Артър Хейли
Вечерните новини (5)

4

Беше 19,40 часът, когато Крофърд Слоун напусна гаража на Си Би Ей зад волана на своя „Буик Съмърсет“. Както обикновено той караше колата на телевизионната компания, която имаше на разположение по силата на трудовия си договор, а можеше да ползва и шофьор, ако иска, но рядко го правеше. Няколко минути по-късно той сви по Трето авеню по Петдесет и девета улица в посока към булевард Рузвелт, като не преставаше да мисли за току-що завършилото предаване. Отначало вниманието му бе насочено главно към Инсън, но после се опита да забрави за отговорния редактор поне до следващия ден. Слоун не се съмняваше нито за миг в способността си да се справи с Инсън и да го накара да си търси работа другаде — може би като вицепрезидент на някоя телевизионна компания, което, макар да звучеше престижно, беше понижение за човек, работил за отдел „Новини“. И през ум не му минаваше възможността да стане точно обратното и ако някой само го споменеше, би му се изсмял. Така че сега се замисли за Хари Партридж.

Набързо направеният, но отличен репортаж от Далас бе поредната блестяща изява на неговия изключителен професионализъм. Слоун бе успял да се свърже с Партридж по телефона във „Форт Уърт“, чийто номер се взимаше от компютърния телефонен указател на летищата, поздрави го и го помоли да предаде поздравленията му на Рита, на Мин и на О’Хара. За един водещ бе редно да постъпи така — жест на благородство, макар че по отношение на Партридж го направи без особен ентусиазъм. Неискреността на Слоун породи известна неловкост в разговора между двамата, която присъстваше почти винаги в общуването му с Партридж. Този път Партридж не беше притеснен, макар по гласа му да личеше, че е уморен.

И там, в движещата се кола, в миг на безмълвна откровеност със себе, си Слоун се запита: „Какво всъщност изпитвам към Хари Партридж?“ Отговорът бе също толкова откровен: „Кара ме да се чувствам несигурен.“ И въпросът, и отговорът имаха корени в недалечното минало.

Двамата се познаваха повече от двайсет години, откакто работеха в телевизионната компания Си Би Ей, в която бяха постъпили по едно и също време. Още от самото начало се проявиха като еднакво добри професионалисти, но като личности бяха диаметрално противоположни. Слоун беше точен, взискателен, безупречен в облеклото и думите си; приятно му беше да има авторитет и го приемаше като нещо съвсем естествено. По-младите в професията се обръщаха към него със „сър“ и му правеха път. С непознати се държеше хладно и на известно разстояние, макар че в контактите с хората от изостреното му внимание не убягваше нищо споменато или намекнато.

За разлика от него Партридж се държеше много непосредствено и имаше небрежен вид; обичаше старите сака от туид и рядко слагаше костюм. С него се общуваше непринудено и леко. Понякога създаваше впечатлението, че не го е грижа много-много за нищо, но това беше измамно и съвсем съзнателно: още като млад журналист Партридж бе установил, че може да открие много повече неща, ако не демонстрира пълномощията си и не разкрива забележителната си интелигентност и наблюдателност.

Двамата се различаваха и по професионалната си подготовка. Крофърд Слоун, от средно семейство в Кливланд, се бе учил на телевизионна журналистика в родния си град, а Хари Партридж бе стажувал в Канадската телевизия, Си Би Си, в Торонто, като преди това бе работил като четец на новините и прогнозата за времето в малки радио– и телевизионни станции в Западна Канада. Роден бе недалеч от Калгари, в Алберта, в малко селце с името Де Уинтън, където баща му бе фермер.

Слоун имаше диплом от Колумбийския университет. Партридж не беше завършил и гимназия, но бързо бе наваксал и обогатил образованието си в журналистическата практика. В Си Би Ей дълго време се бяха развивали паралелно, поради което всички започнаха да ги мислят за конкуренти. Слоун наистина смяташе Партридж за такъв, дори виждаше в негово лице заплаха за бъдещото си издигане. Никак не бе сигурен обаче дали и Партридж мисли същото за него.

Съперничеството помежду им се изостри като че ли най-много, докато отразяваха заедно войната във Виетнам. Компанията ги изпрати там към края на 1967-а, за да работят като екип, и в известен смисъл те изпълняваха това поръчение. Слоун обаче гледаше на войната като на златен шанс да напредне в кариерата; още тогава той ясно се виждаше зад бюрото на водещия вечерния осведомителен бюлетин и знаеше, че едно от най-важните условия за постигането на тази цел е да се явява на екрана колкото може по-често. Ето защо скоро след като пристигна в Сайгон, той прецени, че в никакъв случай не бива да се отдалечава твърде много от „Пентагон-Изток“, щаб-квартирата на американските сили за военна намеса във Виетнам в базата Тан Сон Нут, на осем километра от Сайгон, а наложеше ли му се да пътува, гледаше да не е за дълго.

