Артър Хейли
Вечерните новини (36)

8

Бе минала седмица и половина, откакто Си Би Ей назначи временно шейсет души да търсят в местните вестници из цялата област помещението, което похитителите на тримата Слоун са използвали за свой щаб. До този момент те не бяха успели да открият нищо, а и в другите посоки на търсенето нямаше напредък. ФБР също не съобщаваше нищо, без обаче да признава, че е стигнало до задънена улица. Говореше, че се е включило и ЦРУ, но оттам нямаше официална декларация. Всички, изглежда, чакаха някаква вест от похитителите, отнасяща се вероятно до искания откуп. До този момент нямаше дори и това.

Цялата история около отвличането все още присъстваше в средствата за масова информация, но отдавна вече не бе на първо място. Независимо от намаления интерес на обществеността, предположенията не преставаха да се множат. Все повече журналисти споделяха мнението, че заложниците са изведени по някакъв начин от страната и са отвъд океана. Между какви ли не предположения за местонахождението им най-често се споменаваше, че може да са в Близкия изток.

Само в Информационния отдел на Си Би Ей имаше признаци за съвсем друго. След като колумбийският терорист Улисес Родригес бе разпознат като участник и вероятно водач на отвличането, вниманието на всички бе насочено към Латинска Америка. Но нямаше доказателства за това коя латиноамериканска страна е базата на терористите. За голяма изненада на всички, сведения за „връзката Родригес“ досега имаше само Си Би Ей, която категорично отказваше да даде каквато и да е информация по въпроса.

Но затова пък Си Би Ей най-усърдно от всички други компании поддържаше в съзнанието на хората случая с отвлеченото семейство, използвайки метод, прилаган в конкурентната Си Би Ес. По време на кризата със заложниците в Иран през 1979–1981 година Уолтър Кронкайт, водещият вечерните новини на Си Би Ес, завършваше всяка емисия с думите: „Това бяха новините от днес (датата), еди-кой си ден, откакто американските заложници са в Иран.“ (Броят на дните в края на краищата стигна до четиристотин четирийсет и четири.)

Както писа по-късно в книгата си „Вечерните звезди“ Барбара Матюсоу, „Кронкайт очевидно е отдавал на заложниците първостепенно значение и е смятал, че прожекторът на националното внимание, насочен към тях, не бива да се отклонява дори и за една вечер“.

По същия начин и Хари Партридж, който продължаваше да води всички новини, отнасящи се до отвлечените Слоун, започна: „На днешния (…) ден от грубото отвличане на съпругата, сина и бащата на водещия вечерния осведомителен бюлетин на Си Би Ей, Крофърд Слоун…“ Чак след това идваше същинската новина.

Сам Лес Чипингъм и отговорният редактор на „Новини“ Чък Инсън бяха одобрили тактиката във всяка емисия на вечерния осведомителен бюлетин да се споменава за отвличането, макар и само за да се отбележи липсата на напредък.

Но в сряда сутринта, десет дни след като започна проверяването на местните вестници, се случи нещо, което отново постави на педали целия Информационен отдел на Си Би Ей. То сложи край на бездействието, довело почти до отчаяние членовете на „групата за бързо реагиране“.

Хари Партридж седеше в кабинета си, когато вратата се отвори и на прага застанаха Теди Купър, а зад него Джонатан Моуни, чернокожият младеж, който бе направил впечатление на всички още в началото.

— Вече имаме нещо, Хари — каза Купър.

Партридж им махна да влязат.

— Джонатан ще ти разкаже — кимна Купър към Моуни. — Хайде, започвай.

— Вчера бях в редакцията на един вестник в Астория, мистър Партридж — започна Моуни уверено. — Намира се в Куийнс, близо до Джаксън Хайтс. Изпълних всички препоръки, но нищо не намерих. На излизане обаче видях, че там е редакцията и на испаноезичния седмичник, наречен „Семана“. Името му не беше в списъка, но въпреки това влязох.

— Ти знаеш ли испански?

— Доста добре — кимна Моуни. — Помолих да ми дадат броевете от датите, които ни интересуват, и те не възразиха. И там нищо ново, но като си тръгвах, ми подадоха най-новия си брой, който занесох у дома и прегледах чак снощи.

— И ми го донесе тази сутрин — добави Купър. Той извади вестник с размери на таблоид и го разгърна върху бюрото на Партридж. — Ето колоната, която смятаме, че ще те интересува, а Джонатан я е превел вече в полето.

Партридж хвърли един поглед на вестника, после зачете превода.

„Представяте ли си, хора, че някои купуват погребални ковчези така, както вие и аз си купуваме сирене от бакалина. Ако не вярвате, попитайте Алберто Годой от едноименната погребална къща. Един непознат дошъл направо от улицата и купил два ковчега, ей така, от витрината, дето се казва — единият стандартен, а другият — по-малък. Казал, че иска да ги занесе на старите си майка и баща, като по-малкият бил за майка му. Добър намек за старците! «Часът ви удари, мамо и тате, време е да си вървите!»

