Артър Хейли
Вечерните новини (43)

2

Лима бе град на контрастите, така остри и потресаващо неприкрити — помисли си Хари Партридж, — каквито бяха кризите и конфликтите в политиката и икономиката, безмилостно разкъсващи цяло Перу.

Огромният, безводен, разпрострян на всички посоки столичен град бе разделен на няколко квартала и във всеки можеше да се види разточително богатство и жалка нищета, свързани единствено от нишките на взаимната омраза. За разлика от повечето други градове, които познаваше, тук почти нямаше средно съсловие. Луксозни величествени къщи, заобиколени от сресани градини, заемаха най-хубавата земя на Лима, а непосредствено до тях се простираха ужасните наблъскани коптори на бедните. Повечето от нямащите обитаваха пренаселени колиби от картон, а очите им излъчваха такъв яростен гняв, че Хари винаги бе имал усещането за ферментираща революция. Този път обаче още през първия ден се убеди, че бунтът е вече назрял и всеки момент може да избухне.

Още на летището ги посрещна Фернандес Пабур, редовният стрингер на Си Би Ей в Перу. Той набързо ги прекара през имиграционните и митническите власти — при което известна сума пари смени собственика си, — а после ги заведе до един микробус „Форд“ с шофьор.

Фернандес беше набит, мургав, гъвкав и енергичен, вероятно около трийсет и пет, с издадена напред уста и големи зъби, белеещи се почти постоянно в широка усмивка. Много пъти тя бе просто дежурна, но за Партридж това нямаше значение. Той харесваше умението на Фернандес инстинктивно да отгатва какво е необходимо да направи и винаги да постига добър резултат. Този път го изненада с приятния апартамент за Партридж и хубавите стаи за екипа му, резервирани в елегантен хотел с пет звезди в квартала Мирафлорес.

Докато се преоблече Партридж, Фернандес вече му бе уредил първата среща — със стар познат, Серхио Уртадо, редактор и говорител в Радио Андес. Един час по-късно той и Партридж седяха в малкото студио на радиожурналиста, което му служеше и за кабинет.

— Хари, приятелю, само тъжни неща мога да ти разкажа — бе започнал Серхио в отговор на първия въпрос. — В нашата страна вече не управлява законът. Демокрацията престана да бъде дори и фасада: просто я няма. Банкрутирали сме по всички линии. Убийствата, много от които по политически причини, са ежедневие. Партията на президента има свои ескадрони на смъртта; хората просто изчезват. Уверявам те, че никога по-рано в историята си Перу не е било толкова близо до кървавата баня. Така ми се ще да няма истина в думите ми. Но уви, всичко, което ти казвам, е вярно.

Макар да идваше от гротескно дебело тяло, дълбокият плътен глас бе убедителен и приятен както винаги, отбеляза Партридж. Нищо чудно, че Серхио владееше най-многобройната публика в страната, тъй като радиото тук бе все още главното средство за масова информация, с по-голямо значение и влияние от телевизията. Нейната публика се състоеше от заможни и богати хора и бе съсредоточена главно в градовете. Независимо че очите на Серхио се бяха смалили през годините, докато лицето му ставаше все по-едро, в мисълта му се отразяваше великолепното му американско образование, получено между другото и в Харвард. Серхио обичаше да му гостуват колеги от САЩ и мнозина го търсеха заради добрата осведоменост и вярната преценка за нещата.

След като се разбраха, че разговорът им ще остане в тайна до следващата вечер, Партридж му очерта хронологията на престъплението, извършено с тримата Слоун, и попита:

— Какво ще ме посъветваш, Серхио? Чул ли си нещо, което би могло да ни е от полза?

Радиожурналистът поклати глава:

— Нищо не съм чувал. Но това не ме изненадва. В „Сендеро“ умеят да пазят тайна главно защото убиват всеки от своите хора, който се разприказва, а на другите им е достатъчно, че са живи, за да не смеят да си отварят устата. Но ще се опитам да ти помогна, като пусна тук-там няколко „пипала“. На доста места имам източници на информация.

— Благодаря ти.