И сега, след толкова много години, още си спомняше разговора с Партридж, в който той му бе казал: „Кроф, никога няма да можеше да разбереш тази война, ако посещаваш само «сайгонското кабаре» и висиш пред «Каравел».“ Първото име журналистите бяха дали на военните пресконференции, а с второто наричаха хотела, прославил се като любимо място за запой на чуждестранни кореспонденти, високопоставени военни и служители на американското посолство. „Ако имаш предвид рисковете — му бе отвърнал Слоун троснато, — аз съм готов да поема не по-малко от теб.“

„Не говоря за рисковете. Ние всички се излагаме на рискове. Имам предвид задълбоченото анализиране на онова, което става наоколо. Искам да проникна дълбоко в тази страна и да я разбера. Не желая през цялото време да съм обвързан с военните, да следя само развоя на военните действия и да предавам съобщения единствено за сраженията, както се очаква от нас. Това е най-лесното. А като отразявам военни действия, искам да съм на предните линии, за да проверявам дали всичко става точно така, както твърди информационната служба.“

„Но в такъв случай ще трябва да отсъстваш с дни, ако не и седмици.“

Партридж изглеждаше развеселен.

„Сигурен бях, че ще включиш веднага. Несъмнено разбираш още и че начинът, по който смятам да работя, ще ти осигурява възможност да се появяваш на телевизионния екран всяка вечер.“

Слоун се почувства неловко, че така бързо отгатнаха мислите му, но в края на краищата нещата се развиха точно по този начин. Никой не можеше да упрекне Слоун, че не се е старал като кореспондент във Виетнам, нито че е избягвал рисковете. Случваше се да отиде и в зоните, където действаха силите на Виетконг, понякога попадаше и сред сражения, а в опасни моменти се питаше с основателен страх дали ще се измъкне жив оттам. Оказваше се, че все някак си успява, при това за не повече от двайсет и четири часа. Връщаше се винаги с много драматичен филмов материал от полесражението и с трогателни репортажи за доблестни млади американски войници — точно каквото очакваха в Ню Йорк.

Умело следвайки предварително начертания си план, Слоун не се излагаше на твърде големи опасности и почти винаги се намираше в Сайгон, когато имаше военни и дипломатически пресконференции, а именно тук се узнаваха новините. Едва много по-късно щеше да стане ясно колко повърхностно е отразявал Слоун събитията във Виетнам и как телевизията е давала предимство на драматичния видеоматериал, оставяйки задълбочения анализ и дори истината на втори и трети план. Но докато това не си пролича, за Крофърд Слоун то нямаше никакво значение.

Цялостният му замисъл се осъществи. Пред камерата, а още повече на фона на виетнамските събития той винаги имаше обаяние. Стана любимец на редакторите на информационните емисии в Ню Йорк и често се явяваше вечер в новините, понякога три-четири пъти седмично, което беше най-сигурният начин за един кореспондент да спечели авторитет, и то не само сред публиката, а и пред онези в управата на Си Би Ей, които взимат решенията.

За разлика от него Хари Партридж продължи да следва собствената си съвсем различна стратегия. Издирваше сложни проблеми, които изискваха по-дълго търсене на факти и го отвеждаха заедно с оператора до най-отдалечените кътчета на Виетнам. Запозна се с военната тактика и на американците, и на Виетконг и разбра защо и двете страни имат провали. Проучи какъв е балансът на силите, обикаляше фронтовите райони да събира сведения от първа ръка за ефективността на нападенията по суша и по въздуха, за дадените жертви и за дислокацията на силите. Някои от сведенията му противоречаха на официалните военни съобщения от Сайгон, но други ги потвърждаваха, а с опитите си да дават независима паралелна информация Партридж и неколцина като него се откроиха от останалите чуждестранни кореспонденти във Виетнам. Хари Партридж бе този, който съобщи още тогава, че американските войски при Тет бележат по-големи успехи, отколкото им се признават, както и че противникът не е чак толкова силен и че не всичките му офанзиви са успешни. Отначало някои редактори в Ню Йорк се съмняваха в тези съобщения и не бързаха да ги пускат. Но след като ги проверяваха и се убеждаваха наново и наново в абсолютната точност на Партридж, излъчваха почти всичко, изпратено от него.

