целувка. Беше толкова груба и кратка. Можеше да бъде и съвсем различно без Зак, който тропа над главите им. Но не би я целунал така, ако не я харесваше.

Може и много да я харесваше. Зак каза, че брат му не обръща много внимание на жените. В началото наистина не й беше обръщал внимание. Но напоследък не беше така. Значеше ли втората целувка, че я обича?

И още по-важно — тя обича ли го?

Този въпрос почти вцепени Дейзи, защото не знаеше отговора му. Чувствата й към Тайлър се бяха променили през последните няколко дни. Тя накрая беше разбрала, че под безизразната си външност той беше мил, грижовен и внимателен човек. Започнала беше много да го харесва.

Освен това и ефектът от близостта му върху тялото й. Той събуждаше в нея някакви първични инстинкти, които мозъкът й не можеше да контролира. Не вярваше на тези чувства, но въпреки това с нетърпение очакваше да ги изпита отново.

Дейзи легна на леглото си. Това беше лудост. Тя се опитваше с всички сили да се влюби точно в такъв тип мъж, който се беше заклела да избягва. Дори по-зле, той също може да се влюбва в нея. Тя изстена. Той можеше да направи точно това, но тя бе твърде разумна да го стори.

Но дори когато си каза, че никога не може да направи нещо толкова глупаво, като да превърне малкото си надежди в празни мечти, си мислеше за целувката, за силата на прегръдката му, за чувството на сигурност, което изпитваше, когато е с него.

Каза си, че това е измамна сигурност. Той можеше да я пази от пуми и убийци, но никога нямаше да й осигури сносен живот, освен ако тя не искаше да живее в планинска хижа и да яде еленско месо.

Тайлър гледаше книгата с невиждащи очи. Не можеше повече да отрича — това, което го привличаше у Дейзи, нямаше само физически измерения. Подозираше го, но до тази сутрин беше си измислял причини да го отрече. Сърцето му беше изпълнено с такъв ужас, какъвто никога не беше изпитвал, когато видя пумата да я настига. Дори и сега мисълта за това, което можеше да се случи, караше стомаха му да се свива и преобръща.

Беше ли влюбен в нея?

Не, но чувствата от всякакъв вид толкова отдавна му бяха чужди, че не знаеше какво трябва да чувства, когато е влюбен. Ако това, което досега бе изпитал, беше любов, то никак не му харесваше.

Спомни си пламтящото щастие на Роуз и как Джордж ходеше наоколо така, сякаш някой му е дал милион крави.

Той не се чувстваше така. Чувстваше се ужасно. Искаше да удуши Зак, да заведе Дейзи при Кокрейнови, ако трябва чак до Санта Фе, да се погребе в планината и да се преструва, че последните няколко дни изобщо не са съществували.

Уили би казал, че е останал в планините прекалено дълго. Той казваше, че търсенето на злато е работа за стари мъже, които вече са забравили какво да правят с жена. Вярваше, че Тайлър никога няма да намери злато, защото не можеше да откъсне ума си от жените, които го чакат в града. Тайлър така не успя да го убеди, че не мисли за онези жени, освен когато е при тях. Скоро след това ги забравяше.

С Дейзи не беше така. Не можеше да откъсне мислите си от нея. Той погледна към завесата, като се чудеше дали Дейзи също си мисли за него. Дали целувката й беше въздействала така, както на него? Не беше казала нищо. Боеше се, че е обръщала повече внимание на шума, който Зак вдигаше от покрива.

Но не беше останала напълно равнодушна. След това изглеждаше замаяна. Може да не е знаела какво да каже.

Какво би искал да чуе той?

Новината, че е тръгнала след сърнето заради него, го беше извадила от равновесие така, както бива повалено теле, вързано за дамгосване. Неочаквано в него се надигна чувство на топлина и щастие, породено от това, което бе направила Дейзи. Почувства, че се усмихва на себе си. Как да обясниш на една жена, че си я целунал, преди да имаш време да си помислиш и не знаеш защо си го направил? Вероятно би те ударила.

Какво щеше да прави, когато тя излезе иззад завесата? Не можеше да продължава да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Нещо се беше променило. Но той още не беше готов да се заеме с него. Трябваше му време, за да разбере какво точно беше, после да реши какво иска да прави.

Въздъхна. Времето не беше подходящо да допусне подобно нещо да се случи. Щеше да се задържи ясно. Ако снегът продължи да се топи, той ще може да заведе Дейзи в града след няколко дни, а после да се върне, за да продължи работата си. Това ще остави цял рояк въпроси без отговор.

Дейзи погледна Тайлър през масата. Той срещна погледа й, но очите му бяха безизразни. Тайлър отклони поглед, тя въздъхна и седна на стола си. Зак също мълчеше. Така беше, откакто Тайлър го заключи навън сутринта на предния ден.

Знаеше, че има много, което трябва да бъде казано, но не знаеше откъде да започне. Напрежението беше толкова голямо, че тя се почуди дали да не наруши тишината. Скоро нещо трябваше да се случи.

— Отивам на лов — обяви Тайлър и стана от масата. — Нямаме повече месо.

Дейзи погледна нагоре, но не каза нищо. Зак изобщо не реагира.

— Вие и двамата ще стоите вътре — каза Тайлър.

