Лей Грийнууд
Дейзи (5)

Глава четвърта

Дейзи почти веднага отвърна очи. Погледът му беше твърде прям и смущаващ. Освен това тя беше убедена, че той е прекарал поне част от нощта в леглото при нея. Този намек за близост я смути. Ефектът беше също толкова неочакван, колкото и предишната нощ. Тя разпозна същата вълна, която пълзеше нагоре по тялото й, заплашвайки да облее лицето й в червенина.

— Кога мога да си отида? — попита тя. Не искаше това да каже. Тези топли кафяви очи, които я гледаха от брадатото му лице, предизвикваха у нея противоречиви чувства. Искаше едновременно и да избяга, и да остане да разбере какво се крие в този човек.

Трябваше да направи нещо. Не можеше просто да лежи там, докато той я гледа. Тайлър се размърда първи. Той отхвърли завивките от себе си и се изправи. Дейзи с облекчение забеляза, че е спал облечен.

— Твърде слаба си да пътуваш.

— Не се чувствам слаба.

Тайлър сгъна одеялата си с бързи, отмерени движения:

— Предполагам, че можеш да се разхождаш около хижата или да изминеш някакво разстояние из планината, но няма да издържиш на двудневно пътуване при отрицателни температури.

— Не мога вечно да остана тук.

— Засега ще останеш.

У нея се надигна яд. Защо винаги трябва да й казва какво да прави? Днес се чувстваше по-добре, а той още повече я дразнеше.

Тайлър сгъна дюшека и го струпа заедно с одеялата в ъгъла. Запали с клечка кибрит дървата, които бе наредил в печката, и сложи тенджера с вода на нея. Започна да реже бекон, като слагаше дебелите парчета в голям черен тиган.

— Трябва да приготвя закуската — каза тя.

— Стой си в леглото.

Тя остана, но се почувства виновна. Готвенето бе считано за основно задължение на жената.

— Нямаш нищо против да готвиш?

— Направо е луд по това.

Звукът от сънливия глас на Зак от горното легло намали вътрешното напрежение на Дейзи. Докато имаше още един буден човек в хижата, тя не чувстваше страх от съжителството с тях. Може и да не познаваше другия мъж достатъчно добре, за да му вярва, но на двамата заедно вярваше повече, отколкото на единия. Освен това тя не реагираше така изненадващо на близостта на Зак. Огънят бе затоплил въздуха в стаята, но тя се сгуши по-навътре в одеялата.

— През цялото време се учи да готви — продължи Зак, сякаш беше отегчен от тази тема. — Кой златотърсач има кухненски принадлежности в колибата си, достатъчни да се оборудва един ресторант в хотел?

Значи беше златотърсач, помисли си Дейзи със смесени чувства на изненада и разочарование. Изглеждаше като тях — брада, стари дрехи, мълчалив. Тя не разбираше защо един мъж, който обичаше да готви, ще се крие из планините.

— Мама би харесала кухнята ти — обади се Дейзи. — Тя беше добра готвачка. Но винаги се оплакваше, че не може да докара добрия вкус на никое от ястията, приготвени от готвача, който са имали, когато е била дете.

— Ако семейството на майка ти е имало готвач, какво е търсела тя в това забравено от Бога място? — попита Зак.

— Винаги съм се възхищавал от практиката на турците да режат езиците на слугите си — отбеляза Тайлър, като погледна Зак заплашително.

— Аз просто изричам това, за което и ти се чудиш — каза Зак най-невъзмутимо.

— Майка ми е била отгледана при много по-различни обстоятелства — обясни Дейзи. — Баща ми също, но просто не го биваше да се оправя с пари. — Дейзи мразеше да говори за недостатъците на баща си, но да го защитава беше безсмислено.

— Няма нужда да обясняваш каквото и да било на Зак — каза Тайлър, без да се отвръща от печката. — Той винаги си е бил с груб език, без чувство за благоприличие и с любопитство да узнае всичко, което не е негова работа.

— Ако ще стоим заключени тук, ще се наложи да разговаряме за нещо — каза Зак. — Освен това може би така ще разберем защо някой е искал да я убие.

— Нямам нищо против да отговарям на въпросите ви. — Дейзи изрече явна лъжа. — Вие бяхте така добри да се погрижите за мен.

— Това не значи, че трябва да си пъхаме носовете в твоите работи.

— Напротив, значи — противопостави се Зак, — я предположи, че оня проклет убиец е все още по следите й? И нашите вратове са в същото въже.

— Бих бил щастлив да сложа въжето на врата ти — рече Тайлър. — Вероятно това е единственият начин да ти затворя устата.

