Артър Хейли
Вечерните новини (48)

7

След безплодно търсене на интересуващите ги обяви в местните вестници от три месеца назад временно назначените млади журналисти в Си Би Ей се канеха вече да се откажат от тази работа. А когато започнаха преди повече от две седмици, изглеждаше много важно да се намери базата, от която похитителите бяха действали в САЩ. Тогава съществуваше надеждата, че дори жертвите да не бъдат открити там, поне ще има някаква следа, сочеща към новото им местонахождение. Но тъй като вече се знаеше, че близките на Слоун са в Перу, значението на базата като че ли намаля.

А от гледна точка на телевизионните журналисти би било интересно да се направят снимки от мястото. Само че с всеки изминал ден ставаше по-малко вероятно да се постигне нещо в тази насока.

И все пак положените усилия не бяха напразни. Та нали Джонатан Моуни бе намерил в испаноезичния седмичник „Семана“ сведенията за Алберто Годой, чрез който бе идентифициран със сигурност терориста Улисес Родригес като съучастник в престъплението. Пак Годой ги бе насочил към банката „Американ Амазонас“ и получените там сведения за дипломата Хосе Салавери и любовницата му Хелга Еферен, както и за връзката им с Перу. Така че по общо мнение дори само тези открития оправдаваха по-нататъшното търсене на необходимата обява.

Междувременно изненадващата недискретност на Тиъдор Елиът направи достояние на целия свят решението на Си Би Ей, което трябваше да остане в тайна поне до следващия четвъртък. Но интересно, че никой от Си Би Ей не разкритикува вестник „Болтимър Стар“, осъзнавайки, че неговите репортери и редактори са направили не повече от онова, което на тяхно място би направила всяка друга информационна служба, включително и Си Би Ей. Колкото до Тиъдор Елиът, той нито обясни, нито се извини за случилото се.

В събота Рита Ейбръмс и монтажистът Боб Уотсън пристигнаха в Перу при Хари Партридж, Мин Ван Кан и тонтехника Кен О’Хара. Първият им общ материал бе изпратен чрез сателит от Лима в понеделник и зае челно място във вечерната информационна емисия на Си Би Ей.

Основната тема в репортажа на Партридж беше драстичното влошаване на обстановката в Перу, както икономически, така и юридически, а и по отношение на обществения ред. Кореспонденцията стана още по-убедителна със звуковата картина на казаното от радио-журналиста в Лима, Серхио Уртадо, на Мануел Леон Семинарно, собственик и редактор на „Есцена“, а за автентичен фон бяха използвани кадри на разгневени тълпи от бедните квартали, които плячкосват магазин за хранителни продукти без никакъв страх от полицията. Както казваше Уртадо: „Това бе една многообещаваща демократична страна, но ето че всъщност поехме по същия мъченически път към самоунищожението, следвайки по петите Никарагуа, Салвадор, Венецуела, Колумбия и Аржентина.“

А Семинарно бе поставил въпроса, на който нямаше отговор: „Какво ли има у нас, латиноамериканците, че сме хронически неспособни да създадем стабилно правителство?“ И по-нататък: „Защо сме такава жалка противоположност на мъдрите си съседи на север? Докато Канада и САЩ постигат нови споразумения за свободна търговия, осигурявайки стабилност за идващите поколения, ние на юг все още сме поляризирани и се избиваме.“

По настояване на Партридж Рита се опита да уравновеси репортажа му със запис на интервю, което поиска да вземе от президента Кастанеда. Но той отказа да я приеме. На негово място се яви един второстепен правителствен министър, който се зае да замазва положението. Според него проблемите на Перу били временни, банкрутиралата икономика на страната щяла да се изправи на крака, а мощта на „Сендеро Луминосо“ отслабвала и американските заложници скоро щели да бъдат намерени и освободени от перуанската армия или полиция.

