Артър Хейли
Вечерните новини (49)

8

Уморен и обезкуражен от деня, Хари Партридж си бе легнал малко преди десет часа. Но мисълта му усилено работеше. Размишляваше върху проблемите на Перу.

Цялата страна, казваше си наум, е един парадокс — смесица от военен деспотизъм и свободна демокрация. В повечето от отдалечените райони на страната военните и така наречената полиция за борба с тероризма управляват с железен юмрук, често пренебрегвайки закона. Убиват произволно онези, които са сметнали за „бунтовници“, а за много от тях независимите разследвания, правени впоследствие, доказват, че не са били такива. Американската организация за защита на човешките права, „Америкас Уоч“, върши много полезна работа, издирвайки и регистрирайки цели поредици от екзекуции без съд и присъда, произволни арести, отвличания и изтезания. Правителството нарича това „кампания за предотвратяване на безредици“.

От друга страна обаче, „Америкас Уоч“ е безпощадна към партизаните. В неотдавнашен доклад на организацията, който Партридж бе прегледал току-що, пишеше, че „Сендеро Луминосо“ систематично убива беззащитни хора, поставя експлозиви, застрашавайки живота на невинни минувачи, и напада военни обекти, без да се съобразява с риска за гражданското население. Организацията окачествяваше всичко това като „нарушения на основните принципи на международния закон за човешките права“. А цялата обстановка в Перу бе обобщена с думите: „Перу днес има тъжната слава на едно от най-опасните места в Южна Америка.“ Неизбежното заключение, потвърдено и от други източници, бе, че разликата между антиправителствените и правителствените сили е незначителна, когато става дума за убийства и други жестоки насилия.

Същевременно обаче в Перу се наблюдават и силни демократични елементи — не само привидни или на думи. Един от тях е свободата на печата, която, изглежда, е част от националната традиция. Благодарение на тази свобода Партридж и други чуждестранни кореспонденти можеха да пътуват, да разпитват, да разследват и след това да пишат каквото намерят за добре, без да се боят, че ще ги изгонят или санкционират. Е, имаше и някои изключения, но засега бяха редки и изолирани.

Именно днес Партридж се бе занимавал с този въпрос по време на интервюто си с генерал Раул Ортис, шеф на полицейските сили за борба с тероризма.

— Как реагирате на толкова много доказателства, че вашите хора използват насилия и екзекутират без присъда? — бе запитал той гордо изправения военен в цивилни дрехи, който никога не се усмихваше.

— Повече бих се тревожил — отвърна полупренебрежително Ортис, — ако моите хора бяха екзекутирани, което неизбежно би се случило, ако не се защитаваха от ония терористи, за които вие, журналистите, сте така загрижени. Колкото до лъжливите съобщения, които имате предвид, ако правителството ги възпираше, хора като вас щяха да надигнат голяма врява и непрекъснато да ги повтарят. Ето защо предпочитаме да възприемем принципа „всяко чудо — за три дни“, което в повечето случаи бива забравено още след двайсет и четири часа.

Макар че Министерството на вътрешните работи уреди бързо срещата му с генерала, искането му да вземе със себе си оператор и камера не бе удовлетворено. Освен това при обиска, който бе направен на Партридж, преди да влезе в седалището на полицията, от джоба му бе изваден и задържан миниатюрен репортерски магнетофон, който той смяташе да използва, след като получи разрешение. Генералът поне не направи уговорката разговорът им да не бъде отразен в записките на журналиста.

Докато беше при генерала, Партридж си даваше сметка, че точно под тях, в подземието на сградата, са килиите, където държаха затворници понякога и по две седмици, без да им позволяват контакт с външния свят, а в други килии редовно се правеха разпити, съпроводени с изтезания. Когато най-сетне зададе въпроса, който най-много го вълнуваше: дали полицията за борба с тероризма има някакви сведения за местонахождението на похитените американци, получи следния отговор:

— Аз пък мислех, че вие сте дошли да ме уведомите за това, като имам предвид с колко много хора се срещнахте, откакто сте в Перу.

Партридж го възприе като не дотам деликатно предупреждение, че е под постоянно наблюдение. Предполагаше също така, че всички материали за Си Би Ей, изпращани чрез сателит до Ню Йорк, се следят и записват от перуанското правителство, независимо от свободата на печата.

Когато Партридж заяви, че няма сведения за своите сънародници, независимо от положените усилия, Ортис му каза:

— Тогава значи разбирате колко хитри и потайни са тези врагове на държавата, „Сендеро Луминосо“. А тази страна много се различава от вашата, защото в огромните пространства тук могат да се скрият цели армии. Но ние все пак имаме известни предположения къде биха могли да бъдат вашите приятели и нашите части вече претърсват тези райони.

— Ще ми кажете ли кои са?

— Смятам, че не е разумно. Във всеки случай вие не бихте могли да стигнете дотам. Да не би да имате такива намерения?

Макар вече да ги имаше, Партридж отговори отрицателно.

В почти същия дух протече и остатъкът от интервюто, като всеки от участниците се отнасяше с недоверие към другия, играеше си на криеница и се мъчеше да получи информация, без да разкрива напълно своята. В края на краищата никой от двамата не успя, макар че в репортажа си за вечерните новини Партридж все пак използва два цитата от думите на генерала — за обширните пространства в Перу, където можели да се скрият цели армии, и безцеремонната му забележка, че всякакви твърдения за нарушения на човешките права били чудо за три дни, забравяно още след двайсет и четири часа.