— Мислиш ли, че са по петите ми? — попита Дейзи.

— Защо не? — каза Зак. — Той вече се върна веднъж.

— Невъзможно е някой да ни е проследил — рече Тайлър. — От два дни вали.

Дейзи не беше толкова уверена. Убиецът може и да не знаеше къде е тя в момента, но можеше да чака да слезе от планината:

— Това ли е едната от пречките за моето връщане в Албакерк?

Тайлър кимна в знак на съгласие.

— Какво може да направи брат ви?

— Никой няма да те закачи, ако Хен е наоколо — рече Зак гордо. — Той може да простреля и змия в окото и е два пъти по-коварен от нея.

— Хен беше шериф — обясни Тайлър. — Той ще знае какво да направи. А сега е време за ядене.

Той хвърли някакви дрехи на леглото на Зак:

— Облечи се, преди да слезеш. Съмнявам се, че госпожица Сингълтън иска да си развали закуската с гледката на твоето кльощаво тяло.

— И ти самият не си прекрасна гледка.

— Хората и без друго не ме забелязват. Но съм те чувал да казваш, че си толкова страхотен, че като те видят, забравят да затворят устата си.

Дейзи се усмихна на задявките между двамата братя. Те очевидно наистина мислеха ужасните неща, които си казваха, но това не притесняваше никого от тях. Нейният баща вероятно би получил апоплектичен удар, ако тя или майка й някога му бяха говорили така. Той не очакваше критики, само сляпо подчинение. Не разбираше взаимоотношенията между братята, но те я привличаха. Сигурно трябва някаква по-особена връзка, някакво по-дълбоко чувство за принадлежност, за да се държат така свободно.

През целия си живот се бе чувствала ограничавана от властта на баща си и от усилията на майка й да я направи достатъчно красива, за да си намери съпруг. Бе изпълнена от желание да изрече нещата, които таеше в себе си, но никога нямаше куража да го стори. Слушаше Тайлър и Зак със завист. Сигурно беше прекрасно да се чувстваш толкова свободен.

Миризмата на бекона разпръсна мислите й и изпълни устата й със слюнка. Беше обезкуражаващо да разбереш, че гладът на тялото може да бъде по-силен от глада на душата. Можеше да я накара да забрави мислите за свободата.

Но не можеше да я накара да забрави, че Тайлър беше спал до нея, за да я топли, но се беше махнал преди разсъмване, за да не разбере тя и да не се страхува от него. Това изцяло промени отношението й към него. Наистина, Зак беше невероятно красив, дори небръснат и разрошен от съня. Но тя отново и отново се улавяше, че отправя поглед към Тайлър.

Не бяха думите му, защото той рядко говореше. Не бяха очите му или високото чело — очите му бяха най-обикновени, кафяви, и той внимаваше да не показват чувствата му, челото му беше хубаво, но всъщност се губеше в морето от гъста кафява коса. Косата на баща й беше с почти същия нюанс, но тялото му беше гладко. Спомняше си го седнал във ваната. Тялото му беше бяло и изнежено.

Тя се чудеше дали Тайлър има космати гърди. Чудеше се какви бяха на допир. Дали космите бяха дълги и меки, или подобни на гъсто и къдраво покритие.

Дейзи почувства, че лицето й гори. Погледът й неволно се отклони към Тайлър. Той я гледаше. Бузите й пламнаха още повече. Той не можеше да знае какво си мисли тя, но изчервяванията й сигурно му показваха, че мисли за него.

Втренченият поглед на Тайлър не се отмести:

— По-добре се обуй — каза той. Отиде до вратата и взе обувките й. Сравнени с неговите ботуши, те изглеждаха толкова малки. — Може да ти влезе някоя треска в крака, ако ходиш боса.

— И аз ще трябва да я вадя — рече Зак. — Тайлър не може да види нещо толкова малко без очилата си. Точно затова търси златоносни жили. Не може да види нещо толкова дребно като златни песъчинки.

Тласкана между две противоречиви чувства, Дейзи стрелна поглед към Тайлър:

— Ти търсиш злато!

— Вече три години — отговори той.

— Изоставените индиански мини?

Той кимна.

Дейзи се почувства така, сякаш някой е изкарал всичкия въздух от гърдите й. Беше на ръба на възторга, защото Тайлър бе застрашил живота си заради нея, но той също беше жертва на златната треска като баща й.

Почувства се зле. Премести поглед върху одеялото, с което беше завита. Досега не беше разбрала колко бе разчитала той да се окаже здравомислещ мъж.

