Лей Грийнууд
Дейзи (3)

Глава втора

— Какво сте направили? — Дейзи бе почти онемяла от учудване.

— И Тайлър спа с вас.

Дейзи поиска тъмнината да я погълне, но остана мъчително напрегната. Тя беше чула всяка дума и не беше разбрала погрешно нито една.

— Опасявах се, че можете да замръзнете — обясни Тайлър.

Дейзи почувства вълна от облекчение, която я замая, но в момента не беше сигурна дали една хубава тиха смърт не би била за предпочитане пред лудостта, която сякаш я заобикаляше. Тя знаеше, че главата й не е в ред, но със сигурност една рана от куршум не можеше да е причината за всичко.

— Помогнете ми да освободя ръцете си — каза тя на Зак. Може би, ако можеше да седне в леглото, нямаше да се чувства толкова смазана.

— Трябва да обещаете, че няма да ставате. Тайлър става наистина страшен, когато някой не прави това, което той иска.

— Просто искам да се поизправя малко, за да виждам. Чувствам се толкова безпомощна, като лежа тук омотана като мумия.

— Помогни й да се надигне — рече Тайлър.

Дейзи не знаеше защо Тайлър се държи така, сякаш е самият Господ, но един наистина божествен аромат се носеше из хижата. Стомахът й започна да къркори и устата й се изпълни със слюнки. Беше прегладняла.

Зак подръпна одеялата, но те не се отпуснаха.

— Обърни се. Не мога да хвана края.

— Ако можех да се обърна, нямаше да имам нужда от теб — отговори му тя, а умът й все още бе зает с уханието на печено.

Зак се държеше така, сякаш никога през живота си не бе се грижил за когото и да било, но накрая успя да развие одеялата и Дейзи освободи ръцете си. Тя се придърпа до стената и седна. Главата жестоко я болеше, но трябваше да се изправи. Чувстваше, че е в крайно неизгодна позиция, докато лежи така по гръб.

Тайлър й подаде чаша кафе: горещо, черно и с много захар и сухо мляко. Тя почти се задави с него. Без да каже дума, Тайлър взе чашата от ръцете й, разреди го малко с гореща вода и отново й го подаде. Той се отнасяше с нея като с бебе, но тя преглътна гордостта си и прие кафето. То я стопли. Дори завита усещаше студа.

— Колко възнамерявате да ме държите тук? — попита тя.

— Да те държим тук! — повтори Зак. — Влачихме те не знам колко мили нагоре в планината през най-лошата снежна виелица, която някога съм виждал, получих рана от куршум, който трябваше да попадне в главата ти, а ти искаш да знаеш колко смятаме да те държим тук. Ако зависеше от мен, можеш да си тръгваш още сега.

Дейзи реши, че е по-добре да зададе въпроса си по друг начин. Брадатият до печката явно не смяташе да говори, а Адонис беше готов да се докачи от половината от нещата, които тя казваше. Тя не мислеше, че ще й направят нещо лошо, но все пак бяха непознати. Въпреки жестоката прищявка на съдбата, от която бе страдала през целия си живот — да бъде шест фута висока — и двамата мъже бяха по-високи от нея.

— Колко време, мислите, ще мине, докато съм в състояние да пътувам? — попита тя. — Баща ми ще се поболее.

— Не зная — отговори Зак. Тонът му бе леко смекчен. — Беше в безсъзнание около двадесет и четири часа. Не можеш да очакваш, че ще тръгнеш да се разхождаш из планината пет минути след като се свестиш.

— Но баща ми…

— Просто ще оставим баща ти да се притеснява — каза й Тайлър. — Не си достатъчно укрепнала да пътуваш.

Той се обърна с гръб. Явно бе казал всичко, което възнамеряваше. Това вбеси Дейзи. И той беше като баща й: раздаваше заповеди, като очакваше тя да им се подчинява, без да пита. Е, тя можеше да понася баща си, но не и него. Усети още един пристъп на замайване, който отне и малкото останала й сила. Щеше да му го каже по-късно, когато се почувства в състояние да го направи.

