Лей Грийнууд
Дейзи (19)

Глава осемнадесета

— Не ти ли харесва роклята? — попита Лаура. Беше вече следобед и тя стоеше коленичила във всекидневната и забождаше с карфици към подгъва на роклята широка ивица.

Дейзи се откъсна от мислите си.

— Красива е. Разбира се, че ми харесва.

Намериха само една готова рокля в целия Албакерк, която да стане на Дейзи, като се удължи малко. Изпратиха плат за две по-обикновени рокли, които да бъдат готови на другия ден. А три по-официални рокли им бяха обещани до пет дни.

— Май не ти харесва.

— Съжалявам, мислех.

— Но не за баща си.

Дейзи погледна виновно:

— Как разбираш?

— Някога и аз се отчайвах от въпроса дали Хен ме обича и ще се ожени ли за мен — усмихна се Лаура. — Чувствах се точно както ти сега.

— Предполагам, че няма защо да отричам, но е толкова глупаво. Той изобщо не е типът човек, който търся за съпруг.

Лаура се засмя от сърце.

— Аз се кълнях, че Хен Рандолф е последният човек, за когото ще се омъжа. Казах му да стои настрани от мен. Опитах се да го прогоня. Дори се опитах да избягам от него. Но нищо не се получи. Когато обичаш някого така, както ти Тайлър, нищо друго няма значение.

— Той не ме обича.

— Обърни се. Сигурна ли си?

Дейзи се завъртя леко.

— Никога не е казвал, че ме обича, и нямаше търпение да си замине.

— Имаш предвид това, че избяга. Всички от семейство Рандолф го правят.

— Защо?

— Вярват, че по характер не стават за женене. Направо трябва да ги вържеш и да ги замъкнеш при свещеника. Завърти се.

Дейзи се обърна още малко.

— Не бих се омъжила за някого, който трябва да бъде принуден да го направи.

— Малко преувеличих, разбира се — призна си Лаура, като стана сериозна. — Но те наистина се съпротивляват повече, отколкото е разумно. Ако успееш обаче да ги убедиш, остават при теб завинаги.

Тя се усмихна по начин, който накара Дейзи да й завижда, че Тайлър не чувства към нея същото, каквото Хен очевидно чувства към Лаура.

— Хен казва, че това е семейна черта. Аз мисля, че е заради отговорността. Първият ми съпруг бързо се ожени, но се самоуби и ме остави сама да се грижа за сина си. Хен толкова добре съзнаваше отговорността, която би поел, че се опита да се скрие. Роуз и Айрис казаха, че и с техните мъже е било така. А сега ми помогни. Никога няма да повярваш, че всеки ден изкачвах един каньон, когато бях бременна с Адам. Обръщай се бавно, за да видя дали е станало равно.

— Не мисля, че Тайлър някога ще се омъжи — каза Дейзи, като се въртеше бавно. — Той няма нужда от никого.

— Мисля, че го съдиш много строго. Той първи от братята се появи, когато Хен беше изпаднал в беда.

— Но ти каза, че не си го виждала от година.

— Вярно е — призна си Лаура. — Сега я съблечи.

Когато Лаура разкопча роклята, Дейзи я свали от раменете си и я остави да падне на пода. Взе старата си рокля и я облече.

— По едно време си мислех, че ме харесва, но сега си мисля, че е било просто защото бяхме затворени заедно. Би чувствал същото към коя да е жена.

Дейзи се закопча.

— Не казвам, че Тайлър съзнава, че те обича, но ще ти кажа, че никога не съм го виждала така несигурен пред жена, както е пред теб. Ще му трябва малко време да го приеме. Ако си мислиш, че си заслужава да чакаш, не се отказвай.

Дейзи вдигна новата рокля и я обърна наопаки. Седна на дивана до Лаура, взе една вдяната игла и започна да пришива ивицата към роклята. Лаура вдяна втора игла и подхвана другата страна.

Дейзи не знаеше дали си заслужава да чака Тайлър. В него имаше толкова много неща, които я плашеха. И в същото време — много неща я привличаха. Сякаш в него живееха две личности. Никоя от тях не доминираше, така че за Дейзи беше трудно да вземе решение.

— Не мисля, че имаме много общи неща — каза тя най-накрая. — Нещата, които той иска, ме плашат, а нещата, които аз искам, не му харесват.

