Лей Грийнууд
Дейзи (26)

Глава двадесет и пета

Тайлър се измъкна от постелята. Искаше му се да остане, да остави кравите сами да се грижат за себе си, но не можеше.

Студеният вятър щипеше голата му кожа. Той се облече припряно и оседла коня си. Дейзи не се размърда. За момент изпита тревога, че я оставя сама. Но може би така щеше да бъде в по-голяма безопасност, отколкото с него.

Ездата до малкия каньон му отне по-малко от десет минути. Тайлър с успокоение видя, че половината каньон е в сянка. Ако крадците се събудят, ще им е трудно да стрелят по някой, когото не виждат.

Тайлър използва въжето си, за да свали коловете на ограждението, без да слиза от коня. Да подкара животните към разграденото място се оказа проста работа. А още по-лесно беше да ги подкара по обратния път.

Тайлър би взел и конете на крадците, но те бяха спънати до малка колиба. Щеше да бъде действително невъзможно да ги отвърже, без да събуди поне един от крадците. Тайлър току-що беше стигнал до изхода на каньона, когато чу вик от колибата. Секунди по-късно един изстрел прозвуча в нощта и куршумът се заби в някаква скала високо в склона на каньона. Като нададе вик, Тайлър подкара коня си право сред говедата.

Те нямаха нужда от много окуражаване и тръгнаха обратно по следата си.

 

 

Дейзи изведнъж се събуди. Преди да си зададе въпроса какво я е събудило, в нощта прозвуча изстрел. Обърна се към Тайлър, но той не беше там. Конят му също го нямаше.

Тръгнал беше след кравите съвсем сам. Тя напрегнато се вслуша и успя да долови трополенето на копита. Трябва да е подкарал кравите обратно. Сега крадците го преследваха. Дейзи нямаше време да му се ядоса за това, че я е оставил. Трябваше да направи нещо.

С цялата бързина, на която беше способна, тя намъкна дрехите си. Безсмислено беше да си мисли за оседлаване на коня. Те ще минат покрай нея, преди да е успяла дори да намести седлото. Притича до него, но докато взимаше пушката, се сети, че Рио й е казвал да използва ловджийската пушка, ако е абсолютно наложително да спре някого.

Тя вдигна пушката, бръкна за няколко патрона в торбичките на седлото и се втурна навън от лагера им. Дирята минаваше на около стотина ярда от мястото, където бяха спали. Тя я достигна точно когато Тайлър профучаваше край нея, подкарал животните пред себе си като пиян каубой, който отива в града в събота вечер. Знаеше, че крадците ще го следват отблизо.

Никога преди не се беше изправяла пред престъпници, но сега трябваше да им попречи да хванат Тайлър. Той имаше известна преднина, но нямаше да може да я запази, без да изостави говедата. Тя коленичи на земята точно навреме, за да види двамата крадци да се подават иззад един завой далече напред. Беше безсмислено да ги предупреждава, че ще стреля, ако не спрат. Нямаше дори да я чуят.

Тя вдигна пушката на рамо и се прицели. Когато крадците приближиха на около двадесет и пет ярда, тя дръпна спусъка. Случиха се две неща.

Конете на крадците рязко спряха, изправиха се и отстъпиха, като цвилеха от болка и изненада. Крадците, неподготвени за изненадващо нападение, изгубиха контрол над животните си.

Откатът на пушката простря Дейзи на земята. Чак тогава тя си спомни, че Рио я бе предупреждавал, че пушката рита. Като се опита да се съвземе, тя опипа наоколо за пушката и се подпря на малко борче. Втори изстрел напълни крадците с още олово.

Преди да може да отвори пушката, да изкара празните гилзи, да се пресегне за още патрони към торбичката и да ги сложи в празния патронник, пушечен изстрел разцепи въздуха. Единият от крадците увисна на седлото. Още един изстрел събори другия крадец на земята.

Тайлър прехвърча с коня покрай нея.

Дейзи се изправи на крака. Докато стигне до падналите мъже, Тайлър ги беше разоръжил. Единият беше прострелян в рамото, другият — в крака.

— Не са много добри изстрели — каза той. — Ако аз бях Хен, и двамата да са мъртви.

