Артър Хейли
Вечерните новини (6)

5

Джесика Кастило и Хари Партридж се почувстваха инстинктивно привлечени един към друг още първия път като се видяха във Виетнам, макар че това бе среща между противници. Партридж бе отишъл в Информационната служба да търси сведения, които знаеше, че съществуват, но военните бяха отказали да му дадат. Отнасяше се до наркоманията, за която той имаше доказателства, че е широко разпространена между американските войници във Виетнам. От Ню Йорк му бяха дали зелена улица да проучи нещата, но официалните източници бяха като със запечатана уста по въпроса.

Щом влезе в малката като килийка канцелария на Джесика и съобщи целта на посещението си, тя реагира по същия начин.

— Съжалявам, не мога да ви кажа нищо по тази тема.

Отношението й го обиди и той й отвърна с упрек:

— Искате да кажете, че не можете да говорите, защото ви е наредено да прикривате някого. Посланикът ли ще бъде злепоставен от истината?

— И това не мога да ви отговаря — поклати глава тя.

Разгневен, Партридж настъпи безмилостно:

— Значи искате да ми кажете, че от това ваше уютно скривалище не ви пука за обикновените войници в джунглата, които са изплашени до смърт, страдат и понеже не знаят какво друго да правят, се унищожават сами с наркотици?

— Нищо подобно не съм казвала — възмути се тя.

— Напротив, точно това казахте. — В гласа му имаше презрение. — Отказахте да ми дадете сведения за нещо, което трябва да бъде широко разгласено, за проблем, който хората трябва да узнаят, та да се вземат мерки. И да бъдат предупредени, а може би и спасени другите неопитни юноши, които ще дойдат тук. Кого смятате, че пазите, госпожице? Във всеки случай не момчетата, които се бият и които имат значение. И се наричате информационен служител! За мен вие сте дезинформационен агент.

Джесика пламна. Не беше свикнала да й говорят така и очите й заискриха от гняв. Пръстите й се свиха около стъкленото преспапие на бюрото пред нея. За миг Партридж предположи, че тя ще го замери с него, и се приготви да се сниши. После гневът й видимо се уталожи и тя го попита спокойно:

— Какво точно искате да знаете?

Партридж също укроти гласа си в тон с нейния.

— Главно статистически данни. Знам, че те са у някого, че се правят наблюдения и резултатите се регистрират някъде.

Джесика тръсна назад кестенявата си коса с жест, който впоследствие той щеше да обикне.

— Познавате ли Рекс Толбът?

— Да. — Толбът беше младият вицеконсул в американското посолство на улица Тонг Нут, няколко преки по-нататък.

— Попитайте го за доклада „Нострадамус“.

Колкото и да беше сериозен, Партридж не можа да сдържи усмивката си при мисълта какъв ли мозък е измислил подобно наименование.

— Няма нужда да казвате на Рекс, че аз съм ви изпратила — продължи Джесика. — Можете да му намекнете, че просто знаете…

— …малко повече, отколкото той предполага. Стар журналистически трик.

— Какъвто приложихте и към мен, нали?

— Почти — призна той с усмивка.

— Разбрах го веднага, но не исках да ви разочаровам.

— Не сте чак толкова безсърдечна, колкото ви мислех. Какво ще кажете да продължим разискването на тази тема по време на вечеря.

За своя собствена изненада Джесика прие.

По-късно те установиха, че им е много приятно да са в компанията един на друг, и тази първа среща бе последвана от други. Но удивително дълго време те не станаха по-близки, което Джесика със своята прямота и безцеремонност постави като условие още в началото.

— Искам да знаеш, че независимо какво става наоколо, аз лично не търся мъже за леглото. За да легна с някого, то трябва да е нещо много особено и да има голямо значение за мен и за другия човек. Та да не кажеш после, че не съм те предупредила.

Но както можеше да се очаква, в един момент желанието завладя и двамата. Бяха вечеряли в ресторанта на „Каравел“, където бе отседнал Партридж. След това в градината на хотела — оазис на спокойствието сред кипежа в Сайгон — той понечи да прегърне Джесика и тя жадно се притисна към него. На целувката му отвърна пламенно и през тънката й рокля той почувства възбудата на тялото й. Години по-късно Партридж щеше да си спомня този момент като един от редките вълшебни мигове, когато всякакви грижи и проблеми, Виетнам, уродливата война и несигурното бъдеще изглеждаха много далеч, а единствено важно бе настоящето и те двамата.