Думите на министъра бяха включени в репортажа за понеделник вечер, но както се изрази Рита, и той, и посланието му били като „пикня на муха срещу вятъра“. Партридж посрещна с недоумение и гняв вестта за издадената от Елиът тайна на Си Би Ей; всичките му усилия бяха грубо подкопани. Независимо от това той реши да следва докрай тактиката, която бе възприел.

И вероятно защото истинската дейност на журналистите от Си Би Ей се бе преместила от Ню Йорк в Лима, на заседанието си във вторник „групата за бързо реагиране“ не обърна особено внимание на издирването на обявите във вестниците.

Лес Чипингъм пристигна малко по-късно и Норм Йейгър го уведоми, че ако той нареди, всеки момент е готов да прекрати операцията, още повече, че тя струва твърде скъпо. Без да им обяснява, че вече не се тревожи за преразходите на телевизионната компания, тъй като рейтингът й невероятно се е повишил — нещо, което щеше да изтъкне и пред Маргот Лойд-Мейсън в случай, че тя се разсмърдеше, — Чипингъм попита Теди Купър:

— А ти какво мислиш, да се откажем ли от това издирване?

— Все още може да се пръкне нещо, както става с картите, когато дълго нямаш коз, а после изведнъж ти се паднат няколко.

В края на краищата надделя общото мнение на следващия ден да се бие отбой за акцията с обявите в местните вестници. Но само три часа по-късно, сякаш по каприз, съдбата се намеси и дойде резултатът, очакван от самото начало.

* * *

В два часа следобед в същата заседателна зала Теди Купър говореше по телефона с Джонатан Моуни. Момчето бе станало вече нещо като ръководител на групата временно назначени журналисти. По телефона гласът му бе задъхан и възбуден.

— Мисля, че го открихме. Бихте ли могли вие или Китъринг да дойдете?

— Открихте какво и къде се намирате?

— Помещението, използвано от похитителите. Почти съм сигурен. Намирам се в Хакензак, Ню Джърси. Доведе ни едно съобщение в местния вестник „Рекорд“, което проследихме.

— Задръж така! — каза му Купър, защото в този момент влязоха Дон Китъринг и Норман Йейгър. Купър затули микрофона на слушалката и им предаде наученото току-що: — Обажда се Джонатан. Смята, че е намерил града на крадците.

Йейгър само натисна копчето на диктофона и се обърна към Джонатан:

— Казвай, Джонатан. Какво си намерил?

Усилен от уредбата, отговорът на Моуни се разнесе из цялата зала:

— Имаше едно съобщение в „Рекорд“. Сходно с онова, което търсехме. Да ви го прочета ли?

— Давай.

Обявата, както стана ясно, се появила на десети август — месец и четири дни преди отвличането на тримата Слоун, което съвпадаше с периода на наблюденията, предхождали престъплението.

„ХАКЕНЗАК ЗА ПРОДАН ИЛИ ПОД НАЕМ

Голяма къща с традиционна архитектура, с шест спални, помещения за прислугата, удобна за многочленно семейство или детска градина. Камина, централно отопление с нафта, климатична инсталация. Просторни помещения в двора за гаражи, работилници или конюшни. Усамотено място, далеч от шума. Допълнителните разходи за ремонт подлежат на договаряне.“

Едно от момичетата открило съобщението във вестника, известен с най-голямата си в областта рубрика за обяви. То веднага съобщило на Джонатан Моуни, но първоначално той не бил особено обнадежден: толкова много фалшиви тревоги от този род имало през изминалите две седмици. Този път обаче им съдействали самите агенти на фирмата, щом разбрали, че Си Би Ей прави разследване. Любопитството им се засилило от получените допълнителни сведения. Още щом се появила обявата, имотът бил взет под наем с едногодишна предплата. А направената неотдавна проверка разкрила, че къщата и прилежащите й сгради са напуснати от наемателите. Един от агентите на фирмата допълнил: „Наемателите живяха там малко повече от месец и след това не сме ги чували, така че нямаме представа дали ще се върнат. Засега още не знаем какво да направим, но ако имате връзка с тези хора, бихме ви помолили да им предадете да ни се обадят.“

Силно заинтригуван, Моуни обещал да държи фирмата в течение и веднага отишъл на мястото със своята колежка.