— Какво ще правим с тях?

— Ще ги закараме на шерифа в Албакерк.

Дейзи държеше конете, докато Тайлър качи мъжете и ги върза за седлата им. Тя дори успя да сдържи езика си, докато му помагаше да развали лагера. Но след като тръгнаха по пътя, с крадците и кравите пред тях, тя повече не можеше да сдържа гнева си:

— Защо тръгна сам?

Тайлър не се опита да избегне погледа й, макар да знаеше, че тя ще избухне всеки момент.

— Не исках да пострадаш.

— Ами ако те хванеха в каньона?

— Щях да се измъкна със стрелба.

— Не се справи особено добре, когато се втурна насам.

— Бях се отправил към един тесен проход на около две мили оттук. Там щях да ги задържа.

— И да ме оставиш тук? Как щях да премина аз?

Нямаше да й хареса отговорът му:

— Ти трябваше да чакаш, докато се върна да те взема.

Тя му метна гневен поглед, очите й святкаха:

— И как щях да разбера това? Ти не ми каза!

— Ако ти бях казал, нямаше да седиш там.

— Това не е причина. — Гневът на Дейзи избухна като гейзер. — Това са моите говеда. Всяко решение трябва да бъде мое.

— Но ти не знаеш как да се биеш с крадци на добитък. Едва не се уби с тази пушка.

— Това е извън темата. Нямаш право да взимаш решения вместо мен. Вече не съм ранена и не съм ти пациент.

Типично за жените. Остави я да премине през някоя опасност и тя вече не е от значение. Не разбираше ли тя, че той е съгласен да понесе гняв, стотици пъти по-голям от този, но да не допусне да бъде убита? Не, защото не й беше казал.

— Не можех да поема такъв риск.

— Знаеш ли защо реших да не се омъжвам за Гай?

Тя нямаше представа колко ревнува той от Гай Кокрейн. Дори и сега Тайлър чувстваше, че част от Дейзи харесва Гай повече, отколкото него. Той си мислеше, че като обичаш някого, искаш да се ожениш за него. С неговите братя така беше станало. Не разбираше защо и с Дейзи не става така. С него беше точно така. Затова беше слязъл от планината и толкова упорито се опитваше да я разбере.

— Ти не го обичаш — отговори Тайлър.

— Той искаше да взима всички решения вместо мен. Би очаквал да бъда образцова жена. Да си стоя вкъщи, да имам деца и да управлявам домакинството, но да не се занимавам с неговите дела или с онова, което той прави извън дома. И най-важното — щеше да очаква от мен да нямам мнение.

Тайлър не искаше да задушава духа й или да я държи постоянно боса и бременна. Но тя явно не разбираше, че крадците няма да я оставят. Беше си мислил, че след като са стреляли по нея и са изгорили къщата й, тя вече се е убедила в това.

— Не разбирам…

— Никога не си разбирал. Мислиш си, че само защото вземаш присърце моите интереси, за теб е различно. Но не е. Баща ми правеше същото — не разбирах до каква степен, докато не го убиха, но повече няма да търпя подобно нещо.

Тайлър спря коня си и изчака Дейзи да се изравни с него. Тясната пътека ги сближи толкова, че коленете им почти се триеха един в друг.

— Може би аз, баща ти и Гай имаме повече общи неща, отколкото ми се иска — каза той.

— Не разбирам как можеш да кажеш подобно нещо.

— Не се опитвам да защитя баща ти или Гай, но един мъж знае, че се предполага той да се грижи за жената. Не че си мисли, че тя не може да се справи сама или че не е достатъчно умна. Просто това му е работата. Ако не го прави, няма да е мъж.

— Братята ти това ли правят?

Той се изсмя:

— Всичките. Трябва да чуеш мненията на Фърн и Лаура по въпроса. — Той стана сериозен. — Може би се престараваме, защото баща ни изобщо не се стараеше. Майка ми искаше всичката грижа и защита, които ти не искаш. Не ги получи и това я уби. Предполагам, че затова сме свръхвнимателни.

— Съжалявам за майка ти — каза Дейзи, която това неочаквано разкритие я беше отклонило от темата, — но не съм като нея.