— Ако не ти се става, можеш да закусиш в леглото — предложи й Тайлър.

— Не, добре съм — каза Дейзи, като отхвърли завивките. Хладният въздух облекчи изгарящата топлина на неудобството и шока. Тя нямаше нищо против треските в босите си крака, от каквото и да е, стига то да държи мислите й на разстояние.

 

 

Дейзи се загледа през прозореца към едрите снежинки, които се носеха към земята подобно небесни конфети. Светът беше побелял — земята, дърветата, далечните планини, дори и самият въздух. Вятърът най-накрая бе спрял. Нищо не помръдваше. Не се чуваше нито звук, дори поскърцването и пуканото на елите и боровете, които се огъваха под снега и въздишаха от студа. Само стъпките на Тайлър в снега бяха доказателство, че извън хижата имаше живи същества.

Тайлър беше причината тя да гледа през прозореца. Опитваше се да разбере защо, след като бе научила, че е златотърсач, се беше почувствала тъй опустошена. Не го познаваше достатъчно добре, че да бъде така силно засегната.

Той беше първият мъж, който я бе накарал да се почувства особена, не просто някой, който да готви и чисти. Той, изглежда, не обръщаше внимание на ръста и луничките й, на ужасната превръзка или на опасността, която я обграждаше. Лесно се беше справил с всичко, дори със сълзите й.

Беше рискувал живота си за нея и продължаваше да го рискува, без да очаква нищо в замяна. Това я караше да се чувства важна. Беше заложила много на това ново усещане. То я караше да се чувства достойна по начин, непознат досега.

Само че това вече не значеше нищо. Тя не беше в състояние да цени мнението на мъж, който похабява живота си в търсене на злато. Но дори когато си заповяда да изхвърли Тайлър от ума си и си каза, че не иска да го знае и да го види, се почувства разяждана от съмнения.

Той я беше спасил. Беше я завел в своята хижа, като знаеше, че убийците все още я търсят и че могат да убият и него. Може би не беше чак толкова обсебен от треската за злато, колкото баща й.

Заповяда си да не бъде глупачка. Може би виждаше твърде много неща в любезното му държание. Всеки свестен мъж би направил това, което той правеше. По-добре да се махне от планината, преди развинтената й фантазия да я вкара в беля.

Въздъхна дълбоко.

— Времето се прояснява — каза на Зак. — Може да изгрее слънце. Може би утре ще мога да си замина.

Тайлър я беше оставил сама със Зак почти през цялата сутрин. Той я избягваше. Тя се изкушаваше да му каже, че гони вятъра — нямаше желание да живее навръх планината с един упорит, брадат златотърсач, който няма пари и прави всичко възможно да се покаже неприятен.

— Защо искаш толкова да си ходиш? — попита Зак. — Човек ще си помисли, че се боиш от нас.

— Не се боя, вече не, но съм сигурна, че брат ти би искал да си спи в леглото. И, честно казано, ще се чувствам по-добре у дома.

— Но ти нямаш дом. Той изгоря.

Колко глупаво от нейна страна да забрави. Все още не можеше да свикне с тази мисъл.

— Имах предвид дома на приятелите си. — Думите излязоха трудно заради буцата, заседнала в гърлото й. — Освен това той едва ли е свикнал около него да има жена.

— Той не е свикнал около него да има хора. — Зак редеше карти цяла сутрин. Дейзи се чудеше какво интересно намираше в картите един почти зрял мъж.

— Беше свикнал да работи без почивка, когато аз пристигнах.

— Значи не живееш тук с него?

— За бога, не. Ходех на училище, но избягах.

— Защо? — Дейзи винаги бе искала да ходи на училище. Баща й бе й разказвал за колежите за жени, които бяха започнали да се появяват след войната между Севера и Юга, но тя знаеше, че няма вероятност да попадне в някой от тях. Зак е имал тази чудесна възможност, но той я бе отхвърлил.

— Досадно е. Мразех го. Обичам действията и вълнението.

— Тогава защо дойде тук?

— Защото се крия от Джордж.

— Кой е Джордж?

— Най-големият ми брат. Той си мисли, че е глава на семейството — каза Зак огорчено. — Остави всички останали да правят каквото си искат, а мен прати в колеж.

— Всички останали?

— Да. Имам шестима братя.

— Шестима!

— Никой от тях не е ходил в колеж, освен Мадисън. Не можеш да вкараш Монти или Хен в някой от тях дори с пушка. Може би само Джеф, но никой друг.

— Е, смятам, че си голям глупак, задето си избягал. Само си помисли за всичко, което изпускаш.

