Лей Грийнууд
Дейзи (24)

Глава двадесет и трета

Адора втренчи недружелюбен поглед в Тайлър.

— Виждам, че Дейзи не е сама.

— Мислех, че се учиш как да управляваш хотели — каза Гай.

— Или търсиш златни мини — добави Адора.

— Реших да отложа и двете, докато Дейзи се установи — каза Тайлър, без да се притесни ни най-малко от откритата враждебност на брата и сестрата. — Не мисля, че златото може да избяга.

— Някой може да те изпревари — каза Адора.

— Такъв риск винаги съществува, но едва ли някой може да намери всичкото злато.

С раздразнено сумтене Адора се обърна към Дейзи:

— Дойдохме да видим как се справяш. — Тя се огледа наоколо. — Бих се страхувала да остана тук. Наоколо няма никого.

— Никога не е имало — каза Дейзи. — Би изглеждало странно, ако тук има къщи и хора.

— Това не е подходящо място за теб — каза Гай. — Няма къде да спиш и кой да те придружава.

— Имам Рио.

— Не можеш да имаш мъж за придружител! — възкликна Адора. — Това ще скандализира половината Албакерк.

— Особено госпожа Естерхаус и дъщеря й! — каза Дейзи.

— По дяволите госпожа Естерхаус и дъщеря й! — каза Гай.

— Амин — добави Дейзи, като с това предизвика една от редките усмивки на Тайлър.

— Повече съм загрижен за теб. Това не е най-подходящият живот за теб — каза Гай.

— Аз съм добре. Имам си палатка и достатъчно одеяла да преживея снежна буря. Ако времето наистина се развали, мога да спя в бараката. А Тайлър е най-добрият готвач в целия Запад.

— Ти готвиш? — каза Гай, сякаш това беше нещо, което само бедните мексиканци могат да правят.

— Най-добрата храна, която някога сме яли — каза Рио, който се присъедини към групата. — Ще яздиш ли пак? — попита той Дейзи.

— Ти върви с Тайлър. Аз ще отида следващия път.

Тайлър сякаш не искаше да тръгне.

— Какво има? — попита Дейзи. — Боиш се, че не можеш да намериш кравите, ако аз не съм с теб ли? Ще бъде много неприятно, нали? — Тя беше възнаградена с широка искрена усмивка.

— Толкова ще съм засрамен, че ще се върна обратно в Тексас.

— Какво прави той тук? — попита Гай, след като Тайлър и Рио тръгнаха.

— Каза, че се чувства отговорен за моето идване тук и иска да се увери, че ще успея.

— Мислех си, че искаш да си независима.

— Разбира се.

Гай се намръщи.

— Не ми прилича на работник.

— Той е много силен — каза Адора, впечатлена от вида на Тайлър, яхнал коня си, въпреки антипатията й към него. — И красив.

— Каза, че имам нужда от някого, който да ме научи на основните неща в скотовъдството. И е прав. Толкова много научих през последните няколко дни.

— Но ти нямаш нужда от това — каза Гай. — Ако се омъжиш за мен, аз ще се погрижа за всичко вместо теб.

— Но аз не искам никой да се грижи за каквото и да било вместо мен — каза Дейзи. — Нито ти, нито Тайлър или които и да е друг. Обичам сама да съм си господар. Досега не съм съзнавала колко го искам.

— Но не можеш да продължаваш да живееш като скитник — протестираше Адора. — Така никога няма да намериш свестен човек, за когото да се омъжиш.

— Аз ще я взема — каза Гай.

— Не съм сигурна, че искам да се омъжвам. Поне за известно време. Хора като госпожа Естерхаус и Джулия винаги ще привличат вниманието към ръста ми или към някоя друга част от мен, която обществото не може да възприеме. Не искам да се извинявам за това, което съм, до края на живота си. Нито искам съпругът ми да го прави вместо мен — каза Дейзи, когато Гай се опита да протестира. — Освен това ми харесва да живея тук. Може би съм създадена да бъда собственичка на ранчо.

— Никоя жена не е създадена да бъде собственичка на ранчо — каза Гай убедено.

— Струва ми се, че работата е много и е трудна — забеляза Адора.

— Вярно е, но мускулите ми свикнаха с язденето, нямам нищо против него. Родителите ми са ми направили мечешка услуга, като са ме научили само как да живея на изток.

— Не можеш ли да управляваш ранчото си от Албакерк? — попита Адора.

— Бих те оставил да го управляваш както си искаш — добави Гай.

— Но скоро ще започнеш да ми казваш какво да правя и да очакваш да го направя — каза Дейзи. — Мъжете са такива.