Съжаляваше, че точно той я бе намерил. Но още повече съжаляваше, защото е трябвало да я носи из планината и да я сложи в леглото си. Вината обаче не беше нейна. Имаше десетки хора в Албакерк, при които можеше да я остави. Всеки би могъл да му каже, че най-добрата й приятелка е Адора Кокрейн, дъщерята на най-богатия човек в Албакерк. Те биха били радостни да се погрижат за нея. Щяха да уведомят баща й веднага, така че той нямаше да се притеснява.

— Къде ви простреляха? — попита тя Зак.

— В хълбока.

— Зле ли?

— И това е достатъчно.

Тя му подаде чашата си.

— Мислиш ли, че можеш да ми дадеш още малко кафе?

— Предполагам, че мога. — Зак направи физиономия, докато се изправяше. Куцайки силно, прекоси стаята и се върна с кафето й. Дейзи си помисли, че той може и да не се преструва, но все пак тя не му вярваше. Беше невъзможно да прецени доколко куца от болка и доколко — за пред нея. Тя реши, че Зак обича да бъде ценен.

— Нека видя раната ти — каза Дейзи, когато Зак й подаде кафето. — Мога добре да се грижа за рани.

Зак се отдръпна:

— Никоя жена няма да ме пипне!

— Просто искам да помогна. Още повече, нали каза, че заради мен са те ранили.

— Време е за хранене — обяви Тайлър. — Зак, ела да вземеш твоето. А ти — каза той, като просто посочи Дейзи, — не мърдай. Аз ще те нахраня.

Дейзи отметна одеялата:

— Сега се чувствам много по-добре. Аз…

— Не мърдай!

Тази команда я закова на леглото, сякаш бе използвал чук и гвоздей. Дейзи буквално замръзна на мястото си. Не можеше да направи друго, освен да се дръпне назад, когато той придърпа един стол и седна до леглото.

— Няма нужда да крещиш — каза тя.

— Не крещях.

— О, напротив. — Може и да не беше изкрещял, но ефектът бе същият.

— Не трябва да се завираш в ъгъла. Нямам навика да насилвам момичета.

— Аз не съм момиче — отговори Дейзи, връщайки малко от куража си. — Аз съм жена. Преди няколко месеца навърших двадесет.

— Сигурно луничките са те заблудили — с готовност забеляза Зак. — Заради тях прилича на момче, въпреки че е дълга като жираф.

Дейзи реши, че е добре, дето Зак е толкова хубав. Иначе някой със сигурност щеше да го е удушил още преди години. Мразеше луничките си. Майка й беше опитала всички средства, за да я отърве от тях, но успя само в едно — да направи Дейзи още по-чувствителна на тази тема.

— Колко ще трябва да остана на легло? — попита тя.

— Вероятно утре ще можеш да станеш — отговори Тайлър.

Дейзи преглътна съдържанието на лъжицата, която Тайлър държеше пред устата й. Чувстваше се глупаво, задето я хранят, но беше гладна, а храната беше вкусна.

— Не мога ли поне да се храня сама?

— Не.

— Обещавам да не капя и да не се лигавя. — Е, добре, не беше много забавно, но той не трябваше да гледа на нея като на ученичка, която не се е държала добре. Никога ли не се усмихваше този човек? Той изглеждаше така, сякаш е взел лек против запек, който не е подействал.

Наведе се по-близо към нея, и тя трябваше да се насили да не се отдръпне. Почувства се неудобно при такава близост. Не му вярваше напълно и се възмущаваше от това, че той постоянно й казва какво да прави. Освен това, мразеше брадата му. С нея приличаше на някакво животно.

Очакваше и че ще мирише неприятно, защото всеки мъж, живеещ в планината, който тя беше срещала досега, миришеше по-лошо и от купчина смет, но не и Тайлър. Всичко, което можа да подуши, беше вкусният аромат, идващ от купата в ръцете му. Освен това и ноктите на ръцете му бяха безупречно чисти. Той всъщност имаше доста добър вид. Дрехите му не бяха нови, но бяха чисти.

Защо един мъж, който живееше сам, ще си прави труда да се поддържа спретнат и чист?

