Артър Хейли
Вечерните новини (9)

8

Навремето Присцила Риа бе известна в Ларчмънт с острия си пъргав ум. Допреди петнайсет години, когато се пенсионира, тя бе гимназиална учителка, успяла да налее в главите на няколко поколения младежи основните принципи на квадратния корен, квадратното уравнение и да ги посвети в тайнството на алгебричните стойности на X и Y. Но Присцила ги възпитаваше и в чувство за гражданска отговорност и ги учеше да не бягат от дълга си към другите. А сега, побеляла и немощна, тя се движеше бавно с помощта на бастун и неотдавна, възмутена от себе си, бе охарактеризирала мисловния си процес като „трикрако магаре, катерещо се по хълм“.

Веднага щом микробусът напусна паркинга, Присцила Риа се огледа за кинокамерите и снимачния екип, който трябваше да снима онова, на което току-що бе станала свидетелка. Но тъй като не видя нищо подобно, се запита възможно ли е и те да са изчезнали така бързо. Почувства се много объркана и безпомощна и си каза, че най-разумното е да си гледа своята работа, да влезе в „Гранд Юниън“ и да си купи няколкото неща, за които бе тръгнала. Но веднага в нея заговори онзи глас, който цял живот я бе карал да не бяга от отговорността си към другите. Как имаше нужда сега от някого, с когото да се посъветва…

Тъкмо в този момент видя някогашната си ученичка Ерика Маклийн, вече съпруга и майка, която бързаше към магазина, но забелязала очевидно смущението й, спря и вежливо я попита:

— Как сте, мис Риа?

— Малко объркана, мила — отвърна Присцила. — Току-що наблюдавах нещо… но не съм сигурна… Нека да ви попитам вие какво мислите. — И й описа цялата сцена, която се бе запечатала в ума й.

— Сигурна ли сте, че нямаше снимачен екип?

— Не го видях. Вие виждате ли такава нещо?

— Не — отвърна Ерика Маклийн и въздъхна. Не се съмняваше, че на старата учителка й се привиждат разни неща, и се ядоса, че е имала лошия късмет да я срещне точно сега. Но понеже помнеше с добро бабичката, реши да й помогне.

— Къде точно стана всичко? — попита я тя.

— Ей там — посочи Присцила все още празното място до волвото на Джесика и двете се запътиха натам. — Тук. Точно тук ги видях.

Ерика се огледа. Както и предполагаше, не забеляза нищо особено. Но тъкмо като се обръщаше да си тръгне, вниманието й бе привлечено от няколко малки локвички на земята. Върху черния асфалт на паркинга течността в тях изглеждаше тъмнокафява. Сигурно масло от някоя кола… Озадачена, Ерика се наведе да го докосне и само след миг впери с ужас очи във върховете на пръстите си. По тях имаше кръв, при това още топла.

* * *

В полицейския участък на Ларчмънт тази сутрин бе спокойно. Дежурният офицер си пиеше кафето зад стъклената стена на стаичката си и четеше местния „Саунд вю нюз“, когато телефонът иззвъня. Първа заговори Ерика Маклийн. След като се представи, тя каза:

— Тук при мен е една възрастна дама, мис Присцила Риа…

— Познавам мис Присцила — прекъсна я дежурният.

— Тя смята, че тук наблизо е извършено престъпление. Отвличане вероятно. Ето, тя сама ще ви обясни.

— По-добре да обясни направо на патрула. Веднага ви изпращам кола. Къде се намирате?

— Ще бъдем пред „Гранд Юниън“.

Дежурният веднага взе радиотелефона.

— Участъкът вика кола четиристотин двайсет и три. Незабавно идете пред магазина „Гранд Юниън“. Разпитайте мисис Маклийн и мис Риа, които ви чакат.

— Четиристотин двайсет и три вика участъка. Разбрано. Десет и четири.

Бяха минали само единайсет минути, откакто микробусът с Джесика, Никълъс и Ангъс напусна паркинга пред супермаркета.

* * *

Първата реакция на младия офицер на име Йенсън, която той, разбира се, не показа, бе скептицизъм. Но беше съвестен човек и внимателно слушаше обясненията на старата учителка. Интересът му се събуди едва когато Ерика Маклийн, явно разумна жена, му каза за петната кръв, както изглежда, по асфалта. Двамата веднага отидоха да проверят. Повечето от течността бе вече изсъхнала, пък и нямаше доказателства, че кръвта е човешка. Но Йенсън започна да се убеждава, че е необходимо да действа, и то по-бързо.

