Лей Грийнууд
Дейзи (18)

Глава седемнадесета

Дейзи видя най-сините очи. Но в тях не можа да прочете нищо, което да й подскаже какво изпитва Хен към брат си или към нея. За щастие, една хубава жена с водопад от черна коса, който се спускаше по гърба й, стана от един стол и приближи към тях, преди Дейзи да се уплаши. Движеше се тромаво — беше в последните месеци от бременността.

— Влезте. Изглеждате така, сякаш сте пътували цял ден.

— Два дни — доуточни Тайлър.

— Трябва да сте изтощени. Ето, вземете моя стол.

— Не — каза Дейзи ужасена, че може да заеме стола на бременна жена. — Предпочитам да постоя малко права. — Тя погледна към Тайлър. — Имам чувството, че почти съм забравила какво е.

Хен донесе стол от друга стая:

— Можете да седнете на този.

— Аз съм Лаура Рандолф — каза жената, като отново седна. — А това е съпругът ми, Хен. — Лаура топло се усмихна. Изражението на лицето на Хен остана същото. — Сега кажете как да ви помогнем.

— Всъщност, да помогнем на Дейзи — започна Тайлър.

Дейзи наблюдаваше лицето на Лаура, докато Тайлър накратко разказваше събитията от последната седмица. Тя с облекчение забеляза, че Лаура й съчувства, учудва се и се ядосва на това, което Тайлър казва. Тя малко се поотпусна. Тази жена може и да нямаше как да помогне, но поне й съчувстваше.

— Разбира се, че може да остане с нас — каза Лаура, когато Тайлър свърши. — Искаше ми се да я беше довел тук веднага.

— Като си помисля, предпочитам да го бях направил — каза Тайлър.

Дейзи се чудеше какво иска да каже с това, но нямаше време да търси отговора по лицето му. Лаура й говореше:

— Имате ли стая?

— Не — отговори Тайлър вместо нея, — но тъй като Хен е резервирал целия етаж, помислих си, че можем да използваме една от вашите.

— Наистина имаме една излишна спалня — каза Лаура. — Вие с Хен можете да спите там. Дейзи ще остане при мен.

Дейзи бързо се обърна да види как ще отговори Хен на това, че жена му го пъди от леглото си, но не забеляза промяна на лицето му. Този човек я притесняваше. Мислеше си, че по лицето на Тайлър трудно може да отгатва мислите му. По лицето на този мъж беше невъзможно.

— Не мога да направя такова нещо! — противопостави се Дейзи.

Лаура погледна Хен и протегна ръка. Той веднага я взе в своята.

— На Хен няма да му хареса, но не мога да те оставя да спиш в една стая с Тайлър.

— Защо? Една седмица беше така.

— За всички в Албакерк баща ти е бил убит днес. Тайлър те е довел тук веднага.

Дейзи безпомощно погледна към Тайлър.

— Благодаря — каза той. — Зная, че подобно нещо е ужасно непоносимо в такова време, но не знаех какво друго да направя.

— Направи точно това, което трябваше — увери го Лаура. — Сигурна ли си, че не си гладна? — попита тя Дейзи.

— Не съм. — Дейзи излъга, но беше твърде нервна да яде. Съмняваше се, че и за миг ще може да заспи.

— Не искаш ли да седнеш?

Дейзи седна.

— Тайлър може да донесе нещата ти и ще те настаним.

— Това е всичко, което имам — каза Дейзи. — Всичко останало е изгоряло в пожара.

Лаура изглеждаше смаяна.

— Разбирам. Е, няма да бъде лесно да подновим гардероба ти. Създадена си с по-издължени линии.

Дейзи успя да се усмихне слабо:

— Никога не съм чувала да го казват по такъв красив начин. Доста съм висока за жена. Бях облекчена, когато съпругът ви отвори вратата и трябваше да го погледна от по-ниско.

