Артър Хейли
Вечерните новини (47)

6

— Харесвам Висенте — каза Ники. — Той е наш приятел.

— И аз мисля така — обади се Ангъс от своята килия. Той лежеше на тънкия мръсен дюшек и запълваше времето си с наблюдения върху два големи бръмбара на стената.

— Тогава престанете да мислите така и двамата! — сопна им се Джесика. — Глупаво и наивно е да харесвате каквото и да е тук.

Но изведнъж си прехапа устата и съжали за казаното. Нямаше нужда да говори така грубо. Като смени тона и попоглеждаше предпазливо към дежурния на пост, тя попита:

— Ангъс, и ти, Ники, чували ли сте за „стокхолмския синдром“?

— Мисля, че да — отвърна Ангъс. — Но не съм съвсем сигурен.

— А ти, Ники?

— Не, мамо. Какво значи това?

Пазачът им изглеждаше пак погълнат от своето списание с комикси и напълно безразличен към разговора им. Джесика знаеше, че той не разбира английски. Мислено тя сякаш чуваше гласа на генерал Уейд, който наставляваше малката си група курсисти: „Едно от нещата, които се наблюдават при почти всички терористични отвличания на самолети или на хора, е това, че след известно време поне един от заложниците развива симпатия към терористите. Понякога се стига дотам, че заложникът смята терориста за свой приятел, а полицията или армията отвън, опитваща се да спаси заложниците, се възприема като враг. Това се нарича «стокхолмски синдром».“

Джесика бе потърсила допълнителна информация по въпроса и беше любопитна да узнае как явлението е получило това си наименование. И сега, ровейки из паметта си, тя разказа на Ники и Ангъс странната история.

„Това се случило в Стокхолм, Швеция, на 23 август 1973 година. Сутринта на централния градски площад, Нормалмсторг, един избягал затворник, Ян Ерик Оусон, 32-годишен, влязъл в шведската кредитна банка, една от големите столични банки. Изпод якето си Оусон извадил картечница, стрелял в тавана и създал паника сред изсипалите се парчета бетон и счупени стъкла. Последвалата агония продължила шест дни.

Никой от участниците не можел да предполага, че в продължение на години или може би векове след това преживяното от тях щяло да стане известно в медицината и науката като «стокхолмски синдром», редом с понятията «Цезарово сечение» и «Болестта на Алцхаймер».

Всички банкови чиновници на работа в момента станали заложници на Оусон и на съучастника му Кларк Оловсон, 26-годишен. Трите жени и мъжът били все на по двайсет и няколко години. Следващите шест дни този секстет прекарал затворен в едно от хранилищата в подземието на банката, откъдето престъпниците изложили своите искания по телефона: три милиона крони в брой (седемстотин и десет хиляди долара), два пистолета и кола, с която да избягат. По време на обсадата заложниците изживели какви ли не страдания. Принуждавали ги да стоят прави с въже около врата, така че ако паднат, да се удушат. От време на време допирали дулото на картечницата до ребрата им и те очаквали всеки момент да бъдат застреляни. Цели петдесет часа нямали храна, а найлоновите торбички за смет били единствената им тоалетна. Терзаела ги клаустрофобия и страх.

Но въпреки всичко между заложници и похитители се появила необикновена близост. В един момент една от чиновничките имала възможност да избяга, но не го направила; друга успяла да даде някакви сведения на полицията, но после признала, че се чувства като предателка. А колегата им охарактеризирал похитителите като «много мили».

Стокхолмската полиция, която полагала всички усилия да освободи пленниците, срещнала враждебност от тяхна страна. По телефона те казвали, че искат да излязат заедно с крадците, че им имат доверие, че те всъщност ги пазели от полицията и дори че не вярват на шведската полиция.

По-късно се разкрило, че едното момиче държало за ръка по-младия си похитител, и после казало на следователя, че той й дал нежност. А след като била освободена и я изнасяли на носилка, тя се провикнала към Оусон, че иска пак да го види.

При разговори с лекарите впоследствие свободните вече заложници наричали полицията свой враг и били убедени, че дължат живота си именно на похитителите си. Една от тях даже обвинила доктора, че се опитва да промие мозъка и от нейното уважение към Оусон и Оловсон. А друга ги посетила в затвора една година след драмата в банката и водила дълъг разговор с тях.

В края на краищата лекарите, занимаващи се със случая, стигнали до заключението, че реакцията на заложниците е типична за човек, изпаднал в екстремна ситуация, от която не е сигурно, че ще излезе жив. Цитирана била Ана Фройд, която описала подобни реакции като «идентификация с агресора». В края на краищата случилото се в шведската банка било запомнено завинаги със «стокхолмския синдром».“

— Хей, че интересна работа, мамо — възкликна Ники.

