Артър Хейли
Вечерните новини (7)

6

Наблюдаването на дома на Слоун бе подновено малко след 6,30 на другия ден сутринта. Този път от един „Шевролет Селебрити“. На предната седалка, изхлузени така, че да не ги виждат отвън, седяха двамата колумбийци, Карлос и Хулио. Шевролетът беше паркиран на удобна пресечка, а те гледаха през страничните и през задното огледало. И двамата вътре бяха напрегнати, защото днес бе денят за действие, кулминацията на дълго и грижливо подготвян план.

В 7,30 се случи нещо непредвидено: пристигна такси и от него слезе възрастен човек, влезе в къщата и остана там. Неочакваното присъствие на новодошлия създаваше допълнително усложнение, за което бе незабавно предадено по телефона на повече от трийсет километра, в квартирата, използвана временно за седалище на натоварените с изпълнението на плана. Добрите съобщения и разнообразието от транспортни средства бяха белег на операция, за която разноските не са имали значение. Заговорниците, ангажирани с подготовката и организацията й, бяха опитни, изобретателни и разполагаха с много пари. Те работеха за картела „Меделин“ в Колумбия, който представляваше коалиция на порочни, престъпни, баснословно богати трафиканти на наркотици. Действайки със зверска жестокост, картелът бе зад безброй убийства, включително на сенатора Луис Карлос Галан, кандидат за президент на Колумбия през 1989 година. За времето от 1981-ва бяха убити повече от двеста и двайсет съдии и служители на закона, отделно още много полицаи, журналисти и хора от други професии. А сключеният през 1986 година съюз между „Меделин“ и социалистическата партизанска фракция „М–19“ доведе до истинска кървава оргия с деветдесет жертви, между които половината членове на Колумбийския върховен съд.

Въпреки престъпната си репутация картелът „Меделин“ се радваше на тесни приятелски връзки с католическата църква в Рим. Няколко от босовете се гордееха с частните си параклиси. Един кардинал бе славословил по адрес на хората в „Меделин“, а един епископ направо си призна, че е взимал пари от трафикантите.

Картелът упражняваше властта си не само с убийства. Безогледно подкупничество и корупция, финансирани от трафикантите, разяждаха като гигантски тумор колумбийското правителство, съдебните органи, полицията и армията, прониквайки през най-висшите слоеве. Plata o plomo (сребро или олово) гласеше безцеремонното предложение на „Меделин“ към държавните служители.

Някъде между 1989 и 1990 г., докато отзвучаваше вълната на ужас след убийството на Галан, водачите на картела имаха малко неприятности с властите, опитали се да приложат закона и към тях, дори с известна предпазлива намеса от страна на САЩ. Но ответният удар, много точно наречен от трафикантите „тотална война“, се изрази в масови насилия, бомбардировки и още повече убийства, които, изглежда, нямаше да имат край. Извън всякакво съмнение бе само оцеляването на картела и неговата вездесъща търговия с наркотици.

Настоящата конспиративна операция в САЩ „Меделин“ изпълняваше за перуанската маоистко-терористична организация „Сендеро Луминосо“ (или „Сияйната пътека“). В последно време тя ставаше все по-силна в Перу, докато централното правителство все повече губеше позиции и беше като с вързани ръце. И докато някога територията на „Сендеро Луминосо“ бе ограничена само в Андите, долината Хуалага и центрове като Аякучо и Куско, бомбените атентати и убийствата вече бяха станали ежедневие и в столицата Лима.

Връзките между „Сендеро Луминосо“ и „Меделин“ се основаваха на две много съществени съображения. Първото бе, че „Сендеро Луминосо“ имаше практиката да наема престъпници от чужбина за отвличанията, които така често ставаха в Перу, а второто произтичаше от това, че „Сендеро Луминосо“ държеше под свой контрол по-голямата част от долината Горна Хуалага, където вирееха шейсет процента от всичките насаждения на кока по света. От листата на коката правеха крем, който е основата на кокаина, и после го изпращаха в колумбийските картели със самолети, излитащи от тайни писти.

„Сендеро Луминосо“ се финансираше главно от наркотиците благодарение на големия дял от печалбата, който изискваше и от производителите на кока, и от трафикантите, между които и „Меделин“.

Двамата колумбийски наемници в шевролета взеха да ровят из купчината снимки, направени от Карлос с „Полароид“, на всички, които са влизали в къщата на Слоун през последния месец. Току-що пристигналият възрастен човек не беше между тях.

