Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Evening News, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мариана Екимова-Мелнишка, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 40гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2008–2009)
Издание:
„Интерпринт“, София, 1992
Художник Александър Алексов
Коректор Людмила Стефанова
ISBN 954-8026-05-8
Печат: ДФ „Полипринт“, Враца
История
- —Добавяне
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
1
Когато в шест без пет сутринта, източно време, един „Лиърджет 36 А“ се отлепи от пистата на летището „Титърбъроу“ в Ню Джърси на път за Богота, Колумбия, бе още тъмно и валеше. В самолета пътуваха Хари Партридж, Мин Ван Кан и Кен О’Хара. Машината не можеше да покрие разстоянието до Лима без междинно кацане и след дълъг престой в Богота за зареждане трябваше да пристигнат в перуанската столица в един и трийсет следобед, източно време, което бе валидно в Перу през цялата година.
Още преди самолетът да се издигне и да поеме курса си, Партридж бе заспал. Когато се събуди след тричасов здрав сън, в пасажерската кабина, приготвена специално за случая със сгъваемо легло, бе още полутъмно, тъй като някой предвидливо бе спуснал щорите на прозорците. Само покрай ръбовете им се процеждаше ярката слънчева светлина отвън. Мин и О’Хара също спяха, свити в креслата си.
Партридж погледна часовника си: девет часът сутринта, нюйоркско време, или осем — в Лима. Посегна за летателния план, даден му от пилота още преди излитането, и пресметна, че им остават два часа до кацането в Богота. Двигателите бръмчаха тихо и равномерно и очевидно атмосферните условия щяха да бъдат благоприятни. Наслаждавайки се на спокойствието и удобството, Партридж отново се отпусна и затвори очи.
Този път сънят не дойде. Може би три часа му бяха достатъчни, а може би твърде сгъстените събития през последните дни не му даваха спокойствие. Усещаше, че скоро ще влезе отново в битка — и в преносния, и в буквалния смисъл, — поради което вътрешно бе целият нащрек.
Това познато чувство на приятно вълнение дремеше в него, докато не го събудеше приближаването към някоя „гореща точка“, като навремето Виетнам, а после и други войни. Затова някои журналисти му измислиха прозвището „кореспондентът Банг-банг“, което отдавна бе престанало да го смущава.
Не че винаги бе обичал напрежението. За известно време, докато живееха заедно с Джема, той съзнателно избягваше войните и опасността, защото бе твърде щастлив и не искаше да рискува сладкия си живот. По-късно всичко пак се промени. Когато Джема вече я нямаше, Партридж отново предпочиташе да го изпращат там, където има пукот на оръжия, и то не само защото там бе най-добър като кореспондент, но и защото никакви рискове вече не можеха да го уплашат. Навярно по същата причина, мислеше си сега, предприе и това пътуване.
Виждаше му се странно, че откакто започна цялата тази история, той някак си вътрешно преживя отново времето с Джема. За пръв път си спомни за нея, докато летеше от Торонто веднага след вестта за отвличането. Представи си как я срещна в папския самолет „ДС 10“ на „Алиталия“… Спомни си своя разговор с папата… После Джема с таблата за закуска и розата. На следващия ден и на по-следващия още спомени нахлуха през нощта в хотела му… как се влюбва в Джема и как, още преди да са слезли от папския самолет, й предлага да се оженят… После пътуването им с такси до стария град в Панама по време на краткия престой и Джема, застанала до него, докато мировият съдия в пищния си кабинет ги обявява за мъж и жена.
И ето че сега пак на път със самолет, но поуспокоен, той отново се връща с мислите си при Джема. За разлика от преди обаче не им се противопостави и потъна в тях целият.
Животът им в Лондон бе невероятно хубав. Наеха приятен мебелиран апартамент на „Сейнт Джонс Уд“, където бе живял предшественикът на Партридж, и Джема бързо го обагри в своя стил. Стаите винаги бяха пълни с цветя, окачи картините, които бяха донесли от Рим, купи порцеланови сервизи и ленени покривки от Кенсингтън и добави екзотична бронзова пластика от един млад модерен скулптор, излагащ на Коркстрийт.
В лондонското бюро на Си Би Ей работата на Партридж вървеше добре. Повечето събития, които отразяваше, бяха в Англия, някои — на континента: във Франция, Холандия, Дания и Швеция. Но рядко отсъстваше от къщи за дълго. А когато беше свободен, заедно с Джема обхождаха Лондон и се възхищаваше на откритията си в историята, красотата и тайнствата на загадъчните тесни улички, запазили все още атмосферата от романите на Дикенс.