— Да отидем ли в стаята ми? — попита той нежно.

Джесика изрази съгласието си с мълчаливо кимване.

Горе в стаята, озарявана само от външната светлина, те все още бяха плътно прегърнати, докато той я събличаше, а тя му помагаше, щом някъде пръстите му се окажеха несръчни.

Като проникваше в нея, я чу да му казва: „О, толкова те обичам!“

Много след това той все не можеше да си спомни дали й каза, че също я обича истински; знаеше само, че това бе така и винаги щеше да бъде.

Партридж бе дълбоко развълнуван и от откритието, че Джесика бе девствена. Срещаха се, любеха се и изпитваха от физическата си близост същия възторг, който им носеше и общуването по всякакви други причини.

Ако се бяха запознали на друго място и по друго време, биха се оженили веднага. Джесика искаше да се омъжи, да има деца. Но Партридж се въздържаше по съображения, за които после щеше да съжалява. Вече бе имал един неуспешен брак в Канада и знаеше, че семействата на телевизионни журналисти рядко оцеляват. Кореспондентите на телевизионни компании бяха обречени на скиталчество и се случваше по двеста и повече дни от годината да не се прибират у дома си. Отвикваха от семейните задължения и малцина устояваха за дълго на сексуалните изкушения по пътя си. Поради това между съпрузите често настъпваше и интелектуално, и сексуално отчуждение, а когато се събираха след дълга раздяла, се чувстваха като непознати.

Към всичко това се добавяше и Виетнам. Партридж знаеше, че рискува живота си всеки път, когато напуска Сайгон, и макар досега да бе имал късмет в това отношение, вероятността той да го съпътства и занапред все повече намаляваше. Ето защо смяташе, че не е почтено да обременява друг човек — в случая Джесика — с постоянна тревога и вероятността от съкрушителна загуба.

Някои от тези свои съображения и опасения той сподели с Джесика една сутрин, след като бяха прекарали нощта заедно, но моментът се оказа крайно неподходящ. Джесика остана потресена и дълбоко разочарована от хлапашкия опит — както тя го разбра — на един мъж, комуто бе дала и сърцето, и тялото си, да се измъкне. Тя хладно заяви на Партридж, че с връзката им е свършено.

Много по-късно обаче осъзна, че погрешно е изтълкувала нещо, което е било всъщност израз на нежност и дълбока загриженост. Няколко часа след това Партридж отново напусна Сайгон и точно тогава отиваше в Камбоджа, така че го нямаше цял месец.

Крофърд Слоун бе виждал Джесика няколко пъти в компанията на Хари Партридж, а от време на време и в Информационната служба, когато отиваше за някакви сведения. Тя много му харесваше и той мечтаеше да я познава по-добре. Но знаейки, че е момичето на Партридж, придържаше се към строгите си принципи в това отношение и не посмя да й определи среща. Щом узна обаче от самата нея, че са се разделили с Партридж, веднага я покани на вечеря. Тя прие и така продължиха да се срещат. Две седмици по-късно той й призна, че дълго я е обичал от разстояние, а сега направо я обожава, и й предложи да се омъжи за него. Изненадана, Джесика поиска малко време да обмисли.

Завладя я истинска буря от чувства. Любовта й към Хари бе страстна и всеотдайна. Никой друг мъж не бе успял — и едва ли щеше да успее — да я покори като него. Инстинктивно усещаше, че онова, което бяха преживели двамата с Хари, се случва веднъж в живота. Сигурна беше, че още го обича. Дори и сега страшно й липсваше; ако се върнеше и й предложеше брак, вероятно щеше да му отговори с „да“. Но беше ясно, че Хари няма да й направи такова предложение. Той я бе отблъснал и тя още изпитваше гняв и огорчение от това. Нещо в нея я караше… да му отмъсти. Ще види той!

