Артър Хейли
Вечерните новини (28)

16

Грациозен като чайка, „Лиърджет 55 ДР“ се насочи през мрака към земята, мощните му двигатели изведнъж се укротиха. Насочи се към двете успоредни ивици от лампи, маркиращи определената му за кацане писта на летището „Опа Лока“. Отвъд него се виждаха милиардите светлинки на Маями, образуващи гигантско сияние в небето.

Мигел погледна часовника си. Беше 11,18. Полетът от Титърбъроу бе траял малко повече от два часа и четвърт. Пожела си светлините на Америка, които виждаше през люка до седалката си, и всичко онова, което те представляваха, скоро да бъдат зад гърба му.

Рафаел пред него се взираше в приближаващите се светлини. Сокоро отляво дремеше. Само Боделио малко встрани продължаваше да е нащрек и да следи по уредите си какво става в трите ковчега. Уловил погледа на Мигел, му кимна в знак, че всичко е наред.

Няколко минути преди това Мигел бе отишъл в кабината да попита пилотите колко време ще трябва да се бавят на „Опа Лока“, преди да продължат пътя си.

— Най-много половин час — бе отвърнал капитанът. — Трябва само да заредим с гориво и да представим летателния план. — Но като се поколеба малко, добави: — Само че ако митничарите решат да ни проверяват, може да стане и повече.

— Че ние не сме длъжни да минаваме през митница тук — остро му възрази Мигел.

— По принцип да — кимна Ъндърхил. — С излитащите самолети обикновено не се занимават. Но напоследък чувам, че правели внезапни проверки, и то нощем. — Макар да говореше като за нещо естествено, гласът му издаваше тревога.

Мигел бе направо потресен от чутото. Та нали точно поради сведенията, получени от агентите на „Меделин“ и от самия него за митническата практика на различните летища, бяха избрали именно да напуснат САЩ през „Опа Лока“ във Флорида. И то като „Титърбъроу“ се използваше главно от частни самолети. Няколкото митничари се помещаваха в една каравана — бедна роднина на големите митнически служби по летища като Маями, Ню Йорк, Лос Анжелос или Сан Франциско, — което, естествено, предполагаше и по-бързи процедури откъдето и да е другаде. Най-често дежуряха по двама митничари от единайсет часа сутрин до седем вечерта през седмицата и от десет до шест в неделя. Цялото разписание на полета им с „Лиърджет 55 ЛР“ бе нагласено така, че в „Опа Лока“ митницата да е отдавна затворена.

— В случай че в митницата има някой и радиостанцията му работи, ще ни чуят, като говорим с кулата, и може да проявят интерес към нас. Но може и да не ни обърнат внимание.

Тъй като нямаше какво друго да прави, освен да чака, Мигел се върна на мястото си и започна да прехвърля наум различните възможности.

При евентуална среща с митничарите имаха желязно алиби и всеки от тях щеше да влезе в ролята си, а Боделио набързо щеше да извади от ковчезите тръбичките с уредите. Но не в това беше проблемът, а в правилата, които един митничар трябва да спазва, когато става дума за пренасяне на покойник. Мигел ги бе проучил и ги знаеше наизуст. За всеки мъртвец се изискваха специални документи — смъртен акт, разрешение за напускане на страната от нейните медицински служби, както и разрешение за влизане в страната, за която пътува покойникът. Паспорт наистина не беше необходим, но затова пък бе задължително ковчегът да се отвори, митничарят да провери съдържанието му и след това отново да бъде запечатан. Мигел предвидливо се бе сдобил с необходимите документи — фалшификати, разбира се, но много умело направени. Към тях имаше и покъртителни снимки от автомобилна катастрофа, отговаряща на описанието и в алибито, а също и изрезки от вестници, в които можеше да се прочете само, че телата са изгорели и обезобразени до неузнаваемост. Така че, ако евентуално дойдеше дежурен митничар и се убедеше, че документите са в ред, като прочете изрезките и види снимките, да не пожелае повече да се занимава с ковчезите.

Но напрежението не напускаше Мигел и докато самолетът, приземил се меко, рулираше към първи хангар.

* * *

Митническият инспектор Уоли Амслър си представяше, че само някой вманиачен ловец от управата във Вашингтон може да е измислил операция „Игрес“^[1]. Но който и да е той, вероятно отдавна спеше кротко в постелята си, където би желал да е сега и Уоли, вместо да се мотае из това затънтено летище, малко използвано денем, а нощем тъмно като пустиня. До полунощ оставаше половин час, а след това трябваше да минат още два, за да могат той и другите двама митничари, изпратени тук със специална задача, да зарежат „Игрес“ и да се приберат у дома.