Лабиринтът от улици и пресечки объркваше Джема и тя често се губеше. А когато Хари й напомняше, че някои места в Рим са не по-малко трудни, тя категорично отказваше да се съгласи. „Не напразно му казват Вечния град, Хари, caro! В Рим човек усеща как се движи напред. Докато Лондон все едно си играе с теб на криеница: връща те назад, праща те встрани и никога не можеш да разбереш къде си. Но аз обожавам това; като една безкрайна игра е.“ Уличният трафик я караше да се чувства съвсем безпомощна. Застанала с Партридж пред стълбището на Националната галерия, тя гледаше въртележката от таксита, коли и двуетажни автобуси около площад Трафалгар и го уверяваше: „Толкова е опасно, скъпи. Те всички се движат в обратната посока.“ И точно защото не можеше да свикне психически с лявото движение, Джема не проявяваше, за щастие, никакво желание да използва колата им; и когато Партридж го нямаше, тя или вървеше пеша, или взимаше метро и такси.
Освен Националната посещаваха и много други галерии, като умееха да се възхищават както на традиционното, така и на любопитното — от смяната на караула пред Бъкингамския дворец до зазиданите прозорци на старите сгради, останали така от началото на миналия век, когато бил наложен данък върху всеки прозорец, за да се финансират войните с Наполеон.
В неделя най-много обичаха да отиват в Хайд Парк, близо до Мраморната арка, където се събираха да държат речи всякакви чудаци — „пророци, кресльовци и лунатици“, както й обясняваше Партридж.
„Какво чудно има, Хари? — каза му веднъж Джема, след като бяха отдали дължимото внимание на няколко оратори. — Та някои от сериозните речи, предавани по телевизията, са много по-скучни. Защо не напишеш нещо за «Спийкърс Корнър» в твоите репортажи?“
Малко след това Партридж предаде тази идея в Ню Йорк и от „подковата“ му отвърнаха ентусиазирано. Последвалият репортаж стана един от любимите скечове за финал на емисията в петък вечерта.
Друго любимо местенце им бе хотелът на Браун, основан от иконома на Лорд Байрон, където пиеха следобеден чай с изящни кифлички, петифури, конфитюр от ягоди и девъншърска сметана на пяна. „Като църковен ритуал, mio amore — обяви Джема. — Същинско причастие, само че по-вкусно.“
С една дума, всичко, което правеха заедно, ги забавляваше. А напредващата бременност на Джема им обещаваше още по-голямо щастие в бъдеще.
Тя бе в седмия месец, когато изпратиха Партридж за един ден в Париж да помогне на останалите малцина колеги там за отразяването на някакви обвинения срещу американски филм, представящ твърде критично — и неточно, както се твърдеше — френската съпротива през Втората световна война. Партридж написа материала си, изпрати го чрез сателит за Ню Йорк през Лондон, но не беше убеден, че е чак толкова важен, за да стигне непременно преди вечерната емисия. Като се върна в Бюрото малко преди да отиде на летището за обратния полет, го потърсиха по телефона от Лондон.
Обаждаше се Изекиъл Томсън, шефът на Лондонското бюро — грамаден, здрав, суров и смугъл, но опериран от всякакви чувства, както бяха убедени сътрудниците му. На Партридж веднага му направи впечатление, че гласът на Изекиъл бе задавен като от сълзи.
— Хари, никога не ми се е налагало да правя това… Не знам как… но трябва да ти кажа…
Томсън успя някак си да изрече и останалото.
Джема бе мъртва. Тръгнала да пресича улицата на оживено място в Найтсбридж и после хората разправяли, че гледала наляво вместо надясно…
О, Джема! Скъпа, прекрасна, разсеяна Джема, убедена, че всички в Англия карат колите си на обратната страна! Така и не можа да се научиш накъде трябва да гледа пешеходецът, когато пресича.
…Един камион, идващ отдясно, я блъснал и прегазил. Свидетелите твърдели, че шофьорът не е виновен — просто нямал никакво време… Бебето им, момче, както установи Партридж по-късно, също било мъртво.
Партридж се върна в Лондон и когато направи всичко необходимо, остана сам в тяхното жилище и заплака. Не излезе дни наред, отказваше да вижда когото и да било, сълзите му се лееха — не само за Джема, всички онези сълзи, които не бе могъл да пролее през годините.
След това се опита да уреди живота си както може. От Си Би Ей му помагаха, като непрекъснато му възлагаха задачи и не му оставяха време за самовглъбяване. Оказа се, че където има конфликт или опасност по света, Хари Партридж непременно трябваше да е там. Поемаше невероятни рискове, отърваваше кожата и всички започнаха вече да мислят, че над живота му бди щастлива звезда. Така минаваха месеци, после години.
Вече успяваше да не мисли за Джема все по-дълги периоди от време, без, разбира се, да я забравя. Но друг път — както през двете седмици след отвличането на тримата Слоун — тя бе постоянно на преден план в съзнанието му. И въпреки всичко не бе плакал от първите дни след смъртта й.
* * *
И сега, на борда на наетия специално за него самолет, на един час път от Богота, сънят отново го завладя и в главата му минало и настояще се сляха… Джема и Джесика станаха едно… Джема-Джесика… Джесика-Джема… Независимо какви пречки се изправяха пред него, той щеше на всяка цена да я намери и да я прибере… Някак си щеше да успее да я спаси.
После заспа. Когато се събуди, самолетът захождаше към пистата на Богота.