Хулио говореше по телефона кодирано: „Пристигна един син пакет. Доставка номер две. Вече е в склада. Не можем да установим реда.“ Което, разшифровано, означаваше: „Пристигна един мъж. Докара го такси. Влезе в къщата. Не знаем кой е. Нямаме негова снимка.“

В слушалката троснато прозвуча острият глас на Мигел, ръководителя на цялата операция. „Какъв е номерът на етикета?“

Хулио, който още не владееше много добре кодовете, тихо изруга, докато прелистваше тетрадката с бележки за разчитането им. Въпросът означаваше: „На каква възраст е човекът?“ Той погледна Карлос за помощ.

— Отговори му, номерът е седемдесет и пет.

Което предизвика нов троснат въпрос:

— Нещо особено по синия пакет?

Забравил за кодовете, Хулио се впусна да обяснява открито!

— Носеше куфар. Изглежда е дошъл на гости.

* * *

В полуразрушена къща под наем в Ню Джърси един човек с псевдонима Мигел ругаеше наум небрежността на Хулио. (Estupidos!) С какви глупаци е принуден да работи! Колко пъти ги е предупреждавал, че всеки може да подслушва телефона им. Уреди за тази цел се продават по магазините. Чувал бе как една радиостанция се хвалеше, че с такъв скенер осуетила няколко заговора на престъпници.

Самият Мигел беше маниакално предпазлив, откакто се помнеше. Затова и не успяваха да го арестуват, макар да фигурираше в списъците на „най-търсените“ от полицията и в Северна, и в Южна Америка, както и от ИНТЕРПОЛ. А в Западното полукълбо го търсеха под дърво и камък, наравно със събрата му по тероризъм Абу Нидал от другата страна на Атлантическия океан. Ето защо Мигел си позволяваше дори и малко да се гордее с това, макар да знаеше, че гордостта ражда самоувереност, от която също трябваше да се пази.

На вид беше по-скоро незабележим, нито красив, нито грозен, все още млад — нямаше четирийсет. Минувачът би го взел за банков чиновник или управител на малък магазин. Беше любезен, но не прекалено, за да не прави впечатление. Никой не можеше да предположи колко властен е той: знаеха го само онези, които бе командвал.

Неговото предимство в сегашната операция бе американският му вид и акцент. В края на шейсетте и началото на седемдесетте години колумбиецът следваше английска филология в Калифорнийския университет в Бъркли, където търпеливо бе усвоил английското произношение. Тогава използваше, разбира се, истинското си име — Улисес Родригес.

Родителите му плащаха таксите за чуждестранен студент.

Баща му бе заможен неврохирург в Богота и се надяваше, че единственият му син ще го наследи в професията — нещо, към което Мигел не проявяваше никакъв интерес още оттогава. Но в навечерието на седмото десетилетие от века синът вече предвиждаше големите промени, които очакват Колумбия: от благоденстваща демократична държава със справедлива правова система тя щеше да се превърне в лишен от закони рай за гангстерите, управляван с диктатура, злодейства и страх. Златото на фараона на бъдеща Колумбия щеше да бъде марихуаната, а впоследствие — кокаинът. Мигел не само не се тревожеше от предстоящия упадък, а мечтаеше да се включи в новата игра.

Междувременно извърши в Бъркли няколко неща, които го убедиха, че е напълно лишен от съвест и е способен да убие човешко същество бързо и решително, без никакви угризения или отвращение след това.

За първи път се случи да го направи, след като бе преспал с млада жена, срещната на автобусната спирка. Вървяха заедно, заприказваха се, установиха, че и двамата са първокурсници, тя, изглежда, го хареса и го покани в жилището си на най-оживения край на Телеграф авеню. Тогава не съществуваше още паниката от СПИН и такива срещи бяха нещо естествено.

Бе заспал, изтощен, и като се събуди, видя как момичето невъзмутимо разглежда съдържанието на портфейла му. В него имаше няколко лични карти на различни имена, но все с неговата снимка: още тогава той се упражняваше за бъдещата си дейност встрани от закона. Момичето изглеждаше твърде заинтересувано от картите — може да беше и някаква шпионка, само че той така и не успя да разбере. Без да се колебае, скочи от леглото, сграбчи я и я удуши. Още си спомняше недоумението в погледа й, докато се мяташе, опитвайки се да се освободи; после в очите й остана само мълчаливата отчаяна молба, преди съзнанието да ги напусне. Интересно му беше да установи, от чиста любознателност, че убийството изобщо не го смути. С ледено спокойствие той изчисли вероятността да бъде заловен и я отхвърли като несъществуваща. Преди да слязат от автобуса, не се познаваха, а и нямаше кой да ги е запомнил на улицата или когато влизаха в сградата.