Мъж, който можеше да сготви нещо, което ухаеше така приятно като това задушено, бе достатъчно необикновен, така че би могъл да прави всичко. Тя отвори уста да лапне следващата лъжица. Беше твърде горещо, за да усети напълно вкуса му, но все пак беше най-хубавата храна, която някога бе опитвала.

— Какво е това? — попита тя веднага след като преглътна.

— Еленско месо. Тъкмо се канех да убия още един елен, когато те намерихме.

Приличаше на нещо още по-вкусно.

— Почакай да опиташ другите неща — каза Зак, в чиято паница бе останало съвсем малко. — Когато готви, изглежда отвратително — слага в тенджерата каквото му падне, но става страхотно на вкус.

Дейзи изяде още една лъжица. Не знаеше какви подправки има, но беше хубаво.

— Трябва да ми кажеш как го приготвяш — каза тя.

— Тайлър на никого не дава рецептите си — каза Зак. Даже често не допуска някой да се върти наоколо му, докато той готви.

— Аз също мразя да се въртят из кухнята ми — каза Дейзи. — Така не мога да се съсредоточа.

— Не е заради съсредоточаването — осведоми я Зак. — Той просто не обича хората. Опитва се да се отърве от мен, откакто пристигнах.

— Повече яж, по-малко говори — рече Тайлър.

Зак така и направи, но Дейзи реши, че това е, защото е гладен, а не защото се е уплашил от Тайлър.

Тя се хранеше мълчаливо. Прекара повечето от времето в опити да си обясни що за хора са тези двама братя, ако изобщо бяха братя. Доколкото можеше да види, единственото общо между тях бе ръстът им. Зак беше по-представителен, но Тайлър беше този, който разпалваше любопитството й. Чудеше се дали наистина мрази хората. Много от мъжете в планината ги мразеха.

Забеляза, че той не я поглежда. Тъкмо се чудеше каква може да е причината, когато си спомни Зак да казва, че половината от косата й я няма, а другата половина е сплъстена от кръв. Вдигна ръка към главата си. Пръстите й напипаха превръзката. Почувства се покрусена. Той вероятно не я поглеждаше, защото гледката не му понася. Самата мисъл за това, как може да изглежда отстрани, почти уби апетита й, но Тайлър продължаваше да й подава лъжици от гъстата яхния.

Беше отчаяна. Никога не е била красавица. Луничките и ръстът й бяха убили всяка подобна надежда, но знаеше, че е привлекателна. Мразеше мисълта, че може да му изглежда грозна. Той явно не е имал особено желание да я спасява и също така без желание се грижеше сега за нея. Тя никога не бе виждала жена с опърлена коса, но картината, която въображението й рисуваше, бе доста отчайваща. Вероятно изглеждаше по-зле и от полуудавено теле.

Дейзи се успокои с мисълта, че също не го намира за привлекателен. Имаше хубави очи и високо чело, но брадата му го загрозяваше.

— Имате ли огледало?

— Не ти трябва.

— Искам да видя как изглеждам.

Той не отговори, просто й подаде още яхния. Дейзи опита отново:

— Трябва да сменя превръзката си, много ми стяга.

— Аз ще я сменя.

— И аз мога. Сега съм по-добре.

— Не.

Мъжът стана. Тя беше така смаяна от резкия му отказ, че почти не забеляза, че отнася вкусната гозба.

— Още съм гладна — каза тя.

— Това ти е достатъчно.

Дейзи не можеше да повярва на ушите си. Досега никой не й беше отказвал храна и не беше й казвал, че е яла достатъчно.

— Даде ми само една малка купичка. Умирам от глад.

— Не си яла повече от двадесет и четири часа. Не бива изведнъж да прекалиш.

— Мисля, че най-добре мога да преценя кога съм прекалила.

Той не се обърна. Дори нямаше да спори с нея. Явно мнението й нямаше никакво значение. Беше по-лош и от баща й. Той поне не се беше опитвал да я умори от глад. Искаше да му изкрещи, да му каже поне малко от това, което мисли.