А ето че сега в живота й присъстваше Кроф. Джесика харесваше Крофърд Слоун… Нещо повече!… Изпитваше силни чувства към него. Той беше нежен и добър, обграждаше я с обич, беше интелигентен и приятен. В него имаше нещо стабилно, което понякога липсваше на иначе вълнуващо чаровния Хари. Ала когато става дума за цял живот, защото Джесика така възприемаше брака, кой от двата вида любов, в две различни гами — по-вълнуващата или по-стабилната, — имаше истинско значение? Много й се щеше да намери категоричния отговор. Но изобщо не се сети да си зададе въпроса: „Защо е нужно да вземам решение отсега?“ Или: „Защо да не изчакам? Тя е още толкова млада.“

Без сама да съзнава, цялата обстановка във Виетнам влияеше върху начина й на мислене. Всички живееха в несигурността на войната и тя проникваше в тях заедно с въздуха, който дишаха. Сякаш времето бе сгъстено и ускорено, та часовниците и календарите се движеха с по-голяма скорост. Всеки ден от живота им се изтичаше като през язовирни шлюзи в стремглаво втурнали се надолу потоци. Кой от тях знаеше колко дни му оставаха? И дали някой щеше изобщо някога да се върне към нормалния си ритъм на живот?

Винаги е било така в човешката история по време на война.

Като претегли всичко, доколкото можа, на следващия ден Джесика прие предложението на Крофърд Слоун. Бракосъчетанието бе извършено веднага в посолството на САЩ от един свещеник на армията. Присъстваше и посланикът, който после даде прием в дома си.

Слоун беше като замаян от щастие. Джесика се уверяваше, че и с нея е така, и решително възприе тона на настроението на Кроф.

Партридж узна за сватбата им едва след завръщането си в Сайгон и чак тогава с голяма болка осъзна колко много е загубил. Опита се да прикрие чувствата си, когато поднасяше поздравленията си на Джесика и Слоун, но тя го познаваше достатъчно добре, за да ги долови. Но дори и да споделяше донякъде тези чувства, Джесика ги стаи в себе си и им обърна гръб. Казваше си, че вече е направила своя избор, и имаше намерението да бъде добра съпруга на Слоун, което с течение на годините наистина направи. Както във всеки брак, не липсваха конфликти и кризи, но те бяха изгладени. И сега — колкото и невероятно да беше за всички около тях, до сребърната сватба на Джесика и Слоун оставаха по-малко от пет години.

* * *

Зад волана на своя „Буик Съмърсет“ Крофърд Слоун бе вече на половината път до дома си. Оставил моста Триборо зад гърба си, той караше по скоростната отсечка Брукнър и скоро щеше да се качи на шосе 95, пресичащо Нова Англия с излаз при Ларчмънт. Онзи „Форд Темпо“, дето го следваше още от Си Би Ей, пак бе зад него.

Нищо чудно, че Слоун не забелязваше другата кола нито тази вечер, нито през последните няколко седмици. То се дължеше на ловкостта, с която го преследваше младият колумбиец на волана — със студени очи, тънки устни и този път под името Карлос. Той бе влязъл в САЩ преди два месеца с фалшив паспорт и с още шестима свои сънародници — петима мъже и една жена — вече цял месец държаха Слоун и семейството му под строго, но предпазливо наблюдение. Всички имаха измислени имена, които в повечето случаи прикриваха самоличността на преследвани от закона. Членовете на групата не се познаваха отпреди и само шефът им, Мигел, който сега беше на десетина километра от Карлос във форда, знаеше истинските им имена.

Фордът, вече два пъти пребоядисван, откакто го ползваха, бе една от няколкото коли, които използваха, за да не будят подозрение. В бързия поток от автомобили Карлос пусна една-две коли между себе си и Крофърд Слоун, без да губи от поглед преследвания „Буик“. Човекът, седящ до Карлос, отбелязваше от време на време часа в един тефтер. Това бе Хулио — смугъл, вечно готов да спори и все намръщен, с грозен белег от нож върху лявата буза. Той беше специалист по свръзките в групата. На задната седалка имаха радиотелефон — един от шестте апарата, които свързваха колите помежду им и с тайната временна главна квартира. И Карлос, и Хулио бяха безмилостни и добре обучени стрелци, снабдени с оръжие.

