Артър Хейли
Вечерните новини (39)

11

Още щом дойде в съзнание в сумрачната колиба в Сион, а и след като установи малко по-късно, че тя, Ники и Ангъс са пленници в Перу, Джесика прие като свое задължение да ръководи и да поддържа духа на злощастната група. Убедена бе, че тези две мисии са от основно значение за оцеляването им, докато чакат и се надяват да бъдат освободени. В противен случай щяха да изпаднат в пълно отчаяние и униние, които биха били фатални. „О, благодаря ви, генерал Уейд, Бог да ви благослови! Не съм и предполагала, когато идвах на тренировките ви и слушах вашите лекции, колкото да има поне един член от семейството ми, способен да се защитава сам, че ще имам нужда от вашите уроци и че така скоро ще ги приложа.“

Бригаден генерал Сидрик Уейд беше сержант от Британската армия в Корейската война, впоследствие елитен офицер от военновъздушните сили на Нейно величество. Като пенсионер той живееше сега в Ню Йорк и бе открил малка школа за тренировки с цел защита от терористи. Бе успял да си извоюва такава репутация, че и американската армия му изпращаше понякога курсисти. Генерал Уейд бе научил Джесика и другите си питомци да водят бой в тясно затворено пространство, без оръжие, но така че и най-слабият и лек човек, усвоил преподаваните умения, би могъл да разоръжи и атакува противника си, счупвайки му крак или ръка, или изваждайки му око. Джесика се бе оказала пъргава и възприемчива ученичка.

Откакто бе пленница в Перу, на няколко пъти имаше възможност да приложи знанията си от тренировките при генерал Уейд, но винаги се бе въздържала, от страх да не е прибързано. Предпочиташе да таи възможностите си за онзи момент, в който те биха били от решаващо значение.

Но такъв момент още не бе настъпил и засега нямаше изгледи да се стигне дотам.

Скоро тримата откриха, че пазачите, които се изреждаха пред килиите им, подобни на клетки, по различен начин изпълняваха строгите нареждания за тяхната охрана. Най-добронамерен към тях бе Висенте, мъжът, който бе помогнал на Ники в камиона и който — по нареждане на Мигел — бе срязал въжетата около китките им. Той им позволяваше да говорят помежду си през цялото време, докато беше на пост, правейки им само знак да снишават гласовете си. Най-неумолим бе Рамон, при когото и дума не можеше да става за приказки. Останалите бяха някъде по средата и много зависеше от настроението им.

Първите няколко дни определиха режима на жалкото им съществуване. Три пъти дневно им донасяха отвратителна мазна храна, състояща се главно от зимен пъпеш, ориз и юфка. Първия ден Ники се задави от лойта, която имаше вкус на вкиснато, а Джесика едва не повърна; но постепенно гладът надделя над отвращението и те поглъщаха всичко. На около четирийсет и осем часа изнасяха кофите, които им служеха за гърнета, но индианката, която вършеше това, или изобщо не ги миеше, или само ги изплакваше, защото, като ги върнеше, те воняха не по-малко отпреди. Вода за пиене подаваха във всяка от трите клетки със стари шишета от разхладителни напитки, а от време на време имаше и по някое канче вода за миене. Пазачите ги предупредиха с жестове да не пият водата за миене, която и без това беше тинесто-кафява на цвят.

Духът на Ники, който интересуваше Джесика най-много от всичко, не бе бодър, но поне не падаше; той се оказа доста устойчив след първоначалния шок от случилото се. От работата си в Социалните грижи за бедните в Ню Йорк Джесика бе установила, че в тежки ситуации децата обикновено се справят по-добре от възрастните. Вероятно, предполагаше, защото мисленето на децата не е особено усложнено и е по-откровено; а може би изведнъж съзряваха психически, когато обстоятелствата го изискваха. Каквато и да бе причината при Ники, той видимо се държеше.

Бе започнал да прави плахи опити за разговор с пазачите. Знаеше само някои основни изречения на испански, но ако слушателят му проявеше търпение и отзивчивост, успяваше да размени по няколко думи с него и да узнае по нещо ново. Най-добре вървеше разговорът с Висенте. От него научиха, че „докторът“ скоро щял да си замине за Лима. Това очевидно бе човекът, когото Джесика бе одрала по лицето. Но „сестрата“ щяла да остане, а тя несъмнено бе вечно намръщената жена, чието име се бе оказало Сокоро.