Тя не разбираше. Не виждаше. Толкова беше заслепена от един-единствен страх, че не виждаше нищо друго. Може би същото се отнасяше и за него.

— Но аз зная повече от теб за толкова други неща.

— Зная. И оценявам, че си губиш времето да ми помагаш, но това не означава, че искам да ти предам живота си. Говори с мен, обяснявай ми, опитай се да ме убедиш, че си прав.

— Никога не ме слушаш.

— А ти някога слушал ли си ме?

Той си мислеше, че я слуша. Но дали наистина я слушаше, или просто чуваше това, което иска да чуе? Ако слуша Хен, той от години прави именно това.

По-добре да разбере дали иска да се ожени за Дейзи. Тя беше абсолютно против това да се омъжи за човек, който ще се опита да я командва. И все пак той не искаше да я остави на свобода, докато не се увери, че е в безопасност. Някъде трябваше да съществува равновесие между двете крайности. Хен и Лаура го бяха намерили. Също Айрис и Монти. И той можеше. Ако не го направеше, щеше да изгуби Дейзи.

— Помниш само моментите, когато не съм те послушала — каза Дейзи. — Забравяш стотиците пъти, когато съм правила точно това, което ми кажеш.

Тайлър осъзна, че тя е права.

— Не го правя нарочно. Така съм свикнал сам да обмислям нещата и след това да действам, че не се спирам да се посъветвам с никой друг.

— Това е чудесно, когато живееш в планината с мулетата си и онази пума, но тук не е така.

Това щеше да бъде една рязка промяна за него. Не знаеше дали може да се справи.

— Върни се да търсиш злато — каза Дейзи. — Белязането е почти приключило. Сега, когато хванахме крадците, ние с Рио ще се справим.

— Мислиш ли, че си готова сама да управляваш това ранчо?

— Не изцяло, но все в някой момент ще трябва да започна. А докато ти си наоколо, ще завися от теб.

— Това е, защото аз зная много за кравите.

— Още една причина да си заминеш. Аз трябва да се науча да се справям с трудностите. Няма да успея, ако ти си тук.

— Ще остана, докато приключи белязането.

— Виждаш ли? Правиш си каквото си наумиш.

— Вярно е — каза Тайлър. — Обичам те и искам да бъда с теб. Искам да зная, че си в безопасност и че си щастлива. Искам да се оженя за теб.

Дейзи спря коня си:

— Това е вече изненада. Кога реши, че златото, хотелите и самотата не са достатъчно?

Не му харесаха обидните нотки в гласа й. Не беше очаквал, че някога ще каже на жена, че я обича и иска да се ожени за нея и това ще я ядоса.

— Мисля, че се влюбих в теб още в хижата. Мисля, че затова не исках да си тръгваш. Не исках нищо да обърква плановете ми. Не исках да се влюбвам. До скоро не знаех, че искам да се оженя за теб.

— Кое те накара да решиш?

— Не искам да живея без теб.

Дейзи го гледа доста продължително, но, изглежда, бе заета със собствените си мисли, а не с предложението му. Каквото и да минаваше през ума й, то не я правеше щастлива. Не показваше радостта, която Тайлър бе очаквал, че трябва да изпита една жена, когато някой мъж й направи предложение.

— По едно време се надявах, че ще ми предложиш да се омъжа за теб, когато това беше почти единственото нещо, за което си мечтаех.

На Тайлър не му хареса как прозвуча това. Гласът й беше твърде равен и безразличен. Не му харесваше и погледът й. Очите й бяха безизразни, затворени, скрити, сякаш тя бе отнесена нанякъде.

— Въпреки че не исках да се омъжвам за човек, завладян от треската за злато — продължи Дейзи, — вероятно бих приела. Толкова те обичах. Но аз се промених през последните няколко седмици. Ти си отговорен за това. Ти ми каза, че мога да бъда каквато си поискам, че не трябва да разчитам на мъж, за да бъда личност. Не ти вярвах. Бях твърде уплашена. Не бях научена да мисля, че мога да живея сама. Затова и едва не се омъжих за Гай. Тогава ти се върна и ме принуди да се замисля за единствената друга възможност — аз самата. Е, направих го. Но с това се освободих от необходимостта да завися от когото и да е мъж. Включително и от теб.