— В такъв случай, трябва да престанеш да мислиш за него колкото се може по-скоро. Ако не го направиш, само ще разбиеш сърцето си.

Дейзи се съгласи. Само че щеше да разбие сърцето си, ако спре да мисли за него.

 

 

Дейзи вече беше прекарала четири дни в Албакерк, когато на излизане от един магазин буквално се блъсна в Адора Кокрейн и майка й.

С възклицание на удоволствие, Адора я прегърна.

— Никога не съм си мислила, че баща ти ще те пусне за толкова дълго време, че да останеш повече в града.

Радостта на Дейзи от срещата помръкна:

— Баща ми е мъртъв. Беше убит миналата… преди няколко дни. — Вече нямаше вероятност Гай да иска да се ожени за нея, не и в този й вид, но тя трябваше да се придържа към измислената история. Нямаше смисъл да съсипва репутацията на Тайлър.

— Какво правиш тук? — попита госпожа Кокрейн веднага след изказването на съболезнованията.

— Изгориха къщата ни. Един златотърсач ме намери и ме доведе тук при жената на брат си.

Дейзи забеляза смръщването при думата „златотърсач“, което изчезна от лицата им при думите „жената на брат си“. Лаура беше права. Всичко ще бъде наред, докато никой не знае за седмицата, прекарана в хижата.

— Какво ще правиш? — попита Адора.

— Не зная — отговори Дейзи.

— Ще останеш при нас, докато решиш — рече Адора. — Нали, майко?

— Разбира се — съгласи се госпожа Кокрейн. — Докогато поискаш.

— Ще остане при нас дълго, дълго време — каза Адора с кикот. — Гай ще се погрижи за това. Почакай само да усети колко си му липсвала. Опитахме се да го накараме да дойде с нас, но не можеше да издържи повече да обикаля по магазините.

— Питаше ли за мен?

— През цялото време говори за теб — каза Адора. — Накрая трябваше да му кажа да млъкне. Откъде взе тази рокля? Много ти отива.

Дейзи обясни, че всичко е изгоряло в пожара, че Лаура Рандолф и съпругът й са били много щедри.

— Гай ще трябва да им възстанови сумата — каза госпожа Кокрейн. — Сигурна съм, че са много мили хора, но няма да се чувствам удобно, когато зная, че съм задължена на непознати.

Дейзи едва не каза на госпожа Кокрейн, че тя, а не Гай, е задължена за неща, които не би могла да плати с пари, но се сдържа. Ако някога е съществувала жена, която счита, че парите са ключът към всичко, то това беше Бел Кокрейн.

Въпреки че не обичаше непознати, които отсядат в хотели, госпожа Кокрейн настоя да бъде веднага запозната със семейство Рандолф. От мига, в който разбра, че са заели целия горен етаж, тя започна да се държи много приветливо. Като разбра, че Дейзи е била спасена от един Рандолф, а не просто от някакъв златотърсач, това се оказа всичко, което й трябваше, за да се убеди, че благоприличието е спазено. Но тя настоя Дейзи веднага да се пренесе в техния дом.

— Разбирам, че сте направили разходи, за да възстановите гардероба на Дейзи — каза госпожа Кокрейн.

— Направихме го с удоволствие — отговори Лаура. — Компанията й ни беше много приятна.

Останалата част от посещението мина гладко. През по-голямата част от пътя към техния дом Бел Кокрейн измъкваше от Дейзи колкото може повече информация за семейство Рандолф.

Дейзи почувства облекчение, когато най-после беше настанена в самостоятелна стая в дома на Кокрейнови, но съжаляваше, че се наложи да напусне Лаура. Много я харесваше. Искаше й се да е там, когато се роди бебето. Най-много от всичко съжаляваше, че така губи последната връзка с Тайлър. Докато поддържаше каквато и да било връзка със семейството му, можеше да се надява, че той ще се върне.

Адора отдаде унинието й на факта, че още не е преодоляла мъката по смъртта на баща си.

— Знаеш ли кой го уби?

— Не — отговори Дейзи. — Надявах се, че баща ти ще ми помогне да разбера.

— Татко е все още в Санта Фе, но съм сигурна, че ще се погрижи това да стане най-важната задача за шерифа. Сигурно е било ужасно.

— Един от мъжете ме простреля. Ако Тайлър не беше ме намерил, сигурно щях да умра.

— Прострелял те е? — възкликна Адора с разширени от недоверие очи. — Защо не ми каза по-рано?