Затова, без да бърза, той избърса с кърпа малкото повърхности, където можеше да има отпечатъци от пръстите му, и като пипаше вече само с носна кърпа на дланта си, изгаси всички лампи и напусна жилището, затръшвайки секретната врата зад гърба си. Слезе по стълбището, а не с асансьора, и преди Да излезе на улицата, се огледа да няма някой във фоайето.

На следващия ден, а и няколко дни след това следеше вестниците за някакво съобщение, но полуразложеното тяло на момичето бе открито след почти седмица, а след още няколко дни по липса на каквито и да е улики вестниците загубиха интерес към случая и повече не писаха за него. Дори да е имало разследване, никой не свърза Мигел с това убийство.

До края на престоя си в Бъркли той извърши още две убийства на абсолютно непознати хора в Сан Франциско. Необходими му бяха само за Да провери дали от него ще излезе добър наемен убиец и установи, че явно е усъвършенствал професионалните си умения, защото в нито един от случаите не бе нито заподозрян, нито разпитван от полицията.

Като напусна Бъркли и се завърна в Колумбия, Мигел взе да се сприятелява с някои от развилнелите се трафиканти на наркотици. Тъй като имаше пилотско свидетелство, направи няколко полета с доставки на кокаинова паста от Перу до Колумбия. Благодарение на приятелството си с фамилията Очоа, която имаше лоша слава, но голямо влияние, той се залови и с по-големи неща. После дойде кървавата оргия на „М–19“, а в края на 1989-а картелът „Меделин“ обяви тотална война. Мигел бе съучастник във всички големи убийства, в много от по-малките и отдавна бе престанал да брои труповете, които оставяше зад себе си. Името му, естествено, се разнесе из целия свят, но благодарение на мерките, които строго спазваше, почти никъде нямаше улики срещу него.

С течение на времето Мигел — или Улисес Родригес — все повече разширяваше връзките си с картела „Меделин“, с „М–19“, а напоследък и със „Сендеро Луминосо“. Но успяваше да запази независимостта си и стана международен престъпник, наемен терорист, който поради „чистата“ си работа имаше много клиенти.

Политическите му убеждения играеха съществена роля в тази негова дейност. Той бе по инстинкт социалист, яростно ненавиждаше капитализма и мразеше лицемерните упадъчни американци. Но беше скептичен към всякаква политика и предпочиташе да има само чистото удоволствие от постоянните опасности, рискове и напрежението на живота, който водеше.

Точно затова се бе озовал в САЩ преди месец и половина да подготви тайно днешната операция, за която скоро щеше да научи целият свят. Първоначалният му план предвиждаше да стигне до САЩ по обиколен, но сигурен път — от Богота, Колумбия, през Рио де Жанейро до Маями. В Рио щеше да смени паспорта и самоличността си и да се появи в Маями като бразилски издател на път за панаир на книгата в Ню Йорк. Но един таен агент в Държавния департамент бе предупредил „Меделин“, че американските емиграционни служби в Маями са поискали спешно цялата налична информация за Мигел с всичките фалшиви имена, под които бе действал досега. Всъщност той вече се бе представял веднъж за същия бразилски издател и макар да смяташе, че още не са го разкрили, реши, че е по-безопасно изобщо да не минава през Маями. Затова от Рио отиде в Лондон, където се сдоби с чисто нов официален британски паспорт.

Цялата работа ставаше много просто. Ах, тези невинни демократични държави! Колко са глупави и наивни! Колко лесно прехвалените им свободи и отворени системи могат да бъдат използвани за плановете на онези, които не вярваха в тях! Още преди Лондон Мигел получи указания как да действа.

* * *

Най-напред отиде в Дома на св. Катерина на пресечката между Кингсуей и Олдиуич, където се намираха регистрите на новородените, бракосъчетаните и починалите в цяла Англия и Уелс. Там той подаде молби за издаване на три свидетелства за раждане. Чии ли бяха те? Ами на хора, родени на същия ден като него или на близка дата.

Без да разговаря с никого, той взе пет бланки от масата и отиде при големите томове на полиците, отбелязани със съответните години. Намери 1951 година и тъй като всеки том бе разделен на тримесечия, намери последното, октомври — декември, и отвори на буквите „М“ до „Р“. Самият той бе роден на 14 ноември същата година. Прелиствайки, стигна до името Дъдли Мартин, роден на 13 ноември в Йоркшир. Името му се стори подходящо — нито твърде забележително, нито съвсем безлично като Смит например. (Perfecto!) Мигел попълни данните в единия от разграфените с червено формуляри.