Едно нещо обаче беше спряно, и то заради несъгласието му с критичната позиция, заета от авторитетния Уолтър Кронкайт, тогава на длъжност водещ в Си Би Ес, В специална кореспонденция от Тет след противниковата офанзива там Кронкайт бе заявил, че „кървавата авантюра във Виетнам ще ни доведе до безизходица“ и „с каквито и средства да ескалираме конфликта, противникът е в състояние да ни отвърне със същото“. А по-нататък: „Да твърдим, че днес сме по-близо до победата, означава да вярваме на оптимистите, които веднъж вече ни заблудиха.“ Ето защо, настояваше Кронкайт, Америка трябва „да започне преговори, но не като победител, а като почтена страна, направила всичко възможно да изпълни обещанието си да защитава демокрацията“.

Поради името на автора този силен коментар, вплетен в съвсем обективна информация, оказа огромно въздействие и послужи като основание и стимул на антивоенното движение. Сам президентът Линдън Джонсън заявил според сведенията, че ако загуби Уолтър Кронкайт, все едно, че е загубил страната си.

С интервютата си, взети от различни хора в района на събитията, Партридж доказваше, че Кронкайт не само може да греши, но и че, съзнавайки напълно силното си влияние, водещият на Си Би Ес влиза в ролята — по думите на един интервюиран — „на самозван президент, нарушавайки собствената си клетва за безпристрасност в журналистиката“.

Когато материалът на Партридж се получи в Ню Йорк, обсъждането му трая с часове и стигна до най-големите началници на Си Би Ей, преди да бъде взето единодушното решение, че една конфронтация с националния любимец „Уолтър“ е предварително обречена на провал. Но все пак репортажът на Партридж бе неофициално размножен и се разпространяваше между журналистите в телевизията.

Заради пътуванията си до районите с тежки сражения Партридж често отсъстваше от Сайгон по цяла седмица, а понякога и повече. Като отиде веднъж нелегално до Камбоджа, го нямаше цял месец. Но винаги се връщаше със силни репортажи, много от които останаха в съзнанието на хората и след войната заради задълбочените анализи. И никой друг освен Крофърд Слоун не оспори, че Партридж е превъзходен журналист. Но тъй като не се явяваше на екрана така често като Слоун, Партридж остана за жалост почти незабелязан от публиката. Във Виетнам обаче имаше нещо друго, което беляза живота и на Партридж, и на Слоун. Това бе Джесика Кастило.

* * *

Следвайки почти механично маршрута, който изминаваше по два пъти всеки делничен ден, Крофърд Слоун вече бе взел завоя от Петдесет и девета улица по авеню Йорк. След няколко пресечки сви надясно и пое на север по булевард Рузвелт. Минути по-късно се движеше вече успоредно на Ийст Ривър и тъй като нямаше повече кръстовища и светофари, натисна газта. Оставаше му още половин час до дома му в Ларчмънт, северно от Лонг Айлънд. Зад него един „Форд темпо“ също увеличи скоростта си. Мислите на Слоун, обикновено успокоени по това време на деня, се насочиха към миналото и към Джесика, която в Сайгон беше приятелка на Хари Партридж, но в края на краищата се омъжи за Крофърд Слоун.

* * *

Тогава, във Виетнам, Джесика беше на двайсет и шест, стройна, с дълга кестенява коса, пъргав ум и — на моменти — остър език. Бе младши служител в американската информационна агенция, но умееше да постави на място всеки журналист, който се опиташе да разговаря с нея не само по служба. Агенцията се намираше на улица Ле Ки Дон в засенената от едно дърво библиотека „Линкълн“, която някога бе театър „Рекс“, та старата му емблема си остана там през цялото време. Някои представители на печата посещаваха агенцията повече, отколкото бе необходимо, и задаваха какви ли не въпроси, само и само да поприказват с Джесика.

Тяхното ухажване я забавляваше, но по времето, когато Крофърд Слоун се запозна с нея, вниманието й бе заето единствено от Хари Партридж.

И до ден-днешен, мислеше си Слоун, някои неща в тази отдавнашна връзка между Партридж и Джесика не му бяха известни, не беше питал и нямаше да ги узнае. Вратите, затворени преди повече от двайсет години, бяха останали така през цялото време, което не му пречеше и никога нямаше да му попречи да си задава въпроса какво всъщност е имало тогава между двамата.