Но когато отвори уста, изведнъж я порази мисълта, че като й налага да прави това, което той иска, Тайлър всъщност се грижеше за нея. Не очакваше от нея да върши каквато и да било работа. Нямаше да я остави дори да опита. Досега не беше срещала мъж, който не очакваше жената да прави всичко вместо него. Той се грижеше дори за Зак.

Това беше ново за Дейзи. Искаше да помисли върху него, но след топлата храна й се спеше. Мисълта да подремне й се виждаше примамлива. Много скоро загуби желание да прави каквото и да е друго, освен да остави Тайлър да върши това, което тъй или иначе щеше да направи.

— Колко е часът?

— Около пет следобед — отговори Тайлър. В съд с топла вода той сипа малко от прозрачната течност от едно малко шишенце. Взе някакви дълги платнени ленти.

— Лежи, без да мърдаш — каза той, докато сядаше до нея отново. — Може да те заболи малко.

— Какво сложи във водата? — попита Дейзи.

— Нещо за дезинфекция.

Тайлър придържаше главата й над възглавницата, докато размотаваше превръзката. Зак буквално завря лице в нейното, за да види раната й:

— Струва ми се, че не изглежда чак толкова зле — отбеляза той. — Вчера беше много по-зле.

Наистина я болеше. Онова, което той използваше за дезинфекция, щипеше болезнено, но мъжът се опитваше да бъде внимателен. Тя се чудеше дали някога се е застоявал при някоя жена за повече от пет минути. Определено се държеше като човек, който не е запознат с техните маниери.

Тя се чудеше дали има желание да ги изучи.

— Ще остане ли белег?

— Да.

— Голям ли?

— Можеш да го прикриваш с косата си.

— След две или три години, когато отново израсте!

Можеше да си представи себе си с половината коса, опърлена до кожа, а другата половина от главата й — покрита с голям червен белег. Почти избухна в сълзи. Сигурно ще плаши малките деца. Никой мъж няма да иска да говори с нея, камо ли да се ожени за нея.

— Искам да си отида вкъщи — каза тя със сърце, натежало от мъка заради всички беди, които се изсипаха отгоре й. Нещата някак си щяха да се оправят само ако можеше да се прибере у дома, далеч от Адонис и неговото съвършенство, от Големите крака с неговата пълна увереност, че знае кое е най-добре за нея. Не беше достатъчно силна, за да излезе насреща им. Поне не сега.

— Никъде не можеш да отидеш — съобщи й Тайлър. — Толкова си слаба, че ще паднеш от седлото.

— Тайлър трябваше да те държи здраво в ръцете си през целия път нагоре в планината, иначе сега щеше да лежиш в някоя клисура — каза й Зак.

— В ръцете си?

— Как иначе можеше да те държи на седлото? Да те върже за него ли?

Дейзи почувства как бузите й пламват. Не знаеше защо, но новината, че е яздила в прегръдките на Тайлър, а телата им дълго са се докосвали, я караше да се чувства още по-смутена, отколкото беше след забележката на Зак, че е спал с нея. Това я беше шокирало, но не го повярва. Сега обаче тя беше объркана, защото това наистина беше най-очевидното обяснение за начина, по който са я довели дотук. Тя затвори очи. Не можеше да погледне Тайлър в лицето.

— Някой трябва да ти зашие устата, че да млъкнеш — рече Тайлър на Зак.

— Не разбирам…

— Я ми подай онази кутийка с мехлема.

Дейзи продължаваше да стиска очи. Тя слушаше неравномерните крачки на Зак, докато той ходеше из стаята.

Мехлемът беше успокоително хладен. Не миришеше много приятно, но за нея нямаше значение. Тя се надяваше само, че Тайлър ще приключи по-бързо. Искаше да се обърне към стената и никога повече да не го погледне в очите.

Не знаеше защо се е загрижила за това какво мисли той за нея. Беше мълчалив почти до грубост. Държеше се така, сякаш грижите за нея бяха едно задължение, от което съвестта не му позволяваше да избяга. Колкото по-скоро си замине, толкова по-добре и за двамата.

— Стой мирно. Искам отново да превържа главата ти.