Чакайте, чакайте, има още. Миналата седмица, значи шест седмици по-късно, същият човек дошъл и купил още един ковчег, пак стандартен. Веднага го взел със себе си, платил в брой и си отишъл. Дори не казал за кого го купува. Чудя се дали не му е изневерявала жена му.“

Само на Алберто Годой не му мига окото. Разправя, че бил готов за още поръчки от такъв характер.

— Има и още нещо, Хари — обади се Купър. — Преди няколко минути телефонирахме в редакцията на „Семана“. Джонатан говори с тях на испански и имахме късмет. Авторът на бележката беше там.

— Каза ми — намеси се Моуни, — че написал току-що прочетеното от вас миналия петък. Срещнал Годой в един бар и той му се похвалил, че същия ден продал третия ковчег.

— Което съвпада и с деня на отвличането в четвъртък.

— Чакай малко — каза Партридж, — не говорете, нека да помисля.

Запази спокойствие, каза си той. Не губи самообладание! Но логиката му бе безпогрешна: първите два ковчега са били купени месец и половина преди отвличането или почти в навечерието на едномесечното наблюдение около дома на Слоун, но не извън границите на максималния тримесечен период на действие, определен вече от „групата за бързо реагиране“. Размерът им е също показателен — един стандартен и един по-малък, уж за старица, но всъщност за единайсетгодишно момче. След тях бил купен и трети, твърди вестникът. Ето съвпадението: бащата на Кроф, старецът Ангъс, е пристигнал в дома на Слоун неочаквано, телефонирайки едва предишния ден. След като семейството не го е очаквало, не са го имали предвид в сметките си и похитителите. Но все пак са го заловили и са го отвели заедно с Джесика и момчето. Наложило им се да се справят с трима пленници вместо с двама.

Въпрос: Похитителите имали ли са вече два ковчега? Старецът ли е бил причина да купят трети? И дали за него е бил предназначен допълнителният ковчег, купен от Годой в деня след отвличането? Или всичко е просто едно невероятно съвпадение на факти. Може би, а може би не.

Партридж вдигна очи към другите двама, които го наблюдаваха внимателно.

— Изникват доста въпроси, нали? — обади се Купър.

— Мислиш ли, че е възможно…

— Според мен ние вече знаем как мисис Слоун и другите двама са били изнесени от страната.

— В ковчези ли? Искаш да кажеш, че са били мъртви?

Купър поклати глава.

— Само упоени. Обикновено така постъпват.

Думите му потвърдиха предположението на Партридж.

— При първа възможност трябва да разпитаме оня от погребалното. Как му беше името? Аха, Годой. Аз ще отида при него.

— Нека да дойда с вас — помоли го Моуни.

— Заслужи си го — усмихна му се Партридж.

Решиха да тръгнат веднага и да вземат един оператор с камера.

— Мин Ван Кан е в стаята при другите, струва ми се. Кажи му да грабва машинариите и да тръгва с нас — обърна се Партридж към Купър.

На излизане Партридж и Моуни срещнаха Дон Китъринг, икономически кореспондент на Си Би Ей. Той пръв бе изпратил в ефир вестта за отвличането. Сега попита:

— Има ли нещо ново, Хари?

На Партридж му се искаше да отговори небрежно и да продължи, но се сети, че уважава Китъринг не само като специалист, а и като първокласен репортер. Със своя опит Китъринг знаеше вероятно повече неща от Партридж по въпроса, който му предстоеше да изясни.

— Появи се нещо, Дон. С какво се занимаваш сега?

— На Уолстрийт днес е тихо. Имаш ли нужда от помощ?

— Може би. Ела с нас, ще ти обясня по пътя.

Репортерският джип на компанията чакаше вече Партридж пред главния вход. Моуни и Мин Ван Кан бяха излезли на улицата. Когато пристигна и Дон Китъринг, тъкмо бяха затворили предната врата, та се наложи да се вмъкне през задната.

— Карай към Куийнс — каза Партридж на шофьора. Той носеше вестника „Семана“ с превода на Моуни и прочете адреса на погребалното бюро на Годой. После се обърна към Китъринг:

— Дон, ето какво знаем и какво се питаме.

* * *

Двайсет минути по-късно Хари Партридж, Дон Китъринг и Джонатан Моуни седяха в тясната приемна на Алберто Годой срещу въздебелия плешив собственик. Тримата бяха влезли направо вътре, без да обръщат внимание на секретарката, която се опита да им задава въпроси. По нареждане на Партридж Мин Ван Кан остана в колата. Ако беше необходимо, щяха да го повикат по-късно. Без никой да забелязва, камерата му обхождаше и снимаше цялата фасада на погребалната къща.