Тримата се мъчеха да си обяснят защо Висенте е по-различен от другите пазачи и несъмнено по-човечен. Но Джесика предупреждаваше Ники и Ангъс: „Не е чак толкова по-различен. Все пак той е един от онези, които ни доведоха тук и ни държат в плен. Не забравяйте това. Просто не е чак толкова лош и злонамерен като другите, затова в сравнение с тях ни изглежда по-любезен.“ Имаше и други причини, които Джесика би обсъдила, но реши да отложи това за по-късно. Щяха да имат нужда от нови теми за мислене и разговор през дългите дни, които ги очакваха. Затова само добави: „Но именно защото е такъв, нека да се възползваме от Висенте доколкото можем.“

По идея на Джесика Ники попита Висенте дали няма да им позволят да излязат от килиите си и да се разходят навън. В отговор Висенте поклати глава, но не стана ясно дали отговорът му е отрицателен, или просто не е разбрал въпроса. На свой ред Джесика настояваше да предадат на Сокоро, че пленниците искат да разговарят с нея. Ники се помъчи да обясни, но отново последва клатене на глава, без да е ясно дали молбата ще бъде предадена.

Сокоро обаче дойде по-късно същия ден, очевидно в отговор на тяхното искане.

Преди да влезе, застана на прага на външната врата, в чиято рамка се очертаваше стройното й гъвкаво тяло, огледа трите клетки и сбърчи нос от натрапчивата воня. Джесика я заговори, без да чака:

— Знаем, че сте медицинска сестра, Сокоро, затова проявихте загриженост към нас, изслушахте ни и се застъпихте да ни развържат ръцете, а после ни дадохте шоколада.

— Не сестра, а санитарка — троснато отвърна Сокоро. Приближи се до клетките със стиснати устни.

— Няма голямо значение, особено при тези условия — каза Джесика. — След като докторът си тръгне, вие оставате единственото медицинско лице тук.

— Хич не ми се подмазвайте. Няма да ви помогне. Викали сте ме. Защо?

— Защото вече ни показахте, че искате да сме живи и в добро здраве. Но ако не излезем оттук поне за малко на чист въздух, ще се разболеем.

— Трябва да стоите вътре. Не бива никой да ви вижда. Така искат.

— Защо? И кои са тези, които искат?

— Това не е ваша работа и нямате право да задавате въпроси.

Джесика не й остана длъжна.

— Аз имам правото като майка да се грижа за своя син, както и за своя свекър, който е възрастен и малтретиран.

— Заслужи си го. Много приказва. Вие също. Инстинктът подсказа на Джесика, че омразата на Сокоро е някак си насила. Опита се да я спечели с комплимент.

— Чудесно говорите английски. Сигурно дълго сте живели в Америка.

— Това не е ваша… — Сокоро млъкна и вдигна рамене. — Три години. Отвратително време. Мръсна корумпирана страна.

— Не съм убедена, че мислите така. Според мен ви е харесало, отнасяли са се добре с вас и сега ви е трудно да ни мразите — каза й Джесика кротко.

— Мислете каквото щете — сопна се Сокоро, напускайки колибата, но на вратата се обърна. — Ще се опитам малко да проветря тук. — Устните й се разтегнаха леко, като че ли за усмивка. — Заради пазачите.

На другия ден пристигнаха двама мъже с инструменти. Пробиха в стената срещу клетките няколко дупки като прозорци. Сумракът веднага бе изместен от дневната светлина и тримата пленници можеха вече по-ясно да се виждат помежду си, но да гледат и пазачите. Нахлу въздух, лек ветрец и макар вонята да не изчезна напълно, поне намаля.

Това бе победа за Джесика, но и доказателство — според нея, — че под враждебната си маска Сокоро не е чак толкова лоша и това може би ще им е от полза по-късно. Уви, тази малка победа нямаше да помогне на далеч по-големите страдания, които им предстояха. Едно от тях, което Джесика не подозираше, вече наближаваше.