По липса на видеозапис в информационната емисия думите на генерала бяха изписани на екрана на фона на негова снимка. А за Партридж това посещение не донесе никакъв напредък.

По-доволен остана от следващото си интервю — със Сесар Асеведо, друг отдавнашен негов приятел и служител-мирянин на католическата църква. Срещнаха се в личния му кабинет в двореца на архиепископа на Пласа де Армас, официалния център на Лима. Домакинът му, дребничък, бързо говорещ и енергичен човек над петдесетте, бе дълбоко религиозен теолог. Посветил се бе изцяло на църковните дела и се ползваше със значителен авторитет, макар да се бе въздържал досега от духовен сан. Приятелите му все му натякваха, че можел вече да бъде епископ, а защо не и кардинал. Известна личност в обществения живот на столицата, Сесар Асеведо не се бе женил никога.

Партридж го харесваше, защото винаги бе откровен и скромен. Сега Асеведо работеше като изпълнителен секретар на комисията за благотворителна дейност на католическата църква и отговаряше за медицинската помощ, изпращана в отдалечените части на страната, където нямаше постоянен медицински персонал. Още в началото на разговора им Партридж разкри картите си.

— Предполагам, че от време на време си имаш работа и със „Сендеро Луминосо“.

— Изразът ти е много точен — засмя се Асеведо. — Църквата, естествено, не одобрява „Сендеро“: нито целите им, нито методите. Но ние действително поддържаме връзки, макар и доста особени.

По свои си някакви причини, обясни мирянинът, „Сендеро Луминосо“ не желаят да настройват църквата срещу себе си и рядко я атакуват като институция. Но самите партизани не се доверяват на църковните служители и винаги когато подготвят антиправителствена акция или друга форма на съпротива, искат пратениците на църквата да напускат района, за да не стават свидетели на събитията.

— Просто отиват и казват на свещеника или на някой наш служител: „Махайте се оттук, ще ви кажем кога да се върнете.“

— И вашите свещеници подчиняват ли се на подобна заповед?

— Е, не е много достойно, но… — въздъхна Асеведо — обикновено нямат друг избор. Ако не се подчинят, хората на „Сендеро“ ще ги убият без колебание. И докато живият свещеник все пак може да се върне там отново, мъртвият вече няма такъв шанс.

Внезапна мисъл осени Партридж.

— Точно в този момент има ли места, откъдето да са изгонени ваши свещеници или служители, за да не стават свидетели на някаква офанзива на „Сендеро Луминосо“?

— Има такъв район и той ни създава сериозни проблеми. Ела! Ще ти го покажа на картата.

Приближиха се до стената, където бе окачена огромна карта на Перу с пластмасово покритие.

— Ето, целият този район тук — посочи Асеведо провинцията Сан Мартин, оградена с червено. — До преди три седмици там действаше голям медицински екип, който изпълняваше една от нашите ежегодни програми. Повечето от работата им се състои във ваксиниране на децата, а това е много важно, защото тази област е част от джунглата, гъмжаща от смъртоносни болести. Преди около три седмици „Сендеро Луминосо“, които контролират целия район, настояха екипът ни да го напусне. Нашите хора протестираха, но се подчиниха. Сега искаме да ги изпратим обратно, но „Сендеро“ още не ги пуска.

Партридж се взря в оградения район. Надяваше се да е малък. Но се оказа страховито голям. Прочете имената на отдалечени едно от друго селища: Тосаче, Учиса, Сион, Нуева Есперанса, Пачиса. Записа си ги без особена надежда. Ако пленниците случайно се намираха в някое от тези места, напълно безсмислено беше да отива там, без да знае къде точно. Евентуалната спасителна операция би била трудна, може би дори невъзможна. Единствената надежда бе в тоталната изненада.

— Подозирам какво си мислиш — прекъсна го Асеведо. — Чудиш се дали твоите отвлечени приятели не се намират някъде вътре в този кръг.

Партридж кимна мълчаливо.

— Не вярвам, защото в противен случай нещичко би се разчуло. А до мен не е стигнало нищо. Но църквата има доста връзки. Ще се опитам да разбера и ще ти кажа, ако науча нещо.

Партридж нямаше какво повече да очаква. Но посещението в двореца на архиепископа му подейства потискащо и когато си спомни в хотелската стая всичко от този ден, почувства се отчаян от собственото си безсилие.

Телефонът до леглото му рязко иззвъня.

— Хари, ти ли си? — Разпозна гласа на Дон Китъринг.

След като си размениха поздрави, Дон пристъпи към същността:

— Случиха се някои неща, които смятам, че трябва да знаеш.

* * *

Рита, която бе отседнала в същия хотел, вдигна слушалката едва при второто иззвъняване на телефона си.

— Току-що ми се обадиха от Ню Йорк — уведоми я Партридж. После й повтори всичко, което Дон Китъринг му бе съобщил за Хакензак и радиотелефоните. И добави: — Дон ми даде един телефонен номер в Лима, който са използвали. Искам да установя чий е и къде се намира.

— Дай ми го — отговори Рита.

Хари й продиктува номера.

— Ще се опитам да се свържа с Виктор Веласко от ЕНТЕЛ и ще му възложа задача. Обади ми се пак, ако има нещо ново.

Тя му позвъни отново точно след петнайсет минути.

— Открих Веласко у дома му. Каза, че неговият отдел не се занимавал с това и едва ли ще му е лесно да се добере до необходимата информация, но смята, че може да я има до утре сутринта.

— Благодаря ти — отговори Партридж и малко след това заспа.