— Не исках да разстройвам майка ти. — Дейзи дръпна косата си назад. — Виждаш ли?

— Божичко! — възкликна Адора. Тя разгледа раната отблизо. — Но е зараснала бързо.

— Не беше тежка рана — каза Дейзи. Не биваше да забравя за липсващите девет дни, иначе щеше да се издаде. — Но трябваше да се простя с косата си. Сега я нося на кок.

— Така изглеждаш по-стара.

Тайлър я харесваше пусната.

— Как изглеждаше той? — попита Адора.

— Кой?

— Мъжът, който те спаси. Като брат си ли беше красив? — Адора въздъхна. — Изглеждаше толкова заплашителен, сякаш може да те застреля, без окото му да мигне.

— Хен наистина е много мил. Просто се притеснява за жена си.

— Ами другият? Той женен ли е?

— Не, но трябваше да видиш най-малкия брат — каза Дейзи, като реши да прежали Зак заради нестихващото любопитство на Адора. — Той е страхотен. Открадна парите на брат си и избяга, за да стане комарджия по параходите.

— Не! Ти си измисляш.

— Можеш да попиташ, ако не ми вярваш. Той е невероятно красив. Има най-дългите мигли и най-красивите очи, които някога си виждала. Някъде на твоя възраст е.

— Кажи ми всичко. — Адора изпадна във възторг.

Дейзи точно това и направи, като си измисляше подробности, ако й се налагаше. Съвестта не я притесняваше. Адора никога нямаше да срещне Зак, а по този начин тя можеше да запази Тайлър само за себе си.

 

 

На закуска следващата сутрин Адора и майка й поддържаха постоянен разговор. Изглежда, бяха решили да направят всичко възможно, за да повишат настроението на Дейзи. Семейството се хранеше в официално обзаведена стая. Мебелите биха толкова масивни и беше толкова тъмно, че Дейзи се чувстваше не на място.

— Сигурна съм, че ще искаш да жалееш известно време — каза госпожа Кокрейн, — но е най-добре неприятните неща да приключат колкото може по-скоро.

Госпожа Кокрейн ясно даде да се разбере, че под приключването на неприятните неща има предвид женитбата с Гай. Дейзи не можеше да разбере защо госпожа Кокрейн толкова иска Гай да се ожени за нея. Със сигурност имаше много други момичета, които се доближаваха до представата за идеалната съпруга за единствения й син.

Освен това Гай може и да не иска да се ожени за нея, след като разбере, че една седмица от живота й се губи. Ще трябва да му каже. Длъжна беше да даде на Гай възможност да оттегли предложението си, докато все още може.

Странно, тя едва си спомняше как изглежда той.

Не, просто мислите й бяха изпълнени с мъжете от семейство Рандолф. След като беше видяла трима от тях, всички останали й изглеждаха незначителни.

— Знаеш ли колко земя притежаваш? — попита госпожа Кокрейн.

— Нямам представа — отговори Дейзи. — Татко смяташе, че е много.

— Притежаваш почти сто хиляди акра — каза госпожа Кокрейн. — Цялата територия от реката до подножието на планината.

— Какво значение има, дори и да притежавах двеста хиляди акра? Не струва и цент.

— Струва доста — отговори госпожа Кокрейн. — Когато разберат, че е твоя, много мъже ще искат да се оженят за теб. Надявам се, че неочакваното внимание няма да ти завърти главата. Гай от няколко месеца изпитва силни чувства към теб.

Дейзи не можеше да повярва, че това, което госпожа Кокрейн казва, е истина:

— Но баща ми никога не можеше да спечели пари от нея.

— Ще ме извиниш, дете, но баща ти не беше добър стопанин. Ако се управлява добре, тази огромна земя ще те направи богата.

Дейзи не можеше да повярва, че госпожа Кокрейн е права, но си спомни, че и Тайлър е на същото мнение. Мислите й бяха прекъснати от влизането на Гай.

— Бедничката ми — каза той след поздрава. — Снощи майка ми каза. Само ако бяхме знаели. Тръпки ме побиват, като си помисля колко много си понесла, заобиколена само от непознати.

Дейзи осъзна, че макар да ги познава от кратко време, не възприема семейство Рандолф като непознати. Всъщност, за своя голяма изненада, си даде сметка, че се чувства много по-спокойна с тях, отколкото с Кокрейнови. Реши, че трябва да е така, защото семейство Рандолф знаеха за всичко, което се е случило, но все пак я приемаха.