— Ще харесаш семейство Рандолф — каза Лаура с успокоителна усмивка. — Всичките седем братя са по-високи от теб. Синът на Джордж, Уилям Хенри, е само на дванадесет, но е почти шест фута.

Дейзи си помисли колко чудесно би било да се намира сред тази гора от едри мъже, но изхвърли тази мисъл от главата си. Нямаше защо да се залъгва с невъзможни неща.

 

 

— Трябва да си уморена — каза Лаура, като се изправи. — Аз съм.

На вечеря дообмислиха историята, която щяха да предложат на обществото. Сега умората си казваше думата.

— Мисля, че трябва да си лягаме — каза Лаура и отиде до Хен.

Той нежно я целуна.

— Сигурна ли си, че ще бъдеш добре? — попита той.

Това беше първото смекчаване, което видя у този човек. Той просто безумно обичаше жена си.

— Ще се оправя. Досега винаги съм била добре. Вие с Тайлър можете да обсъдите какво да направите за бъдещето на Дейзи. А аз ще се притеснявам за това, как да й намеря дрехи.

— Няма нужда да го правиш — обади се Дейзи. — Мога още доста дълго да нося тази рокля.

— Не, не можеш — заяви Лаура, като подчертаваше думите. — Изглежда така, сякаш всеки миг ще се разпадне. — Тя хвърли на Дейзи преценяваш поглед. — Мисля, че мога да намеря нещо, което да ти стане. Ако полите не са достатъчно дълги, ще пришием един волан.

Тя въведе Дейзи в удобна спалня.

— Добре ще е за мъжете да си поговорят довечера. Не си говорят един на друг, освен ако не ги принудиш.

— Зак говори предостатъчно и за двамата.

Лаура се изсмя:

— Съжалявам, че е трябвало да го изтърпиш. Той направо ще умори Джордж.

С помощта на Дейзи, Лаура облече нощницата си.

— Ето, вземи една от моите — каза тя с усмивка. — Може да не е достатъчно дълга, но е широка за две като теб.

Когато облече нощницата, Дейзи се изсмя. Едва стигаше до прасците й, но тя беше щастлива да съблече роклята си и да облече нещо подходящо. Би предпочела да носи ризата на Тайлър, но не мислеше, че Лаура би я разбрала.

Лаура легна на леглото и се облегна на няколко възглавници. Потупа с ръка съседното легло.

— А сега ми кажи какво наистина се случи между теб и Тайлър. Ти, разбира се, го обичаш.

 

 

Хен хвърли към Тайлър песимистичен поглед:

— Виждам, че все още си пъхаш носа там, където не ти е работа.

— Какво трябваше да направя? Да я оставя да изгори?

— Не, разбира се, но трябва да си признаеш, че имаш голям проблем.

— Виж, съжалявам, че така те прогоних от спалната ти, но не предполагах, че Лаура ще направи така.

— Какво очакваше да направи? Да остави момичето да спи с теб?

— По-скоро, че ще я сложи на някой диван или нещо такова.

— Когато ти и аз си спим на удобни легла? Не знаеш много за жените.

— Дори нищо, ако съдим по последните няколко дни.

Хен хвърли на брат си ироничен поглед.

— Нищо няма да ти кажа.

— Любовният ти живот ме интересува малко повече от този на Зак, което ще рече — изобщо не ме интересува.

— Благодаря.

— Пак заповядай.

Хен отиде до кафеника, но той беше празен:

— Как върви търсенето на злато? — Само приглушеното барабанене на показалеца показваше раздразнението му.

— Нищо не мога да правя заради снега.

— А иначе напредваш ли?

— Така мисля.

— Знаеш, че не се налага да го правиш.

— Да, зная.

— И ти си като Монти.

— Какъв? — попита Тайлър учуден, че го сравнява с близнака си.

— Опитваш се да докажеш нещо, което няма нужда от доказване.

— За мен има.

Хен въздъхна:

— А какво ще стане, ако не намериш злато?

