Лей Грийнууд
Дейзи (7)

Глава шеста

Тайлър искаше да изблъска Зак отново в снега. Нямаше значение, че Дейзи не би разбрала защо. Така поне тя щеше да бъде в безопасност. Но не можеше да го направи. Този низък звяр му беше брат. А и като си помислеше, той беше виновен за раняването му.

Тайлър стисна зъби и сложи на печката малко вода. Може би тя щеше така да се сгорещи, че да попари тая невестулка Зак. Той извади малко марля и ивици платно за превръзки. Погледна към брат си, докато той сваляше ризата си. Наистина бяха отворили раната. Кръвта беше изцапала целия му хълбок.

— Боли ли? — попита Дейзи.

— Не много — отговори Зак с вид на човек, който ще умре от болка.

— Ще внимавам много — каза Дейзи, — но сигурно ще те боли.

Тайлър реши, че Зак би имал голямо бъдеще на сцената. Видът му на мъченик беше съвършен. Всъщност, ако не познаваше добре брат си, би се заклел, че този негодник е най-смелият мъж, когото познава.

— Не е толкова зле, колкото си мислех — каза Дейзи. — Размазали сте кръвта навсякъде, докато сте се боричкали.

Зак трепна. Едва забележимо движение, почти недоловим звук. Изкусна игра.

Дейзи изглеждаше покрусена от това, че му е причинила толкова болка:

— Съжалявам. Сигурен ли си, че не искаш Тайлър да ти помогне?

— Моля те — каза й той с големи, умоляващи очи. — Искам ти да го направиш.

Тайлър гореше от желание да вземе превръзките от Дейзи и да овърже Зак от главата до петите.

— Ще го сложа да си легне веднага щом свършиш — каза той на Дейзи.

— Не искам да си лягам — запротестира Зак.

— Мисля, че е достатъчно да си седи мирно и да си играе с картите — каза тя.

Зак погледна Тайлър победоносно ухилен. Тайлър отпусна юмруците си, изплакна окървавените дрехи и изхвърли мръсната вода.

— Така добре ли е? — попита тя, когато направи превръзката.

— Идеално — усмихна й се Зак.

— Добре. Сега предлагам и двамата да подремнете — каза Тайлър. — И двамата не сте се възстановили напълно. Ще ви трябва много почивка, ако ще тръгваме от тук след ден-два.

— Мислиш ли, че снегът ще се стопи дотогава? — попита Дейзи.

— Може да се стопи, а може да продължи да вали още няколко дни. Не зная — предположи Тайлър. — Но не можеш да тръгнеш, ако не си достатъчно силна. Ще трябва дълго да яздим през планината. А ако трябва да я заобиколим, ще бъде още по-дълго. Ти вече доста стоя права. Може и да се чувстваш по-укрепнала, но с рана в главата човек трябва много да внимава.

Дейзи не спори повече, но Зак показваше всички признаци, че няма намерение да любезничи.

— Ако си поспите добре, можете да очаквате вкусно печено за вечеря — каза той с надеждата, че така ще подкупи Зак. — И може би нещо хубаво за десерт. — Той направи пауза. — Ако ли не, боя се, че отново ще ядете бистра супа. — Тайлър знаеше, че ако Зак има някаква слабост, то това беше сладкото.

— Шоколад? — попита Зак.

Тайлър кимна утвърдително.

Зак се изкатери на леглото си, без да протестира.

— Наистина ли можеш да сготвиш всичко това тук, в планината? — попита Дейзи.

— Разбира се — каза Зак. — Той кара някой да му носи мляко, яйца и масло един път седмично. Всичко това е в допълнение на другите неща, които му доставят. Иначе не би стоял тук горе.

— Мислех, че си златотърсач — каза Дейзи.

Тайлър не можеше да определи дали тя беше просто изненадана, или си мислеше, че е луд. Много хора си го мислеха:

— И златотърсачите трябва да се хранят.