— Изобщо не съм го знаел, Джеси — добави Ангъс.

— Знаеш ли още такива неща? — попита Ники.

Джесика остана много доволна.

— Знам още някои. Ще ви повторя съветите, които генерал Уейд даваше на групата си за съпротива срещу терористи. „Ако си пленник или заложник, на първо място се пази от «стокхолмския синдром»! Второ: когато имаш работа с терористи, не забравяй, че «обичай врага си» е пълна глупост. От друга страна, не губи време и усилия да мразиш терористите, защото омразата е напразно изхабяващо чувство. Просто никога не им вярвай и не изпитвай топли чувства към тях, като не забравяш никога, че те са ти врагове.“ След това Джесика описа няколко случая с отвлечени самолети, когато пътниците в тях, взети за заложници и третирани зле, започват да изпитват приятелски чувства към своите нападатели. Така станало със злощастния самолет на ТУА през 1985 година, когато някои от пътниците изразили съчувствие към похитителите си, шиити, и започнали да разпространяват пропагандистките теории на престъпниците.

А съвсем неотдавна, припомни им Джесика, един от освободените заложници в Близкия изток — само будещ съжаление, очевидно жертва на „стокхолмския синдром“ — дори предал послание от своите палачи до папата и президента на САЩ, спечелвайки си с това голяма популярност.

Още по-тревожна проява на „стокхолмския синдром“ бил случаят с отвлечената навремето Патриша Хърст, но за лош късмет на Патриша, която бе арестувана през 1975 година и изправена на следващата година пред съда за престъпления, извършени под влиянието на самите й похитители, случката в Стокхолм още не била широко известна, за да може да й осигури съчувствие и по-голяма справедливост.

— Значи ти искаш да ни предпазиш от това да се хванем на въдицата на по-дружелюбния Висенте — разсъждаваше Ангъс. — Той все пак ни е враг.

— Ако не беше — подчерта Джесика, — ние просто щяхме да можем да излезем оттук, докато той е на пост.

— Което съзнаваме, че е напълно невъзможно. — Ангъс насочи гласа си към средната килия. — Разбра ли това, Ники? Излиза, че мама е права, а ти грешиш.

Ники мрачно кимна, без да отговори. Тъжното в това пленничество, си помисли Джесика, е и това, че Ники се среща по-рано от нормалното с някои от недостойните качества на човека.

* * *

Както обикновено става в Перу, новините, отнасящи се до отвлечените членове на семейство Слоун, стигнаха до най-отдалечените кътчета на страната, изминавайки разстоянието дотам на вълните на радиото.

Първото съобщение за връзката на Перу и „Сендеро Луминосо“ с това престъпление бе излъчено в събота, деня след петъчния вечерен осведомителен бюлетин на Си Би Ей, в който бяха огласени всички резултати от работата на „групата за бързо реагиране“. Макар че отвличането бе съобщено с перуанските средства за информация още преди това като почти незначително събитие, връзката му с тази страна го превърна веднага в първостепенна новина.

Пак перуанското радио предаде чак до планинския град Аякучо в Андите и селцето Нуева Есперанса в джунглата съобщението на „Болтимър Стар“ и американските телевизии за отказа на Тиъдор Елиът да изпълни исканията на похитителите, съпроводен с пренебрежителното му отношение към „Сендеро Луминосо“. В Аякучо това стана известно на водачите на „Сендеро“, а в Нуева Есперанса го узна терориста Улисес Родригес, наричан Мигел.

Малко по-късно се състоя телефонен разговор между Мигел и водача на „Сендеро“ в Аякучо, без нито един от двамата да съобщава името си, докато разговаряха. И двамата знаеха, че телефонните връзки са лоши и минават през други места, където всеки може да ги подслушва, включително армията и полицията. Затова разговаряха с най-общи думи, завоалирано, което впрочем практикуваха повечето хора в Перу, при условие че добре разбираха значението на всичко казано.

Ето какво бе то: трябва незабавно да се направи нещо, с което да се докаже на американската телевизионна компания Си Би Ей, че хората, с които си имат работа, не са нито глупаци, нито страхливци. Една от възможностите бе да бъде убит някой от заложниците и тялото му да бъде намерено впоследствие в Лима. Мигел се съгласи, че това би имало ефект, но предложи за момента да запазят и тримата, като капитал. Вместо убийство той препоръча друг метод на действие, спомняйки си нещо, което бе научил в Хакензак. Убеден беше, че то ще има същия психологически ефект върху хората от другата страна на уравнението в Ню Йорк. Идеята му бе незабавно приета и тъй като имаше нужда от транспортиране на товар, направена бе уговорката кола или камион незабавно да тръгнат от Аякучо за Нуева Есперанса. А там Мигел започна подготовката, като най-напред прати да извикат Сокоро.