— Ще се притеснявам за това, като стигна дотам. — Нямаше намерение да казва на когото и да било, че смята да замине. Щеше просто да изчезне.

— Да работиш за Джеф или Мадисън няма да разреши проблема, нали?

— Не.

— Тогава не го прави.

Тайлър се втренчи в брат си.

— Мислиш, че трябва да прекарам остатъка от живота си в търсене на злато?

— Не мисля, че трябва да прекараш и пет минути в търсенето му, но ако си мислиш, че трябва да намериш мястото си в живота, продължавай, докато резултатът те задоволи.

— Ти какво би направил?

— Не бих работил за Мадисън и особено — за Джеф, дори и това да означава, че ще трябва да бъда шериф на Сикамор Флетс до края на живота си.

Тайлър се изсмя. На вратата се почука. Когато Хен отвори, един мъж му подаде поднос с нова каничка кафе. Хен наля една чаша, прибави щедро количество сметана и я занесе до вратата на жените. Лаура отвори при почукването, взе кафето, целуна Хен и незабавно затвори вратата под носа му. Хен се върна на мястото си и си сипа чаша кафе. Пиеше го чисто.

— Можеш да работиш като готвач — каза Хен. — Трябва да има места в Ню Йорк, където плащат царски, за да намерят някой като теб.

— Не искам да работя за никого. Искам сам да съм си шеф.

— Прави каквото смяташ, че трябва — каза Хен, който явно губеше интерес към темата. — А сега ми кажи как се забърка с тази жена.

— Не съм се забъркал с нея.

— Прекарал си последната седмица с нея, доведе я тук, забъркал си се, и то как?

— Нищо друго не можех да направя.

— С подобни неща винаги е така.

— Ако ще бъдеш саркастичен, няма смисъл да говорим.

— Не съм саркастичен. Говоря от опит.

— Да, толкова много опит имаше, преди да се появи Лаура.

— Имах достатъчно.

— И аз имам известен опит. И не съм се забъркал с нея. Преживя ужасно нещо, но си има годеник. Веднага щом се върнат от Санта Фе, ще отиде при неговото семейство. След което вече няма да съм отговорен за нея.

— И какво искаш да направим ние?

— Да се грижите за нея, докато те се върнат. Не може да е след повече от няколко дни, най-много седмица. Снегът бързо се топи.

— А ти какво ще правиш?

— Тръгвам към планината. Вече изгубих много време.

— Значи наистина не си се обвързал с нея?

— Не. Тя не се интересува от мечтатели като мен. Това, което тя каза за моите хотели, направи коментарите на Мадисън и Джеф да звучат направо любезно.

— Изглежда ми мило момиче.

— Такава е.

Хен изпи кафето и остави чашата настрани:

— Как изглежда годеникът й?

— Не зная.

— По-висок ли е от нея?

— Не.

— Тогава нищо няма да се получи.

— Богат е.

— Може и да е искала парите му, но вече е променила решението си.

— Откъде знаеш?

— Дойде с теб тук.

— Нямаше къде другаде да отиде.

— Всяка жена има къде да отиде. Тя е предпочела да дойде тук. — Хен се изправи. — По-добре да отида да видя момчетата. Никога не спят, когато са в една стая.

Тайлър разсеяно си сипа чаша кафе. Докато пиеше силната, гореща течност, се чудеше дали Хен може да се окаже прав. Надяваше се, че не.

 

 

В камината на разкошната всекидневна на Регис Кокрейн гореше огън. Целият му апартамент в скъпия хотел „Санта Фе“ беше обзаведен с мебели, имитации на стил Луи XV, тапицирани с кадифе във виненочервено. Той дъвчеше фас от пура, дълъг един инч, докато разглеждаше голяма карта, която даваше очертанията на всяко парче земя от реката до планините между Берналило и Албакерк. Носеше черен вълнен костюм от три части, бяла риза и папийонка и приличаше точно на това, което бе — много богат банкер и най-богатият човек в Албакерк. Срещу него седеше един по-беден мъж.