Иззад дима на неизменната си цигара собственикът на погребалното бюро оглеждаше посетителите с подозрение. На свой ред те вече бяха добили представа за занемарената обстановка, подпухналото му от пиене лице и лекетата по черното му сако и сивите раирани панталони. Нямаше съмнение, че нито той, нито бизнесът му претендираха за изисканост.

— Мистър Годой — започна Партридж, — както вече обясних на дамата вън, ние сме от телевизионната компания Си Би Ей. Казвам се Хари Партридж.

Годой плесна с ръка по коляното си.

— Амчи да. Вие, дето съобщавате все за онова отвличане.

— Точно така, и по тази причина сме дошли при вас. — И като извади вестника, попита: — Чели ли сте това тук?

Годой направи кисела гримаса.

— Подъл кучи син! Няма никакво право да печата неща, дето е подслушвал. Кво ви интересува?

— Бихме искали да ни отговорите на няколко въпроса, мистър Годой. Най-напред, как се казва човекът, който е купил ковчезите? Как изглежда? Можете ли да ни го опишете?

Собственикът поклати глава.

— Това си е моя лична работа.

— Но е много важно. — Партридж съвсем съзнателно говореше тихо и приятелски. — Възможно е да има връзка с онова, което току-що споменахте: отвличането на семейство Слоун.

— Не разбирам каква. — В гласа на Годой се долавяше упорство. — Казах ви, че е лична работа, и няма какво да ме питате. И ако не възразявате, зает съм.

— Каква бе цената на тези ковчези, Годой? — намеси се за пръв път Дон Китъринг. — Искам да чуя колко ви платиха.

Лицето на Годой пламна.

— Колко пъти ще ви разправям, че си гледам работата, и вие да си гледате вашата.

— Точно това и правим — каза Китъринг. — И сега отиваме оттук направо в Нюйоркската данъчна служба. Макар тук да пише — той посочи „Семана“, — че са ви платили в брой за трите ковчега, сигурен съм, че сте документирали и платили някакъв данък, който фигурира в книжата ви заедно с името на купувача. — И като се обърна към Партридж, предложи: — Хари, защо се разправяме с този упорит човек, ами не отидем направо в данъчното?

Годой, който само миг преди това бе пребледнял, взе да заеква.

— Ей, чакайте. Една минута само.

— Моля? — Китъринг се обърна към него с най-невинното си изражение.

— Аз може би…

— Може би не сте платили и данък дори, само сте си прибрали парите — помогна му Китъринг остро, зарязал позата на вежливост и дружелюбност.

Партридж, който не бе виждал досега икономическия кореспондент да действа така, мислено се похвали, че го е взел със себе си.

— Слушайте ме внимателно, Годой — продължи Китъринг. — Телевизия като нашата има какви ли не връзки и ще ги използваме, ако трябва, особено сега, когато правим всичко възможно да помогнем на наш колега, чието семейство е станало жертва на мръсно престъпление. Трябват ни бързи и точни отговори на въпросите и ако ни помогнете, ние също ще ви помогнем, като не разкриваме онова, което не ни интересува за вас. Продажби, доходи, неплатени данъци… Но ако не ни отговорите честно и почтено, още днес ще докараме тук и ФБР, и нюйоркската полиция, и данъчната полиция, и кого ли не още. Така че, избирайте, с нас ли искате да си имате работа или с тях?

Годой само ближеше устни.

— Добре де, ще ви отговоря, приятели. — Гласът му трепереше.

— Твой ред е, Хари — подкани го Китъринг.

— Кажете ми сега кой купи ковчезите, мистър Годой.

— Каза си името — Новак. Ама не му повярвах.

— Вероятно сте имали право. Знаете ли нещо друго за него?

— Не.

Партридж бръкна в един от джобовете си.

— Ще ви покажа една снимка. Отговорете ми само с „да“ или „не“. — И той поднесе пред очите му фотокопие на портрета с молив, нарисуван преди двайсет години от състудента на Улисес Родригес.

— Той е — без колебание каза Годой. — Това е Новак. Само че е по-стар…

— Знаем това. Съвсем сигурен ли сте?

— Абсолютно. Два пъти съм го виждал. Седеше ей там на вашто място.

За първи път от сутринта Партридж изпита задоволство. Установена бе сигурна връзка между ковчезите и отвличането. Поглеждайки към Китъринг и Моуни, той разбра, че и те мислеха същото. — Хайде сега да си спомните разговора му с вас — подкани той Алберто Годой. — От самото начало.

От последвалите въпроси и отговори Партридж изтръгна каквото можа от собственика на погребално бюро. Не беше кой знае колко, но поне му стана ясно, че Улисес Родригес е бил много внимателен да не остави следи.

