Артър Хейли
Вечерните новини (50)

9

Телефонният номер в Лима, предаден от Дон Китъринг, бе намерен едва късно следобед в сряда. Човекът от ЕНТЕЛ Перу много се извиняваше за закъснението.

— Както може би се досещате, тези сведения по правило не се дават — обясни Виктор Веласко на Партридж и Рита, които в това време работеха на монтажната маса на Си Би Ей в ЕНТЕЛ с монтажиста Боб Уотсън. — Едва успях да убедя един от колегите си да ми даде това сведение.

— Срещу пари ли? — попита Рита и когато получи утвърдително кимване, каза: — Веднага ще ти ги върна.

На листчето, скъсано от тефтерче, пишеше: „Калдерон, Г–547, Уанкавелика, 10-Ф“.

— Ще ни трябва Фернандес — каза Партридж.

— Той вече е тръгнал за насам — уведоми го Рита и пъргавият стрингер наистина пристигна след няколко минути. Той бе продължил да работи с Партридж, а сега помагаше и на Рита.

Като му показаха адреса и му обясниха колко е важен, Фернандес Пабур бързо закима.

— Знам го. Това е една стара жилищна сграда близо с пресечката с авенида Такна. Но ще останете разочаровани от това място.

— Каквото и да е — увери го Партридж, — трябва веднага да отидем там. — И като се обърна към Рита, добави: — Искам да ме придружиш заедно с Мин и Кен, но аз ще вляза най-напред сам, за да видя какво можем да открием.

— Сам няма да влизаш — възрази Фернандес. — Веднага ще те нападнат и ограбят, а може и нещо по-лошо. Ще дойдем с теб заедно с Томас.

Това бе името на мълчаливия телохранител.

Авенида Такна беше широка артерия с усилено движение и се пресичаше под прав ъгъл с улица Уанкавелика. Кварталът не беше чак толкова мизерен, колкото бедняшките предградия, но очевидно западаше. Номер петстотин четирийсет и седем се оказа голяма овехтяла сграда с олющена боя и напукана мазилка. Вътре ги посрещна миризма на урина и дългогодишна занемареност. По пода се търкаляха боклуци. Асансьорът, естествено, не работеше и те трябваше да изкачат пеша циментовите стълби до деветия етаж.

Партридж почука на вратата на указания апартамент, чу, че някой се движи вътре, но не дойде да отвори вратата, и той отново почука. Този път вратата се открехна само на няколко сантиметра, но веригата остана закачена. Писклив женски глас изля тирада на испански, от която Партридж различи само думите „animates… asesinos… diablos“. Фернандес леко го отмести, допря уста до процепа и почти толкова бързо зареди думи с успокоителна интонация. Постепенно гласът отвътре млъкна, веригата бе откачена и вратата се отвори.

Пред тях застана жена на около шейсетте, която някога трябва да е била красива, но времето и тежкият живот я бяха направили ъгловата, груба, с кожа на петна и с несресана коса, оцветена в няколко различни нюанса. Под изрисуваните вежди очите й бяха червени и подпухнали от плач, а тежкият грим се бе размазал. Фернандес мина покрай нея и другите го последваха.

Партридж бързо се огледа. Намираха се в малка, оскъдно мебелирана стая с няколко дървени стола, канапе с изтъркана тапицерия, отрупана дървена маса и грубо скована етажерка. Изненадващото бе, че всичките й лавици бяха пълни с дебели книги.

Оказа се, че само преди няколко часа мъжът, с когото е живяла, е бил убит. Заварила го мъртъв, като се прибрала. Полицията вече отнесла тялото. Отначало помислила, че ние сме убийците му, върнали се да довършат и нея. Успях да я убедя, че сме приятели. Партридж се опита да направи същото.

— Много съжаляваме за смъртта на вашия приятел. Имате ли представа кой го е убил?

Жената поклати глава и измънка нещо.

— Тя почти не говори английски — обясни Фернандес и преведе думите й на Партридж.

Жената енергично закима и отново изля поток от думи, който завършваше със „Сендеро Луминосо“.

Опасенията на Партридж се потвърдиха. Човекът, когото се бяха надявали да видят, бе имал връзки със „Сендеро“, но за съжаление вече бе недостижим. Сега оставаше въпросът дали тази жена знае нещо за отвлечените американци. Едва ли.

Тя пак заговори на испански, този път по-бавно, и Партридж успя да я разбере.

— Да — каза той на Фернандес да преведе, — с удоволствие ще поседнем и ще й бъдем благодарни, ако отговори на няколко въпроса.

Фернандес повтори това на испански, а после преведе и отговора на жената.

— Съгласна е, стига да може. Обясних й кой сте и тя си каза името: Долорес. Пита също дали ще пийнете нещо.