Кокрейн нетърпеливо блъсна малко пепел, паднала върху картата.

— Сигурен ли си, че това е маршрутът, по който ще се движи железницата? — попита той.

— Може да има отклонение от една-две мили, но…

— Къде ще пресича реката? Това е важно.

— Някъде под Албакерк.

— Сигурен ли си?

— Не съм сигурен къде точно, но ще е под Албакерк.

— Значи не могат да променят маршрута от западната страна на реката?

— Ще им струва двойно по-скъпо.

Лицето на Регис бавно се разтегна в усмивка. Той се облегна назад, махна пурата и отпи от брендито си.

— Тогава имам и последния от ония копелета, които се опитаха да ме изключат от сделката.

— Кои? — попита другият.

— Петимата най-богати в Албакерк след мен. Не ми личи особено, но имам смесена кръв. На тях това не им харесва и се опитаха да ме прецакат и да оберат всички облаги. Изкупиха цялата земя около мястото, където се планира да бъде гарата. Смятат да я продадат прескъпо, когато пристигне железницата.

— Но как ще ги събори това, че купуваш земята около града? Те все още си имат тази в града.

Регис удари с юмрук по масата:

— Ако притежавам всяка педя земя от Берналило до Албакерк, нито един проклет влак няма да влезе в тоя град, освен ако аз не се съглася. А аз няма да се съглася, докато не ми дадат половината от сделката.

— Ами ако не се съгласят?

Лицето на Регис застина в жестока гримаса:

— Няма жив човек, който да го е правил.

 

 

На следващата сутрин Тайлър разбра, че му е трудно да се сбогува. Скованата атмосфера в стаята не облекчаваше с нищо неловкостта, която изпитваше. Хен и Лаура бяха все още в спалните си, но той имаше чувството, че надничат през рамото му. Лаура беше свила косата на Дейзи в здрав кок. Тайлър я харесваше повече, когато падаше на свободни букли.

Тайлър знаеше, че при Лаура Дейзи е в по-добри ръце, но се чувстваше така, сякаш я изоставя. Дейзи имаше вид на човек, който изпитва същото.

— Ще се връщам обратно — каза той. — Снегът се топи и, изглежда, няма да има повече бури.

— Надявам се, че ще намериш най-голямото златно находище в Ню Мексико — каза тя с вид на загубено паленце.

— Ще ми стигне и средно голямо — каза Тайлър, като се опитваше да не се чувства като развратник. — Ще мина да те видя, когато отново дойда в града. — Това беше най-глупавото нещо, което можеше да каже. Тя вероятно ще е омъжена дотогава и съпругът й едва ли щеше да му се зарадва.

— Би било чудесно. Иска ми се да те запозная със семейство Кокрейн.

Хен и Лаура излязоха от спалнята.

— По-добре тръгвай, ако ще тръгваш — каза Лаура, като им хвърли по един проницателен поглед. — Ти имаш още много път, а ние с Дейзи имаме да купуваме много неща.

Хен помогна на Лаура да облече палтото си.

— Ще сляза с теб до конюшнята — предложи той.

Тайлър не беше очаквал подобно предложение — не беше сигурен, че се радва, но не беше възможно да се отървеш от Хен, когато е решил да направи нещо.

— Ще видиш ли Зак? — попита Дейзи.

— Съмнявам се.

— Ако го видиш, кажи му, че му желая късмет. Глупаво е да искаш да си комарджия, но му кажи, че се надявам да спечели достатъчно и да си купи собствен параход.

— Мисля, че Джордж ще има възражения относно това — каза Лаура, докато слагаше ръкавиците си.

— Надявам се, че няма да се опита да го спре — каза Дейзи. — По-късно Зак може и да промени решението си, но никога няма да се откаже, ако брат му се опита да го спре.