Нямаше чувството, че може да бъде също толкова откровена със семейство Кокрейн. Би разказала на Адора по-голямата част от това, което се случи. Би казала на Гай част от истината, но не би казала нищо на господин и госпожа Кокрейн.

— Имала е голям късмет, че я е намерил един Рандолф — съобщи госпожа Кокрейн на сина си. — Не мога да кажа какво би се случило иначе.

— Рандолф? — озадачено попита Гай.

— Много богато семейство — информира го майка му. — Направих някои проучвания. Хенри Рандолф и жена му са заели целия горен етаж на „Поуст Ексчейндж Хотел“ за неопределено време.

— Чакат раждането на детето си — обясни Дейзи. Неизвестно поради каква причина й беше трудно да слуша госпожа Кокрейн. Никога не си беше мислила за Тайлър като за богаташ. Ако сега го направеше, щеше да унищожи спомените си за него. А те бяха всичко, което имаше и искаше да запази.

— Не трябва да се притесняваш, че някога ще зависиш от непознати — увери я Гай. — Можеш да оставиш всичко на мен.

— И на татко — добави Адора. — Дейзи иска той да й помогне да намери убийците на баща си.

— Да, разбира се — каза Гай. — Това се разбира от само себе си. Сега трябва да направиш всичко възможно да забравиш случилото се през последните няколко дни. — Той зае мястото си до Дейзи. Столът на господин Кокрейн остана свободен. Една прислужница донесе кафе и топла храна.

Все едно Гай да я беше накарал да забрави собственото си съществуване, помисли си Дейзи. Нищо в живота й не беше толкова истинско, колкото последните няколко дни. Беше се почувствала свободна. Когато влезе в дома на Кокрейнови, все едно влизаше в клетка. Присъствието на Гай усилваше това усещане.

Дейзи каза на Гай всичко, което вече беше казала на майка му и сестра му, но когато за последен път отново разказа всичко на господин Кокрейн на вечеря същата вечер, тя вече беше на границата на търпението си. Ако не трябваше да моли за помощта му при откриване на убийците, едва ли щеше да издържи. Каза му всичко за мъжете, които я бяха проследили. Помисли си, че изглежда притеснен, когато описа човека, стрелял по нея, но изражението на лицето му се проясни и тя предположи, че не знаеше за подобен човек.

— Остави всичко на мен — каза той. — Ще се отбия при шерифа утре, като отивам в банката.

— Аз исках да им устроим засада, но Тайлър каза, че трябва да почакаме, ако искаме да хванем човека, който стои зад тях.

— Какво ви кара да мислите, че има някой зад тях? — каза господин Кокрейн.

— Тайлър казва, че не са от този тип хора, които могат да измислят такъв план. Те са наемни убийци. Каза, че ако ги хванем, този, който ги е наел, ще наеме други да ме убият.

— Боже господи! — възкликна Бел Кокрейн. — Това не е нещо, за което момиче като теб трябва да си мисли. Според мен е крайно неподходящо господин Рандолф да обсъжда това с теб.

— Аз го обсъждах с него — съобщи Дейзи на всички. — В края на краищата аз бях тази, която се опитваха да убият. Това не е нещо, което може просто да се забрави.

— Била си страшно храбра — каза Адора. — Аз сигурно щях да изпадна в истерия.

— Не мисля. Не е възможно да изпаднеш в истерия за девет… — Дейзи рязко спря. Ако не внимаваше, щеше да развали всичко — почти за два дни, особено когато през половината време си в безсъзнание, а през другата половина яздиш магаре.

— Горкото момиче — прояви съчувствие Гай. — Бих те разбрал, ако си легнеш и не се събудиш цял месец.

Дейзи не знаеше какво да отговори на това. Такава абсурдна мисъл никога не й беше хрумвала.

— Може да си почива както си иска и колкото си иска — увери я госпожа Кокрейн. — Адора и аз ще бъдем щастливи да направим каквото можем за теб.

— Мисля, че Боб Грийн трябва да стои зад всичко това — каза Дейзи, като се опита да върне разговора към убийците. — Нямам представа защо, но не мога да се сетя за никой друг.