Трябваха му още две имена. Намерението му беше да подаде документи за три паспорта, като вторият и третият са за резерва в случай, че нещо засече с първия. Не беше изключено съвсем скоро да е издаван паспорт на същия Дъдли Мартин и нов би му бил отказан.

Преписа и другите две имена на отделни формуляри; едната фамилия започваше с „Б“, другата с „Ф“. Нарочно бе избрал три отдалечени една от друга букви, защото в паспортната служба различни чиновници обработваха различни отрязъци от азбуката и нямаше как да бъде забелязано сходство между подадените формуляри. Освен това Мигел внимаваше да не докосне с пръсти някой от трите листа. Затова бе взел пет формуляра — с външните два, които после щеше да унищожи, придържаше вътрешните: след Бъркли бе разбрал, че оставиш ли някъде отпечатъци от пръсти, никога не можеш ги заличи напълно. Съществуват усъвършенствани методи за откриването им с нинхидрин и лазер с аргонов йон. После плати на гишето по пет лири в брой за всеки от трите документа, които щяха да бъдат готови след два дни.

През това време успя да се сдобие с три различни местожителства. От притурката „Кели“ за служебни телефони на лондонския указател взе координатите на няколко агенции за секретарски услуги, на чиито адреси можеше да се изпраща и да се събира поща. В едната агенция плати петдесет лири, пак в брой, като имаше и готово алиби: започвал малък бизнес и още не можел да си позволи нито кантора, нито секретарка. Но никой не му зададе никакви въпроси и той повтори процедурата и в другите две агенции. Така се сдоби с три различни адреса за три паспорта, като по никой от тях не можеше да се стигне до самия него.

После си направи и три снимки на уличен автомат. И на трите изглеждаше различно: на едната — с грижливо подстригани мустаци и брада, на втората — гладко избръснат и с разделена на път коса, а на третата — с тежки очила с дебели рамки.

На следващия ден взе трите документа и отново никой не се поинтересува за какво са му необходими. Вече бе взел от една поща и формулярите за паспорти, които също внимаваше да не докосне с пръсти. Попълни ги с медицински ръкавици, като на всеки вписа по един от наетите вече адреси. Към всеки формуляр трябваше да приложи по две снимки, едната от които да е придружена от декларация на „авторитетен професионалист“ — лекар, инженер или адвокат, — че потвърждава самоличността на кандидата за паспорт, когото да познава поне от две години. В съответствие с получените наставления той сам написа и подписа тези гаранции, като преправяше почерка си и използваше имена и адреси, взети напосоки от телефонния указател. Беше купил и гумен печат с комплект букви за по-голяма тежест на подписите. Въпреки предупреждението, отпечатано на формуляра, че се правят проверки на гарантите, вероятността да бъде открита подобна фалшификация бе нищожна поради големия брой подавани формуляри и твърде малобройните чиновници.

Най-накрая Мигел се зае с последната процедура — да обработи онази снимка от всеки чифт, която щеше да остане в паспортната служба. С помощта на мека гъба той напои лицевите им страни с много слаб разтвор на домакинска белина, така че след два или три месеца в архивите нямаше да съществува изображението на Мигел, наречен Дъдли Мартин или както там бяха другите му две имена.

Вече можеше да изпрати и трите формуляра, всеки придружен с пощенски запис за петнайсет лири, след което трябваше да чака поне четири седмици, докато получи паспортите. Беше отегчително, но гарантираше безопасност. Междувременно той написа и изпрати по няколко писма до себе си на всеки от платените адреси и след като поизчакваше ден-два, телефонираше да попита има ли нещо за него. Щом му отговореха с „да“, уведомяваше ги, че ще изпрати някого да получи кореспонденцията му. За целта използваше някое случайно момче от улицата, на което даваше няколко лири за услугата, но преди да го посрещне с плика, най-напред се оглеждаше да не би някой да го следи. По същия начин прибра и паспортите, които пристигнаха през петата седмица, на по ден-два разстояние един от друг. Когато и третият беше без проблеми в ръцете му, той се усмихна доволен от себе си. Ехе… За начало щеше да използва този на Дъдли Мартин, а другите прибра за по-късно.

От 1988 година насам притежателите на британски паспорти можеха да влизат в САЩ без виза, но само при условие, че посещението не е по-дълго от три месеца и че пътникът има билет за връщане. Мигел, естествено, нямаше да използва втората част на билета си, но стойността й бе дреболия в сравнение с евентуалното ново преминаване през бюрократичната машина. Колкото до тримесечния срок, Мигел изобщо не смяташе да стои толкова дълго в САЩ, а и без това щеше да напусне страната или тайно, или под друго име, след като унищожи паспорта на Дъдли Мартин. Изменението на визовия режим за САЩ бе добре дошло за Мигел. Ах, колко удобни бяха за такива като него отворените демократични държави! На следващата сутрин той отлетя за Ню Йорк и мина безпрепятствено през всички проверки на летище „Кенеди“.