— Колкото до съобщението ти, утре вечер ще го получа чрез сателит и ще го пригодя за моята публика. Тази страна върви към пропастта и в политиката, и във финансите, и във всяка друга област на живота.

— Противоречиви сведения имаме за „Сендеро Луминосо“. Наистина ли стават по-силни?

— Отговорът е положителен, но не само са по-силни, а имат и все повече власт над големи райони на страната. Ето защо задачата ти е много трудна, бих казал дори непосилна. Ако твоите отвлечени са тук, могат да бъдат скрити поне на хиляда места. Но съм доволен, че дойде най-напред при мен, защото мога да ти дам някои полезни съвети.

— А именно?

— Не търси помощ от официални институции — нито от въоръжените сили, нито от полицията. Избягвай дори да искаш съдействието им, защото те вече не заслужават доверие. Стигне ли се до убийства и безредици, те не са по-добри от „Сендеро“, но понякога са дори по-жестоки.

— Имаш ли някакви примери за това напоследък?

— Колкото искаш. Ще ти посоча някои, щом настояваш.

В този момент Партридж мислеше вече за кореспонденциите, които ще изпрати за вечерния осведомителен бюлетин в понеделник. Беше се уговорил да монтират част от материала му и сега се надяваше да успее да включи и гласа на Серхио Уртадо, както и на другите, с които щеше да разговаря.

— Като казваш, че тук фактически няма демокрация — обърна се той отново към своя събеседник, — това реторично ли е, или е факт?

— Не само е факт, но за повечето хора тук присъствието или отсъствието на демокрация с нищо не променя живота им.

— Силни думи говориш, Серхио.

— Въпрос на гледна точка, Хари. Американците смятат демокрацията за лекарство срещу всякакви болести: предписват я по три пъти на ден по рецепта. Защото при тях действа. Следователно трябва да действа и по целия свят. Но в своята наивност американците забравят едно: за да има ефект от демокрацията, по-голямата част от населението трябва да притежава нещо лично и да е заинтересована да го запази. А повечето латиноамериканци нямат нищо. Следващият въпрос, разбира се, е: защо?

— Все едно, че съм ти го задал. Защо?

— В бедстващите райони на света, където се намираме и ние, живеят две основни групи хора: добре образовани и богати, от една страна, и невежи и безнадеждно бедни, което значи безработни, от друга. Първата група се размножава умерено, докато втората се множи като мухи. И неумолимо се превръща в бомба със закъснител, застрашаваща да взриви първата група. Достатъчно е да излезеш навън и да наблюдаваш какво става.

— Имаш ли някакво разрешение?

— Америка би могла да намери. Но не като дава оръжие и пари, а като изпрати по света екипи, които да научат хората как сами да контролират раждаемостта. Нещо подобно на Корпуса на мира, изпратен навремето от президента Кенеди. Е, ще трябва да минат няколко поколения, но ограничаването на прираста ще спаси човечеството.

— Дали не забравяш едно много съществено нещо? — попита Партридж.

— Ако имаш предвид католическата църква, ще ти напомня, че аз самият съм католик. И имам много приятели католици, образовани, знатни и богати. Но интересно как всички те имат малобройни семейства. И се питам: от секс ли са се лишили? Доколкото познавам мъжете и жените, сигурен съм, че не са. Много от тях говорят откровено и отричат църковната догма по отношение на ограничаване на раждаемостта, която всъщност е измислица на човека. А ако американците поемат инициативата, гласовете против тази догма ще станат все повече и повече.

— Като спомена за откровено говорене — каза Партридж, — би ли се съгласил да повториш пред камерата всичко, което каза дотук?

Серхио разтвори широко ръце.

— Защо не, драги мой Хари? Най-важното може би, което Америка възпита у мен, е страстта към свободното слово. Говоря свободно и по радиото, макар понякога да се чудя колко ли дълго още ще ме търпят. Нито правителството, нито „Сендеро“ одобряват онова, което казвам, а и двете разполагат с оръжия и куршуми. Но и без това никой не е вечен, тъй че ще направя за теб каквото искаш.

Под всичката тази тлъстина, мина през ума на Партридж, тупти храбро и честно сърце.

