Артър Хейли
Вечерните новини (25)

13

Луис пръв забеляза маяците на полицейската кола, която се движеше пред тях, изруга тихо и натисна спирачките. От външния край на седалката Мигел вече проточваше шия да прецени положението им спрямо другите коли наоколо. Сокоро седеше между двамата.

Движението по шосе Седемнайсет бе усилено и в двете посоки. Между катафалката и полицейската кола нямаше излаз надясно, а разделителната мантинела изключваше възможността от обратен завой. Мигел започна да се изпотява, но се опита да запази самообладание и нареди на Луис:

— Продължавай.

После се обърна назад да провери дали погребалната камионетка е непосредствено зад тях. Само плимутът с Карлос не се виждаше, но той и без това трябваше да е доста по-назад.

Наближаваха мястото, където потокът коли се стесняваше, за да премине през двете най-десни платна, отклоняван натам от щатската полиция, която бе поставила за бариера сглобяема конструкция като на местата за плащане на шосейна такса. Там други полицаи разговаряха със спрелите шофьори. Вдясно от шосето имаше още полицейски коли с работещи маяци.

— Запазете спокойствие. Оставете ме мен да приказвам — нареди Мигел на двамата си спътници. После погледна часовника си: почти осем. В никакъв случай нямаше да пристигнат навреме на летището.

— Нас търсят идиотите! — измърмори Луис, пъхна ръка под палтото си и измъкна оттам един „Валтер П 38“, който остави на седалката до себе си.

— Скрий това! — едва не му изрева Мигел.

Луис покри пистолета с един вестник.

Мигел усети, че до него Сокоро трепери. Хвана с ръка лакътя й и тя се успокои, а като се обърна да я погледне, очите й бяха вперени в полицая, който се приближаваше към тях.

Той беше сам, вървеше покрай спрелите коли и надничаше в тях, като се навеждаше от време на време да отговори очевидно на нечий въпрос. Когато бе вече само на няколко метра от катафалката, Мигел реши да го заговори пръв и натисна копчето за смъкване на прозореца.

— Бихте ли ми казали какво значи всичко това?

Полицаят, все още юноша, се приближи.

— Обикновена проверка за алкохол, сър. В интерес на безопасността на всички — обясни той, усмихвайки се явно насила. А като огледа катафалката с ковчега и пътниците, добави: — Надявам се, че не сте се оляли на бдението пред покойника.

В тромавата му шега Мигел видя единствения си шанс и реши да се възползува от нея.

— Ако демонстрирате чувство за хумор, полицай, трябва да ви уверя, че в случая то е крайно неуместно.

Изражението на полицайчето моментално се промени.

— Много се извинявам — каза той почти натъжен.

Мигел продължи, като да не беше го чул:

— Дамата до мен бе на гости в тази страна заедно със сестра си, която вече е в ковчега отзад, жертва на тежка катастрофа. Заедно с нея загинаха и други двама сродници, които ни следват в камионетката на погребалното бюро. Тленните им останки трябва да бъдат пренесени със самолет за погребението в родината им. Самолетът ни чака на „Титърбъроу“ и както шегата ви, така и това забавяне ни огорчават още повече.

На свой ред Сокоро обърна лице към полицая, за да се види как сълзите се стичат по него.

— Още веднъж ви се извинявам. Казах го съвсем неволно. Искрено съжалявам — разкайваше се полицаят.

— Приемаме извиненията ви — отвърна Мигел с достойнство. — Не бихте ли могли сега да ни помогнете да продължим пътя си безпрепятствено?

— Почакайте малко, ако обичате.

Полицаят бързо се отдалечи и скоро вече разговаряше с един сержант до бариерата. Сержантът го изслуша внимателно, погледна към малкото траурно шествие и кимна. По-младият му колега отново се върна.

— Простете, че сме поизнервени, сър. — И като сниши глас, добави поверително: — Истината е, че проверката за алкохол е само прикритие, а всъщност ние търсим ония похитители. Чухте ли какво са направили днес в Уайт Плейнс?

— Чух — мрачно отвърна Мигел. — Истински ужас.

Колата пред тях беше потеглила и се отвори малко място в колоната.

— И двамата ви шофьори да минат наляво, сър. Следвайте ме до бариерата, а след това се включете в потока зад нея. И още веднъж се извинявам за неуместната си шега.

Той махна на двете коли да го следват и даде знак на третата да продължава да се изнася вдясно. Мигел пак се огледа за плимута, но като не го видя, си каза, че Карлос ще се оправи и сам някак си.