— Досега не съм чувала за такъв, който приготвя десерти.

— Върви да си лягаш, преди да е променил решението си — каза Зак.

— Би ли сготвил нещо специално за мен, ако те помоля?

— Ако зная какво. Какво искаш?

— Не съм сигурна. Ще ти кажа, ако се сетя за нещо, но нека първо реша какво искам най-много.

— Можеш да поръчаш повече от едно.

— Не мога да спя на целия тоя шум — оплака се Зак.

— Ще ти кажа довечера — каза Дейзи, след което изчезна зад завесата.

Тайлър се почувства необяснимо слаб. Седна, но това не промени усещането. Може би се разболяваше от треска. Точно това би трябвало да се очаква при честото му излизане на студа. Боричкането в снега можеше само да влоши нещата. Може би и той трябваше да полегне, но знаеше, че няма да може да заспи.

Дейзи не можеше да се влюби в Зак, нали?

Тайлър се засрами от себе си, че е помислил подобно нещо. Не беше негова работа какво прави Дейзи. Освен това Зак беше твърде много влюбен в себе си, за да обича някой друг. Тайлър си мислеше, че Дейзи знае това, но начинът, по който тя се държеше, го караше да се чуди. Той знаеше, че е глупаво да подценява силата на физическата красота. Бе виждал как умни мъже се погубват заради красиви жени. Нямаше основание да си мисли, че една жена не би направила същото заради един красив мъж.

А Зак беше красив.

Тайлър не беше. Знаеше го през целия си живот. Баща му веднъж го беше представил на някакви гости с думите: „Това е моят грозен син. Не прилича на братята си“. Имаше моменти, в които Тайлър дори не се чувстваше член на семейство Рандолф. Още от раждането си беше върлинест и ъгловат. Кафявите му очи и коса нямаха драматичния ефект на русата красота или на чернооката смуглост на братята му. Въпреки че той бе най-високият, сякаш с всяка измината година все повече се сливаше с фона.

Тайлър мразеше мисълта, че ще види Дейзи заслепена от физическата красота на брат си, но какво можеше да направи той? Не можеше да каже: „Не можеш да се влюбваш в брат ми, защото той не те обича“ или: „Не можеш да се влюбваш в Зак, защото той ще те нарани“.

Ако Дейзи трябваше да се влюби в някого, то това беше именно той. Той поне я харесваше. Тайлър едва не изпусна яйцето, което току-що бе взел. Какво му ставаше? Ревнуваше брат си от жена, която не беше виждал допреди два дни. Той сигурно имаше колибна треска. Никога досега не е бил така завладян от жена.

Тайлър счупи яйцето. Вероятно трябва да остави Зак и Дейзи сами да се погрижат за себе си. Вече не бяха толкова болни. Той може да се върне, когато снегът се стопи. Няма нужда да стои затворен в хижата с Дейзи и да не може да мисли за друго, освен за очертанията на тялото й върху чаршафите.

Почти изпусна още едно яйце.

По дяволите, наистина се разкисваше. При първа възможност ще отиде на лов, дори да няма и един елен от тук до Колорадо. Трябваше да излезе от хижата. Започваше да му се струва, че животът му зависи от това.

 

 

Дейзи не спа дълго.

— Имаш ли някакви дрехи, които бих могла да нося? — попита тя Тайлър след по-малко от половин час.

Той не разбра за какво говори тя.

— Трябва да си изпера дрехите — обясни му — и нямам нищо, което да облека, докато те съхнат.

Той се усмихна на картината, изникнала в ума му — Дейзи в неговите дрехи.

— Нищо, което да ти стане.

— Зная, но нямам намерение да марширувам мръсна по улиците на Албакерк.

Той си помисли дали да не й предложи някои от дрехите на Зак, но и те нямаше да са й по-добре. Освен това, ако трябваше тя да носи нечии дрехи, искаше да са неговите.