* * *

Но в Ню Йорк Мигел незабавно се насочи към голямата колумбийска колония в квартала Куийнс, където един от агентите на „Меделин“ му бе осигурил безопасна квартира.

„Малката Колумбия“ заемаше пространството между Шейсет и девета и Деветдесет и девета улица. Тук бе съсредоточена най-усилената търговия с наркотици и най-голямата престъпност, за която насилията бяха като кихавица, а убийствата — ежедневие. Униформен полицай почти не смееше да се приближи сам, а и на двойки не минаваха оттам по тъмно пеша. Репутацията на квартала не тревожеше Мигел ни най-малко, дори му служеше за прикритие, докато започна да крои плана си, изтегли тайно приведените му пари и събра малката група, която щеше да оглави. Съставът й — седем души заедно с него — бе уточнен още в Богота.

Хулио, единият от двамата постови пред дома на Слоун, и Сокоро, единствената жена в групата, бяха колумбийци, „спящи агенти“ на „Меделин“. Няколко години преди това и двамата бяха изпратени в САЩ уж като емигранти с единствената инструкция да се установят и да чакат, докато бъдат необходими за контрабанда на наркотици или друго престъпление. Ето че подходящият момент бе дошъл. Хулио бе специалист свързочник. А докато чакаше, Сокоро завърши курсове и получи диплома за среден медицински персонал. Но тя имаше и други задължения. Чрез приятели в Перу бе станала симпатизантка и нещатна агентка в САЩ на революционната „Сендеро Луминосо“. При латиноамериканците такова преплитане на политическите с практическите подбуди за престъпна дейност беше обичайно, така че Сокоро беше сега и шпионка на „Сендеро“.

Трима от останалите четирима бяха колумбийци, известни само с бойните си имена Рафаел, Луис и Карлос. Рафаел беше монтьор, но служеше и за общ работник; Луис бе отличен шофьор и умееше много ловко да се изплъзва на преследвачи, особено от мястото на престъплението. Карлос, млад, с пъргав ум, бе организаторът на наблюдението през последния месец. И тримата говореха английски като американци и бяха пребивавали в САЩ по няколко пъти. Не се познаваха преди и бяха пристигнали с фалшиви паспорти. Под други имена. Получили бяха инструкции да се представят на същия агент на „Меделин“, който бе уредил квартирата на Мигел, а после да преминат на пряко подчинение на Мигел.

Последният член на групата бе американец и участваше в операцията под името Боделио. Мигел му нямаше никакво доверие, но неговите знания и умения бяха жизнено необходими за успеха на плана.

* * *

Дори и сега, докато още седеше във временната щаб-квартира на групата, той си помисли за отстъпника американец с отвращение. Това засили гнева му към Хулио заради проявената непредпазливост по телефона. Тъй като връзката му с автомобила на пост пред къщата на Слоун в Ларчмънт още не бе прекъсната, той се постара да потисне личната неприязън и да намери най-подходящия отговор.

Преди да напусне Богота, Мигел бе получил най-подробни сведения за семейството на Слоун, които не смяташе за нужно да споделя с подчинените си. Едно от тях бе, че Крофърд Слоун има възрастен баща, който отговаряше на описанието, дадено му за сутрешния гост с куфара. И си помисли: „Ако старецът е дошъл да постои при сина си известно време, наистина е малко досадно и той вероятно ще трябва да бъде ликвидиран до края на деня, но това не е проблем.“ И като натисна копчето на телефонния предавател, нареди:

— Не предприемайте нищо със синия пакет. Съобщете само ако пристигнат нови доставки.

Последното означаваше „ако обстановката се промени“.

— Прието — кратко отвърна Хулио.

Щом прекъсна връзката, Мигел хвърли поглед на часовника си. Беше 7,45. След два часа и седмината членове на групата трябва да бъдат по местата си, готови да действат. По-нататък всичко беше внимателно обмислено, предвидени бяха усложнения, взети бяха необходимите предпазни мерки. Влязат ли нещата в ход, някъде можеше да се наложи и импровизация, но във всеки случай не много.

Но не биваше да има никакво отлагане. Извън пределите на САЩ други организации, синхронизирани с тяхната, вече действаха.