* * *

Още преди да пристигне в Перу, Партридж бе решил, че има само един начин да установи местонахождението на пленниците. А той бе да действа като телевизионен кореспондент при нормални обстоятелства — да се среща с приятели, да завързва нови познанства, да събира новини, да пътува където може и да разпитва, да разпитва с надеждата да се натъкне на късчета от информация, от които да сглоби следата, водеща към укритието. Чак след това щеше да възникне още по-сериозният проблем за тяхното спасяване, но за него щеше да мисли, като му дойде времето. И ако не попаднеше внезапно на някаква щастлива случайност, цялата тази работа щеше да трае дълго, да бъде уморителна и мъчителна.

Следвайки установения път на телевизионния кореспондент, Хари Партридж се отправи след това към ЕНТЕЛ Перу, националната телекомуникационна компания със седалище в центъра на Лима. Тя щеше да бъде и базата му за връзка с Ню Йорк, включително предаванията чрез сателит. А като почнеха да пристигат репортери и от другите американски телевизионни компании, след няколко дни те всички заедно щяха да използват едни и същи съоръжения за работата си.

Фернандес Пабур вече бе установил връзка с Виктор Веласко, вечно заетия и забързан програмен директор на международния отдел на ЕНТЕЛ. Надхвърлил четирийсетте, с посивяваща коса и постоянно угрижено лице, Веласко несъмнено мислеше за другите си проблеми, когато каза на Партридж:

— Трудно намерихме място, но осигурихме кабина за вашия монтажист заедно със съоръженията му и свързахме вътре два телефона. Ще дадем на всички ви и пропуски.

В страни като Перу, отдавна бе установил Партридж, политиците и военните само се перчеха и забогатяваха, а нещата в страната се движеха благодарение на скромни ръководители като Веласко — съвестни, преуморени и зле платени. Още в хотела си Партридж бе пъхнал хиляда долара в един плик, който дискретно подаде на перуанския си колега.

— Скромна благодарност за усърдието ви, сеньор Веласко. Ще ви се обадим, преди да тръгнем.

За миг Веласко се смути и Партридж се усъмни дали няма да откаже. Но като надникна в плика и видя американската валута, Веласко кимна и го сложи в джоба си.

— Благодаря ви. Ако ви трябва още нещо…

— Сигурно — прекъсна го Партридж. — Това е единственото, в което съм убеден отсега.

— Защо се забави толкова, Хари? — попита го Мануел Леон Семинарно, когато Партридж му се обади от хотела малко след пет следобед. — Чакам те още откакто разговаряхме по телефона.

— Имах да свърша няколко неща в Ню Йорк. — Партридж не уточни, че когато се бяха чули преди десет дни със собственика, редактор на „Есцена“, ролята на Перу в отвличането бе все още само вероятност, а не сигурна като сега. Само попита: — И междувременно се чудех дали си свободен днес за вечеря, Мануел.

— О, имам вече ангажимент. Ще вечерям в „Ла Пицериа“ точно в осем часа и мой гост ще бъде някой си Хари Партридж.

В осем и петнайсет, когато отпиваха от чашите си с популярния екзотичен перуански коктейл „Писко“ в „Ла Пицериа“ — нещо средно между бистро и традиционен ресторант, където често можеха да бъдат видени някои от най-добрите танцьори в Лима, — Партридж съобщи на Мануел причината за пристигането си в Перу.

— Чувам, че нещата тук вървят доста зле — добави той.

— Така е — въздъхна Семинарно. — Но нали знаеш, че нашият живот винаги е бил коктейл от най-различни неща. Как го беше казал Джон Милтън?… Не можело да се направи рай от ада, нито ад от рая. А ние, столичаните, умеем да оцеляваме — нещо, което се опитвам да отразя върху кориците на „Есцена“. — И той посегна към чантата си от фина бургундска кожа. — Какво ще кажеш за тези двете: за най-новия ни брой и това произведение на изкуството за следващата седмица? Мисля, че са многозначителни, поставени една до друга.