Но не осъзна това. Дори не искаше и да опита.

Намери риза и чифт стари панталони, които му бяха малки.

— Ще ти трябва нещо, с което да ги стегнеш — каза й той.

Дейзи разпери ризата пред себе си. Стигаше й до коленете.

— Бих могла да я използвам за нощница.

Не си беше помислял за това. Тя не трябваше да спи с дрехите си. Щеше да й предложи една от белите ленени ризи, които носеше, когато отиваше в града.

Можеше да чуе как тя се движи зад завесата. Слънцето все още грееше. Можеше да види силуета й. Сигурно всеки момент щеше да започне да се преоблича. Погледна към Зак, но момчето спеше с лице към стената. Тайлър не беше сигурен дали самият той ще може да се застави да не гледа.

Обърна очи към рафтовете и погледът му се спря на две тънки одеяла, които използваше през по-топлите месеци. Свали ги.

— Мислех си дали не ти трябва нещо по-дебело от чаршафи — каза на Дейзи.

Тя подаде глава иззад завесата:

— Защо?

— Ще заглушава поне малко шума, когато се движим наоколо.

— Не ми пречите да спя.

— Е, просто за всеки случай — каза Тайлър, докато окачваше първото одеяло.

— Няма ли да ти трябват?

— Не. — Той окачи и второто и се отдръпна да види. Идеално. Дейзи застана до него. Тя погледна първо към завесата, после към него. Беше очевидно, че не вярва на обяснението му. Когато дръпна пердето, погледът й бе привлечен от слънчевата светлина, струяща през прозореца. Тя почервеня като рак. Разбра.

— Благодаря ти.

— По-добре си оправи дрехите, ако ще трябва да са сухи до вечерята — рече Тайлър. — Никога не съм се хранил на една маса с дама в панталон. — Той се върна при печката, но не можеше да задържи ума си върху това, което правеше. Продължаваше да си мисли за Дейзи — гола, облечена в неговите дрехи.

Тази мисъл предизвика тръпки на възбуда. Това бяха неговите дрехи. Нейното тяло щеше да се докосва до плата, който бе докосвал неговото тяло. Нейните крака щяха да са обути в панталоните, които са били на неговите крака. Той си помисли за грубия плат, който щеше да се притисне в триъгълника между краката й, и бе обхванат от силно желание.

Почти можеше да усети гладката мекота на кожата й, докато тя събличаше дрехите си, които бяха нежни, прилепващи към тялото, изтънели от употреба. За втори път през този ден той си представи как роклята се плъзга по тялото й и пада на купчинка в краката й. Сега тя сигурно разкопчаваше ризата си. Платът беше толкова фин, почти прозрачен. Пръстите й се плъзгат надолу, през гърдите, към корема и по-надолу. Едната страна на ризата се изхлузва и разкрива малка, заоблена, съвършена гръд. Тя изпъква от тялото й — млада, твърда, зърното — обградено от розова плът, нежна и податлива при докосване.

Топла при докосване.

Сладка на вкус.

Тя смъква ризата си първо през едното, после и през другото рамо. Нежни, гладки рамене с цвят на слонова кост. Можеше да си представи какво би изпитал, ако прокара пръсти по нежната й извивка, ако положи глава между тях. Във въображението си можеше да чуе тихото й дишане, да почувства лекото вдигане и спадане на гърдите.

Във въображението му тя вече беше смъкнала ризата до кръста си и целите й гърди се показваха. Силуетът отпреди няколко часа беше все така ясен в съзнанието му, само че сега бе още по-изкусителен. Той си представяше изящните женствени очертания на Дейзи, със съвършенството на младостта, заоблеността им — подчертана от кръговете около зърната. Струваше му се, че може да се протегне и да докосне финото й тяло с тънка талия и широки, заоблени бедра.