— Зная точно какво изпускам. Затова и се махам.

Зак спря да реди картите и й хвърли гневен поглед.

— Теб пък какво те интересува?

— Не че особено ме интересува, но си мисля, че е трябвало да останеш в училище.

Дейзи отново се обърна към прозореца, за да избегне възмутения поглед на Зак. Тя си помисли дали да не излезе на разходка, за да може да остане поне няколко минути сама. Имаше нужда от малко усамотение. Нейната собствена стая й липсваше. Беше трудно винаги да си с някой друг, особено когато този някой също не беше очарован от подобна перспектива.

Тя отново погледна през прозореца. Слънцето не беше изгряло, но снегът беше спрял. Беше достатъчно ясно, за да види, че е невъзможно да си тръгне, защото снегът беше твърде дълбок.

Тя се обърна и огледа хижата. Беше по-малка от дома й. Имаше дървен под, но нямаше таван и най-голямата кухненска печка, която тя беше виждала, заемаше по-голямата част от нея.

Беше явно, че хижата е много добре построена. Вратите и прозорците прилепваха плътно към стените. Всичко изглеждаше гладко и равно. Дървените трупи, от които бяха направени стените, бяха добре подредени, а калта между тях беше добре изгладена, така че стените имаха завършен вид. В дъските на пода нямаше пролуки, вдлъбнатини или изкорубени места.

Хижата бе учудващо добре обзаведена. Освен леглото имаше маса с четири стола, шкаф с чекмеджета и голям сандък. От всяка страна на вратата имаше по два реда закачалки за палта, плащове и шапки, под тях — рафтове за обувките. Полиците на отсрещната страна на хижата бяха пълни с книги и най-голямото разнообразие от инструменти, хранителни продукти, подправки и готварски прибори, което Дейзи някога бе виждала.

Тя се огледа, но не можа да види и следа от това, че някога в хижата е живяла жена. Нямаше никакви украшения.

Имаше много пространство, така че тя можеше да прегради едно мъничко кътче за себе си.

— Брат ти има ли някаква тел или въже?

Зак попита кисело:

— За какво ти е?

— За да сложа завеса в този ъгъл — каза тя, като посочи към прозореца, където преди малко беше стояла. — Имам нужда от малко уединение.

— Не виждам защо ти е.

— Ще ми трябва, когато се къпя.

Очите на Зак се разшириха:

— Не мисля, че Тайлър ще ти позволи.

— Защо не? Той самият се къпе.

— Откъде знаеш?

— Всички златотърсачи, които някога съм виждала, миришеха по-лошо от обор. Брат ти — не.

— Потърси си сама — рече Зак, като посочи към полиците на стената между камината и вратата.

Дейзи намери няколко кълбета въже. Всички бяха твърде дебели за това, което й трябваше, но нямаше други:

— Ще ми забиеш ли няколко гвоздея в стената?

— За нищо на света. Не искам Тайлър да ми счупи главата.

— Мислиш, че няма да му хареса?

— Тайлър не обича който и да е да му рови из нещата. Мислех си, че по-скоро ще си ходи с мръсните дрехи, но няма да остави Роуз да му ги докосне.

— Споменаваш толкова много хора — рече Дейзи, че едва разбирам за какво говориш.

— Роуз е жената на Джордж. В действителност тя ме отгледа.

Дейзи си мислеше, че Роуз не е направила много за възпитанието му, но намери за по-добре да го премълчи.

— Къде е брат ти? След като си мислиш, че няма да се съгласи, най-добре е да го попитам.

— Покажи си главата навън и го извикай. Сигурно не е много далеч.

— Вероятно е зает — рече Дейзи, — ще почакам.

— Ако чакаш Тайлър да спре да работи, ще има да чакаш, докато остарееш.

На Дейзи й се искаше да отговори на Зак, че е по-добре да работиш много, отколкото да си губиш времето в игра на карти, но нищо не каза. Реши, че не е свикнал да получава нареждания от жена, особено такава, която не познава добре.

 

 

Франк влезе в бърлогата. Вятърът свиреше в пролуките около недобре уплътнената врата. Имаше поне дузина малки купчинки сняг под стрехите, където вятърът беше навял подобните на прах снежинки.

— Времето е поомекнало — каза Франк. — Мисля, че сега можем да изкачим хълмовете.

— По дяволите, Франк — изпсува Ед. — Навън е студено като в меча бърлога. — Ед беше навлякъл всичките си дрехи и се беше прилепил до печката да се стопли.

— Не е по-студено, отколкото ще бъде в гроба ти, ако оная женска стигне до Албакерк.