* * *

Джесика, Ники и Ангъс гледаха как пред килиите им се точеше малка процесия. Тя се състоеше от Мигел, Сокоро, Густаво, Рамон и един от пазачите. От съсредоточените им лица бе ясно, че нещо важно ще се случи, и тримата пленници със страх зачакаха да разберат какво.

Скоро килията на Ники бе отключена и терористите го наобиколиха, без да обръщат внимание на Джесика и Ангъс.

— Какво правите?! Моля ви да не му причинявате болка. Той вече страда достатъчно. Ако е необходимо, направете го на мен! — молеше тя в ужас.

Само Сокоро се обърна рязко към нея и изкрещя през стената от бамбукови пръчки:

— Млък! Не можеш да спреш онова, което ще стане.

— Какво ще стане? — запищя тя неистово. Видя, че Мигел бе внесъл в килията на Ники малка дървена масичка, докато Густаво и пазачът хванаха момчето и не му даваха да мръдне. — О, това не е честно, за Бога, пуснете го! — отново извика Джесика.

Сякаш изобщо не я бе чула, Сокоро се обърна към Ники:

— Ще ти бъдат отрязани два пръста от ръката.

Като чу това, Ники, и без това обезумял от страх, започна да пищи и да се бори, но напразно.

Сокоро продължи:

— Тези мъже ще го направят, колкото и да се съпротивляваш. Просто ще те боли повече, ако се дърпаш, затова мирувай!

Без да я слуша, Ники говореше нещо неразбрано, а очите му диво се въртяха на всички страни, докато продължаваше да се бори отчаяно да се освободи или поне някак си да издърпа ръцете си. Но всичко бе безуспешно.

Джесика нададе пронизителен вой.

— Недейте, недейте пръстите! Не разбирате ли, той свири на пиано! Това е животът му!

— Известно ми е! — Този път към нея се обърна Мигел с ехидна усмивка на лицето. — Чух мъжа ви да го казва по телевизията в отговор на някакъв въпрос. Като му изпратим тези пръсти, ще съжалява за думите си.

От другата страна на килията на Ники Ангъс блъскаше по решетките и също крещеше. Протегнал бе ръцете си.

— Вземете моите! Какво значение има? Защо да съсипвате целия живот на момчето?

— Какво значение имат два пръста на едно буржоазно копеле, когато шейсет хиляди перуански деца умират ежегодно, преди да са навършили пет години — изкрещя му в отговор Мигел, изкривил този път злобно лицето си.

— Но ние сме американци! — не му остана длъжен Ангъс. — Нямаме вина за това.

— Имате! Капиталистическата система, вашата система, която експлоатира хората, ги лишава от живот. Тя е виновна…

Статистиката на Мигел за детската смъртност бе цитат от Абимаел Гусман, основателя на „Сендеро Луминосо“. Мигел знаеше, че цифрата сигурно е преувеличена, но нямаше съмнение, че смъртността от недохранване сред децата в Перу е една от най-високите в света.

Нещата се развиха светкавично на фона на разменяните обвинения и обиди. Приближиха до Ники малката масичка, донесена от Густаво. Докато момчето продължаваше да се гърчи и да се дърпа, молейки през сълзи жално за пощада, Густаво постави насила малкото пръстче на дясната му ръка върху масата, свивайки надолу извън нея останалите четири. Рамон извади трионче. Хилейки се, той опита остротата му върху палеца си. После, доволен, пристъпи напред, постави острието върху втората става на пръстчето и с рязко движение натисна с месестата си длан триона към масата. Последва тъп звук, струя кръв и пронизителен писък от Ники; пръстът бе почти отделен, но не съвсем. Рамон отново вдигна триона и сряза останалата тъкан и плът докрай. Ники викаше отчаяно, вече от болка. Кръвта заля цялата маса и ръцете на мъжете, които държаха момчето. Те не й обърнаха внимание и повториха цялата процедура, този път с показалеца на момчето. Един удар на триона бе достатъчен. Пръстът се отдели и падна. Рукна още кръв.

Сокоро бе прибрала първия пръст в найлонова торбичка, където сложи сега и втория. Беше пребледняла, стискаше устни. Хвърли бърз поглед към Джесика, захлупила лице с ръцете си; тялото се разтърсваше от ридания.