* * *

След един час кола на Си Би Ей пристигна и спря в имението Хакензак. От нея слязоха Дон Китъринг, Норм Йейгър, Теди Купър и двама оператори с камера.

— Разбирам защо в обявата се споменава за евентуален ремонт — отбеляза Китъринг, щом огледа старите занемарени сгради.

Купър сгъваше картата на района, която бе разгледал.

— Оттук до Ларчмънт има малко повече от шейсет километра. Така си го и представяхме.

Моуни ги запозна с младата кандидат-журналистка, Коуки Веил, червенокосо миньонче. Купър веднага я позна.

— Спомням си вашия въпрос, когато ви събрахме първия ден — каза й той. — Тогава живо се интересувахте дали ще имате на разположение снимачен екип. Както виждате, идваме с отговора.

Тя му отвърна с лъчезарна усмивка.

— Първото нещо, което ще ви покажа — започна Джонатан Моуни, — се намира на втория етаж.

И той ги поведе нагоре по витата стълба в порутената господарска къща. Отвори една врата и пропусна останалите да влязат вътре преди него.

Помещението беше пълна противоположност на околната обстановка — чисто, хигиенично белосано и с нов, бледозелен линолеум на пода. Моуни запали флуоресцентната лампа над главите им, също наскоро инсталирана, и всички видяха две болнични легла със странични табли и колани за връзване на пациентите. Третото легло бе старо и метално, но също снабдено с колани.

— Това като че ли е било добавено впоследствие. Отделение за първа помощ ли е имало тук?

— Или може би болнична стая за трима упоени, единият от които се е явил неочаквано.

Забелязаха и медицински инструменти: игли за инжекции, превръзки, памук, марля и две неразпечатани фармацевтични опаковки. Йейгър вдигна едната и прочете на глас:

— Диприван… пропофол. Това трябва да е упойката. — И закима утвърдително, след като прочете по-ситните букви на етикета. — Ами да, ето тук пише: за венозна анестезия. — После се спогледаха с Китъринг и той добави: — Всичко съвпада. Май няма никакво съмнение.

— Нека да ви покажа и долу — предложи Моуни.

Влязоха в една от малките постройки на двора. Моуни им посочи желязна печка, пълна догоре с пепел.

— Някой трябва да е горил много неща тук. Но не е унищожил всичко. — И той измъкна обгорено списание, върху което все още се различаваше името „Автомобили“.

— Това е перуанско списание — обади си Йейгър. — Познавам го добре.

Преминаха в една от по-големите сгради. Личеше, че е използвана за бояджийска работилница. Никой не се беше погрижил да я почисти. Наоколо се търкаляха кутии с боя, някои почти празни, други още неотворени. На повечето имаше един и същи етикет: „Автолак“.

Теди Купър взе да разглежда цветовете.

— Помните ли, като разговаряхме с хората, станали свидетели на интонирането пред дома на Слоун. Някои споменаваха за зелена кола, но никоя от марките, които изброила, не е произвеждана фабрично в този цвят. А ето тук зелен автолак, също и жълт…

— Тук са били — твърдо каза Йейгър. — Вече не се съмнявам.

— Съгласен съм — кимна Китъринг. — Да се залавяме за работа. Още тази вечер ще го съобщим в новините.

— Има и друго нещо — обади се Моуни. — Коуки го забеляза вън.

Червенокосата хубавица стана сега център на вниманието. Тя поведе групата към няколко дървета встрани от къщата и обясни:

— Тук някой е копал съвсем скоро. После са се опитали да заравнят, но не са успели. Тревата не е поникнала.

— Изглежда, че са копали дупка, за да заровят нещо — каза Купър.

Всички се спогледаха. Купър като че ли се колебаеше. Йейгър се обърна встрани:

— Ами ако наистина е заровено нещо, какво ли може да е то? Труп или няколко трупа?

