Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Evening News, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 40гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster(2008–2009)

Издание:

„Интерпринт“, София, 1992

Художник Александър Алексов

Коректор Людмила Стефанова

ISBN 954-8026-05-8

Печат: ДФ „Полипринт“, Враца

История

  1. —Добавяне

3

Осеметажната сграда на Си Би Ей в източната част на Манхатън имаше типичната за Ню Йорк фасада от червеникавокафяв пясъчник и с нищо не правеше впечатление. Някогашна мебелна фабрика, тя бе запазила само черупката на първоначалната конструкция, а интериорът й многократно бе преустройван и нагаждан според различните изисквания на какви ли не наематели. Външен човек, попаднал там без придружител, непременно се загубваше из постепенно образувалия се лабиринт от пресичащи се коридори.

В това неугледно свърталище Си Би Ей притежаваше везирски съкровища от електронни машинарийки, по-голямата част от които се помещаваха на територията на техническата служба, два етажа под нивото на улицата, наричани понякога „катакомбите“. Там, между помещенията с най-разнообразни предназначения, се намираше един жизненоважен отдел с прозаичното име Апаратната. В нея пристигаха всички репортажи, предавани от екипите на Си Би Ей по света чрез сателит и по-рядко по кабел. Пак оттам записаните вече информационни емисии тръгваха към телевизионните зрители през някой от предавателите и отново чрез сателит. Работата в Апаратната се отличаваше с голяма припряност, опънати нерви, бързи решения и настойчиви заповеди, особено непосредствено преди и по време на централния вечерен осведомителен бюлетин. В такива моменти, ако не знае какво става, човек би помислил, че е попаднал в изпусната от контрол лудница или в някакъв кошмар от сложна техника. Впечатлението му само би се засилило от околния полумрак, необходим за наблюдаването на цяла гора от телевизионни екрани. Но всъщност в залата се действаше синхронизирано, бързо и умело. Грешките там можеха да имат катастрофални последици и рядко се случваха.

Сърцето на Апаратната бяха половин дузина грамадни и съвършени ролкови уредби, монтирани към конзоли с телевизионен монитор над всяка от тях. Работеше се с магнитна лента, широка два и половина сантиметра, която бе най-висококачествена и надеждна. Пред всяка уредба седеше опитен оператор — бързо да приема, монтира и препредава записите, съобразно инструкцията за всеки от тях. Операторите, по-възрастни от повечето работещи в сградата, бяха малко чудаци, перчеха се с небрежното си облекло и вдигаха доста шум около себе си. Поради това един коментатор ги нарече веднъж „пилотите изтребители“ на телевизията.

Всеки делничен ден, около час преди времето за вечерните новини, един от главните редактори напускаше мястото си край „подковата“ и слизаше пет етажа по-надолу да ръководи работата в Апаратната. Там той влизаше в ролята на диригент и ръкомахайки, даваше нареждания на висок глас, докато следеше на мониторите целия постъпващ материал за вечерните новини, нареждаше къде да се прави допълнителен монтаж и постоянно осведомяваше колегите си горе кои от очакваните информации вече са постъпили и какво е качеството на всяка от тях на пръв поглед.

В Апаратната всичко пристигаше винаги спешно и в последния момент. И редактори, и кореспонденти, и репортери в телевизионното поприще имаха навика да дообработват и доизглаждат материалите си до последния момент, та повечето от тях идваха в трийсетте минути преди емисията или дори след като тя беше започнала. Случваше се първата част на една кореспонденция да минава през видеомагнетофона и направо да се излъчва, а втората част още да постъпва в друг апарат. В такива моменти се разчиташе изцяло на ловкостта на операторите, напрегнати и плувнали в пот.