— Можеш да забравиш цялата тази работа — каза господин Кокрейн. — Не съм съгласен с господин Рандолф. Сигурен съм, че са скитащи престъпници, които убиват за каквото и да е. — Той се замисли за момент. — Въпреки че Боб Грийн може да бъде един от заподозрените. — Той отново направи пауза. — Да, трябва да се помисли по това.

— Добре. Радвам се, че тази работа е уредена — каза госпожа Кокрейн. — Сигурна съм, че за теб е облекчение, скъпа, да знаеш, че не трябва отново да се притесняваш.

Дейзи се накани да каже на госпожа Кокрейн, че няма да се успокои, докато убийците и мъжът, които стои зад тях, не бъдат хванати, но осъзна, че е безсмислено. Всичко беше в ръцете на господин Кокрейн. Бел Кокрейн никога не би разбрала защо има и други неща, за които една жена да си мисли.

За Дейзи беше неприятна изненада да установи, че Кокрейнови са също толкова решени да мислят вместо нея както баща й. Всъщност те изобщо не искаха тя да разсъждава. Беше очаквала, че ще бъде облекчение да повери всичките си проблеми в ръцете на Гай и баща му, но не беше така, не и когато дори нямаше да я оставят да говори за това.

— Адора и майка й имат да правят няколко посещения утре сутринта — каза господин Кокрейн. — Това ще бъде възможност за теб и Гай да останете сами. Имате много неща да обсъждате. — Той хвърли на сина си многозначителен поглед. Гай неловко се усмихна, но не показа нежелание. — Сега мисля, че трябва да си лягаш.

— Сигурен съм, че семейство Рандолф добре са се грижили за теб, но е невъзможно да се наспиш добре в хотел особено след преживяния ужас. Сигурно си много изтощена.

Дейзи не искаше да се показва толкова безпомощна, но имаше страшна нужда да остане сама.

Когато най-после се пъхна в леглото, почувства облекчение. Адора искаше да разговаря. Дейзи заяви, че е уморена, и госпожа Кокрейн изпъди дъщеря си в спалнята й. Но Дейзи не чувстваше умора, когато духна лампата си.

Беше потисната, че е напуснала семейство Рандолф. Тайлър можеше да отсъства с дни, но тя се беше привързана към Лаура. Не мислеше, че може някой да се почувства добре в присъствието на Хен, но привързаността към жена му беше за Дейзи като откровение.

Никога не беше виждала взаимоотношение като това, което съществуваше между тях. Той я защитаваше с яростна решителност и се подчиняваше на желанията й. Ако направеше нещо, без да попита, а това се случваше от време на време, той не възразяваше, когато тя се сърдеше, и би го премислил отново. Ако не се съгласеше с нея по някой въпрос, по който имаше твърдо мнение, тогава тя се подчиняваше.

Но имаше нещо друго, нещо почти скрито зад изпълнения с любов съвместен живот. Дейзи ясно съзнаваше, че ако нещо заплаши семейството му, Хен ще защити Лаура с цялата ярост, на която бе способен.

Тайлър я караше да се чувства по същия начин. Той можеше да обижда Зак, но се грижеше за него. Трябва да бе семейна черта. Тя си спомни момента, когато Уили беше дошъл в хижата. Без да си кажат и дума, Тайлър и Зак се бяха съюзили, за да я защитят.

Точно това правеха и семейство Кокрейн, но го правеха, за да я предпазят от неправилно поведение. Със семейство Рандолф не беше така.

Гай искаше да я защитава, защото си мислеше, че никоя жена не може сама да се грижи за себе си, а Тайлър очакваше, че е достатъчно умна, за да успее сама. Гай твърдеше, че я обича, но чувствата му нито веднъж не успяха да го завладеят. Тайлър искаше да я люби, защото не можеше да се овладее. Тя намираше неговата необуздана страст за много по-привлекателна.

Съмняваше се, че Адора ще оцени такова отношение. Дейзи не беше сигурна, че нещо подобно може да се е случило между господин и госпожа Кокрейн, но беше сигурна, че го има между Хен и Лаура. Между тях съществуваше силна връзка, една експлозивна сила, която сякаш всеки момент щеше да избухне. В началото не беше разбрала, но сега, когато беше отново при семейство Кокрейн, осъзна, че я е усещала, когато беше с Хен и Лаура.

През последните няколко дни в хижата с Тайлър самата тя се беше чувствала така. Тогава й се струваше опасно и нежелано, но сега съжаляваше, че го няма.