— Но пумата е мъртва — каза Дейзи.

— Убийците все още са някъде тук.

Дейзи реши да стои вътре. Всеки път, щом излезеше, се случваше нещо.

— Ще поразчистя тук — предложи тя, доволна, че може да направи нещо, за да поразведри напрежението.

Тайлър не каза нищо, докато не се приготви за излизане.

— Може да ме няма цял ден.

Зак не отговори. Дейзи реши да направи същото.

Хижата беше празна без Тайлър. В него имаше някаква жизненост, която липсваше на Зак. Той седеше наведен над картите си, докато Дейзи разчистваше.

Дейзи се чудеше дали това е така, защото Тайлър е по-възрастен. Той определено беше този, който командва. Тя погледна през прозореца и видя как изчезва сред дърветата.

Вдигна чинията на Зак. Той не даде признак, че е забелязал.

Знаеше, че скоро снегът ще се стопи толкова, че да може Тайлър да я заведе в града. Щеше да бъде радостна, че си тръгва. Имаше нужда от време, за да овладее чувствата си. Не можеше да продължава така да си мисли за него. Не искаше да е така, но се боеше, че докато е под един покрив с него, нямаше да може да се справи с това. Слава богу, че и Зак беше тук. Дори когато беше кисел като сега, той продължаваше да служи като буфер между тях.

— Достатъчно дълго търпях да се отнасят лошо с мен! — обяви внезапно Зак. — И ми писна да седя в тази планина, да студувам и да ям месо от елен. — Той стана и отиде към рафтовете. Взе една метална кутия, отвори я и извади оттам пачка банкноти.

— Какво правиш? — попита Дейзи.

— Тръгвам си. Достатъчно ме командваха.

— Искам да кажа: какво ще правиш с тези пари? Не са ли на Тайлър? — Тя не знаеше откъде има Тайлър толкова много пари, но логично беше да са негови, а не на Зак.

— Той няма да има нужда от тях — отговори Зак.

— Какво ще правиш?

— Отивам в Ню Орлиънс. Винаги съм искал да отида там. Не виждам причина да чакам повече.

— Но не можеш да го направиш, като откраднеш парите на Тайлър.

— Достатъчно зле ми беше, че ме обвини за всичко, което се объркваше тук. Но не трябваше да ме заключва отвън.

Беше разстроен.

— Няма значение. Вече ми е все едно — каза Зак. Остави парите на масата и започна да събира вещите си.

Наистина смяташе да си тръгне. И да вземе всички пари на Тайлър.

— Няма да ти трябват чак толкова пари, за да стигнеш до Ню Орлиънс — каза Дейзи. Продължаваше да разчиства, но чакаше Зак да й обърне гръб. — С какво ще си купува Тайлър запаси?

— Джордж ще му даде други.

— А защо не поискаш ти пари от Джордж?

Зак обърна гръб и Дейзи се приближи до масата.

— Джордж няма да ми даде и пукнат петак.

— Защо не?

— Защото избягах от училище. Но ще съжали Тайлър.

Зак се обърна тъкмо навреме да сграбчи парите, преди Дейзи да ги е взела.

— Не са твои — каза тя. — Нямаш право да ги взимаш. — Тя се опита да ги измъкне, но Зак ги пъхна в джоба си.

— Ще му ги върна.

— Това все още не ти дава право да ги вземеш.

— Можеш да кажеш на Тайлър, че вината си е изцяло негова — нямаше право да се отнася с мен така.

— Не е негова — противопостави му се Дейзи. — Стана така, защото си безхарактерен. — Не искаше да поглежда Зак в очите, но не отстъпи. — Какъв ще е човекът, който краде парите на брат си? Не си мисли, че ще ме уплашиш, като ме гледаш ядосано — каза тя с надежда, че не прекалява. — Може да си крадец и дивак, но не си побойник.

За миг Дейзи се уплаши, че въпросът е поставен на везните. После Зак внезапно се усмихна.

— Имам по-добро наказание за вас.

— Какво? — нервно попита Дейзи.

— Ще ви оставя тук сами двамата. Достойни сте един за друг.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си луда по Тайлър. Зная го от няколко дни. А и той е луднал по теб.

— Не е.

— Все още не го осъзнава, но е така — каза Зак, като събираше последните си вещи. — Подарявам ви един на друг. — След тези думи той тресна вратата зад гърба си.

Дейзи безпомощно гледаше как Зак отива до бараката и се появява с едното от мулетата. Трябваше да го спре, но освен с оръжие, не можеше да измисли друг начин.

Седна на един стол. Възможно ли е това, което той каза, да е вярно? Наистина ли тя обичаше Тайлър?

Но тя вече знаеше отговора. Беше стигнала до него през нощта. Нямаше значение, че е глупаво или че беше така ядосана на себе си, че не знаеше какво да прави. Обичаше Тайлър.

Не знаеше дали той я обича — съмняваше се, но това не беше нейният проблем. Трябваше да измисли как да се научи да не обича Тайлър. Защото тази любов би съсипала живота й.

Тя все още седеше на масата, когато Тайлър се върна с елен. Погледна към него и веднага разбра, че Зак е прав.

— Зак открадна парите ти и тръгна за Ню Орлиънс — каза тя, като се чудеше какво още може да бъде объркано в живота й. — Взе и едно от мулетата.