Върнаха се бързо при Присцила, която вече обясняваше на любопитните какво се е случило. Един от тях се обади:

— Полицай, аз бях в магазина и видях как четирима души си тръгват внезапно — двама мъже, една жена и едно момче. Толкова бързаха, че жената остави натоварената си с покупки количка.

— И аз ги видях — намеси се една жена. — Това беше мисис Слоун, жената на водещия по телевизията. Като си тръгваше, изглеждаше толкова разстроена, сякаш се бе случило нещо много лошо.

— Интересна работа — добави друга, — един мъж се приближи до мен и ме попита дали не съм мисис Слоун. Разпитваше и другите жени наоколо.

Няколко души вече се надпреварваха да разказват. Полицаят се опита да ги надвика.

— Някой от вас виждал ли е светлобежов микробус, както го описва тази възрастна жена?

— Аз го видях — отвърна мъжът, който пръв бе заговорил. — Пристигна на паркинга точно когато влязох в магазина. Беше „Нисан“.

— Забелязахте ли откъде бяха номерата му?

— Видях само, че са от Ню Джърси. О, и още нещо: имаше тъмни прозорци, дето се вижда отвътре навън, но не и отвън навътре.

— Чакайте! — обърна се полицаят към стълпилите се хора. — Които от вас могат да дадат повече сведения, а и тези, които вече ми казаха някои неща, моля ви се, останете тук и ме почакайте. Ей сега ще се върна.

Той се метна в бялата полицейска кола, паркирана пред супермаркета, и грабна микрофона на радиоуредбата.

— Четиристотин двайсет и три вика участъка. От паркинга пред „Гранд Юниън“ трима души вероятно са били отвлечени от неизвестни лица с микробус „Нисан“, светлобежов с табели от Ню Джърси, но номерата не се знаят. Прозорците тъмни, с еднопосочна видимост.

Съобщението щеше да бъде прието от всички полицейски коли в Ларчмънт и околността. А по прекия телефон в участъка дежурният щеше незабавно да вдигне под тревога полицейските части в областта Уестчестър и в целия щат Ню Йорк. Но на този етап все още не се предвиждаше алармиране на полицията и в Ню Джърси.

Към супермаркета вече се приближаваха две полицейски коли със сирени, откликнали на зова за помощ. Почти двайсет минути бяха минали, откакто микробусът „Нисан“ излезе от паркинга.

Дванайсет-тринайсет километра по-нататък автомобилът напусна шосе 1–95 и навлезе в лабиринта от улички из Бронкс. Мигел взе да подканя Луис:

— По-бързо! Давай!

Дотогава се движеха с десетина километра над разрешената скорост, като повечето шофьори, но и внимаваха да не привлекат вниманието на някой полицейски патрул. И двамата поглеждаха от време на време да не ги преследват. Засега нямаше подобни признаци. Още щом излязоха от Ларчмънт, Мигел започна да се съмнява дали не е сбъркал, като не остави Рафаел да убие старицата на паркинга. Ако не е повярвала на измислицата за заснемането на филм, вероятно е вдигнала тревога и полицията е уведомена. Затова Луис натискаше вече докрай газта из неравните улици на Бронкс.

Боделио на няколко пъти проверяваше индикаторите на жизнените функции на двамата упоени пленници и всичко изглеждаше добре. Предполагаше, че препаратът мидазолам, който им бе дал, ще поддържа жената и момчето поне още час в безсъзнание. Иначе трябваше да увеличи дозата, но не му се искаше, тъй като това щеше да усложни и без това трудната медицинска процедура, която му предстоеше в края на това пътуване. Беше спрял кръвотечението на стареца и бе поставил превръзка на главата му.

Но ето че той вече се размърдваше и започваше тихо да стене, идвайки в съзнание. За да си спести евентуални неприятности, Боделио приготви още една спринцовка с мидазолам и му я инжектира. Старецът притихна. Боделио нямаше представа каква ще е съдбата му; Мигел вероятно щеше да го застреля и да се отърве от тялото му на сигурно място. Откакто работеше за „Меделин“, Боделио често бе ставал свидетел на подобни действия. Беше му, разбира се, все едно. Другите човешки същества отдавна бяха престанали да го интересуват.