— Но ти каза, че ме обичаш.

— Така е. И винаги ще те обичам, но обичам също така и свободата си.

— Трябва да има начин да си оженим, без ти да се чувстваш ограничена.

— Може и да има, но не мисля, че ти си готов да го търсиш. Освен това, за човек на прага на толкова важна промяна в живота си ти имаш твърде много неизвестни. А аз искам мъжът да е наясно със себе си, а не да се чуди какво изпитва. Съпругът ми няма да мисли за мен като за нещо, което е объркало плановете му.

— Не исках така да прозвучи.

— Може би, но докато не успееш да го кажеш така, че да прозвучи както трябва, не можеш да ме убедиш, че имаш нещо друго предвид.

Тайлър се наклони от седлото, придърпа я към себе си и горещо я целуна:

— Сега по-различно ли е?

Дейзи потисна желанието да зареже целия разговор и да се хвърли в ръцете на Тайлър.

— Няма да отричам физическото привличане между нас, но това няма да промени решението ми. Твърде дълго чаках тази възможност, за да я отхвърля сега.

С тези думи Дейзи обърна коня си и тръгна обратно по следата. На Тайлър му трябваше мъничко, за да се отърси от учудването и да я последва. Това беше може би най-твърдият отказ, който можеше да получи един мъж. Не беше го дала с гняв или отсянка на каквато и да било емоция. Отказът й беше добре обмислен и мотивиран.

Наистина имаше предвид точно това, което казва.

За своя собствена изненада, Тайлър установи, че се усмихва. Братята му щяха да дадат половината от собствеността си само за да чуят този разговор. Но той се усмихваше заради Дейзи. Дяволите да го вземат, ако за този й отказ не я обича дори още повече. Това не беше логично. Трябваше да бъде разгневен, толкова бесен, че да я зареже на секундата, но тя беше сбъркала човека, ако си мислеше, че може толкова лесно да се отърве от него.

Тази любовна история започна страшно мъчително, но сега му харесваше. Изобщо не стана така, както беше очаквал. Не се чувстваше ни най-малко потиснат. Всъщност, докато гледаше как Дейзи язди пред него, се чувстваше по-добре от всеки друг път в живота си.

Той винаги преследваше целите си с една-единствена причина. Искаше Дейзи много повече от златото, много повече от хотелите си, ако трябва да си признае. Не знаеше доколко може да се промени, но възнамеряваше да разбере. Щеше също така да намери начин да й докаже, че да се грижат за теб и да те защитават, не значи да те ограничават.

 

 

Дейзи пришпори коня си по стръмната височина. Не се уплаши, нито се почувства несигурна на седлото, когато дорестият кон обърка крачката си по сипкавия пясък. Беше горда с уменията, които бе придобила през последните няколко седмици. Доволна беше, че след цял ден езда може да слезе от коня, без краката й да омекват под нея. Животът все пак не беше чак толкова лош, въпреки че може би беше единствената жена в Ню Мексико, която беше висока шест фута и косата й беше неприлично къса.

Почти беше забравила за това. Тук, сред полето, това нямаше значение. Не трябваше да си прави труда да я връзва на стегнат кок или да се притеснява как да я скрие под шапка. Просто прекарваше гребен през нея и слагаше шапката.

Това много й харесваше.

Да оглежда земята си, да знае, че говедата й са белязани, да знае, че крадците на добитък са предупредени, всичко това я караше да се чувства горда. За първи път в живота си тя се чувстваше като личност. Не беше просто нечия дъщеря. Не трябваше да бъде ничия жена. Тя беше Дейзи Сингълтън, собственичка на ранчото „Ноубъл“.

Оглеждаше за последен път, преди да тръгне за Албакерк да търси дърводелец, който да построи къщата й. Възнамеряваше да я построи до реката, както майка й винаги беше искала, но й харесваше също така и изгледът, който баща й толкова много ценеше.

Установи, че й се иска да попита Тайлър за съвет.

Не знаеше как да тълкува поведението му през последните две седмици. Не беше очаквала, че той ще си тръгне, когато тя му заповяда, но не беше очаквала и да се променя.