Всеки от присъстващите допускаше тази възможност. Йейгър предложи колебливо:

— Може би трябва да извикаме ФБР тук и да изчакаме, докато дойдат…

Цялата работа беше там, че след новините в петък директорът на ФБР във Вашингтон бе телефонирал на Маргот Лойд-Мейсън, за да протестира остро срещу задържането на информация от страна на Си Би Ей. Но за изненада на мнозина в телевизията президентката й не прие твърде тежко това оплакване, надявайки се вероятно, че то няма да бъде внесено в съда. Тя само уведоми Лес Чипингъм за телефонния разговор, а председателят на свой ред предупреди „групата за бързо реагиране“ да уведомява вече властите за всичко, освен ако няма крайно уважителни причини за противното.

А тъй като ставаше дума за веществени доказателства в имението Хакензак, те трябваше да станат достояние на ФБР преди емисията тази вечер.

— Разбира се, че ще им се обадим — съгласи се Китъринг. — Но първо искам да видя какво има тук под земята.

— Ей там в склада има няколко лопати — каза Моуни.

— Донеси ги. Всички сме здрави и яки, нека сами да го изкопаем.

Съвсем скоро стана ясно, че това не беше гроб. Заровени бяха разни неща, използвани от неотдавнашните обитатели, които очевидно е трябвало да бъдат скрити. Някои от тях бяха съвсем безобидни — храна, дрехи, тоалетни принадлежности, вестници. Други бяха по-разобличителни, като например медицински инструменти, карти, няколко книги джобен формат на испански и монтьорски съоръжения.

— Вече ни е известно, че са имали цял парк от най-различни автомобили — обади се Йейгър. — Сигурно ФБР ще открие за какво са им били необходими, ако това изобщо има значение в този момент.

— Не мисля — заключи Китъринг.

Разкопаването бе записано вече на видеолента. Преди това Коуки Веил разказа пред камерата как е открила обявата, довела я до Хакензак. Това щеше да е първата й поява на телевизионния екран, но онези, които я наблюдаваха, имаха предчувствието, че няма да е последната.

Моуни бе скочил в изкопаната дупка и продължаваше да изхвърля пръстта, когато Китъринг реши да си тръгват. Тъкмо преди да се качи и той, Моуни усети под крака си нещо твърдо и разрови с лопатата. След миг извика другите да им покаже един радиотелефон в платнен калъф.

— Струва ми се, че отдолу има още един — каза той, подавайки апарата на Купър.

Оказа се не само един, а още четири. Скоро и шестте телефона бяха наредени на земята.

— Който ги е използвал, не ще да е пестил пари — отбеляза Коуки.

— И тъй като най-вероятното е да са били пари от контрабандата с наркотици, не са се ограничавали.

Дон Китъринг разглеждаше замислено телефоните.

— А може би… може би вече стигнахме до нещо…

— Пазят ли се записите на разговорите по радиотелефоните? — запита Йейгър.

— Разбира се — отвърна Китъринг, който неотдавна бе писал материал за бума на пазара с радиотелефони. — Записват се и други неща, включително името на обикновения телефонен абонат, както и адресът, на който получава сметките си. Тази банда не може да не е имала някъде съучастници. — После се обърна към Купър: — Теди, всеки телефон трябва да има кодов номер. Само с него може да се избира друг абонат.

— Слушам те — отвърна Купър. — Искаш ли да направя списък?

— Ако обичаш.

Докато Купър се зае да записва, другите продължиха да снимат с камерата къщата и пристройките. Накрая Китъринг се яви в едър план пред обектива със следните думи:

„Според някои откриването на изоставената американска база на похитителите вече няма голямо значение. Може и да е така. Но нека да оставим ФБР и другите служби да прецеждат доказателствата и уликите, намерени тук, докато светът следи с напрежение развоя на събитията, без да губи надежда.

Аз съм Дон Китъринг, Си Би Ей, от Хакензак, Ню Джърси.“

Преди да си тръгнат, те позвъниха на местната полиция и я помолиха да уведоми ФБР.