Партридж погледна най-напред готовия брой. Корицата бе заета от цветна снимка на висока сграда в центъра с плосък покрив. Върху покрива имаше видими следи от експлозия. В центъра на снимката бе тялото на жена, паднала по гръб. Изглеждаше млада, а чертите на лицето й, които все още можеха да се различат, издаваха, че е била красива. Коремната й част бе разкъсана и кървавите вътрешности бяха излезли. Колкото и да бе свикнал с подобни гледки, Хари потрепера.

— Ще ти спестя писаното вътре, Хари. На отсрещната страна на улицата бизнесмени имали съвещание. „Сендеро Луминосо“, чийто активист била жената, решили да взривят сградата със съвещанието. За щастие на бизнесмените, но не и на жената, взривното устройство било саморъчно направено и експлодирало преждевременно.

Партридж погледна пак снимката и отмести очи.

— Разбирам, че „Сендеро“ се активизирали в Лима.

— Невероятно много. Техните хора се движат навсякъде съвсем свободно и тази несполучлива акция е едно изключение. В повечето случаи успяват. Остави това, ами погледни корицата ми за следващата седмица.

Снимката бе почти порнографска. Стройно младо момиче, на около деветнайсет, по почти символични бикини, се бе излегнало на копринена възглавница, отметнало назад глава с разпилени руси коси, леко разтворени устни и премрежени очи. Позата на тялото й бе твърде предизвикателна.

— Животът все пак продължава и той винаги има две страни, дори и в Перу — обясни собственикът на списанието. — Точно затова сега ще поръчам най-напред вечерята, Хари, за да осигуря продължителността и на твоя живот.

Блюдата бяха по италианска рецепта и превъзходни на вкус, а обслужването — безупречно. Към края на вечерята Семинарно се облегна назад в стола си.

— Трябва да имаше предвид, че „Сендеро Луминосо“ вероятно знаят за твоето присъствие тук, защото шпионите им са навсякъде. Но дори и да не знаят още, скоро ще научат, най-малкото след явяването ти по Си Би Ей утре, което ще бъде препредадено по цял свят. Така че веднага трябва да се снабдиш с телохранител, особено ако излизаш нощем.

— Вече имам един кандидат — усмихна се Хари. Фернандес Пабур бе настоял да го вземе от хотела с кола и да го докара дотук. Заедно с тях във форда пътуваше и мълчалив мускулест мъж, който приличаше на боксьор тежка категория. Ако се съдеше по издутото му яке, беше въоръжен. Като стигнаха пред ресторанта, този мъж слезе пръв, а Фернандес и Партридж останаха в колата, докато им даде сигнал да се появят. Партридж не зададе никакъв въпрос, но Фернандес му каза: „Ще те чакаме след вечеря.“

— Добре — каза Семинарно, — твоят човек знае какво прави. А ти носиш ли оръжие?

Партридж поклати глава.

— Трябва. Много от нас го правят. А както ни съветва „Американ експрес“: „Не излизайте от къщи без пистолет!“ И още нещо, Хари, не отивай в Аякучо, крепостта на „Сендеро“. Те ще разберат, че си там, и може да се окаже, че си се самоубил.

— В един момент ще се наложи и дотам да стигна.

— Искаш да кажеш, ако аз или другите ти помощници научим къде са твоите приятели ли? В такъв случай ще трябва да действаш изненадващо: бързо да пристигнеш и още по-бързо да изчезнеш. Няма друг начин, освен да използваш чартърен самолет. Има тук пилоти, които биха се съгласили, ако им платиш достатъчно за риска.

Когато свършиха разговора си, повечето клиенти на ресторанта се бяха разотишли и скоро щяха да затворят заведението. Фернандес и телохранителят чакаха вън.

В микробуса на път за хотела Партридж попита Фернандес:

— Можеш ли да ме снабдиш с пистолет?

— Разбира се. Някакви предпочитания?

Партридж се замисли. Поради естеството на работата си имаше известни познания за пистолетите и умееше да си служи с тях.

— Предпочитам деветмилиметров браунинг, но със заглушител.

— Утре ще го имаш. Впрочем какви са плановете ти за утре, ако мога да знам?

— Също като днес. Ще се срещам с още хора — отвърна Партридж, а мислено си каза: „И с още повече вдругиден… докато открия нещо.“