— Ами Тайлър?

— Той работи за мен. Ако не ми харесва какво прави, или няма да го направи, или ще си замине.

— Има вид на човек, който е тук завинаги — каза Адора.

— Ще си замине — каза Дейзи. Тя никога не бе поставяла това под въпрос, но дали тя щеше да замине с него? Ще я помоли ли? Но нямаше намерение да казва това на Гай и Адора.

— Тогава ще трябва да се върнеш в града.

— Дотогава смятам да имам собствени работници и да започна да строя нова къща — каза Дейзи. — Това е моята земя и имам намерение да живея тук.

— Но мястото ти не е тук.

— Започвам да си мисля, че тук единствено ми е мястото.

— Значи не възнамеряваш да се връщаш в Албакерк?

— Не зная какво възнамерявам — призна си Дейзи. — След месец или след година мога да променя решението си. Но засега ми харесва да бъда тук. Не смятам да се отказвам.

— И да се омъжиш за мен не е достатъчно? — попита Гай.

— Вече приключих с това.

— Аз не съм се предал. Ще се върна пак.

— Надявам се винаги да бъдеш мой приятел.

— Искам да съм повече от това.

— Гай… — Но Дейзи не успя да довърши изречението.

Тайлър неочаквано се появи.

— Крадците са се появили снощи — каза той. — Какво искаш да направим?

— Проследете ги, разбира се, и ми върнете кравите.

— Добре. Ще ми трябва Рио.

— Рио може да остане тук. Аз идвам с теб. Това са моите крави.

— Не можеш! — възкликна Гай. — Ще бъде неприлично.

— Преди каза, че ми вярваш — обърна се Дейзи към Гай. — Не можеш ли отново да ми се довериш?

— Не е заради мен, а заради…

— Интересува ме единствено какво мислят приятелите ми. Никой друг.

Гай се размърда неспокойно пред погледа й, а този на Тайлър беше напрегнат.

— Винаги съм ти вярвал. Знаеш това.

— Аз също — добави Адора. — Но това не значи, че трябва да преследваш крадци. Можеш да пострадаш.

— Мисля, че по-скоро ще изоставят добитъка, отколкото да рискуват да влязат в престрелка — каза Тайлър. — Можете да сте спокойни, че ще я върна здрава и невредима преди падането на нощта. А сега, по-добре да тръгваме.

Нито Адора, нито Гай бяха щастливи от това решение. Тайлър тръгна. Дейзи предположи, че отива да приготви нещата.

— Не се тревожете — каза тя на приятелите си. — Мъжете се състезават един с друг да се грижат за безопасността ми, особено Рио и Тайлър.

— Нямам доверие на тоя мъж — каза Гай.

— Преди бях в безопасност — каза Дейзи, като започна да губи търпение към Гай. — Пак ще бъда в безопасност.

— Но този път ще тръгнеш след крадци.

— Зная. Животът ми никога не е бил толкова вълнуващ.

— Не те разбирам — каза Гай. — Преди не беше такава.

— Аз също не се разбирам.

— Внимавай и ни кажи, ако имаш нужда от нещо — каза Адора. — Каквото и да е. Чувствата ти не са се променили, нали?

Дейзи поклати глава отрицателно:

— Нито пък неговите.

— При нас винаги ще има място за теб, ако искаш да се върнеш — каза Гай.

— Зная. Никога няма да мога да ви се отблагодаря за това, което направихте за мен.

— Не трябва да ни благодариш.

— Време е да тръгваме — каза Адора, като потупа Гай по крака. — Можем да се върнем пак, когато Дейзи хване крадците.

Дейзи гледаше как Гай се отдалечава с тъга, но без съжаление. Тя се почувства наистина облекчена. Беше направила още една крачка напред. Сега само да можеше да овладее чувствата си към Тайлър.

 

 

— Убий я! — изкрещя Регис Кокрейн на Франк Сторак. — Тя е развалила годежа. — Регис беше открил Франк в тясното му жилище на една от кривите улички край площада.

— Все още си ми длъжник за първата работа — настоя Франк. — Нищо няма да направя, докато не си получа дължимото.

Регис Кокрейн хвърли гневен поглед на Франк Сторак. Сега, когато Дейзи беше отказала да се омъжи за Гай, убийството беше единственият начин да докопа земята й. След смъртта й ще изфабрикува някакви неплатени дългове на баща й. Никой няма да се усъмни в това.

Неговите крадци на добитък трябваше да откарат стадата на Грийн и Кордова, ако те не продадат скоро земята си. Малките нападения бяха просто предупреждение. Земята на Дейзи беше последната част от мозайката и му трябваше сега.