Ники, почти в безсъзнание, пребледнял като пръст, бе паднал върху тясното легло, а писъците се бяха превърнали в стенания на агония. Докато Мигел, Роман и пазачът напускаха килията с окървавената маса, Сокоро каза на Густаво, комуто бе дала сигнал да чака:

— Изправи момчето, постави го да седне.

Докато Густаво изпълни нареждането й, Сокоро донесе съд с топла сапунена вода. Пое дясната ръка на Ники и грижливо изми чуканчетата на двата срязани пръста. Водата се обагри светлочервено от кръвта. После тя покри двете рани с по няколко парчета марля и здраво бинтова цялата ръка. Скоро кръвта проникна през марлята и превръзката, но очевидно кръвотечението намаляваше. Ники продължаваше да е в шок, цялото му тяло трепереше и нито помагаше, нито пречеше на онова, което правеха с него.

Мигел все още бе в колибата и Джесика се приближи до вратата на килията си.

— Моля ви, пуснете ме да отида при сина си, моля ви, моля ви, моля ви — извика му тя, обляна в сълзи.

Мигел поклати глава и каза с пренебрежение:

— Никаква майка за бъзливото хлапе! Така ще стане мъж.

— Той е повече мъж, отколкото ти ще бъдеш някога — чу се гласът на Ангъс, изпълнен с гняв и омраза; той също се бе приближил до вратата на килията си с лице към Мигел. Ангъс се опита да си спомни испанската псувня, която Ники му бе казал преди една седмица: — Ти си maldito hijo de puta! (Проклет кучи син!)

Ангъс си споми, че Ники му бе обяснил колко тежка обида е да споменеш името на майката в някоя испанска псувня. Бавно и тежко Мигел извърна глава. Погледна Ангъс с ледени и злобни очи, които не прощаваха. После, без да променя каменното изражение на лицето си, отново се обърна.

Густаво бе излязъл от килията на Ники точно когато бяха изречени думите на Ангъс и стана свидетел на реакцията на Мигел. Като поклати глава, той прошепна на Ангъс със своя недодялан английски:

— Стар човек, ти направил лоша грешка. Той няма забрави.

* * *

Часовете минаваха и Джесика все повече се тревожеше за психическото състояние на Ники. Беше се опитала да му говори, да се опита по някакъв начин, макар и само с думи, да го успокои, но безуспешно: не получи никакъв отговор. Повечето време Ники лежеше неподвижно, простенвайки от време на време. После изведнъж тялото му се разтърсваше в конвулсии няколко пъти и той надаваше остри писъци, след което започваше да трепери. Джесика бе сигурна, че прекъснатите нерви са причина за конвулсивните движения и съпровождащата ги болка. Доколкото виждаше, очите на Ники бяха отворени, но лицето му бе бледо.

— Само една думичка, Ники, миличък! Само една думичка! Моля те, кажи ми нещо, каквото и да е! — Но отговор не идваше. Джесика вече се чудеше дали самата тя не полудява. Безсилието й да посегне и да докосне сина си, да се опита да му даде някаква физическа утеха я довеждаше до отчаяние.

Падна мрак. С напредването на нощта пазачите се смениха. Застъпи Висенте. Шумовете отвън станаха по-слаби и когато вече се чуваше само бръмченето на насекомите, пристигна Сокоро. Тя носеше същия съд с вода, още няколко марли, бинт и керосинова лампа, с която влезе в килията на Ники. Внимателно го постави да седне и започна да сменя превръзката на ръката му. Ники като че ли се беше поуспокоил, изглежда, го болеше по-малко, конвулсиите се поразредиха.

След известно време Джесика тихо заговори:

— Сокоро, моля ви!

Сокоро тутакси се извъртя назад. Вдигна пръст към устните си и даде сигнал на Джесика да мълчи. Несигурна за нищо, объркана от напрежението и страха, Джесика се подчини. Когато направи превръзката, Сокоро излезе от килията на Ники, но не я заключи. Нещо повече, приближи се до тази на Джесика и отвори катинара с ключ. И отново даде знак за мълчание. После махна на Джесика да излезе от килията си и посочи отворената врата на Ники.

Топла вълна обля Джесика.

— Трябва да се върнете преди изгрев — прошепна Сокоро и кимна в посока към Висенте. — Той ще ви каже кога.

Преди да влезе при Ники, Джесика спря и се обърна. Инстинктивно и импулсивно тя приближи до Сокоро и я целуна по бузата.

Миг по-късно Джесика вече държеше Ники, пазейки бинтованата му ръка.

— О, мамо — тихо каза той.

Прегърнаха се доколкото можаха. Ники скоро заспа.