Увеличил отново скоростта си, след като едва не се наложи да спре заради голямо сблъскване на коли на едно място в лявата лента, Слоун се върна и към мислите си за Виетнам, Джесика, Партридж и за самия него.

Гласове и смях го посрещнаха още в късия сляп коридор между гаража и къщата. В антрето между стаите на долния етаж чу Джесика да се провиква от всекидневната:

— Ти ли си, Кроф?

— Тежко ти, ако не съм — отвърна той доста банално.

— Добре дошъл, който и да си. Ей сега ще те посрещна — разсмя се отново Джесика.

По звънтенето на чаши и тропота на лед той позна, че тя приготвя мартинито, с което имаше обичай да го разтоварва от напрежението през деня.

— Здрасти, татко! — викна от стълбището за горния етаж единайсетгодишният им син Никълъс. Висок за възрастта си и доста строен, той грееше от радост, като се втурна да прегърне баща си.

Слоун също го прегърна и разроши къдравата му кестенява коса. Обичаше да го посрещат така и знаеше, че го дължи на Джесика. Още от рождение тя бе внушила на Ники, че всяка обич трябва да се изразява чрез сетивата.

Като се ожениха, в началото Слоун не умееше да дава израз на чувствата си, сдържаше ги, оставяше неизказани неща, очакваше другият сам да ги разбере. Това му бе вродено, но Джесика не се примири и положи големи усилия да го накара да преодолее тази своя резервираност поне към нея и после към Ники. Слоун си спомняше как още тогава му бе казала: „Когато един мъж се ожени, скъпи, всички бариери падат. Нали затова е казано, че сме свързани в едно? Така че до края на живота си трябва да си казваме един на друг точно какво чувстваме, а понякога и да го показваме.“

Последните думи се отнасяха до секса, който дълго време от брачния им живот все още криеше нови изненади и разнообразия за Слоун. Джесика се бе сдобила с няколко от изобилстващите на Изток книги за изкуството на любовта с подробни описания и илюстрации и обичаше да изпробва нови положения, да търси различни наслади. Леко шокиран и стеснителен в началото, Слоун постепенно започна да споделя нейното удоволствие, но инициативата винаги бе у Джесика.

Към другите си остана сдържан. Не помнеше откога не бе прегръщал собствения си баща; възпираше го и несигурността как би реагирал Ангъс, който също бе затворен, почти скован по природа.

— Добре дошъл, скъпи.

Джесика се появи облечена в млечнозелено — любимия му цвят. Прегърнаха се нежно и влязоха във всекидневната. Ники дойде за малко при тях: беше вечерял и скоро щеше да си ляга.

— Какво ново в света на музиката? — попита Слоун сина си.

— Сега разучавам Прелюдия номер две от Гершуин. Страхотна е!

— Май си я спомням — каза бащата. — Гершуин я е написал като много млад, нали?

— Да, на двайсет и осем.

— И някъде в началото няма ли нещо такова: дум-ди-да-дум, дий-да-да-ди-дум-ди-дум-ди-дум-ди-дум?

Ники и Джесика се разсмяха на опитите му да пее.

Вече нито той, нито Джесика си спомняха на колко години точно Ники за пръв път прояви интерес към музиката, но във всеки случай беше съвсем мъничък, а сега свиренето бе основното му занимание. Само преди няколко седмици учителката му, възрастна австрийка, бе казала на Джесика, че нейният син носи музиката в душата си, и му предсказа голямо бъдеще с нея.

— Ники, става късно — подкани го Джесика, поглеждайки часовника.

— О, мамо, нека да поостана. Утре нямаме училище.

— Но денят ти ще бъде напрегнат като всеки друг. Непреклонна съм.

Джесика отговаряше за реда в семейството и затова, след като пожела нежно и на двамата „лека нощ“, Ники се прибра. След малко го чуха да свири в стаята си на електронната йоника, с която заместваше пианото от всекидневната.