Програмата с кодово име предвиждаше неочаквани и произволни проверки на самолетите, напускащи територията на САЩ. По липса на достатъчно персонал нямаше начин да проверяват всички. Затова изпращаха екипи от по няколко души на различните летища по всяко време и без предупреждение, които за няколко часа трябваше да се качат на борда на колкото може повече самолети, готови за излитане. Официално обявяваха, че търсят забранена за износ високоусъвършенствана техника, но всъщност следяха и за незаконно изнасяни големи суми пари, получени главно от наркотици. Не го обявяваха, защото според четвъртата поправка към Конституцията никой нямаше право да търси пари без уважителна причина.

Колкото пъти „Игрес“ даваше сензационни или дори изобщо някакви резултати, Амслър все не участваше, поради което не влагаше особено усърдие в това свое извънредно задължение. И все пак то му налагаше да стои тази нощ на „Опа Лока“, колкото и малко да бяха излитащите самолети. Един от тях току-що бе пристигнал от „Титърбъроу“ и се готвеше да излети за Богота, както пишеше в летателния му план. И Амслър се запъти към Първи хангар да му хвърли един поглед.

* * *

За разлика от повечето селища в южната част на Флорида, Опа Лока бе скучно градче. На езика на индианците семиноли името му означаваше „високо сухо хълмче“. Някогашната му характеристика съвпадаше и с написаното неотдавна от Т. Д. Олман, който сравнява Опа Лока с „обедняло гето“, напомнящо за „изоставен и разграбен увеселителен парк“. Близкото летище, макар и сравнително оживено, имаше само няколко постройки и сухото равно плато на въпросното естествено възвишение приличаше на пустиня. Сред нея дори и хангарът бе като оазис.

Всъщност само част от модерната и привлекателна бяла сграда служеше за хангар, а другото бе истинско луксозно летище с всичко необходимо за частните самолети, техните пътници и екипажите им. Персонал от седемдесет души осигуряваше почистването и зареждането с храна на пристигащите самолети, както и дребни поправки по тях или пренасяне на по-големи товари. Отделно бе обслужването на салоните за „важни пътници“, тоалетни с бани и залата за конференции, снабдена с аудиовизуална апаратура, факс, телекс и пишещи машини.

За пилотите също имаше всички необходими удобства и служби, осигуряващи безопасността на полетите.

Капитан Ъндърхил бе застанал пред таблото с метеорологичната обстановка и внимателно я проучваше, когато към него се приближи инспектор Амслър.

— Добър вечер, капитане. Доколкото разбрах, ще летите за Богота.

Ъндърхил не се изненада на човека в униформа пред себе си и невъзмутимо отговори:

— Точно така.

Лъжеше, разбира се, както той, така и летателният му план. Самолетът му трябваше да се приземи върху импровизирана и неасфалтирана писта насред Андите, всъщност просека в джунглата близо до Сион в Перу, докъдето щеше да лети без прекъсване. Но според точните и строги инструкции, които Ъндърхил бе получил и чието изпълнение щеше да бъде пребогато възнаградено, официалната му цел при излитането беше Богота. Всъщност това нямаше никакво значение. Щом излезеше от обсега на американските радари, можеше да лети накъдето си поиска, без някой да му държи сметка.

— Бих искал, ако нямате нищо против, да направя проверка на вашия самолет и пътниците му — вежливо обяви Амслър.

Ъндърхил имаше, естествено, много неща против, но нямаше смисъл да възразява. Оставаше му само да се надява, че четиримата му чудати пътници няма да събудят никакви съмнения у митничаря, та по-бързо да ги остави на мира да продължат пътя си. Но въпреки това малко се разтревожи, и то не заради клиентите си, а заради опасността да се окаже замесен в нещо.

Ъндърхил подозираше, че около ония ковчези има нещо необикновено, може би незаконно. Предполагаше, че или вътре няма покойници, а някаква контрабандна стока, или, ако наистина има тела, то те са станали жертви на перуанско-колумбийските банди и трябва да бъдат изнесени от САЩ, преди американските власти да са ги надушили. Нито за момент не бе повярвал на версията, представена му при уговарянето на полета за Богота, за жертви на автомобилна катастрофа и техните опечалени роднини. Ако това бе истина, защо бе нужна цялата потайност? Сигурен бе, че поне двама души на борда му са въоръжени. И защо толкова се мъчеха да избегнат онова, което им предстоеше сега — срещата с американските митници?