Сценарият им бе преодолял първата преграда. Втората ги чакаше на „Титърбъроу“. Дали щеше номерът им да мине и там? Докато пребиваваха в Хакензак, Мигел на два пъти бе посещавал малкото летище, използвано главно от частни самолети, за да се запознае с точния му план. На денонощие имаше по около четиристотин кацания и излитания, много от които ставаха нощем. Покрай североизточната му граница стояха базирани около сто самолета, а вляво от тях, на северозапад, се издигаха постройките на шест авиокомпании, всяка с отделен вход за летището и собствена охрана. Най-голямата от тях бе „Брунсуик Ейвиейшън“, към чиито услуги Мигел бе насочил пристигащия от Колумбия „Лиърджет 55 ЛР“.

Представяйки се пред неговия директор за собственик на частния самолет, той успя да събере сведения за натовареността на паркингите, рульожките и стоянките. Оказа се, че вратата към най-малко използвания поради отдалечеността си паркинг в южната част на летището е заключена, но при поискване може да бъде отваряна от всяка от шестте компании. Едва тогава, използувайки своя агент в нюйоркското консулство на Колумбия, Мигел съобщи в Богота, че изпратеният оттам самолет трябва да поиска разрешение за престой на някоя от стоянките, най-близо до южния вход. И едва сутринта, използувайки за последен път радиотелефона, поръча в „Брунсуик Ейвиейшън“ да отворят същия вход между 7,45 и 8,15 вечерта. От разговорите, водени с различни хора на летището, Мигел се бе убедил, че подобно желание не е необичайно, тъй като основната цел на управата, както сам бе казал един от нейните представители, е да осигури на клиентите си „дискретност и надеждност“. Особено след като един от тях, при това редовен, се оплакал след арестуването си, че го шпионират, защото разтревожен служител телефонирал на полицията за борба с трафиканти да провери подозрителните бали, разтоварвани от самолета му. Макар да не очакваше да се отърват без проверка, Мигел залагаше на това тя да не е толкова строга, колкото ако трябваше да минават през главния вход.

Пристигнаха десет минути след определения час — бе поръчал да отворят южната врата. И когато фаровете на катафалката я осветиха, тя се оказа заключена. Луис слезе да огледа ключалката. Рафаел също се приближи, оставил камионетката, после се запъти към Мигел, който не бе мръднал от мястото си.

— Ще я отворя, мамка й, само с един куршум — предложи му той.

Мигел поклати глава, озадачен защо няма поне някой от пилотите на самолета. Дали не са закъснели и те? Затова нареди на Луис и Рафаел:

— Връщаме се.

По обратния път ги настигна Карлос с плимута, останал явно незабелязан от полицаите. Сега задачата му бе да чака отвън, докато се върнат първите два автомобила.

Зад вратата, която се изпречи между тях и ярко осветената сграда на „Брунсуик“, имаше униформен пазач, а до него стоеше висок, малко плешив мъж в цивилно облекло и напрегнато се взираше в приближаващата катафалка. Дали не беше детектив от полицията? Мигел отново усети, как му се свива стомахът.

Цивилният се приближи. Трябва да беше малко над петдесетте и стъпваше властно. Луис смъкна прозореца, за да го чуе.

— Имате ли необичайна пратка за сеньор Писаро?

Вълна на облекчение заля Мигел. Това беше предварително уговорената парола. Той веднага каза добре заученият отговор.

— Пратката е готова за транспортиране и всички документи са в ред.

Непознатият кимна.

— Аз съм пилотът на самолета. Казвам се Ъндърхил. — Имаше американски акцент. — Закъсняхте, дявол да ви вземе!

— Имахме проблеми.

— Не ме занимавайте е тях. Заявил съм летателния план. Хайде да действаме. — И като седна от външната страна на Мигел, Ъндърхил даде знак на пазача, да отвори вратата.

Скоро различиха няколко чакащи самолета. Пилотът посочи най-големия — „Лиърджет 55 ЛР“. От сянката му се появи мъжка фигура.

— Вторият пилот. Фокнър — поясни Ъндърхил лаконично.

Вратата от лявата страна на корпуса бе отворена и от долния край на вратата й до земята бе спусната стълбичка. Луис приближи с маневра на заден ход катафалката, за да бъде разтоварена. Камионетката спря малко встрани и от нея изскочиха Хулио, Рафаел и Боделио. Като се събраха всички около стълбата, Ъндърхил попита:

— Колко живи ще пътуват?

— Четирима — отвърна Мигел.

— Трябват ми имената им за манифеста — каза пилотът. — Както и тези на покойниците. Фокнър и аз не желаем да знаем нищо повече за вашия бизнес. Ние изпълняваме чартърен полет по договор.

Мигел кимна. Не се и съмняваше, че летците ще бъдат направо позлатени за нощния си полет. Въздушният трафик между Латинска Америка и САЩ гъмжеше от екипажи — и американски, и други, — които флиртуваха със законите, поемайки големи рискове за много пари. Но парите нямаше да им помогнат, ако загазят сериозно. Тогава и пилотите щяха да си изпатят.