В меко осветената стая Джесика се зае отново с мартинито. Докато я гледаше как го налива в чашите, Крофърд си помисли колко щастлив човек е. Повече от двайсет години след като се бе оженил за нея, Джесика продължаваше да буди у него това чувство. Тя вече не носеше дълга коса и не си правеше труда да прикрива посребряващите кичурчета, а и около очите й се бяха появили бръчки. Но фигурата й беше стройна и хубава, а погледите на мъжете още се връщаха повторно към краката й. Самият той се гордееше да се появи където и да е с Джесика до себе си, почти непроменена от годините.

— Имал си тежък ден, както разбирам — каза тя, подавайки му чашата.

— И как още! Гледа ли новините?

— Да. Горките пътници в тоя самолет. Каква ужасна смърт! И като си помисля, че те най-дълго от всички са знаели какво ги чака, без да могат да направят нищо, освен да седят безропотно.

Слоун усети, че го загриза съвестта, като си даде сметка, че изобщо не е мислил по този въпрос. Понякога професионалният журналист се оказва така погълнат от събирането на новините, че забравя за хората, които участват в тях. Дали претръпваме от продължителното опериране с такава материя, или — подобно на лекарите — се скриваме зад защитен екран от привидно равнодушие? Надяваше се да е второто, а не първото.

— Щом си разбрала за самолета, видя ли Хари? Какво ще кажеш?

— Добре беше.

Отговорът на Джесика звучеше безразлично. Слоун я наблюдаваше, очаквайки да чуе още нещо, и се питаше: „Наистина ли е заличила миналото в съзнанието си?“

— Хари беше много повече от добър. Направи го ей така — и Слоун щракна с пръсти, — без предупреждение, без никакво време дори. Справиха се отлично и той, и Рита, и Мин. Натрихме носа на другите телевизии.

— Напоследък Хари и Рита май доста често работят заедно. Да няма нещо между тях?

— Не. Просто са много добър екип.

— Откъде знаеш?

— Защото Рита има любов с Лес Чипингъм. И двамата си мислят, че никой не знае. А всички го знаят, разбира се.

— Я виж ти! — разсмя се Джесика. — Каква компанийка от прелюбодейци сте били!

Лесли Чипингъм беше самият председател на Си Би Ей. Слоун се канеше да разговаря именно с него на другия ден за отстраняването на Чък Инсън от длъжността отговорен редактор.

— Не ме включвай в групата — отвърна той. — Доволен съм и от това, което си имам у дома.

Мартинито го поотпусна, както очакваше. И двамата с Джесика не пиеха много: едно мартини и чаша вино с вечерята им стигаше.

— Тази вечер имаш и друга причина да си в добро настроение — каза Джесика и донесе от малкото писалище до отсрещната стена един плик, вече отворен, защото тя се грижеше за частната им делова кореспонденция. — Това е писмо от издателя ти.

Неговата трета книга — „Камерата и истината“, — написана този път в съавторство, бе излязла преди няколко месеца. Продажбата тръгна отначало бавно, а нюйоркските критици я разгромиха, доволни от възможността да се нахвърлят върху някой журналист с ранга на Слоун. Но в градове като Чикаго, Кливланд, Сан Франциско и Маями книгата бе посрещната с одобрение. А най-важното, че след няколко седмици пасажи от нея бяха цитирани и в общите коментари на събитията, което бе най-добрата й реклама.

В раздела за тероризма и съдбата на заложниците той открито писа, че много американци са почувствали „срам след направените през 1986–1987 година разкрития как правителството на САЩ е откупило свободата на шепа американски заложници в Близкия изток с цената на хиляди убити и осакатени иракци не само в ирано-иракската война, но и сред цивилното население“.

Той изтъкваше по-нататък, че жертвите по фронтовете са резултат от оръжията, доставени на Иран от САЩ в замяна на освобождаването на заложниците, и наричаше тази сделка „съвременните трийсет сребърника“. Най-често цитираните му думи по този въпрос бяха:

„Никой политик никъде по света няма смелостта да го каже на глас, но заложниците, включително американските, трябва да бъдат оставяни на съдбата си. А молбите, отправяни от семействата им, трябва да бъдат изслушвани със съчувствие, но не бива да отклоняват правителството от възприетата линия на поведение.“

И още:

„Единственият начин да се справим с терористите е да им отвърнем със същото — с контратероризъм, което значи винаги щом е възможно, те да бъдат издирвани и унищожавани тихомълком. Това е единственият език, на който може да се разговаря с тях. Но в никакъв случай да не сключваме сделки с терористите или да им плащаме откуп, пряко или косвено. Никога!“

Когато книгата излезе, някои от началниците в Си Би Ей се разтревожиха да не би позицията му за заложниците и съвета за унищожаването на терористите да породят отрицателно отношение у обществеността към телевизионната компания. Оказа се, че няма причини за безпокойство, и шефовете набързо се присъединиха към общия хор на одобрение.