Цялото му тяло бе пронизано от тръпки. Опита се безуспешно да съсредоточи мисълта си върху яденето, което приготвяше. Можеше да си представи даже едва доловимото шумолене на ризата й, която се плъзга по кожата, или мекия звук, с който пада на пода, но знаеше, че тя в момента беше гола. Цялото му тяло се разтрепери от желание, което го караше да се тресе като лист на вятъра.

Тайлър хвана лъжицата и започна енергично да бърка. Не искаше да мисли за красивата й голота. Не искаше да мисли за бялата мекота на бедрата й, за изкусителната вдлъбнатина на пъпа й. Не искаше да си позволи да мисли как би потънал в мекотата й или за удоволствието, което би изпитал в прегръдките й.

Разбиваше гъстата шоколадова смес, докато ръката го заболя.

Но нуждата му бе по-голяма от добрите намерения. Силата и яркостта на картините от въображението му нарастваха с намаляването на скоростта, с която бъркаше.

Представи си как Дейзи лежи до него, а тялото й му откликва. Той с любов изучава всеки инч от нея. Докосва я, долавя миризмата й и накрая във въображението си бе обхванат от всепоглъщаща страст. Предавайки се на желанието, което бе израснало от малката ядка в гръмогласно кресчендо, той потъна в нея, освобождавайки задържаната страст, която бе изгорила тялото му.

Той бавно си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Изсипа тестото във формички и го сложи във фурната. Увери се, че огънят ще гори още половин час, взе си палтото и излезе. Нямаше значение, че няма какво да прави навън. Просто щеше да стои и да гледа как снегът се топи. Това бе по-безопасно, отколкото да остане в хижата. Може би студеният въздух ще го охлади.

Изсмя се на себе си. Безрадостен смях. Можеше веднага да заведе Дейзи у дома й. Всичко, което трябваше да направи, бе да легне и да се търкаля. Толкова беше сгорещен, че щеше да стопи всяка снежинка оттук до Албакерк.

 

 

Тайлър не можеше да заспи и това нямаше нищо общо с голите дъски, на които спеше. Одеялата заглушаваха звука, но той беше сигурен, че чува Дейзи да плаче. Отново чу тихичко хлипане, сподавено, преди да е стигнало естествената си сила. Той стана от леглото и тръгна с леки стъпки, като се опитваше да не вдига шум. Спеше облечен, само обувките си беше събул.

— Добре ли си? — прошепна той, като се надяваше да не събуди Зак.

Тя не отговори.

— Зная, че си будна. Мога ли с нещо да ти помогна?

— Не.

Отговорът прозвуча глухо, сякаш всичко, което бе в състояние да каже тя, бе едносрична дума. Той чакаше. Този ъгъл беше единственото й убежище. Вероятно тя нямаше да иска той да нахлуе в него, но той не можеше да я остави така. Колебаеше се дали да дръпне пердето. Какво можеше да направи? Почувства нейната тъга, самотата й. Това беше нещо, което разбираше. Той цял живот се бе чувствал самотен.

После отново го чу, този път не бъркаше. Тя наистина плачеше.

— Идвам при теб — каза той, после спря, за да й даде време да се наметне, ако е необходимо. Но не чу шумоленето на одеяло, нито от раздвижване в леглото, само постоянния звук от сърцераздирателен приглушен плач. Не можеше да чака повече. Дръпна завесата.

Ярката лунна светлина от прозореца, който нямаше кепенци, осветяваше голия под на хижата. Дейзи седеше в средата на леглото извън очертанията на осветеното от луната пространство, а бледото й лице беше обляно в сълзи. Бе в ризата, която той й беше дал. С нея изглеждаше някак си още по-млада и ранима. Като дете, облякло дрехите на възрастен. Само дето сега тя трябваше да порасне, защото си нямаше никой друг, освен себе си.

— Заради баща ти ли? — попита Тайлър.

Тя кимна.