— Сещаш ли се за нещо друго, Дон? — обърна се той към Китъринг.

— Казахте, струва ми се, че Новак ви е платил почти десет хиляди долара общо. И то главно стодоларови банкноти. Така ли?

— Точно така.

— Нещо направи ли ви впечатление? Годой поклати глава.

— Че какво да им е на парите, освен дето са пари?

— Нови банкноти ли бяха?

— Няколко от тях може би, но повечето не — позамисли се погребалният.

— И какво направихте с толкова много пари?

— Отидоха. Похарчих ги да си платя някои сметки — вдигна рамене Годой. — Парите хвърчат, нали знаете?

Джонатан Моуни внимателно наблюдаваше човека зад бюрото по време на целия разговор. В началото бе сигурен, че долавя някаква нервност у Годой. Тя се появи отново при последните му думи. На листче от тефтера си той надраска няколко думи и го подаде на Китъринг. Там пишеше: „Лъже! Останали са му от парите. Бои се да каже, защото още го е страх за данъците.“

Икономическият кореспондент прочете бележката, кимна едва доловимо и като се направи, че се готви да тръгва, спокойно попита Годой:

— Спомняте ли си още нещо, с което бихте могли да ни помогнете?

— Нищо повече, дявол да го вземе! — Личеше му, че се е успокоил и е възвърнал самоувереността си, предусещайки края на разговора.

Китъринг рязко се извъртя на пети. Изкривил лице, почервеняло от гняв, той направи няколко крачки към бюрото, наведе се над него и сграбчи дебелия за раменете.

— Ти си проклет лъжец, Годой! Останали са ти още пари. И след като не искаш да ни ги покажеш, ще пратим други да ги видят. Казах ти, че няма да им съобщаваме, ако ни съдействаш. Но това вече не важи.

Китъринг бутна Годой назад в стола му, извади от джоба си тънко тефтерче и придърпа един от телефоните.

— Недей! — викна Годой и върна телефона на мястото му. Дишайки тежко, той изруга: — Дявол да те вземе! Добре, ще ви покажа.

— Само че това ще ти е за последен път. Разбра ли? — предупреди Китъринг. Годой се изправи, свали разрешителното си за упражняване на професията балсамьор, окачено в рамка на стената зад бюрото му, и отдолу се показа вратата на сейф. Собственикът на погребално бюро нагласи на ключалката цифровата комбинация.

Няколко минути по-късно под напрегнатите погледи на другите Китъринг внимателно разглеждаше банкнотите, извадени от сейфа: близо четири хиляди долара. Икономистът поглеждаше и от двете страни всяка банкнота, след което ги подреждаше на три купчини — две по-малки и една по-голяма. Накрая бутна голямата към Годой и показа с глава другите две.

— Тези трябва да вземем назаем. Ще ти дадем официален документ от Си Би Ей. Ако искаш, напиши серийните номера, а ние двамата с мистър Партридж ще подпишем разписката. Лично ти гарантирам, че ще си получиш всичките пари след четирийсет и осем часа, без да ти задаваме повече въпроси.

— Съгласен — неохотно измърмори Годой. Китъринг кимна на Партридж и Моуни да се приближат към двете купчини банкноти.

— Много делови хора днес са подозрителни към стодоларовите банкноти от страх да не са фалшиви. Затова често отбелязват на всяка банкнота откъде са я получили. Като вземеш например кола под наем и при връщането й платиш в стодоларови банкноти, компанията ще отбележи на всяка от тях номера на наемната ти разписка. За да те открие в случай, че банкнотите се окажат фалшиви. По същата причина в банките отбелязват името или номера на сметката на вложителя върху внесените от него стодоларови банкноти.

— Виждал съм и винаги съм се чудил какво значи това — каза Партридж.

— Всички тези бележки върху банкнотите са противозаконни, естествено — продължи финансистът. — Драскането по паричните знаци се смята за престъпление, но почти никога не се наказва. Така или иначе, на тази купчина банкноти виждаме записани цифри, а на другата — имена. Смятам да покажа числата на приятели в банката, които могат да установят кой си служи с тях. След което ще ги прекарат през компютъра. А имената ще потърся в телефонния указател, за да установя кой е притежавал и използвал тези банкноти.

— Мисля, че те разбирам — каза Партридж, — но обясни ми точно какво искаш да откриеш.

— Просто банките. Каквато и информация да получим, тя ще ни отведе до банките, в които тези пари са били внесени, а чиновникът е записал върху тях цифрите и номерата. А ако ни се усмихне щастието, можем да попаднем на самата банка, оперирала с тези пари. Вероятността, естествено, е много малка, но пък не е изключено да открием с коя банка са свързани похитителите и къде имат сметка. Оттам нататък се откриват нови пътища за твоето разследване, Хари.