Слоун засия, като прочете сумата на хонорара си.

— Заслужаваш го и се гордея с теб — каза Джесика. — Особено защото никога не би рискувал да изпаднеш в противоречие със собствените си думи. — Тя се сети нещо. — О, щях да забравя. Баща ти се обади. Пристига утре и би желал да ни гостува една седмица.

Слоун направи гримаса.

— Но нали съвсем скоро беше тук?

— Самотен е и остарява. Може би и ти, като станеш на неговите години, ще си имаш любима снаха, при която ще искаш да бъдеш.

И двамата се разсмяха, знаейки каква слабост имат Ангъс и Джесика един към друг, и че понякога се разбират по-добре помежду си, отколкото бащата със сина. Откакто майката на Слоун бе починала преди няколко години, Ангъс живееше сам във Флорида.

— Чудесно тогава — примири се Крофърд. — Но поне използвай, моля те, влиянието си над татко и го убеди да не пее пак старата песен за чест, патриотизъм и всичките там негови работи.

Той уважаваше героизма на баща си през войната, но знаеше колко досаден става старецът, като подхване една от любимите си теми — за изчезването на човешкото достойнство и нравствените стойности в съвременното общество, както той се изразяваше.

В разговора, продължил и по време на вечерята, Слоун отбеляза умислен:

— Знам какво имаш предвид, като спомена за риска от противоречие с думите ми. Вярно е, че съм поемал много по-малко рискове, отколкото е трябвало. Но към някои неща в книгата се чувствам действително съпричастен.

— И към тероризма ли?

Той кимна.

— И откакто книгата се появи на бял свят, доста често си мисля дали тероризмът би могъл да засегне теб или мен. Ето защо съм взел някои предпазни мерки, за които не съм ти говорил, но смятам, че трябва да ги знаеш. — И докато Джесика го гледаше озадачена, той продължи: — Може и до нас да стигне. Винаги има първи път, а моята работа е все едно да си в аквариум със златни рибки. Започнат ли терористите да действат и в САЩ, а аз, както знаеш, смятам, че това ще стане съвсем скоро, хора като мен ще бъдат най-привлекателната примамка, защото каквото и да направим или да ни направят, цял свят ще го разбере.

— Ами семействата? Те могат ли да стана прицел на терористи?

— Твърде малко вероятно е. Терористите винаги гледат да похитят някого с известно име.

— Ти спомена за някакви предпазни мерки. Какви точно? — напрегнато попита Джесика.

— Каквито трябва да се прилагат едва след като са ме взели за заложник, ако това се случи. Подготвил съм всичко с един познат адвокат и той разполага с необходимите подробности, както и с правото да ги обяви, ако това се наложи.

— Не ми харесва този разговор — прекъсна го Джесика. — Изнервя ме и недоумявам каква е ползата от предпазни мерки чак след като се е случило лошото.

— Преди това разчитам на телевизионната компания да гарантира сигурността ми, което тя прави повече или по-малко. Но ако все пак се случи, не желая, както съм писал и в книгата, да се плаща никакъв откуп за мен от когото и да било, нито дори от нашите собствени пари. Така че първото нещо, което трябва да направя, е да подпиша юридически заверена декларация в този смисъл.

— Да не искаш да кажеш, че парите ни са замразени?

— Не, не бих могъл да го направя, дори и да исках — поклати глава той. — Всичко, което притежаваме: къщата, банковите сметки, акциите, златото и чуждата валута, са наша обща собственост и ти можеш да правиш с тях каквото пожелаеш във всеки момент. Но след като декларацията ми бъде оповестена и хората знаят моето желание, ще ми се да вярвам, че ти няма да постъпиш по друг начин.