Дейзи отвори очи и го стрелна с поглед:

— И какво ще направиш, ако не мирувам? Ще ме завържеш за леглото?

— Ако се наложи.

Дейзи разбра, че той наистина го мисли, затова остана неподвижно, докато той намотаваше новата превръзка около главата й. Продължи да я увива, докато тя почувства, че вече сигурно прилича на мумия.

— Може превръзката да е доста дебела, но исках да съм сигурен, че е достатъчно, да предпазва раната — каза той. — Не ме бива много в превръзките. Не съм бил раняван често.

— Даже никога не е раняван — забеляза Зак, а в гласа му пролича леко раздразнение. — Мен са ме ранявали, падал съм в планината и даже едва се спасих, след като една скала се свлече, докато идвахме насам. А той никога не е имал по-голяма рана от ожулени кокалчета на ръцете.

— Тогава защо има превръзка на ръката?

— Получи я…

— Получих я, когато убиецът тръгна след теб за втори път — отговори Тайлър.

Точно когато беше готова да му се ядоса, той я караше да се чувства виновна.

— Съжалявам. Ще лежа по-неподвижно и от мишле.

— Ако си мислиш, че мишките са кротки, трябва да видиш онази малка гадинка, която живее в купчината дърва — каза Зак. — Тя…

— Не мисля, че госпожица Сингълтън иска да слуша за мишките — каза Тайлър. — Вдигни си ризата да погледна хълбока ти.

Дейзи изключи бръщолевенето на Зак и резките отговори на Тайлър от съзнанието си и се отпусна в леглото. Представи си как изглежда с ярдовете превръзки, намотани около главата й, и й се прииска да се завре под завивките и да не се покаже вече. Освен това главата я болеше силно. Чувстваше се така, сякаш тялото й тежи цял тон, беше уморена и й се спеше. Притесняваше се също така за баща си. На всичкото отгоре, явно щеше да прекара няколко дни завряна в една хижа с брадатия Големите крака и неговия придворен шут. Помисли си, че може да полудее.

Но звукът на вятъра, който свиреше сред дърветата, в ъглите на хижата и в стрехите, й казваше, че скоро едва ли ще може да си тръгне. Дано поне снегът се стопи. В долината на Рио Гранде почти никога не валеше сняг, а дори и в планината Сандиа. А когато това се случеше, бързо се топеше.

Но един поглед към заледените прозорци й подсказваше, че каквото и да е обичайното състояние на нещата, сега навън валеше силно и нямаше изгледи да престане.

Дейзи затвори очи. Беше твърде уморена да продължава да се бори със съня. Искаше да избяга. А може би всичко бе просто един лош сън. Може би ще се събуди и ще се озове отново в собственото си легло в бащината си къща, а брадатият Големи крака ще бъде просто един кошмар.

Но дори когато се отпускаше в дрямка, не можеше да престане да се чуди как ли изглежда той без тази ужасна брада.

 

 

— Мислиш ли, че се преструва? — попита Зак.

— Спи — отговори Тайлър, — въпреки че не хърка като теб.

— Аз не хъркам.

— Не и когато си буден. — Тайлър започна да почиства раната на Зак, който трепна при допира.

— Ей, по-леко. Не съм някое от проклетите ти мулета.

— Дейзи не се оплакваше, а нейната рана е по-лоша от твоята.

— Ама и ти си един брат, изкарваш ме по-лош и от момиче.

Тайлър обърна втренчен поглед към леглото, където спеше Дейзи.

— Жена — поправи го той. Досега нито едно момиче не беше предизвиквало у него толкова силно плътско желание. Дори луничките и превръзката не можеха да го накарат да забрави изваяното тяло, което бе прегръщал през целия път в планината. И сега само при мисълта за това се стягаше.

— Може и да е — съгласи се Зак, — особено ако наистина е на двадесет, както казва, но не може да се сравни с Лаура.

— Лаура стана майка, когато навърши седемнадесет. А това състарява жената.

— Всяка жена би била състарена, ако е майка на Джорди — рече Зак. — Не зная как Хен я убеди да го осинови.

Тайлър се усмихна:

— Той е трудно дете.