Регис подаде на Франк сто и петдесетте долара.

— Колко време ще ти трябва, за да наемеш помощници?

— Не ми трябва никого. Сам мога да го свърша.

— По-добре го свърши добре. И този път тръгни към Монтана, щом свършиш. Не искам да те виждам повече.

— Днес определено бяхте дяволски щастлив да ме видите.

— Не вярвах, че ще стане толкова трудно с това момиче. Преди винаги е правела това, което й кажат.

— Никога не можеш да бъдеш сигурен с жените — каза Франк. — Аз самият се пазя от тях.

— Не ми пука какво правиш — каза Регис. — Само ме отърви от нея и се махай от този район. Ако те хванат, ще се закълна, че никога не съм те виждал.

За момент Регис се изкуши да убие Франк и да наеме някой друг. Този човек не беше друго, а амбициозен некадърник, но Регис нямаше търпение да сложи ръка на тази земя. Тя ще му даде оръжие срещу онези копелета, които се опитаха да го отрежат, защото майка му беше половин испанка и половин индианка навахо. Винаги го гледаха отвисоко и се опитваха да го пренебрегнат. Какво, по дяволите, бяха те, освен имигранти парвенюта! Това беше неговият град. Той бе роден тук. Ще унищожи всеки, които се опита да го пренебрегне.

 

 

Докато Дейзи гледаше Тайлър да язди пред нея, без нито веднъж да загуби дирята на откраднатите животни, тя осъзна, че иска той да я люби. Точно затова беше настояла да дойде с него. Ако просто искаше обратно откраднатите животни, щеше да изпрати Рио. Тя го знаеше. Тайлър също. Чудеше се какво ли си мисли той. Не беше спрял да приказва, откакто намериха следата.

— Няма причина толкова много крави да се съберат на едно място, докато пасат — каза той, като посочи към отпечатъците от копита. — Няма причина те да тръгват към планините. Но конските следи сред тях са това, което ги издава.

Той разпознаваше всички растения, край които минаваха, казваше й кое кога расте, кое има лечебни свойства, кое обичат най-много кравите, говореше за тревите, за необходимите условия за едно пасбище — все неща, които щяха да й трябват в следващите години. Надяваше се, че ще запомни поне част от тях, но не можеше да мисли за друго, освен за близостта му и за целувката, която ще получи довечера.

Целуваше я всяка сутрин и всяка вечер. Като че ли не отдаваше голямо значение на това. Просто я целуваше и продължаваше да работи. В началото това я изкарваше от равновесие, но скоро се овладя. Това, което беше започнало като решителна схватка, се беше превърнало в резервираност. Той нямаше да каже нищо, докато тя не признае, че има нужда от него. Тя нямаше да се поддаде, докато той не признаеше, че я обича.

Започваше да се чувства много нервна с приближаването на всяка вечер. Чакаше, очакваше, искаше. Никога нямаше да изпитва същото към Гай. Никога нямаше да го последва в диво преследване на крадци на животни. Той нямаше и да й предложи. Би си останал вкъщи и би пратил някой друг.

Освен това присъствието на Тайлър й действаше успокояващо. Въпреки нереалните му мечти, той беше най-способният мъж, когото някога беше срещала. Можеше да готви, да живее сам в планината, да построи хижа, на която дори професионален дърводелец би се възхитил, да работи в ранчо, без да изпита никакво затруднение. Сега беше тръгнал след крадци на добитък, сякаш това е излет с приятели.

Следата се стесняваше от време на време и тя яздеше плътно зад него. Чувстваше се в безопасност, когато гледаше нагоре в очите му. Чувстваше се сигурна, когато той я взимаше така, сякаш тежи не повече от Джулия Мадиган. Чувстваше се важна и ценна, когато той неохотно я остави с Гай. Чувстваше се желана, когато той я гледаше с тези страстни кафяви очи.

— Скоро ще излезем от земята ти — каза Тайлър. — Тогава може да стане по-опасно.

— Защо?

— Ако кравите не са белязани и са на ничия земя, принадлежат на този, който ги намери. Според закона той има точно толкова право на тях колкото и ти.

— Но това са си моите крави.

— Не можеш да го докажеш.

— Какво смяташ да правиш?

— Няма да мога да кажа, докато не ги настигнем.

Дейзи се опита да си представи какво може да стане, когато намерят крадците, но беше много по-интересно да остави ума си да витае около очакването на вечерната целувка.

Колкото повече яздеше до него, толкова повече място заемаше той в мислите й. Щеше ли да бъде различно сега, когато са съвсем сами? Спомни си последната нощ в хижата и се чудеше дали е готова за последствията от отприщването на вулкана от желание, които знаеше, че той е овладял.