Сега всичко беше спокойно, предсказуемо, успокояващо и все пак незадоволително. Докато се унасяше в сън, на Дейзи й хрумна, че вече нищо не й се вижда правилно. Съмняваше се, че това ще се промени някога.

 

 

— Не можеш все още да искаш да се ожениш за мен — каза Дейзи на Гай. Не беше прибрала на кок косата си тази сутрин и сега си играеше с къдриците. — Приличам на плашило. Съмнявам се, че някоя почтена жена ще ме заговори.

— Глупости. Изглеждаш малко странно, но когато всички разберат какво си преживяла, ще направят пътека до къщата, за да ти предложат помощта си. Освен това косата ти отново ще израсте.

Господин Кокрейн беше тръгнал за офиса си веднага след закуска. Госпожа Кокрейн и Адора бяха излезли скоро след това. Дейзи използва тази възможност, за да освободи Гай от обещанието да се ожени за нея. Тя беше замаяна, когато й заяви, че нищо няма да промени чувствата му към нея.

— Но аз имам белег. — Дейзи вдигна косата си, за да му покаже.

— Не се вижда.

Дейзи реши, че се налага да му каже какво се е случило. Ако наистина искаше да се ожени за нея, той трябваше да знае истината. Когато Дейзи свърши с разказа си, лицето му беше пребледняло, но той не се разколеба.

— Сигурен съм, че през цялото време си се държала безпогрешно — каза той. — Чудесно е, че ми каза. — Той взе ръката й и я стисна. — Но няма нужда отново да го казваш, дори и на Адора.

Дейзи си помисли, че изглежда малко замаян, но вероятно не беше честно да го съди. Той току-що беше получил ужасен удар.

— Майка казва, че този Рандолф е джентълмен — каза Гай и се размърда неспокойно. — Сигурен съм, че е права, но можеш ли да бъдеш сигурна, че ще се придържа към тази история?

— Той беше този, който настоя да отида при брат му — каза Дейзи. — Не би ме довел при теб, дори и да беше в града. Беше твърдо решен никой да не узнае, че не съм била придружена от жена. Сигурна съм, че ще бъде бесен, задето съм ти казала.

— Много подходящо — каза Гай. — Ами останалите?

— Да не би да се притесняваш, че тази история ще ти навреди?

— Не, за бога — каза Гай, като се изчерви. — Загрижен съм за теб. Зная, че ако тази история се разчуе, това направо ще те убие.

Странно беше, но Дейзи не мислеше така.

— Аз зная, ти знаеш, и семейство Рандолф знаят. Няма никакво значение какво мислят останалите.

— Не е съвсем така — каза Гай. — Аз ти имам вяра, но има много хора, с които може да не е така. Поразпитах наоколо за семейство Рандолф. Те са богати, но освен това имат репутации на мъже, които вземат това, което искат.

— Не познаваш Тайлър. Той нищо не иска.

— Радвам се да го чуя, но най-добре е да забравим всичко това. Ще се почувствам облекчен, когато семейство Рандолф се завърнат в ранчото си.

Дейзи не искаше Хен и Лаура да си тръгват. Те бяха единствената й връзка с Тайлър.

Каза си да не бъде глупава. Той не искаше да има нищо общо с нея. По-добре да го приеме и да не се надява на нещо, което е приключило, нещо, което никога не е било много надеждно.

Гай потупа ръката й с усмивка, която беше леко пресилена.

— Зная, че от твоето ужасно преживяване е минало много малко време. Естествено е да жалееш баща си известно време, но бих искал да определиш дата.

— За какво?

— За сватбата.

Дейзи имаше странното чувство, че е едновременно и тъжна, и облекчена. В същото време нещо, от което се боеше, бе минало на заден план.

— Не мога, не сега.

— Тогава поне ме остави да обявя годежа ни.

— Не! Хората ще искат да ме поздравят, да ме питат за сватбата, за баща ми, за какви ли не неща. Не мога да се справя с това и в същото време да се женя.

— Разбира се. — Гай се усмихна по начин, който трябваше да спечели Дейзи. — Можеш да отлагаш колкото поискаш. Но наистина трябва да се оженим по-скоро. Няма да те пришпорвам. — Той прибърза да добави. — Просто знай, че горя от нетърпение да станеш моя жена.

— Ще се опитам, но толкова много неща се случиха напоследък.

— Зная. Чувстваш се съкрушена.

Да, тя беше съкрушена, но не поради причини, които Гай би предположил.