— Не дете, а ужас. Привърши ли с моето изтезание?

Тайлър се изсмя под мустак:

— Бих искал наистина да те изтезавам за няколко минути, за да разбера дали поне имаш някакъв кураж при всичката ти глупост.

— Имам толкова смелост, колкото всички вас — отвърна Зак. — Само защото не обичам крави, които скитат из полето, или стрелци, които стрелят в ребрата ми, не значи, че съм страхливец. Просто обичам градовете повече от селото.

— Там е по-опасно отколкото на село.

— В кой град има снежни фъртуни, планини и хора, които стрелят по теб и се опитват да изгорят покрива над главата ти?

— Не се разбирам много с хората.

— Защото не знаеш как да се оправяш с тях. А аз зная.

Тайлър трябваше да признае, че това е вярно. Той никога не бе знаел как да се оправя със собственото си семейство. А с непознати дори и не опитваше. Но имаше едно противоречие, което братята му не бяха пропуснали да отбележат поне веднъж — това, че той с удоволствие би заменил скитанията си из пустошта с осъществяването на мечтата си да има собствени хотели, които да управлява както намери за добре.

Тайлър не се сърдеше на Мадисън и Джеф, че бяха гласували срещу продажбата на част от семейното имущество, която да му набави необходимите средства. Никой не можеше да си го представи като човек, който добре управлява хотел. Но и той не възнамеряваше да променя решението си. Искаше хотелите само за себе си. Що се отнася до него, нямаше нужда семейството му да има нещо общо с тях.

Тайлър въздъхна мислено и хвърли последен поглед на раната на Зак:

— Ти също можеш да си лягаш. Ще те поболи малко, но нищо ти няма.

— Лесно ти е да го кажеш — рече Зак, — но не ти ще се катериш на одъра с хълбок, който адски боли всеки път, щом се мръднеш.

Тайлър хвана Зак за яката и за дъното на панталоните и го хвърли на одъра само с едно мощно изтласкване.

— Мили боже! — възкликна Зак. — Да ме убиеш ли се опитваш?

— Така не те боля дълго.

— Исусе! — измърмори Зак. — Самотата те е побъркала.

— Заспивай, преди да съм те хвърлил на купа дърва при твоята мишка.

Тайлър вдигна легена и превръзките и отиде до печката, за да почисти. Другата част от месото скоро щеше да се разтопи. Трябваше да отреже още малко месо, но докато почистваше, умът му беше по-зает с Дейзи.

Не й беше казал за баща й, защото не мислеше, че е достатъчно силна да понесе такъв удар. Но колкото по-дълго изчакваше, толкова по-трудно щеше да й бъде и на нея. Той самият не знаеше как да се справи с една покрусена жена, а беше уверен, че и Зак няма да му е от помощ.

Той никога не бе знаел как да се справя с мъката, защото никога не бе я изпитвал. Можеше да си спомни колко страда Хен, когато майка им почина. За Тайлър това означаваше само, че ще трябва да се заеме с готвенето. А вестта за смъртта на баща му донесе облекчение.

Тайлър бе презирал баща си.

Ужасяваше се при мисълта, че ще трябва да слуша плача й. Беше напълно безпомощен пред сълзите. Чудеше се дали тя няма да изпадне в истерия и да пищи или ще седи в някой ъгъл и ще циври часове наред. Предполагаше, че ще е първото. Така поне щеше да свърши бързо.

От онзи далечен ден не можеше да понася ничий плач.

Спомни си как Роуз бе тъгувала, когато роди мъртво бебе. Той не беше сигурен дали тя го е изживяла дори след раждането на Елизабет Роуз. Това време беше тежко дори за Джордж, а той можеше да преодолее всичко.

Не би помолил Зак да й каже, въпреки че тази мисъл го изкушаваше. Негодникът би го направил, без окото му да мигне. А може да заведе Дейзи при Лаура. Тя ще знае какво да каже. Не, това ще бъде проява на страх. Колкото и да се ужасяваше да го направи, това беше негово задължение.

Тъкмо посягаше да вземе палтото си, за да излезе и донесе още дърва, когато един писък го накара да замръзне.