— No, gracias — отвърна Партридж, а Долорес кимна и отиде да вземе питие само за себе си. Но като вдигна бутилката от джин, установи, че е празна. За малко щеше да се разплаче отново, ала измърмори нещо и седна.

— Казва, че не знаела как ще живее отсега нататък. Нямала никакви пари — преведе пак Фернандес.

— Ще ви дадем пари, ако получим от вас необходимата информация — каза й този път направо на испански Партридж.

Споменаването на пари бе последвано от кратък и бърз разговор между Долорес и Фернандес, който после обяви:

— Казва да задавате въпросите.

— Каква работа вършеше вашият приятел? — започна Партридж, но без да се доверява на оскъдния си испански, а използвайки Фернандес за преводач.

— Доктор беше. Специален доктор.

— Искате да кажете специалист?

— Той караше хората да заспиват.

— Анестезиолог ли?

Долорес поклати глава в недоумение. После отиде до шкафа, порови вътре и извади малък олющен куфар. Отвори го и измъкна папка с документи, които взе да прелиства. Избра два и ги подаде на Партридж. Бяха медицински дипломи.

Първата удостоверяваше, че Хартли Харълд Госидж е завършил медицинския факултет на Бостънския университет и има право да практикува професията на лекар. Втората диплома доказваше, че същото лице е квалифициран специалист по анестезиология. С жест Партридж поиска разрешение да прегледа и другите документи. Долорес не възрази.

Първите няколко не представляваха интерес, но след тях той попадна на писмо с печата на медицинската регистрационна комисия в Масачузетс. Вътре пишеше, че д-р Х. Х. Госидж е уведомен с настоящето за отнетото му за цял живот право да практикува лекарската професия. Партридж остави писмото на мястото му. Започваше да му става ясно. Ето кой е упоил похитените. Лицето му се напрегна. Съжаляваше, че не се е срещнал с този човек, преди да го убият.

— Защо смятате, че хората на „Сендеро Луминосо“ са виновни за смъртта на вашият приятел лекар? — продължи той въпреки всичко да разпитва Долорес с помощта на Фернандес.

— Защото той работеше за тия кучи синове. — И спомняйки си нещо след кратко мълчание, тя добави: — Бяха му измислили и име, Боделио.

— Откъде знаете?

— Той ми каза.

— Каза ли ви какво друго е правил за „Сендеро“?

— Някои неща. Като се напихме заедно.

— Знаехте ли за отвличането? Всички вестници писаха.

— Не чета вестници. В тях има само лъжи.

— Напоследък Боделио отсъствал ли е от Лима?

Последва дълго и енергично кимане.

— Много, много време. Липсваше ми. — И след кратка пауза добави: — Телефонира ми от Америка.

— Знаем. А кога се върна?

Долорес се позамисли, преди да отговори.

— Преди седмица. Много се радваше, но го беше страх, че ще го убият.

— Каза ли защо?

Долорес пак се замисли.

— Май подочул нещо. Загдето знаел много работи. — И тя пак се разплака. — Много отдавна живея с него. Какво ще правя сега?

Оставаше и още един важен въпрос, който Хари нарочно отлагаше, защото се боеше от отговора.

— След завръщането си от Америка бил ли е някъде другаде в Перу, преди да дойде в Лима?

Долорес кимна утвърдително.

— Каза ли ви къде?

— Да. Нуева Есперанса.

Партридж почти не вярваше, че така внезапно и неочаквано ще стигне до това. Ръцете му трепереха, докато прелистваше назад страниците в тефтера си, за да намери интервюто със Сесар Асеведо и списъка на местата, откъдето „Сендеро Луминосо“ изгонили медицинските екипи. Името сякаш скочи от изписания лист: Нуева Есперанса!

Вече знаеше къде са Джесика, Ники и Ангъс Слоун.

* * *

Но тъй като все още бе преди всичко телевизионен кореспондент, Партридж се зае да обсъжда с Рита, Мин и О’Хара, доведени междувременно от Томас, как да направят видеозаписа с Долорес, апартамента и екстериора на сградата. Партридж искаше да има едър план на докторските дипломи и писмото от Масачузетс до Госидж, наречен Боделио. Макар да бе вече в гроба, бившият американски лекар, отдавна захвърлен на сметището на професията си, трябваше да бъде запомнен със злото, което бе причинил на тримата Слоун, реши Хари. А за да не разкрива на други информацията, с която засега разполагаше само Си Би Ей, Партридж разпореди епизодът с Боделио да бъде запазен и излъчен по телевизията по-късно, когато дойде подходящият момент.

Като си свършиха работата, Хари пошушна нещо на Рита и тя извади хиляда долара в петдесетдоларови банкноти. Доста щедър хонорар при тези обстоятелства, но Долорес им бе дала най-важната може би информация; освен това и двамата й съчувстваха и й вярваха, че не е знаела нищо за отвличането въпреки връзката си с Боделио.