— Това е урок, който всички ние научихме заедно с него — каза Хен.

Тайлър се чудеше дали Хен включва и него в това число, но не го интересуваше особено. Той се люшкаше между огромното желание да се скрие в планината колкото се може по-скоро и също толкова силното желание да остане. Независимо от това, че е сгодена, би искал да се увери сам, че Дейзи ще е добре.

Бъди искрен. Искаш да видиш годеника й. И какво ще направиш, ако не го харесаш? Ще й кажеш, че не може да се омъжи за него ли?

По-добре да се маха от града, преди да е направил нещо, за което ще съжалява. Дейзи не беше негова отговорност. За нея щеше да бъде само нещо, което я притеснява, нещо, за което ще трябва да дава обяснения, и в момента той не можеше да измисли такова обяснение, което годеникът й би приел.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш? — попита той още веднъж.

— Разбира се — увери го Лаура. — Сега тръгвай. — Тя го избута към вратата.

Тайлър нямаше какво друго да направи, освен да тръгне. Той и Хен вървяха заедно, докато стигнаха дъсчената пешеходна пътека.

Църквата, която се белееше на слънцето, се извисяваше над площада. Улиците бяха претъпкани с покрити каруци, карети, коне, магарета и пешеходци. Мъжете носеха сомбреро с високи дъна и телата им бяха украсени с пъстроцветни вълнени наметала. Дамите носеха официални рокли и бяха обгърнати с шалове.

Площадът беше място за срещи с обществени цели, продажба на животни, религиозни събрания и място, където пътниците лагеруваха. Навсякъде имаше амбулантни търговци, които разнасяха стоките си около центъра на площада и стояха пред покритите входове на сградите с кантори, където бяха наредили купчини плодове, зеленчуци, сирене, ядки и тютюневи листа. Уличните търговци си носеха сгъваеми рамки, където окачваха месото както на диви, така и на питомни животни. Трудно беше да намериш място, да вържеш кон или муле. Комарджии обикаляха наоколо с карти в ръце, като се надяваха да привлекат някой в една бърза игра с три карти. Почти всеки магазин, независимо дали бе специализиран в продажбата на текстил или хранителни изделия, продаваше алкохол в бутилки без ограничения.

— Зак към Ню Орлиънс ли тръгна? — попита Хен, докато вървяха на север по Джеймс стрийт.

— Така е казал на Дейзи.

Последва напрегнато мълчание.

— Надявам се, че ще намериш злато.

— Благодаря.

Последва още едно дълго мълчание, през което те стигнаха до конюшнята. Тайлър плати на човека да му доведе мулето и магарето.

— Няма нужда да чакаш — каза Тайлър на Хен. — Ще ми трябват само няколко минути да оседлая животните.

— Мисля, че грешиш, като си тръгваш — каза Хен.

— Не греша.

— После ще трябва да се върнеш, за да го довършиш.

— Няма какво да довършвам.

На лицето на Хен се появи една от редките му усмивки:

— Срамота е, че сме такова инатливо семейство. Ако не бяхме, може би щяхме да се учим от грешките си.

— Грешка ще бъде да остана.

— Ще се видим след седмица-две.

— Едва ли мога да намеря… — Тайлър се спря, осъзнавайки, че Хен говори за Дейзи, а не за златото. — Надявам се всичко при Лаура да е добре — каза той и се обърна да влезе в конюшнята.

Тайлър беше ядосан на Хен. Имаше достатъчно проблеми и без брат му да утежнява положението. Но Хей никога не се съветваше с никого, освен със себе си. Понякога с Монти. Никога не мислеше, че това, което казва на братята си, може по-скоро да навреди, отколкото да помогне.

Бъди честен — каза си Тайлър, — и ти си същият. Фактът, че си разстроен за това, трябва да ти показва, че си в окаяно положение.