* * *

Още преди да започне излъчването на вечерния осведомителен бюлетин, Китъринг успя да се свърже със свой приятел в телефонната корпорация, която обхващаше телефонните съобщения на Ню Йорк и Ню Джърси. Със списъка от кодови номера, направен от Теди Купър, той обясни какво му е необходимо: името и адресът на лицето или лицата, зарегистрирали шестте телефона, както и списък на всички разговори, водени с тези номера през последните два месеца.

— Надявам се, разбираш — започна приятелят вицепрезидент на корпорацията, — че ако ти дам тази информация, нарушавам не само неприкосновеността на личността, но и с незаконното си действие мога да загубя работата си. Ако бяхте разузнавателна служба и имахте съдебно решение…

— Не съм и не мога да бъда — отвърна му Китъринг. — Но обзалагам се, че утре ФБР ще ти поиска същите сведения и ще ги получи. Аз просто искам да ги имам преди тях.

— О, Господи, как можах да се замеся с хора като вас.

— Щом питаш, ще ти напомня, че един-два пъти си искал услуги от Си Би Ей и аз съм ти ги правил. Хайде, хайде! Ние си имаме доверие още откакто следвахме икономика и никога не сме съжалявали за това.

На другия край на жицата се чу въздишка.

— Продиктувай ми проклетите номера.

След като му ги каза, Китъринг чу отново гласа на приятеля си:

— Ти спомена ФБР за утре, което, предполагам, значи, че ти трябват още тази вечер.

— Да, но може и до полунощ. Ако искаш, обади ми се вкъщи. Имаш ли ми номера?

— За жалост, да.

* * *

Телефонът иззвъня в 22,45, когато Дон Китъринг тъкмо се бе прибрал. Отговори жена му, Ейме, и му подаде слушалката.

— Гледах новините ви тази вечер — каза му приятелят от телефонната корпорация. — Предполагам, че номерата, които ми даде, са били използвани от похитителите.

— Така изглежда — съгласи се Китъринг.

— В такъв случай съжалявам, че не мога да ти дам кой знае каква информация. Доста е оскъдна. Най-напред всичките телефони са регистрирани на името на Хелга Еферен. Имам адреса й.

— Съмнявам се, че е валиден вече. Дамата е мъртва. Убита е. Надявам се, че си е платила всичките сметки при теб.

— Исусе Христе, вие новинарите сте били много хладнокръвни! — След кратка пауза той продължи: — Колкото до сметките, не се безпокой. Веднага след получаването на номера за тези телефони някой е внесъл депозит от по петстотин долара за всеки от тях или общо три хиляди долара. Не сме го искали, но е влязло в сметките като кредит.

— Предполагам, че, който и да е използвал телефоните, не е искал някой да му плаща разписки или да задава неудобни въпроси.

— Да, но кой знае защо, повечето пари стоят непокътнати. Изразходвана е по-малко от една трета, защото, само с едно изключение, всички разговори са се водили единствено между шестте телефона. А тези разговори струват съвсем евтино.

— Което говори за добрата организация и дисциплина на похитителите — потвърди Китъринг. — Но нали спомена за някакво изключение?

— Да… на тринайсети септември е воден международен разговор чрез пряко набиране с Перу.

— Това е точно денят преди отвличането. Имаш ли другия номер?

— Разбира се. Най-напред международният код е нула, нула, единайсет, после за Перу — петдесет и едно, а след това идва четиринайсет. Моите хора ми казаха, че такъв бил кодът на Лима. А точният адрес ще трябва да откриете сами. — След което услужливият вицепрезидент продиктува и останалите цифри.

— Сигурен съм, че ще успеем!

— Дано да съм ти помогнал. Желая ти щастие!

Няколко минути след това, гледайки в тефтерчето си, Китъринг набираше друг номер в Лима. Не чака дълго да му отговорят.

— Добър вечер, тук е хотел „Сесар“.

— Мистър Хари Партридж, моля — поиска Китъринг.