Рафаел извади отнякъде кафяви одеяла и Боделио видя как двамата с Карлос увиха и вързаха в тях жената, момчето и стареца, като оставиха да се подават само главите им, но и те можеха да бъдат покрити от висящия свободен край на всяко одеяло, та при пренасянето им на всеки случайно минаващ да му се стори, че това са просто вързопи. Бяха стигнали до Конър Стрийт в Бронкс сред запуснат сив потискащ полуиндустриален район. В следващия момент затворената камионетка, паркирана на отсрещната страна на улицата, я прекоси и спря малко пред нисана. Върху бялата й боя от двете страни имаше големи надписи „СУПЕРХЛЯБ“. Всеки, който си направеше труда да провери, щеше да установи, че не съществува фирма „Суперхляб“. Камионетката бе един от шестте автомобила, купени от Мигел малко след пристигането му, но снабдени с фалшиви документи на несъществуващи агенции за автомобили под наем. Всички те бяха многократно пребоядисвани, а надписът на бялата камионетка също бе претърпял няколко метаморфози — дело на майсторството на Рафаел. Днес воланът й бе в ръцете на последния член на групата — Сокоро, жената, която скочи от шофьорското място да отвори двойната задна врата.

В същия момент бе отворена и вратата на нисана и три вързопа набързо бяха прехвърлени от единия автомобил в другия. Боделио, събрал лекарските си принадлежности, ги последва.

Сега Мигел и Луис се заеха с нисана. Мигел отлепи от прозорците тъмното фолио, което служеше за прикритие, но се превръщаше вече в отличителен белег. Изпод шофьорската седалка Луис измъкна две табели с номера на щата Ню Йорк и като се огледа, бързо замени досегашните на Ню Джърси. Това ставаше много лесно и само за няколко секунди, защото табелките се плъзваха в гнезда, снабдени от едната страна с панти. Със съдействието на една своя връзка в престъпния свят Мигел бе купил по няколко табели от двата щата, свалени от неизползвани вече, но все още регистрирани автомобили. Според системата за регистриране на превозните средства в Ню Йорк и Ню Джърси, а и в повечето други щати номерата запазваха валидността си дълго след като една кола бъде разглобена на части или вече не съществува, стига да се плаща данъкът и застраховката й. А нито застрахователните агенции, нито регистрационните служби изискваха каквито и да е доказателства за съществуването на автомобила.

Всичко това създаваше благоприятни условия за процъфтяването на криминален бизнес с такива табели, които, макар и незаконни, не фигурираха в никой от „черните“ списъци на полицията и поради това бяха многократно по-скъпи от редовните. Ненужните табели заедно с фолиото от прозорците Мигел и Луис набързо изхвърлиха в един препълнен контейнер за смет.

Луис пое управлението на камионетката, в която бяха Джесика, Никълъс и Ангъс заедно с Мигел, Рафаел, Боделио и Сокоро. С рязък завой те се отправиха обратно към магистралата и по-малко от десет минути след като я бяха напуснали, отново се намираха на шосе 1–95 в посока на юг.

Карлос, който караше сега празния „Нисан“, също излезе на 1–95, но се отправи на север. Без тъмните прозорци и с регистрационните табели на щата Ню Йорк колата не се отличаваше вече по нищо от хилядите други наоколо и нямаше нищо общо с описанието, разпространено от полицията в Ларчмънт. Задачата на Карлос беше да се отърве от нисана, което също беше добре планирано. Само след пет километра той напусна магистралата и продължи двайсетина километра по второстепенни пътища, докато стигна в Уайт Плейнс. Там влезе в един обществен гараж на четири етажа непосредствено до търговския комплекс „Сентър Сити Мал“. След като паркира автомобила на третото ниво, се залови с привидна небрежност да изпълнява останалото.

Най-напред избърса всички повърхности, за да не могат лесно да бъдат открити отпечатъци от пръсти. Но само за в случай, че властите се доберат до колата в сегашния й вид, правейки всичко възможно да предотврати това. Извади отвътре контейнер с огромно количество експлозив, малък детонатор, двойна жица и ролка със скоч. Експлозива и детонатора прикрепи към задните седалки, ниско, та да не се забелязват; върза на вътрешните дръжки на двете предни врати по един край на двойната жица, след което внимателно затвори и заключи вратите. Отсега нататък при отварянето на която и да е врата щеше да се задейства детонаторът.

Мигел бе изчислил, че микробусът може да бъде забелязан едва след няколко дни, а дотогава и похитителите, и жертвите им щяха да са далеч. А изненадата в типичния за терористите стил, подготвена за онези, които щяха да го открият, трябваше да послужи за предупреждение на всички да гледат сериозно на това отвличане.

Карлос напусна гаража през търговския комплекс и с обществения транспорт се придвижи към Хакензак, където щяха да го чакат другите. По същото време те прекосяваха Харлемската река и скоро след това минаха по моста „Джордж Вашингтон“ над реката Хъдзън. Точно на средата на моста камионетката и нейният екипаж излязоха от щата Ню Йорк и влязоха в щата Ню Джърси. Мигел с нетърпение чакаше да си отдъхне в Хакензак, вън от опасност.