Решен да забрави последната седмица, цялата несигурност и неразрешимите въпроси, Тайлър оседла мулето, върза багажа на магарето и се запъти извън града. Но не можеше да се отърси от чувството, че Хен е прав. Ще трябва да се върне. Има неща, които трябва да довърши.

 

 

Дейзи и Лаура се върнаха в хотела след продължително обикаляне по магазините. Дейзи беше с шапка, избрана така, че да прикрива късата й коса. Носеше под мишница няколко пакета. Още няколко вече бяха доставени в хотела. Имаше и още, които да пристигат. Един портиер взе пакетите от ръцете на Лаура.

— Никога няма да бъда в състояние да ти платя за всичко това — каза Дейзи за стотен път този ден, докато влизаха в гостната, и остави пакетите на пода.

— Не се притеснявай за това — каза Лаура, докато подаваше на портиера няколко песос. — Хен трябва да намери начин как да похарчи парите си.

— Иска ми се да можеше да даде малко от тях на Тайлър, за да построи хотелите си. Не иска да работи в банка. Дори не съм сигурна, че му харесва да живее в хижата. — Дейзи помогна на Лаура да съблече палтото си.

Лаура седна на дивана и въздъхна уморено:

— Тайлър има много пари. Всичките братя имат.

Дейзи неразбиращо се втренчи в Лаура:

— Но той казва, че няма пари. Зак открадна всичко, което имаше, за да отиде в Ню Орлиънс. — Тя остави палтото на Лаура на облегалката на един стол и също седна. Беше изтощена.

Лаура се изсмя:

— Издръжката на Зак никога не му стига.

— Издръжка?

Лаура наля какао от един съд на масата и подаде чашата на Дейзи.

— Цялата собственост на Рандолф е общо притежание — обясни тя — ферми, банки, компании, стоки — всичко. Братята получават равни дялове от приходите. Мисля, че Зак е под попечителство до навършването на двадесет и пет, но Тайлър има толкова, колкото и всички останали. С изключение на Мадисън. Той има няколко собствени бизнес предприятия, които сякаш правят пари по-бързо и от националния монетен двор.

Тайлър беше богат и не й беше казал.

— Тайлър смята, че трябва да заслужи мястото си в семейството. — Лаура си наля една чаша и се облегна. — Когато братята му не продадоха част от семейната собственост, за да му дадат пари за хотелите, той скъса със семейството си. Едва повярвах на очите си, когато отвори вратата. Не сме го виждали повече от година.

Главата на Дейзи се въртеше. Тайлър не й беше казал нищо от това. След дрънканиците за Филаделфия и богатия й дядо той трябва да си мисли, че тя преследва богатство. Освен това беше подиграла с идеите му. Не беше мислила, че ще го приеме точно така, но сега вече е твърде късно. Той няма повече да се върне в Албакерк.

Тя знаеше, че така е най-добре — отдавна го беше решила, — но съжаляваше, че няма да го види поне още веднъж, за да го накара да разбере.

Да разбере какво? Ще го накараш да повярва, че не търсиш пари точно когато си разбрала, че е страшно богат, и той повече нямала повярва на нито една твоя дума.

Чуха викове и трополене от препускащи крака отвън. Една врата надолу по коридора се тресна.

— Джорди и Адам — обясни й Лаура. — В ранчото щяха вече да са на конете, но тук няма как да разтоварят излишната енергия, освен един на друг. Хен се опита да ме накара да ги оставя в ранчото, но няма друг, освен него и мен, който да е в състояние да ги контролира. И по-точно Хен. Правят това, което поискам, защото знаят, че Хен ще им съдере кожата, ако не ме слушат. Направо благоговеят пред него.

Дейзи разбираше. Тя самата също изпитваше някакво страхопочитание към него.

— Ще полегна за малко. Ще оправим роклите, когато стана.

Дейзи бе настанена в стаята, в която бяха спали Тайлър и Хен предишната нощ. Беше благодарна за възможността да остане сама, преди да я налегнат мислите й.