Ъндърхил не бе собственик на „Лиърджет“-а — той принадлежеше на един богат колумбийски бизнесмен и бе регистриран в Колумбия, — но го бе взел под аренда и наред със заплатата си и средствата за поддръжката му получаваше и значителен дял от печалбата. Собственикът не можеше да не знае, че неговият самолет нарушава от време на време законите с някой и друг чартърен полет, но разчиташе на Ъндърхил да се справи с всяка ситуация и да не застраши с нищо капиталите и самолета му.

Амслър познаваше много добре пилотите от типа на Ъндърхил. Той веднага го прецени, че е от онези наемници, готови да летят където и да е и с всякакъв товар, стига да получат достатъчно пари. А обвиняха ли ги в закононарушение, веднага се представяха за невинни жертви, измамени от онези, които са ги наели. Твърде често, смяташе Амслър, подобни хора бяха и отявлени престъпници, които обаче винаги успяваха някак си да се измъкнат.

Излязоха заедно от Първи хангар и отидоха под навеса, където бе паркиран самолетът. Вратата му бе отворена и капитанът поведе инспектора по стълбата към пасажерската кабина.

— Госпожо и господа, имаме приятелско посещение от митниците на Съединените щати — оповести той.

— Добър вечер на всички — поздрави Амслър със същия вежлив тон, с който бе заговорил пилота. Междувременно се огледа и забеляза трите ковчега, прикрепени на едната страна на помещението, както и пътниците, седнали в другата.

— Добър вечер и на вас — отвърна на поздрава Мигел, който единствен стоеше прав. Държеше куп документи и четири паспорта. Подаде най-напред паспортите.

Амслър ги пое, но не ги погледна. Предпочете направо да попита:

— Къде отивате и с каква цел?

Знаеше отговорите и на двата си въпроса, защото по пътя Ъндърхил го бе запознал с обстоятелствата около това пътуване. Но целта на всеки митничар или граничар бе да накара хората да говорят сами, защото маниерът им или дори някакъв знак на нервност понякога разкриваха повече от самия отговор.

— Истинска трагедия, сержант, за това съсипано и сломено от скръб семейство.

— А вие как се казвате?

— Аз съм Педро Паласиос, близък приятел на опечалените, пристигнал тук да им помогне в момент на нужда — отвърна Мигел с новото си име, за което имаше колумбийски паспорт. Паспортът и снимката бяха истински, само името и другите подробности, включително входната виза за САЩ, издадена преди няколко дни, бяха умело фалшифицирани. — Моите приятели ме помолиха да водя разговорите от тяхно име, защото не владеят добре английски.

Амслър погледна паспортите в ръцете си, намери този на Мигел и сравни снимката му с лицето пред себе си.

— Много добре говорите английски, сеньор Паласиос.

— Учил съм в Бъркли — решително отвърна Мигел след кратко колебание. — Тази страна е скъпа на сърцето ми. Ако не беше такава причината за посещението ми, щях да съм щастлив, че съм тук.

Като отвори и другите паспорти, Амслър сравни и техните снимки с лицата на останалите и ги върна на Мигел.

— Да видим сега и това — показа той ковчезите.

— Имам всички необходими документи…

— После ще ми ги дадете. Най-напред ми разкажете.

— Станала страхотна автомобилна катастрофа — започна Мигел, преструвайки се, че думите го давят. — Сестрата на тази дама заедно с малкия си син и един възрастен господин от семейството бяха на ваканция в Америка. Стигнали до Филаделфия и карали… Тежкотоварен камион от насрещното платно… с голяма скорост… минал през мантинелата… ударил челно колата със семейството. Всички били убити на място. Движението по шосето било… още осем автомобила се разбили върху първите два, имало още жертви… Избухнал пожар и телата на… О, боже, телата!

При споменаването на телата Сокоро протяжно заплака. Рафаел закри лице с длан и раменете му се разтресоха. Мигел вътрешно се съгласи с тях, че така е още по-убедително от изкуствените пиперени сълзи. Боделио гледаше безизразно и тъжно.

Още докато приказваше, Мигел внимателно наблюдаваше митничаря. Но той не издаде с нищо мислите си, стоеше и чакаше с непроницаемо изражение. Тогава Мигел му пъхна в ръцете и останалите документи.

— Ето, тук всичко е написано. Моля ви, бъдете любезен и го прочетете сам.

Този път Амслър взе документите и ги прегледа. Смъртните актове му се струваха редовни, също и разрешенията за изнасяне на покойниците от САЩ и внасянето им в Колумбия. После прочете изрезките от вестници и при описанието на обгорелите и обезобразени тела нещо в стомаха му се надигна. След това премина към снимките, но един поглед му бе достатъчен, за да ги покрие инстинктивно с документите. Сети се, че бе мислил да се отърве от тазвечершното дежурство, като се направи на болен. Защо, по дяволите, не се реши? Вече усещаше, че му се повръща и му става още по-зле при мисълта какво му предстои да направи. Но силното му чувство за дълг надделя.