— Може да са пукнали във виелицата — рече Тоби. Той лежеше на одъра си завит до носа. — Цялата проклета планина е покрита с поне шест фута сняг.

— Не поемам никакви рискове — рече Франк. — Не трябваше да е жива, след като я прострелях. Никой не трябваше да види къщата, преди да е изгоряла. Но онзи мъж се върна точно когато се канех да я застрелям. Тая женска извади дяволски късмет.

— Какво ще правиш, когато я намериш? — попита Ед.

— Майка му стара, ще я убия. Ти какво си мислиш?

— Ами мъжете?

— Остави ги на мен — каза Тоби, а очите му проблеснаха.

— Хубаво — рече Франк. Той се изнервяше, когато видеше очите на Тоби да блестят. Това обикновено означаваше, че ръцете го сърбят да убие някого.

— Не ми харесва цялата тая история с убийствата — неспокойно каза Ед.

— Нямаме избор — отговори Франк. — Ако свършим добре тази работа, хората като оня проклет Регис Кокрейн ще започнат да ни уважават. Ако ли не, просто ще сме евтина работна ръка.

 

 

Тайлър се върна при високото било. Спря се да огледа околността с мощния си бинокъл, но не можа да открие и следа от човешко присъствие. Бе прекарал сутринта в търсене на следи, че убийците са ги последвали в планината. Не беше открил, но все още не беше спокоен. Инстинктът му подсказваше, че някой, който се е опитал два пъти вече, нямаше да се откаже току-така.

Сега, когато бурята бе спряла и убийците можеха да пътуват, трябваше редовно да проверява. Те можеха бързо да се придвижват. Нямаше ранена жена, за която да се притесняват. Трябваше да заведе Дейзи в Албакерк колкото се може по-скоро. Ако ги хванеха в хижата, щяха да са лесна плячка.

Крачките му се забавиха, когато наближи хижата. Беше останал навън, защото се чувстваше неспокоен в присъствието на Дейзи. Ако това, че се изчервяваше и се криеше в ъгъла значеше нещо, то тогава и тя се чувстваше така в негово присъствие.

Тайлър се спря и погледна назад към разстилащата се възхитителна гледка — поредица планински върхове, покрити с дървета, потънали в сняг. На фона на ослепително белия сняг зеленото на елите и боровете изглеждаше още по-тъмно и наситено. Беше леко мъгливо, сякаш всяка минута можеше пак да завали.

Вдигна поглед към билото. Високият проход беше единственият път надолу към Албакерк в продължение на мили и в двете посоки. Сигурно е затрупан от няколко фута сняг. Още много дни ще бъде непроходим. Пътуването щеше да бъде двойно по-дълго, ако заобиколяха планината. Ако снегът изведнъж се разтопи, всеки поток ще се разлее извън бреговете. Дали й харесваше или не, най-мъдрият избор за Дейзи беше да остане тук, докато опасността от снега, студа и наводненията отмине.

Тайлър усети напрежението в гърдите му да се увеличава. Всеки снежен ден го приближаваше до седемнадесети юни, неговия двадесет и шести рожден ден. Той бе обещал на Джордж, че ще се откаже, ако не е направил по-значителен удар дотогава. Само мисълта да се откаже увеличаваше напрежението. Трябваше да се върне при хълмовете. Беше близо, знаеше го. Но нямаше смисъл да обвинява Дейзи или Зак за това, че му пречат. Сега не можеше да иде да проучва, дори да бе сам.

Беше останал навън поради още една причина.

Искаше да избяга от странните погледи, които Дейзи му отправяше, откакто научи за златото. Бе видял учудването и отвращението в очите й. Не трябваше и да очаква друго. Почти всички реагираха така.

Откакто се помнеше, мнението на хората не го интересуваше. По този начин бе оцелял, понеже беше единственият грозен Рандолф — онзи, за когото баща му беше казал, че е твърде кльощав. Не го притесняваше, че братята му смятаха, че е лудост да търси злато, затова не можеше да разбере защо го интересува какво мисли Дейзи. Но го интересуваше.

Е, трябваше да спре да мисли за това. Беше загуба на време. След няколко дни тя щеше да си замине. Не искаше да има нещо общо с човек като него, а и той нямаше желание за постоянна връзка, с която и да е жена. Трябваше да започне да я измества от съзнанието си още сега. Но това бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Като проклинаше късмета си, той вдигна един товар дърва и тръгна към хижата.

Вятърът изблъска вратата от ръката му. Дейзи и Зак подскочиха като хора, които правят нещо забранено.