И все пак той, изглежда, беше направил точно това. Единственото нещо, което правеше, без да пита, беше да готви. През половината от времето питаше какво иска тя. През останалата половина се държеше като обикновен работник. Отговаряше на всеки въпрос, който Рио му зададеше, но не предлагаше нищо, освен ако някой не го попита, и отказваше да направи каквото и да е, ако Дейзи не го е одобрила.

На няколко пъти тя едва не се изсмя, като гледаше как той се бори със себе си. Да командва, беше толкова лесно, че през повечето от времето той дори не бе съзнавал какво прави.

Но решението й да не се омъжва за него се стопяваше по малко с всеки изминал ден. Тайлър бе изявил желание да заведе крадците до Албакерк. Те не знаеха кой е зад този заговор, но казаха на Тайлър, че има план да бъдат разорени Грийн и Кордова. Тайлър искаше да говори с брат си, но тя настоя вместо него да иде Рио, а Тайлър да изпрати съобщение на брат си. Трябваше да разпознае в това първия признак, че не иска той да я напусне, дори и за малко.

Подозираше, че в началото се е влюбила в него, защото той й спаси живота, грижеше се за нея и я утешаваше. Но тя истински обичаше мъжа, който прекара последните две седмици до нея. Той не беше много по-различен от онзи Тайлър, когото тя познаваше в началото. Просто беше станал по-цялостна личност.

Постепенно осъзна, че не е толкова лошо да се грижат за теб.

Но Тайлър я беше напуснал предишния ден и не беше споменал нищо за връщане.

Странно беше да язди без него. Продължаваше да се оглежда за него, да очаква той да се появи. Самотна беше. Оказа се, че е станала зависима от присъствието му повече, отколкото от знанията му за скотовъдството. Пустите хълмове бяха още по-пусти без него. Беше си повтаряла, че му е време да си тръгва, но сега съзнаваше, че се е надявала, че няма да го направи. Болезнено трудно й беше да свикне с отсъствието му.

Тя не просто го обичаше — той беше станал част от нея.

— Чудя се какво ли прави — каза тя гласно на коня си, силен жребец, който Тайлър беше избрал за нея. — Сигурна съм, че е нещо, което не бих искала.

Това не й се виждаше чак толкова лошо. Усмихна се на себе си. Досега никой не беше събуждал в нея толкова противоречиви чувства. Никой не я беше карал да се съмнява в нещата, в които вярва.

Дейзи трябваше да признае, че нещата не й се виждаха толкова хубави без Тайлър. За стотен път си каза да го изхвърли от ума си. Беше настоявала той да замине. Беше му казала, че няма да се омъжи за него. Сега трябваше да се научи да живее с решението си.

Тези мисли направиха учудването й още по-голямо, когато, след като беше изминала едва две мили от лагера, видя Тайлър да се показва от малка падина. Изуми се от реакцията на тялото си. Изведнъж почувства замайване, пулсът й се учести, задиша бързо, нервите й се опънаха до скъсване. Не можеше да задържи ума си върху нищо. Знаеше, че се е втренчила в него така, сякаш няма и капчица мозък в главата си.

— Мислех, че си се върнал на участъка си — каза тя.

— Реших да прогледам наоколо, в случай че се появят още крадци.

— Защо отлагаш заминаването си? Да търсиш злато беше най-важното нещо за теб. — Говоренето помогна на Дейзи да се върне в нормалното си състояние, или поне толкова близко, колкото можеше в момент като този.

— Открих нещо, което преди не знаех.

— Какво е то? — Какво й се искаше да бъде на нея? Сама се боеше да зададе този въпрос, защото не беше сигурна, че е готова за отговора.

— Открих, че си по-важна за мен от златото.

— Вече ти казах…

Тайлър я сграбчи и я целуна толкова силно, че не можеше да диша.

— Целувката снощи ми липсваше — каза Тайлър. — Знаеш ли, мислих си за това, което ми каза. Предполагам, че се уча бавно. Но веднъж науча ли нещо, то е за цял живот.

— И какво научи? — попита тя без дъх.

— Че те обичам и ще се оженя за теб, дори ако трябва да те отнеса на седлото си.