— Искрено съжалявам, но според изискванията трябва да отворя ковчезите за проверка — обърна се той към Мигел.

— Но, моля ви… — Мигел се опита за последен път да предотврати неизбежното. — След толкова много страдания и болка. Проявете разбиране. Ние сме приятели на Америка. Направете изключение поне от състрадание. — И се обърна на испански към Сокоро: — El hombre quiere abrir los ataudes.^[2]

Тя писна от ужас:

— Ay, no! Madre de Dios no!

— Le suplicamos, senor — присъедини се и Рафаел. — En el nombre de decencia, por favor, no!^[3]

Лицето на Боделио бе пребледняло като платно и той успя само да пошепне:

— Por favor, no lo haga, senor! No lo haga!^[4]

Без да разбира всички думи, Амслър схвана в общи лини какво му казваха. Но отвърна на Мигел:

— Моля ви да обясните на вашите приятели, че аз не определям задълженията си. Понякога и на мен ми е неприятно да ги изпълнявам, но те са част от работата ми.

Мигел не сметна за необходимо да превежда. Нямаше смисъл да продължава този театър. Дошъл бе моментът за решителни действия.

— Препоръчвам ви да пренесете ковчезите на по-дискретно място — не млъкваше идиотът митничар. — Вашият пилот знае къде има такова и откъде да потърси помощ.

Това вече Мигел нямаше да допусне. Ковчезите не биваше за нищо на света да напускат самолета. Единственият изход, който му оставаше, бе да приложи сила чрез оръжие. След толкова много усилия как ще се оставят на някакъв си митнически инспектор! Трябваше или да го убият тук, в самолета, или да го вземат със себе си като пленник и да го екзекутират в Перу. Следващите няколко секунди решаваха всичко. Но пилотите също трябваше да бъдат държани на мушка, за да не се уплашат и да откажат да излетят. Мигел пъхна ръка под сакото си, напипа своя „Макаров“ и освободи предпазителя. Хвърли поглед към Рафаел, който веднага му кимна. Сокоро вече бъркаше в чантата си.

— Не — заяви Мигел, — ковчезите няма да мръднат оттук. — И се премести леко, за да застане между отворената врата и митничаря, зад когото бяха пилотите. Пръстите му стиснаха оръжието. Сега е моментът. Хайде!

В същия миг се разнесе някакъв друг глас:

— Ехо едно-седем-две. Тук сектор.

Всички се сепнаха, освен Уоли Амслър, който бе свикнал с внезапните обаждания по радиостанцията, прикрепена на колана му. Автоматично вдигна микрофона до устата си.

— Сектор, тук ехо едно-седем-две.

— Ехо едно-седем-две — пропука отново мъжкият глас в другия край на линията, — Алфа две-шест-осем нареди да прекратите работата си там и незабавно да се свържете с него по телефона на четири-шест-седем двайсет и четири двайсет и четири. В никакъв случай не използвайте радиовръзка.

— Сектор десет-четири. Ехо едно-седем-две. Край.

Отговаряйки, че е приел нареждането, Амслър се мъчеше да не издаде с гласа си дълбокото си облекчение. Имаше вече достойно оправдание да си спести отварянето на ковчезите: бе получил заповед, на която не можеше да не се подчини. „Алфа две-шест-осем“ бе кодовият номер на сектора на шефа му в Маями, за когото „незабавно“ означаваше „защо още не си при мен!“. По кодовия номер, на който трябваше да се обади, Амслър позна, че става дума за товарното отделение на международното летище на Маями. Вероятно бяха получили сигнал, че някой от пристигащите самолети пренася контрабанден товар.

— Викат ме, сеньор Паласиос — съобщи той. — Затова ви пускам да продължавате пътя си без повече формалности.

Докато драскаше набързо върху документите необходимите резолюции, Уоли Амслър не можа да долови нито рязкото спадане на напрежението, нито облекчението, обзело не само четиримата пътници, но и пилотите. Ъндърхил и Мигел се спогледаха. Капитанът, който бе усетил, че за малко не бяха извадени оръжия, се двоумеше дали да не изиска те да му бъдат предадени преди излитането. Но като прецени Мигел с онзи стъклен поглед, реши да не усложнява нещата. И без това се бяха забавили. По-добре да иска разрешение за излитане и да отлепят.