— Няма да ги настигнем днес — каза Тайлър. — Може би трябва да се връщаме.

— Това значи, че утре ще трябва да изминем същото разстояние.

— Живеем в опасна страна. Тези хора няма да дадат лесно онова, което са свикнали да си взимат.

— Това е още една причина да продължим — каза Дейзи. — Няма да търпя крадци.

— И как смяташ да се справиш с това?

— Засега с теб. После ще наема някой друг.

Тайлър се изсмя:

— Наистина има в личността ти страна, която не познавам.

— А ти имаш много, които си крил. Но това не е по темата. Аз няма да се върна.

— Добре. Тогава нека ги намерим преди нощта. После ще реша дали е по-добре да се срещнем с тях вечерта, или да дочакаме сутринта.

Крадците можеха да чакат до сутринта, но тя не можеше.

Малко след здрач намериха крадците. Държаха кравите в малък каньон.

— Дори не ги пазят — посочи Дейзи. — Всеки може да дойде, да махне коловете и да ги изкара.

— Вероятно не виждат нужда да сложат пазач.

— Какво ще правиш?

— Ще си направим лагер на около миля оттук. Ще приготвя вечерята и ще поспим.

— Не се отнасяй с мен като с идиот — нетърпеливо каза Дейзи. — Може да не зная нищо за залавянето на конекрадци, но това са си моите крави и очаквам да ми казваш точно какво възнамеряваш да правиш.

Тайлър имаше упорит вид. Ясно беше, че се опитва да реши точно колко да премълчи.

— Ти каза, че мога да направя всичко, което реша. Ти беше този, който ме насърчи да се опитам да живея сама. Сега не можеш да се отдръпнеш. Така ще бъдеш по-лош и от Гай.

Те тръгнаха обратно по следата, за да търсят подходящо за лагер място.

— Как си представяш това?

— Гай не вярва, че една жена може наистина да се грижи за себе си. Той ще се съгласи с някои неща, за да ме успокои, но няма да ме насърчава. Ти го направи.

— Да те насърчавам, не значи, че мисля, че можеш да се справиш с крадци на добитък.

— Не съм казала, че искам аз да се справя с тях. Може би просто искам да се уверя, че ти няма да пострадаш.

— Това важно ли е?

— Разбира се, че е. Не искам никой от моите работници да пострада.

— Аз не съм ти работник.

Дейзи отказа да бъде подведена:

— Може и да не ти плащам, но ти работиш за мен.

— Значи безопасността ми не е по-важна за теб от тази на работниците на Боб Грийн.

Сега той ставаше по-личен, търсеше информация. Тя не възнамеряваше да му я даде толкова лесно.

— Че защо? Ти по-особено ли се грижиш за моята безопасност?

— Тук съм.

Не беше голямо признание, но тя си помисли, че може да се окаже най-доброто, което ще успее да измъкне от него.

— Защо си тук?

Тайлър не отговори. Дейзи се чудеше защо му е толкова трудно да изкаже чувствата си с думи. Трудно беше да си представи какво го е направило така изолиран. Тя беше управлявана и ограничавана, а самоуважението й — унищожено, но това само я беше направило по-нетърпелива да намери човек, когото да обича, с когото да сподели живота си. С него сякаш се беше получило точно обратното. Още един признак, че не са подходящи един за друг.

— Защото не мога да бъда никъде другаде.

Той замълча. Тя предположи, че ще трябва да се задоволи с това.

— Начинът, по който се държеше в лагера, ми харесваше повече.

Това го озадачи. Той се обърна на седлото, за да я погледне:

— Как се държах?

— Говореше, усмихваше се и се държеше като нормално човешко същество. На хората им беше приятно да са с теб. Но с всяка миля, която изминахме днес, те виждах как се променяш. Сякаш си носил маска и сега тя парче по парче се разпада, докато от нея не остане нищо, освен оня Тайлър, когото познавам от хижата.

— Не го ли харесваше?

Тя се чувстваше по-силна и уверена. Мислеше, че може да му отговори искрено:

— Не особено. Той не споделя. Когато говори, това става с кратки изречения, които задушават разговора, вместо да го поддържат, унищожават чувствата, вместо да ги стоплят.

Тя видя как гърбът му се стяга. Чудеше се дали лицето му изразява поне малко.

— В теб има и друг човек, онзи, който се грижеше за мен и беше съпричастен на страданието ми. Аз се влюбих в този човек, но го загубих някъде.

Ето, беше го казала. Трябваше да събере цялата си смелост, но най-после го каза. Трябваше да се разберат.