Дейзи не знаеше защо това й се стори смешно, нито защо изведнъж дъхът й секна. Това беше най-лошият вид власт и, каквато беше глупачка, тя дори не му се сърдеше.

— Не можеш да ме носиш на седлото си. Конят ти ще счупи крак.

Дейзи изобщо не можа да разбере как го направи, но преди да е усетила какво ще стане, Тайлър я измъкна от седлото й и тя се оказа до него. Найтшейд дори не усети допълнителния товар. Това не изненада Дейзи. Тя беше невероятно замаяна.

— Свали ме долу — каза тя, като се държеше за Тайлър, за да не падне. Найтшейд беше почти един фут по-висок от нейния кон, но тя се чувстваше така, сякаш е на мили отдалечена от земята.

— Мога да преглътна това, че ме подценяваш, но няма да оставя да подценяваш и коня ми.

Дейзи реши, че сигурно е превъртял. Толкова усърдно се опитваше да се държи като обикновен човек, да се усмихва, да разговаря, да се занимава с кравите, които толкова много мрази. Ще трябва да бъде мила с него, докато успее да се върне на коня си и да овладее поне отчасти положението. А междувременно няма да прави нищо, което да го разстройва.

— Какво ще правиш с мен?

Тайлър я целуна.

— За начало — това.

Дейзи се изсмя. Глупавото поведение на Тайлър заразяваше и нея. Чудеше се дали не се предава по наследство, дали манията на баща й за злато не беше равна на безумното й влюбване в Тайлър. С нещо трябваше да се обясни това, че така нехайно приема неговото превръщане от мълчалив, мрачен златотърсач в безгрижен каубой. Този преход трябваше да я озадачи.

Ако беше видяла подобна промяна у Гай, щеше непрестанно да се съмнява.

Нейната метаморфоза от наплашена дъщеря в собственичка на ранчо беше също толкова зашеметяваща, а той продължаваше да приема нестихващия поток на исканията й. Но явно сега не беше време да се задълбочава в тази тема, без значение колко вълнуваща е тя. Люшкаше се на седлото и се страхуваше, че всеки миг може, въпреки силата на Тайлър, да се намери захвърлена сред хвойните, които покриваха хълмовете.

— Не можем да продължаваме да яздим и да се целуваме като две безотговорни хлапета.

— Защо не? Никога досега не съм се чувствал безотговорен. Не знаех колко съм изпуснал. Възнамерявам да си наваксам сега.

Дейзи с неохота реши, че макар това да е забавно, трябва веднага да престане.

— Свали ме долу — каза тя. — Ако някой ме види, доброто ми име ще бъде съсипано.

— Тогава би ли се омъжила за мен?

— Не.

— Защо?

— Един Рандолф не може да се ожени за съсипана жена.

— Един Рандолф може да се ожени за когото си иска.

Дейзи пробва друга тактика:

— Ти не би искал да ме съсипеш. Много добър джентълмен си, за да го направиш.

— Не и ако това ще те убеди да се омъжиш за мен.

— Не би могло. Бих била убедена, че се омъжваш за мен, защото се налага.

— Дори и ако умишлено те опозоря?

— Да.

— Но това е абсолютно лишено от логика.

— Не, не е. Много е логично даже.

— Тогава значи, ако не те опозоря, ще се омъжиш за мен.

— Знаеш, че не искам да се омъжвам. Сега осъзнавам, че никога не съм искала. Просто съм си мислела, че трябва.

— Да допуснем, че те оставя да ме командваш, да взимаш всички решения.

Дейзи не можа да сдържи смеха си. Мисълта, че Тайлър може да остави някой да го командва, за какъвто и да е период от време, беше смехотворна. Тя не знаеше как е успял той да се примири с това през последните две седмици.

— Ще издържиш може би седмица, а след това ще се упътиш към онези хълмове с цялата бързина, на която е способен Найтшейд. — Окото на Дейзи улови проблясък. — Трябва да се опиташ да копаеш по онова възвишение — каза тя, като посочи един заоблен хълм на около двеста ярда. — Току-що видях някакъв проблясък от онези скали. Трябва да има страшно много…

Всичко около нея лудо избухна.