— Значи ме лишаваш от правото да взимам решения? — запротестира Джесика.

— Не, мила — възрази й той нежно. — Просто те освобождавам от една тежка отговорност и от една дилема.

— Ами ако Си Би Ей пожелаят да платят откупа?

— Съмнявам се, но във всеки случай няма да го направят против моето желание, което е споменато в книгата и повторено в декларацията.

— За пръв път чувам, че компанията ти осигурява някаква охрана. Каква точно?

— Когато получавам заплахи по телефона или писма, или се разчуе за опасност от нападение, а това става във всички телевизионни компании, особено по адрес на водещите, извикват частните детективи. Те обикалят из сградата, където работя, и правят каквото е необходимо според техните изисквания. Случвало ми се е няколко пъти.

— Никога не си ми казвал.

— Така е.

— И какво друго не си ми казвал? — попита Джесика с известна острота в гласа, макар че още не беше решила дали да се разсърди, или не.

— С адвоката съм уредил и някои други неща.

— Нямам ли право да ги знам?

— Дори е важно да ги знаеш. — Слоун пренебрегна сарказма, към който жена му прибягваше понякога, като се притесни. — Щом отвлекат някого, независимо къде по света, похитителите вече почти винаги правят видеозапис. Като се гледа, било на видео, било по телевизията, никой не може да знае дали записаният говори и прави гримаси по свое желание или по принуда, но ако има предварителна уговорка за някои сигнали, заложникът има всички шансове да предаде послание, което да бъде ясно разбрано от близките му. Впрочем все повече и повече хора, които допускат, че един ден могат да бъдат превърнати в заложници, постъпват по този начин: оставят документ с инструкции за действие при адвокат и установяват система от сигнали.

— Ако работата не беше сериозна, щях да помисля, че ми разказваш шпионски роман. И какви са твоите сигнали?

— Ами като оближа устни с езика си, което никому не би направило впечатление, това значи: „Действам по чужда воля. Не вярвайте на нищо, което ви казвам.“ Ако почеша или докосна дясното си уха, разбирай: „Похитителите ми са добре организирани и силно въоръжени.“ Същото нещо, но с другото ухо сигнализира точно обратното: „Охраната не е много силна. Нападение отвън би успяло.“ Има и други, но засега стига толкова. Не искам повече да те разстройвам.

— Тези неща наистина ме разстройват — отвърна Джесика и си помисли: „Нима е възможно да се случи? Кроф да бъде отвлечен и закаран някъде далеч?“ Струваше й се невероятно, но всеки ден се случваха какви ли не неща. — Освен че ме е страх — продължи тя, — трябва да ти призная, че всичко това буди у мен възхищение, защото досега не съм те познавала от тази ти страна. Чудя се обаче: защо не отиде на онзи курс по самоотбрана, за който говорихме?

Беше курс за съпротива срещу терористи, предлаган от една британска фирма и рекламиран по няколко телевизионни програми в САЩ. Курсът траеше една седмица и една от целите му беше да подготви хората точно за вероятността, спомената от Слоун — как да се държат в случай, че станат заложници. Преподаваха и невъоръжена самоотбрана, каквато Джесика бе настоявала съпругът й да усвои след жестокото нападение на водещия в Си Би Ес Дан Радър насред нюйоркска улица през 1986 г. Радър отиде в болница, а двамата въоръжени нападатели така и не бяха открити.

— Проблемът ми е да намеря време — отвърна Слоун. — А, като стана дума за това, ходиш ли още на уроци по ръкопашен бой в тясно пространство?

Всъщност Джесика държеше Слоун да посещава тези часове, водени от един елитен английски бригаден генерал, живеещ в Ню Йорк, но тъй като той просто не намери време, тя реши сама да усвои това умение.

— Вече не ходя редовно — отговори му тя. — Взимам по един час на месец-два, колкото да си поддържам формата. Понякога генерал Уейд изнася лекции, които посещавам.

— Добре — кимна Слоун.

През нощта, все още разстроена от разговора, Джесика почти не спа.

Двамата във форда навън проследиха как лампите в къщата загасват една по една, предадоха съобщение по телефона и приключили бдението си за деня, си заминаха.