Най-често като че ли дежуреше Уил Казазис, роден в Бруклин и наследил темперамента на родителите си гърци. Неговата емоционалност се оказа подходяща за работата му, още повече, че никога не губеше контрол над себе си. Той се случи на смяна и когато пристигна репортажът от „Форт Уърт“ в Далас — най-напред видеоматериалът на Мин Ван Кан в суров вид, после звукозаписът на Хари Партридж и накрая самият той в едър план.

Беше 18,48 и оставаха още десет минути новини. Току-що ги бяха прекъснали за поредната реклама.

Казазис се обърна към оператора, който бе приел материала:

— Бързо го синхронизирай. Сложи целия текст на Партридж и най-хубавото от видеоматериала. Имам ти пълно доверие. Хайде, действай!

Чрез един от помощниците си Казазис бе уведомил „подковата“, че от Далас вече предават. На свой ред Чък Инсън се осведоми по телефона от студиото:

— Как е?

— Фантастично! Прекрасно! Точно каквото може да се очаква от Хари и Мин.

Тъй като нямаше време сам да гледа материала и вярваше безрезервно на Казазис, Инсън разпореди:

— Пускаме го след тази реклама. Имай готовност.

Оставаше по-малко от минута, а операторът, изпотен въпреки климатичната инсталация, продължаваше да сглобява трескаво картина, репортерски текст и звукови ефекти.

Нареждането на Инсън беше повторено на водещия и на репортера до него, който вече му пишеше въвеждането и подаде листчето на Крофърд Слоун; на свой ред той му хвърли един поглед, смени набързо една-две думи и кимна за благодарност. Миг след това на монитора пред водещия, където се изписваха началните думи на всяка следваща новина, се появи встъплението на репортажа от Далас. В Апаратната режисьорът броеше секундите до края на рекламата:

— Десет… Пет… четири… две…

При сигнала, даден с ръка, Слоун започна със сериозно изражение: „В началото на емисията ви съобщихме, че близо до Далас във въздуха са се сблъскали пътнически самолет на компанията «Мъскегон Еърлайнс» и един частен самолет. Частният самолет се е разбил. Всички са загинали. Еърбусът, обхванат от пламъци, успя преди няколко минути да извърши аварийно кацане на далаското летище «Форт Уърт». Има много загинали. Ето какво предаде току-що оттам кореспондентът на Си Би Ей — Хари Партридж.“

Неистовото монтиране на материала в Апаратната бе завършило само няколко секунди преди това. На мониторите в цялата сграда и на милиони телевизионни екрани в Източните и Среднозападните щати, както и оттатък границата с Канада, се появи страховито приближаващ се еърбус в пламъци, на чийто фон се разнесе гласът на Партридж: „В една отдавнашна война пилотите наричаха…“

Изключителният репортаж заедно с видеоматериала успя да влезе като последната новина в първата емисия на централния вечерен информационен бюлетин.

Малко по-късно щеше да бъде включен и във втората емисия. Както обикновено, щяха да го препредадат и телевизионните филиали в Източните щати, които не излъчват първата емисия, почти всички в Средния запад, а повечето западни телевизии щяха да направят запис на втората емисия за по-късните си новини. Репортажът на Партридж щеше да бъде, разбира се, новина номер едно и във втората вечерна информационна емисия на Си Би Ей. И макар че конкурентните телевизии сигурно вече бяха осигурили за по-късните си емисии собствени снимки от мястото на събитието, но след самото събитие, видеоматериалът на Си Би Ей, заснет по време на събитието, си оставаше единствен за цял свят и щеше да бъде многократно повтарян през следващите дни.

Двете минути между края на първата емисия и началото на втората Крофърд Слоун използва да телефонира на Чък Инсън.

— Виж какво, мисля, че трябва да върнем саудитската новина в емисията.

— Знаеш ли, ти си човек с влияние. Защо не уредиш още пет минути телевизионно време?

— Не ми е до шеги. Този факт е съществен.

— И скучен като петрола. Казах не.

— А какво ще стане, ако аз кажа да?