Какво можеше да направи той? Не можеше да го върне. Не можеше да направи така, че да не й липсва толкова много. Дори не можеше да й каже, че не е сама на света. Коленичи пред нея. Страхуваше се, че й се натрапва. Сигурно иска да не й досажда. Той самият щеше да се почувства неудобно, ако някой го бе видял да плаче.

Все пак тя не се отдръпна. Сключи ръце в скута си, после ги вдигна пред устата си, сякаш да спре звука от хлипането, но без резултат. Избърса няколко сълзи. Като не знаеше какво да направи, Тайлър седна на дюшека до нея и я обгърна с една ръка.

Дейзи седеше сковано. Той почти очакваше тя да се отдръпне. Спомни си, че Джордж прегръщаше Роуз, когато тя беше разстроена. Когато бебето почина, той я прегръщаше с часове, без да говори, без да прави нищо друго.

Прегърна я и с другата си ръка и остана неподвижно така. Усещаше треперенето на мускулите й. След това сковаността се стопи и тя се облегна на него. Хлиповете бяха станали по-безшумни. Тя изглеждаше поуспокоена. Прегърна го и се облегна изцяло на него.

Тайлър имаше странното чувство, че ще избухне. После неочаквано то изчезна и той се почувства по-отпуснат откогато и да било. Усети, че ръцете му лекичко се стягат около нея и го обхваща необичайно спокойствие.

Едва можеше да повярва, че всичко това се случва с него. Ето го, в самотна хижа високо в планината, покрита с десет фута сняг, седи на леглото до една жена и я прегръща, докато тя горчиво плаче.

Беше съгласен да остане точно там, където бе сега. Обля го вълна от спокойствие и чувство за благополучие. Не можеше да идва от Дейзи. Тя все още лекичко хлипаше и от време на време подсмърчаше. Не можеше да идва и от него. Цялото му равновесие бе нарушено. И все пак го имаше. И, Бог да благослови душата му, той му се наслаждаваше.

Може би полудяваше. Понякога се случваше със златотърсачите. Хората казваха, че е от самотата и от притегателната сила на златото. Започваш да обичаш животните си повече от хората, предпочиташ да говориш на себе си, а не на други хора, намираш, че скалите и чворестите дървета са по-красиви от уредените улици на малки и големи градове, чувстваш се по-добре в паянтова колиба, отколкото в приятно обзаведен дом.

Не мислеше, че е стигнал чак дотам, но в живота му цареше безредие. Освен това, всеизвестно е, че лудите твърдят, че не са луди, и са убедени, че всички останали се държат странно.

Може би това беше добър знак — той се държеше странно и го признаваше.

Дейзи силно подсмръкна и се отдръпна.

— Сега съм по-добре — каза тя.

— Сигурна ли си? — Не му се искаше да я пусне. Да се чувства луд, му беше много приятно. Не беше сигурен, че иска да се върне към здравия разум. Доколкото си спомняше, през последните няколко дни се беше чувствал крайно нещастен.

— Да. От време на време ме прихваща. Баща ми и аз не се разбирахме много добре, но сега това ми изглежда маловажно. — Тя подсмръкна, избърса сълзите си и се изпъна. Неговата близост, изглежда, ни най-малко не я смущаваше. Тя сякаш я считаше за естествена.

Тайлър усети, че този път тъгата й е по-различна. Не плачеше заради болката или от обида, а от дълбоко чувство на загуба.

— Днес следобед плачеше за баща си — каза й той. — Сега плачеш за себе си. Защо?

— Грешиш.

— Не, не греша. — Досега той беше плакал за себе си само веднъж, но си спомняше какво беше. Облегна се назад така, че да може да погледне Дейзи в очите. — Не харесваше баща си, нали?

— Разбира се, че го харесвах.

Той я придърпа отново към себе си:

— Аз мразех баща си.

— Защо? — Тя лекичко го отблъсна, за да може да види очите му.

— Защото беше жесток, лош човек. А сега ми кажи защо ти не харесваше баща си.