— Какво ще стане, ако той се върне?

— Няма да е за дълго. Другият в теб няма да му позволи.

Тайлър спря жребеца си в горичка от борове и смърчове, покрай която минаваше буен поток.

— Това място е добро за лагер. — Той влезе в гъсталака, докато изгубиха следата на откраднатите крави.

— Ами ако той се върне завинаги?

— Не мога да се омъжа за човек като него — каза Дейзи. — Той не е цялостна личност. Той е частичка точно като онази общителна частичка от теб, която показваше в лагера. Предполагам, че има и други частички, които не съм виждала. — Тя слезе от коня. — Хайде, дай ми юздите. Ще се погрижа за конете, докато ти приготвиш вечерята.

Докато Тайлър гледаше как Дейзи тимари конете и ги връзва близо до трева, той реши, че тази сцена изобразява точно нещата, които са погрешни в техните отношения. Нищо не беше както трябва. Тя се грижеше за конете, а той готвеше. Тя беше шефът, а той работникът. Тя контролираше чувствата си, а той не. От момента, в който остави Уили Мозел на участъка си, той действаше в непозната територия.

Защо не може да признае, че не знае какво прави? Крайно време беше да бъде откровен, че чувството му за непълноценност не се простира само в семейството. Той беше ограничен от представата за себе си. Изгубил беше контрол, защото се опитваше да направи нещо, срещу което се беше борил цял живот.

Опитваше се да достигне Дейзи, но беше изплашен до смърт. Когато тя каза, че го обича, нещо в него подскочи от радост. Някаква стена се разруши, стена, която беше градил с години и за която си мислеше, че е непроницаема. И все пак Дейзи с нейните лунички и къдрици я беше разрушила само с две малки думички.

Като че ли нямаше значение, че не би се омъжила за човек като него. Тя го обичаше. Това засега беше достатъчно.

Той сякаш бе изгубил чувството си за гордост, но се оказа, че то не значи толкова, колкото бе предполагал. Цял живот се бе крепил от гордостта си, но нещата не ставаха по-лесни. Имаше усещането, че само ако може да си признае пред Дейзи, гордостта нямаше да бъде толкова важна.

— Кажи ми за какво си мислиш — каза Дейзи, когато приближи до огъня. — Ммм, мирише чудесно. Трябва да ме научиш да готвя като теб, преди да си заминеш. Направо ме разглези и съм забравила да готвя.

Тайлър беше малко стъписан, че тя приема заминаването му за даденост. Не беше възнамерявал да остане за повече от няколко седмици, но предполагаше, че ще може да се отбива, за да види как се справя. Очевидно Дейзи очакваше той да си замине завинаги.

— Мислех да отида до лагера им по някое време след полунощ. Може би ще успея да откарам кравите, без да ги събудя. Ти можеш да чакаш тук. Ако ме последват, мога да ги задържа, докато ти откараш кравите обратно в земите си.

— Това няма ли да е опасно за сам човек?

— Не съм много добър с револвер, но с пушка мога да държа притисната цяла армия.

— Мислиш ли, че ще стрелят?

— Не зная. Може да си помислят, че е по-лесно да се върнат и да откраднат други. Не мога да си представя как може да имаш толкова много небелязани крави.

— Баща ми не би наел други работници. Той нямаше доверие на никой, освен на Рио. Беше убеден, че скоро ще намери тази мина. Може да си е мислел, че ще се опитат да му я отнемат. — Дейзи си сипа чаша кафе. Отпи глътка и изгори езика си. — Искаше да намери злато, за да се върне при семейството си и да им покаже, че е забогатял сам. Така и не разбра, че за мама и мен това нямаше значение. Колко време мислиш, че ще ни отнеме да бележим всички говеда?

Докато се хранеха, разговаряха за общи неща, но мислите на Тайлър се въртяха около факта, че Дейзи го обича, но не очаква нищо от него. Колкото повече мислеше за това, толкова решимостта му да я накара да промени мнението си ставаше все по-голяма.

Той я обичаше и искаше да се ожени за нея. Какъвто беше глупак, досега не беше осъзнал, че точно затова я следва навсякъде.

Ръката на Тайлър спря на половината път към устата му. Беше се влюбил в жена, която не харесваше мъже като него и не би се омъжила за него. Той лапна храната и задъвка бавно. Каква дяволска бъркотия. Някой му беше казал преди, че златото не създава проблеми, докато не го намериш. Трябваше също така да му кажат, че да си влюбен не е беда, докато не се случи с теб.

Но това не беше най-важният проблем. Дейзи беше само на няколко фута от него. Не знаеше как ще преживее нощта, без да я люби.