— Много работи, за които впрочем ще си поговорим утре. А дотогава аз разпореждам какво да влезе в емисията.

— Което включва или поне предполага и трезва преценка за значението на всяка външнополитическа новина.

— Знам си служебните задължения, а от твоите времето скоро ще те освободи — каза Инсън. — О, щях да забравя, с тая история в Далас ти се справи чудесно — и тук, и там.

Без да отговаря, Слоун тракна слушалката на пулта. После се сети и каза на репортера до себе си:

— Поръчай на някого да се свърже по телефона с Хари Партридж в Далас. Ще говоря с него през следващата пауза. Искам да го поздравя заедно с целия му екип.

— Петнайсет секунди — чу се отново гласът на режисьора.

Добре, реши Слоун, утре ще има разговор с Инсън и ще си разчистят най-после сметките. Може би Инсън вече не е нужен и е време да си върви.

* * *

Чък Инсън не проговори и не се усмихна на никого, когато след края на втората емисия се върна в кабинета си да вземе десетина списания за четене, като се прибере. Ориста на отговорния редактор на новините бе непрекъснато да чете, да чете, да чете, за да е осведомен по всички въпроси във всички области. Където и да се намира, независимо по кое време, Инсън го смяташе за задължение да вземе било вестник или списание, или някаква книга с публицистика, пътеписи или научна тематика, все едно от кого дори — така както другите хора се чувстваха длъжни да държат чаша кафе, носна кърпичка или цигара. Често се събуждаше нощем и четеше или слушаше новини на къси вълни. Чрез домашния си компютър имаше достъп до най-големите информационни служби и всяка сутрин в пет часа ги преглеждаше поред. Докато отиваше с колата си на работа, слушаше новините по радиото — главно Си Би Ес, чиято радиопрограма и той, както мнозина в професията, смяташе за най-сполучлива. Защото Инсън бе убеден, че именно богатото разнообразие от елементи в новините и в темите, които интересуват обикновените хора, прави неговия подбор на информации по-сполучлив от този на Крофърд Слоун, който обикновено подхождаше към новините твърде елитарно.

Инсън си имаше своя философия за милионите зрители на вечерната информационна емисия. Убеден беше, че повечето от тях очакват отговор на три основни въпроса: „Сигурно място ли е светът? В безопасност ли е моят дом и семейството ми? Случило ли се е нещо интересно днес?“ И Инсън се стараеше всяка вечер да даде преди всичко отговор на тези въпроси.

Беше му додеяло, помисли си с гняв, от чувството за превъзходство и важниченето на водещия при подбора на темите. Затова смяташе на утрешния си разговор с него да му каже веднъж завинаги и право в очите мнението си по този въпрос, пък после, по дяволите, да става каквото ще.

А какво всъщност можеше да стане? По-рано във всяка схватка между водещия и отговорния редактор водещият неизменно излизаше победител и другият трябваше да си търси нова работа. Но в телевизионните компании много неща вече се променяха; сега климатът там беше различен и не беше изключено за пръв път водещият да се махне, а отговорният редактор да остане. Обмисляйки именно тази възможност, преди няколко дни Инсън имаше строго поверителен разговор по телефона с Хари Партридж, за да разбере дали Хари е склонен да се раздели с кореспондентството и да се установи в Ню Йорк, за да стане водещ на вечерния осведомителен бюлетин. Той не само би бил много подходящ за тази роля, но би се ползвал и с голям авторитет, което впрочем бе доказал на няколко пъти като заместник на Слоун по време на отпуск.

Отговорът на Партридж представляваше смесица от изненада и колебание, но поне не бе отрицателен. Естествено, Кроф Слоун не знаеше нищо за този разговор. Но независимо от всичко останало, що се отнасяше до отношенията му със Слоун, Инсън си даваше сметка, че враждата помежду им не може да продължава вечно и скоро ще има някаква развръзка.